Джак Керуак
По пътя (42)

6

Щом излязохме от Грегория, пътят се спусна надолу, високи дървета изникнаха от двете ни страни, а с падането на мрака от дърветата се чу пронизителното бръмчене на милиарди насекоми, което скоро зазвуча като един несекващ дрезгав писък в нощта.

— Уффф! — въздъхна Дийн, включи фаровете, но те не проработиха. — Ами сега! Ами сега! По дяволите! — И злобно заблъска таблото. — Господи, ще трябва да караме през джунглата без фарове, какъв ужас, ще виждам пътя само когато се зададе друга кола, а тук не минават никакви коли! И естествено няма никакви други светлини! Какво ще правим, дявол да го вземе?

— Дай да караме. Или може би все пак да се върнем?

— Не, в никакъв случай! Ще продължаваме. Едвам виждам пътя, но ще се справим.

И се врязахме в мастиленосиния мрак, наситен с пронизващото бръмчене на насекомите, върху нас се слегна силен зловонен дъх на гнило и чак тогава си спомнихме и осъзнахме, че точно след Грегория картата показваше началото на Тропика на Рака.

— Ние сме в тропика! Значи, не е чудно, че се носи тази смрад! Усещаш ли я?

Подадох глава през прозореца; мушици се полепиха по лицето ми; в мига, в който обърнах ухото си към вятъра, долових зловещо пищене. Неочаквано фаровете ни отново проработиха, пронизваха пространството пред нас и осветиха самотния път, който се провираше между плътни стени от клюмнали, усукани дървета, високи сякаш стотици фута.

— По дяволите! — изкрещя Стан отзад. — Ще се пръсна!

Още беше дрогиран. Изведнъж осъзнахме, че и тримата сме все още под въздействието на опиата, та затова джунглата и несгодите не тревожеха щастливите ни души. И се разсмяхме в един глас.

— Каквото ще да става, ще се хвърлим в проклетата джунгла и ще спим нощес с нея, е-хеей, продължаваме напред! — изкрещя Дийн. — Старият Стан е прав. На Стария Стан не му пука. Защото е замаян от жените и тревата и от това шантаво, безподобно, невъзможно мамбо, което още гърми в ушите ми, сякаш го слушам в момента, хи-хи! Замаян е, затова знае какво върши!

Съблякохме фланелките си и продължихме през джунглата голи до кръста. Нямаше градове, нищо, затънтена джунгла, миля след миля, спускане надолу, все по-горещо, още по-оглушително бръмчене на насекомите, по-буйна и висока растителност, по-зловонен и душен въздух, докато почти свикнахме и дори взе да ни харесва.

— Иска ми се да се съблека гол и да се търкалям, търкалям през тая джунгла — каза Дийн. — И всъщност, дявол да го вземе, точно това ще направя, щом намерим подходящо място.

Внезапно пред нас изникна Лимон, селце посред джунглата, няколко мъждиви светлини, черни сенки, бездънно небе и стълпотворение от мъже пред безразборно пръснатите дървени бараки — тропически кръстопът.

