Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)

Издание:

„Парадокс — МБМ“, София, 1993

Художник: Цвятко Остоич (по идея на Н. Нойман)

Коректор: Георги Анастасов

Фотограф Николай Кулев

История

  1. — Добавяне
  2. — Коригирани грешки от разпознаване (waterjess)

10

Тази нощ открих Карло и за мое изумление той ми каза, че е бил с Дийн в Сентрал Сити.

— Какво правихте там?

— Ами обикаляхме баровете, после Дийн сви една кола и се прибрахме с деветдесет мили надолу по планинските завои.

— Как не съм ви видял!

— Не знаехме, че си там.

— Е, братче, аз тръгвам за Сан Франциско.

— Но Дийн ти е осигурил Рита за тази нощ.

— В такъв случай ще отложа.

Само че нямах никакви пари. Пуснах на леля ми препоръчано писмо, с което я молех да ми прати петдесет долара и обяснявах, че й искам пари за последен път и че отсега нататък тя ще получава от мен, само веднъж да ме вземат на кораба.

После отидох на среща с Рита Бетънкорт и я доведох в апартамента. След дълги увещания в мрака на гостната я вкарах в спалнята си. Тя беше добро момиче, простосърдечно, искрено и неимоверно се страхуваше от секса. Казах й, че сексът е красиво нещо. И исках да й го докажа. Тя ме остави да й го докажа, но аз бях прекалено нетърпелив и нищо не доказах. Тя въздъхна в мрака. „Какво искаш от живота?“ — попитах я, впрочем задавах този въпрос на всичките си момичета.

— Не знам — отвърна тя. — Просто да обслужвам масите и да го карам някак си. — Прозина се. Закрих с длан устата й и й казах да не се прозява. Опитах се да й обясня колко ме вълнува животът и нещата, които можем да направим заедно с нея; говорех й така, а в същото време предвиждах да си тръгна от Денвър след два дена. Тя се извърна отегчена. Полежахме по гръб, загледани в тавана, и се чудехме защо господ е сътворил света толкова тъжен. Кроихме смътни планове да се срещнем във Фриско.

Миговете ми в Денвър приближаваха към края си, почувствах го, докато изпращах Рита: на връщане се изтегнах върху полянката на една стара църква покрай цяла банда скитници и техните приказки събудиха в мен желанието отново да се върна на пътя. От време на време някой от скитниците се надигаше и изпросваше центове от минувачите. Говореха за придвижването на жътвата на север. Беше топло и меко. Изпитах желание да се върна и отново да изведа Рита, и да й кажа още много неща, и този път истински да се налюбя с нея, и да успокоя страха й от мъжете. Момчетата и момичетата на Америка прекарват страшно тъжно времето си заедно; добрият тон налага да пристъпват към секса незабавно, без даже свястно да си поговорят — не става въпрос за ухажване, а за истински и откровен разговор за душите им, та животът е свято нещо и всеки миг е безценен! Но чух писъкът на влака от Денвър за Рио Гранде да заглъхва в планината. И реших да продължа нататък след звездата си.

Останахме на тъжен разговор с Мейджър досред нощ.

— Чел ли си „Зелените хълмове на Африка“? Най-доброто, което е написал Хемингуей.

Пожелахме си на добър час. Щяхме да се срещнем във Фриско. На улицата, под едно тъмно дърво, се сбогувах с Ролинс. „Довиждане. Рей. Кога ще се видим отново?“ Потърсих Карло и Дийн — никъде следа от тях. Тим Грей вдигна нагоре ръка и каза: „Значи, тръгваш, Йо.“ Ние с него си викахме „Йо“. „Ъхъ“ — отговорих. През следващите няколко часа обикалях из Денвър. Струваше ми се, че всеки пияница от улица „Ларимър“ може да е бащата на Дийн Мориарти; викаха му стария Дийн Мориарти, Тенекеджията. Отидох до хотел „Уиндзър“, където бащата и синът бяха престоявали и където една нощ ужасеният Дийн бил събуден от безкракия мъж в инвалидна количка, който живеел в същата стая; мъжът се изтъркалял с гръм и трясък през стаята на зловещите си колела, за да помилва момчето. Видях късокраката жена-джудже, която продаваше вестници на ъгъла на улиците „Къртис“ и „Петнайсета“. Минах покрай печалните долнопробни кабарета на улица „Къртис“; деца в джинси и червени ризи; шлюпки от фъстъци, подвижни кина, стрелбища. Отвъд крещящо ярките светлини на улицата се таеше мракът, а отвъд мрака беше Западът. Трябваше да продължа.

Открих Карло призори. Прочетох част от необхватния му дневник, спах при него и на сутринта, дъжделива и сива, дългият Ед Дънкъл пристигна заедно с Рой Джонсън, едно много хубаво момче, и с Том Снарк, кривокраката хиена от комарджийниците. Те насядаха и заслушаха със сконфузени усмивки, докато Карло Маркс им четеше апокалиптичната си луда поезия. Аз се отпуснах на стола изтощен. „О вие, денвърски птици!“ — провикна се Карло. После се изнизахме навън и тръгнахме по една типично денвърска калдъръмена уличка между димящи контейнери за изгаряне на смет. „По тази уличка търкалях обръча си като малък“ — разказвал ми бе Чад Кинг. Как исках само да го зърна такъв; да видя Денвър от преди десет години, когато всички те, цялата тайфа, са били деца и в слънчевите пролетни утрини на Скалистите планини, сред нацъфтелите череши, са търкаляли обръчите си по радостните улички, пълни с обещания. Да зърна Дийн, окъсан и мръсен, как броди самотен, напълно погълнат от своето безумие.

Крачехме с Рой Джонсън в ситния дъжд; аз отидох до къщата на момичето на Еди, за да си прибера карираната вълнена риза, която той ми бе задигнал в Шелтън, Небраска. Ризата беше там, цялата смачкана на топка, не риза, а истинска трагедия. Рой Джонсън каза, че ще се видим във Фриско. Като че ли всички щяха да ходят във Фриско. Отидох до пощата, оказа се, че парите ми са пристигнали. Слънцето се показа и Тим Грей ме изпрати с трамвая до автобусната гара. С половината от петдесетте долара си купих билет до Сан Фран и потеглих в два следобед. Тим Грей ми помаха за довиждане. Автобусът се изниза през многоетажните претоварени денвърски улици. „На всяка цена трябва да се върна тук, за да видя какво ще стане по-нататък!“ — обещах си. Дийн ми се бе обадил в последната минута и бе казал, че двамата с Карло може да ме настигнат някъде по Западния бряг; замислих се над това и си дадох сметка, че през целия си престой в Денвър бях разговарял с Дийн не повече от пет минути.