Спряхме сред невъзможната мекота. Горещо, сякаш се намирахме в хлебарска пещ през юнска вечер в Ню Орлиънс. Нагоре и надолу по улицата цели семейства седяха в тъмното и си приказваха; от време на време някое момиче, но все от по-малките, току се приближаваше към нас, любопитно да ни види как изглеждаме. Всички бяха боси и мръсни. Облегнахме се на дървената веранда на паянтовия магазин за всичко, върху чийто тезгях гниеха чували брашно и скоро брани ананаси, накацани от мухи. Вътре гореше газена лампа, вън — няколко други мъждиви светлини, а всичко останало беше черно, черно, черно. Разбира се, бяхме пребити от умора и трябваше моментално да поспим, затова вкарахме колата по един мръсен път, на няколко ярда от селцето. Беше тъй невероятно горещо, че не можеше да се спи. Дийн взе едно одеяло, разстла го върху мекия горещ пясък на пътя и се строполи върху него. Стан се изтегна на предната седалка на форда и разтвори и двете врати, за да си направи течение, но отникъде не трепваше и полъх от ветрец. Аз страдах на задната седалка, облян в пот. Излязох от колата и се олюлях в мрака. Цялото селище изведнъж се прибра да спи; лаят на кучетата остана единственият шум. Как да заспя? Хиляди комари вече бяха изпохапали гърдите, ръцете и глезените ни. Изведнъж ме осени гениална идея: покачих се на металния покрив на колата и се изтегнах по гръб. Не че там вееше ветрец, но в метала все пак се бе задържала капка хладинка, потта ми засъхна и сплъсти хилядите мъртви насекоми в гъста каша по гърба ми, тогава разбрах, че джунглата те поглъща и ти ставаш частица от нея. Да лежа върху покрива на колата с лице към черното небе, беше все едно да лежа в лятна нощ в затворен сандък. За пръв път в моя живот времето не ме докосваше, не ме галеше, не ме смразяваше или потеше, а се бе разтворило в самия мен. Атмосферата и аз бяхме станали едно. Меки вълни от ситни-ситни насекоми се носеха над лицето ми, докато спях, и приятно ме успокояваха. Небето, беззвездно и непрогледно, притискаше. Можех да си лежа цяла нощ с лице към него и щях да го чувствам като кадифена завивка. Мъртвите насекоми се смесваха с кръвта ми; непрекъснато поемаха от мен все нови и нови дози; цялото тяло ме засърбя и от мен самия взе да се разнася зловонието на гореща джунгла — от косата и лицето до пръстите на краката ми. Разбира се, бях бос. За да намаля, доколкото бе възможно, потенето, облякох изцапаната с размазани мушици фланелка и отново легнах по гръб. Една тъмна купчинка върху черния път показваше къде спи Дийн. Чувах хъркането му. И Стан хъркаше.

От време на време бледа светлинка заиграваше в селцето — това бе шерифът, който правеше редовните си обиколки с мъждукащо фенерче и си мърмореше нещо в нощта на джунглата. После видях лъч от фенерчето му да шари към нас и чух меките му стъпки по чергата от пясък и растителност. Спря наблизо и освети колата. Аз седнах и го погледнах. С разтреперан, почти жален, но благ глас той попита:

— Dormiendo? — И посочи Дийн на пътя.

Разбрах, че пита дали спи.

— Si, dormiendo.

— Bueno, bueno — одобри той като че за себе си и натъжен и с нежелание се обърна да продължи самотните си обиколки. С такива разкошни полицаи бог никога не е дарявал Америка. Тук няма подозрение, няма сплашване, няма нерви: този човек беше пазител на спящия град и толкоз.

Легнах отново върху моето метално легло и разпрострях ръце встрани. Не знаех дори дали над мен са дървета или отворено небе, но ми беше все едно. Отворих уста и вдъхнах дълбоко атмосферата на джунглата. Защото това не беше въздух, а осезаемата жива еманация на дърветата и блатата. Не можех да заспя. Някъде отвъд храсталаците петли оповестиха зората. Но въздух не дойде, не повя ветрец, не освежи роса, все същата тежест на Тропика на Рака ни приковаваше към земята, на нея принадлежим всички ние и върху нея тръпнем. И зора не посветли небето. Внезапно кучетата се разлаяха свирепо в тъмното, а после чух приглушеното чаткане на конски копита. Идваше към нас — по-близо, още по-близо. Кой ще е тоя луд ездач в нощта? Яви се привидение: див кон, като бял призрак, налетя от пътя право върху Дийн. Зад него кучетата се давеха и се боричкаха. Не ги виждах, бяха мръсни кучета на джунглата, но конят беше снежнобял и грамаден, почти фосфоресциращ, и ясно се открояваше. Не се уплаших за Дийн. Конят го видя и изтрополи досами главата му, плъзна се покрай колата като кораб, изцвили леко и продължи през селцето, гонен от кучетата, докато изчатка обратно в джунглата, потъна в отсрещната й страна и след него се чу само заглъхващият в гората тропот. Кучетата се успокоиха и клекнаха да се поближат. Какъв беше тоя кон? Митично същество, призрак или дух? Разказах на Дийн, когато се събуди. Той реши, че съм сънувал. После се сети, че и сам той неясно бил сънувал бял кон, а аз взех да го убеждавам, че не е било сън. Стан Шепард също бавно се разбуди. При първите ни движения отново плувнахме в пот. И още беше тъмно като в рог.

— Я да подкараме колата, че да си направим малко вятър! — предложих аз. — Умирам от жега.

— Правилно!

Колата се отдалечи с гръм и рев от селцето и продължихме с развени коси по лудия път. Зората се спусна бързо като сивкава омара и разкри пред погледа ни непрекъснати блата от двете страни с високи, увити с лиани дървета, които се свеждаха и накланяха към гъсто оплетената повърхност. Известно време се движехме покрай железопътна линия. Странната радиопредавателна кула на Сиудад Манте изникна пред нас, сякаш навлизахме в Небраска. Открихме една бензиностанция и спряхме, за да напълним резервоара; последните нощни буболечки на джунглата се блъскаха на черни приливи в електрическите крушки и падаха в краката ни на огромни пърхащи, гърчещи се кълба — насекоми с криле, дълги цели четири инча, водни кончета, които бяха тъй зловещо гигантски, че можеха да разкъсат птичка, хиляда грамадни комари, които цвъртяха, и каква ли не още безименна гмеж от рода на паяците. Ужасен заподскачах по тротоара; накрая се прибрах в колата, свих краката си, обгърнах ги с ръце и потресен се втренчих в земята около гумите ни, където гъмжеше от тях.

— Да тръгваме! — изпищях аз.

Дийн и Стан изобщо не се трогнаха от буболечките; спокойно си изпиха две бутилки оранжада, после ги изритаха встрани от съда с лед и напитки. Ризите и панталоните им, както и моите, бяха просмукани от кръвта и черната каша на хилядите размазани мъртви буболечки. Помирисахме дълбоко дрехите си.

— Знаете ли, тоя мирис започва да ми харесва — каза Стан. — Вече не мога да усетя моя си.

— Особен, добър мирис — обади се Дийн. — Няма да си сменя ризата, докато не стигнем Мексико Сити, искам цял да го попия и да го запомня.

Отново се понесохме с рев и разхладихме сгорещените си спечени лица.

Пред нас израснаха планините, целите зелени. Това изкачване щеше да ни изведе отново на голямото централно плато и по него щяхме да се изтъркаляме право до Мексико Сити. За нула време се изкачихме на височина пет хиляди фута сред мъгливи проходи над жълти реки, които бълбукаха на миля по-ниско, а от тях се вдигаха изпарения. Долу остана и великата река Моктесума. Индианците, които срещахме по пътя, бяха ужасно странни. Планинските индианци са отделен народ, напълно откъснати от света, ако не броим панамериканската магистрала. Те бяха ниски, тантурести и тъмни, с развалени зъби; носеха огромни товари на гърбовете си. Отвъд внушителните зелени клисури видяхме обработваеми парчета земя върху шеметно стръмни склонове. Индианците щъкаха нагоре-надолу по тези склонове и човъркаха земята. Дийн караше с пет мили в час, за да ги огледа хубаво.

— Ухааа! Не съм си и помислял, че съществува подобно нещо!

Горе на най-високия връх, величав като върховете на Скалистите планини, се виждаха бананови дървета. Дийн спря и излезе от колата, показа ни ги и се поглади по корема. Намирахме се на една издатина, върху която над бездната на света беше кацнала малка сламена колиба. Слънцето тъчеше златна мараня, която замъгляваше Моктесума, останала на повече от миля под краката ни.

В двора пред колибата тригодишно момиченце стоеше с пръст в уста и ни гледаше с големите си кафяви очи. — Сигурно никога в живота си не е виждало тук да спира кола — въздъхна Дийн. — Здра-а-вей, момиченце. Как си? Харесваме ли ти? — Момиченцето погледна срамежливо встрани и се нацупи. Ние се заприказвахме помежду си и то наново взе да ни оглежда с пръст в уста. — Ех, как ме е яд, че нямам нищо да й подаря! Помисли си само, да се родиш и да живееш на този земен ръб и той да е всичкото, което знаеш за света. Баща й сигурно се спуска пипнешката в клисурата с въже, бере ананаси от пещерите или сече дърва под осемдесетградусов ъгъл, докато под него зее пропастта. Момиченцето никога, ама съвсем никога не ще напусне това място и не ще научи каквото и да е за широкия свят. Ей това се казва народ! Представи си само какъв ли див главатар си имат! И навярно оттатък тоя път, отвъд скалата, на мили по-навътре, хората са още по-диви и особени, да-да, сигурно защото панамериканската магистрала все пак цивилизова народа покрай пътя. Виж само капчиците пот по челото на момиченцето — забеляза Дийн и по лицето му се изписа болка. — Те не са като нашата пот, а мазни капчици, които винаги са там, защото тук винаги е горещо, през цялата година, и то не подозира, че човек може и да не се поти, родено е в пот и ще умре в пот. — Потта по челцето на детето беше тежка, ленива; не течеше; просто си стоеше там и лъщеше като бистри капки зехтин. — Как ли се отразява това върху душите им? Колко ли по-различни от нашите трябва да са техните грижи, оценки и желания! — Устните на Дийн се отпуснаха в страхопочитание, той подкара с десет мили в час, защото искаше да разгледа всяко човешко същество, което бихме срещнали по пътя. Пъплехме нагоре и още нагоре.

С изкачването въздухът ставаше все по-студен и индианските момичета, които видяхме на пътя, бяха загърнали главите и раменете си с шалове. Те буйно ни замахаха; спряхме, за да разберем защо. Искаха да ни продадат късчета скални кристали. Големите им кафяви невинни очи се взираха в нашите с такава душевна вглъбеност, че никой от нас не изпита сексуално влечение към тях; още повече че те бяха направо малки, някои само на единайсет години, а изглеждаха почти като на трийсет.

— Гледайте какви очи! — въздъхна Дийн.

Сигурно такива са били очите на Дева Мария като дете. В тях съзряхме нежно опрощение. Гледаха ни, без да трепват. Ние разтъркахме нашите неспокойни сини очи и върнахме погледите си към тях. Скръбният омагьосващ огън на техните очи ни прониза отново. Но когато заговориха, изведнъж станаха глупави и припрени. Тяхната същност беше в мълчанието.

— Сигурно съвсем отскоро са се научили да продават тия кристали, откакто е бил построен пътят, тоест от десетина години — преди това целият този народ сигурно само е мълчал!

Момичетата закрякаха около колата. Най-одухотвореното дете се вкопчи в потната ръка на Дийн. Ломотеше на индиански.

— Да, да, миличко — промълви нежно, почти тъжно Дийн. Той слезе от колата, затърщува нещо в очукания си куфар отзад — стария изтерзан американски куфар — и измъкна джобен часовник. Показа го на момичето. То записука от радост. Другите се скупчиха захласнати около тях двамата. После Дийн порови в шепата на момичето, за да си избере „най-крехкия, чист, миниатюрен кристал, който тя е изнамерила със собствените си ръце в планината за мен“. Хареса си един, не по-голям от малина. И с два пръста й подаде часовника, провесен във въздуха. Устничките на всички момичета се закръглиха като на малки певици от детски хор. Щастливо, момиченцето притисна часовника към дрипавата дреха на гърдите си. Останалите погалиха Дийн, за да му благодарят. Той стоеше сред тях, обърнал към небето небръснатото си лице, и търсеше с очи следващия, още по-висок и краен проход; приличаше на пророк, появил се сред хората. Върна се в колата. На момичетата не им се искаше да тръгваме. Докато карахме нагоре по правия проход, те дълго махаха и тичаха след нас. Завихме и повече не ги видяхме, а те още тичаха.

— Ех, къса ми се сърцето! — простена Дийн и се удари в гърдите. — Докога може да продължава тази тяхна преданост и удивление? Какво ще им се случи? Възможно ли е, ако караме достатъчно бавно, да следват колата ни чак до Мексико Сити?

— Да — отговорих му, защото бях убеден, че е така.

Излязохме върху главозамайващите висини на Сиера Мадре Ориентал. Банановите дръвчета блестяха като златни в омарата. Гъсти мъгли се кълбеха от пропастите, зейнали зад стръмните скални склонове. Долу в ниското Моктесума се провираше като тънка златна нишка през килим от зелена джунгла. Отминавахме странни крайпътни градчета на върха на света, където забрадени с шалове индианци ни наблюдаваха изпод своите rebezos и перифериите на шапките си. Животът тук беше плътен, тъмен, древен. Изпиваха с ястребови погледи сериозния луд Дийн зад бясното кормило. И всички протягаха ръце. Бяха дошли от отдалечени планини и по-високи плата, за да протегнат ръка за нещо, което си въобразяваха, че цивилизацията може да им предложи, без дори за миг да подозрат каква тъжна и нещастна заблуда е цивилизацията. Те не знаеха, че тя е създала бомба, която може да вдигне във въздуха всички наши мостове и пътища и да ги превърне в купчина развалини, че един ден и ние ще станем бедни като тях и ще протягаме ръце до същия, по съвсем същия начин. Нашият раздрънкан форд, нашият стар пъплещ американски форд от трийсетте години, изтрещяваше покрай тях и изчезваше сред облаци от прах.

Наближихме подножието на последното плато. Слънцето стана златно, въздухът — яркосин, а пустинята, пресичана тук-там от реки, беше истински въртоп от нажежен въздух и пясък, върху който на места неочаквано падаше библейската сянка на дърво. Вече караше Стан, а Дийн спеше. Появиха се овчари, облечени в дълги надиплени роби както в прастари времена, жените носеха златни вързопи лен, мъжете — тояги. Овчарите седяха и сборуваха под големи дървета сред трепкащия сумрак на пустинята, а овцете се бутаха една в друга малко по-далеч от тях и вдигаха прах.

— Хай, братче — изкрещях на Дийн, — събуди се и погледни овчарите, събуди се и погледни със собствени очи златния първосвят, та да можеш след туй да разправяш как изглежда той!

Дийн завря глава между нашите отпред, хвърли бегъл поглед към червеникавия гаснещ залез и се просна обратно да спи. Когато се събуди, ми описа в подробности цялата картина и ми каза:

— Много съм доволен, че ме събуди да погледна. Ох, господи, какво да правя? Къде да отида? — Поглади корема си, погледна небето със зачервени очи и почти се разрида.

Краят на пътуването наближаваше. От двете ни страни се ширеха просторни полета; благ вятър повяваше над изникващите тук-там горички от високи дървета и над старите църквички, червеникавооранжеви от последните отблясъци на слънцето. Огромни розови облаци се носеха ниско. „Мексико Сити преди здрач!“ Бяхме пропътували хиляда и деветстотин мили от следобедните денвърски дворове до тези необятни библейски земи и ето че приближавахме края на пътя.

— Дали да не си сменим изпоцапаните от буболечки фланелки?

— Не, нека да влезем с тях в града, по дяволите!

И се насочихме към Мексико Сити.

Къс планински проход ни изведе внезапно на една височина и пред очите ни се разкри цялото Мексико Сити върху своята вулканична земя: градът бълваше пушеци в ранния сумрак. Спуснахме се към него, преминахме по булевард „Инсурхентес“ право към „Реформа“, сърцето на града. Деца играеха футбол върху обширни тъжни полета и вдигаха прах. Настигаха ни шофьори на таксита и питаха искаме ли момичета. Не, сега не искахме момичета. Безкрайни градски бордеи се простираха в равнината: зърнахме самотни фигури в притъмняващите улички. Скоро щеше да падне нощта. После изведнъж се гмурнахме в тътена на големия град и се озовахме сред претъпкани кафенета, театри и много светлини. Вестникарчета крещяха. Босоноги мъже се тътреха с момичета в дрипи. Луди и боси шофьори индианци ни препречваха пътя, задминаваха ни от всички страни, бибиткаха и правеха движението невъзможно. Врява до небето. В Мексико колите нямат заглушители. Клаксоните тръбят непрекъснато и победоносно.

— Уууух! — изкрещя Дийн. — Внимавай!

Той люшкаше колата през движението, закачаше се с всички. Започна да кара като индианец. Излезе на кръговата алея на булевард „Реформа“ и се понесе по нея, а по осемте, водещи във всички посоки улици към нас летяха коли с бясна скорост — отляво, отдясно, izquierda, право напред; Дийн само подскачаше и ревеше от възторг.

— Ей за такова движение винаги съм си мечтал! Народът кара и не спира!

Една линейка изфуча като фурия. Американските линейки се стрелкат и маневрират през движението с виещи сирени: грамадните колкото целия свят линейки на индианците фелахи просто летят из улиците на града с осемдесет мили в час и всички трябва да се пазят от пътя им, защото линейките не спират пред нищо и никого, а цепят право напред. За миг тя изчезна на свистящите си колела в разтварящото се море на движението в центъра. Всички шофьори бяха индианци. Хората, дори възрастните жени, тичешком хващаха автобусите, които никога не спираха. Младите мексикански търговци се надбягваха на групи след автобусите и скачаха в тях по време на движение като истински лекоатлети. Шофьорите на автобусите бяха боси, хилеха се като малоумни, седяха на ниско, сякаш приклекнали, по фланелки, зад нископоставените грамадни волани. Над тях горяха икони. Осветлението в автобусите беше мъждиво — зеленикаво, а на дървените пейки бяха нанизани едно до друго тъмни лица.

В центъра на Мексико Сити хиляди хипстъри с клюмнали сламени шапки и сака с издължени ревери, облечени на голо, се влачеха по главната улица, някои продаваха разпятия и марихуана из тъмните странични улички, други, коленичили, се молеха в занемарените параклиси, които съжителстваха редом с шатри за фарсови представления. Имаше чакълени улички с открити отточни канали: малки вратички, вдълбани в кирпичените стени, водеха към барове, колкото килери. Човек трябваше да прескочи някоя яма, за да си изпие питието, а под тия ями беше древното езеро на ацтеките. От баровете трябваше да излизаш с плътно прилепен към стената гръб и внимателно да се провираш обратно към улицата. Кафето сервираха размесено с ром и есенция от мускатов орех. Отвсякъде ехтеше мамбо. Стотици проститутки стояха наредени из тъмните тесни улички и тъжните им очи бляскаха към нас в нощта. Ние обикаляхме като насън, не бяхме на себе си. Ядохме вкусни пържоли за по четирийсет и осем цента в чудновато, облицовано с плочки мексиканско ресторантче, където млади и стари музиканти свиреха на маримба^[1]; между масите се разхождаха китаристи и пееха, а в ъглите старци надуваха тромпети. Минахме покрай заведения, от които се носеше киселият дъх на пулке^[2] там можеш да си купиш чаша кактусов сок срещу два цента. В тоя град нищо не спираше дори за миг; цяла нощ из улиците бушуваше пълнокръвен живот. Просяци спяха, увити в обяви, откъснати от оградите. Други пък седяха по тротоарите, свиреха на свирки и се смееха в нощта. Босите им крака стърчаха, живееха си славно, цяло Мексико беше един безкраен лагер на бохеми. По ъглите на улиците стари жени режеха варени говежди глави, завиваха парченца от тях в палачинки, които поливаха с горещ сос, и ги продаваха на купувачите в „салфетки“ от вестник. Ето това представляваше великият, краен, див, по детски волен фелахски град, който, знаели сме го винаги, открихме в края на пътя си. Дийн вървеше през този град с отпуснати като на чучело ръце, със зяпнала уста и пламнали очи, така ни води той до зори, когато нашата объркана свята обиколка завърши на някакво поле при едно момче със сламена шапка, което се смееше, бъбреше си с нас и искаше да играем кеч, защото тук нищо нямаше край.

Някъде по това време започнах да бълнувам и треската ме повали. Дизентерия. В един миг на просветление сред черния водовъртеж на моето съзнание проумях, че съм на легло, на осем хиляди фута над морското равнище, върху покрива на света, и разбрах, че съм изживял един пълен живот и още няколко други в бедната кожа, обвиваща атомите на моята плът, и съм изсънувал всички сънища. Видях Дийн да се навежда над кухненската маса. Това стана няколко дни по-късно, когато той се приготвяше да си тръгне от Мексико Сити.

— Какво правиш? — изстенах аз.

— Горкичкият Сал, горкичкият Сал, разболя се. Стан ще се грижи за теб. А сега слушай, ако болестта ти позволява: получих развод с Камий и тази нощ тръгвам обратно, за да се върна при Инес в Ню Йорк, ще пътувам с колата, ако издържи.

— Всичко наново? — провикнах се аз.

— Всичко наново, приятелю. Трябва да се върна в моя живот. Съжалявам, че не мога да остана с теб. Моли се да се върна. — Коремът ме присви и изохках. Когато отново вдигнах поглед, самонадеяният благороден Дийн стоеше до леглото ми със стария си очукан куфар и ме гледаше. Вече не знаех кой е той, Дийн разбра това и му стана жал за мен, зави раменете ми с одеялото…

— Да, да, а сега трябва да тръгвам. Е, Сал, довиждане.

И си отиде. Дванайсет часа по-късно изгарян от треска и мъка, аз най-после се примирих, че си е отишъл. В тоя час на нощта той сигурно вече караше през банановите планини.

Когато се пооправих, осъзнах какъв предател е той, но разбрах и друго, че в невъзможната обърканост на своя живот Дийн нямаше друг избор, освен да ме изостави там болен и да продължи към своите жени и неволи.

— Добре, Дийн, нищо няма да кажа.