Джак Керуак
По пътя (36)

11

Време беше да продължим нататък. Взехме автобус до Детройт. Парите ни съвсем се стопиха. Потътрихме нещастните си багажи по гарата. Бинтът от превръзката на Дийн беше черен като въглен и целият размотан. Изглеждахме толкова окаяно, колкото всеки друг на наше място след толкова патила. Грохнал, Дийн заспа в автобуса, който пореше през щата Мичиган. Аз подхванах разговор с пищно момиче — провинциалистче, облякло памучна блузка с голямо деколте, която откриваше до половина красивите му, загорели от слънцето гърди. Скучно момиче. Разказа ми за провинциалните си вечери, през които пукали пуканки на верандата. Някога разказът й би зарадвал сърцето ми, но тъй като нейното сърце не се радваше, докато ми разправяше, разбрах, че думите й просто предаваха онова, което бе общоприето да се прави у тях.

— А как се забавлявате у вас?

Опитах се да насоча разговора към момчета и секс. Големите й тъмни очи ме изгледаха неразбиращо и с някакво огорчение, предадено в кръвта й от поколения и поколения прадеди, въздържали се от онова, което крещи да бъде задоволено — каквото и да е то, а всеки го знае какво е.

— Всъщност какво искаш ти от живота?

Идеше ми да я грабна и да изстискам от нея желание. Тя дори нямаше представа какво й трябва. Плещеше нещо за работа, за филми, за летни ваканции при баба й, мечтаеше да отиде в Ню Йорк и да посети „Рокси“^[1], забърбори как щяла да се издокара по тоя случай — както на миналия Великден, с бяло боне, с букетче рози и розови лачени обувки и със светлолилаво габардинено манто.

— Какво правиш в неделя следобед? — попитах я.

Седяла на верандата. Момчетата минавали с велосипеди край верандата и спирали да си поприказват с нея. Тя четяла комикси и се излежавала в хамака.

— А какво правиш в горещите неделни вечери?

Пак седяла на верандата и гледала колите, които минавали по пътя. Двете с майка й печели пуканки.

— Какво прави тогава баща ти в летните вечери?

Работел, работел нощна смяна в котелното отделение на фабриката и целият му живот минавал в работа, за да издържа една жена и нейните отрочета, без да чака признание или благодарност.

— А брат ти, какво прави той вечер през лятото?

Разкарвал се с велосипеда си, въртял се край млечния бар.

— Добре де, а не копнеели за нещо друго? Нещо, за което всички до болка копнеем? Какво желаем всички ние?

Тя не знаеше. Прозина се. Спеше й се. Много ми дойде. Никой не можеше да ми отговори. Никой никога нямаше да ми отговори. В мен нещо се прекъсна. Тя беше на осемнайсет, красива и съвсем загубена.

Двамата с Дийн, раздърпани и мръсни, с вид на хора, прехранвали се със скакалци, се смъкнахме от автобуса в Детройт. Решихме да се подслоним в някое от целонощните кина по „Скид Роу“. Студено беше вече за паркове. Хасъл също се е подвизавал из детройтската „Скид Роу“, безброй пъти е оглеждал с тъмните си очи всяко стрелбище, всяко целонощно кино и всеки долнопробен бар по тая улица. Неговият дух ни преследваше. Никога повече нямаше да се сблъскаме с него на „Таймс Скуеър“. Помислихме си, че случайно старият Дийн Мориарти може да е тук, но и него го нямаше. За по трийсет и пет цента на човек влязохме в старо скапано кино и останахме на балкона до сутринта, когато ни изритаха надолу по стълбите. Посетителите на целонощните кина са дъното. Изпаднали негри, дошли чак от Алабама, подведени от слухове за работа във фабриките; стари белокожи скитници; млади дългокоси битници, които бяха стигнали края на пътя и се наливаха с вино; проститутки, обикновени двойки и домакини, които нямат какво да правят, нямат къде да отидат, нямат в кого да вярват. Ако пресеете през сито целия Детройт, едва ли ще съберете по-пъстра сбирщина от пропаднали отрепки, утайката на града. Даваха филма „Пеещият каубой Еди Дийн и неговият смел бял кон Цвилчо“ — това беше първата прожекция; втората беше двусериен филм за Истанбул с Джордж Рафт, Сидни Грийнстрийт и Петер Лоре. През тая нощ гледахме всеки от филмите по шест пъти. Гледахме ги, когато се събуждахме, чувахме ги, докато спяхме, усещахме ги в съня си, тъй че, когато се разсъмна, бяхме попили и с последните фибри на телата си странния Сив Мит за Запада и фаталния Мрачен Мит за Изтока. Оттогава това ужасно осмотично преживяване диктува всички мои подсъзнателни действия. Стотици пъти изкънтяха в ушите ми подигравателният смях на Грийнстрийт и зловещите подканвания на Петер Лоре; изстрадах с Джордж Рафт параноичните му страхове; яздих и пях с Еди Дийн и застрелях безчет пъти едни и същи конекрадци. Хората надигаха бутилките, озъртаха се и ровеха с очи из тъмния салон с надеждата, че ще си намерят занимание или душа, с която да си поговорят. Предните редове гузно мълчаха, никой не говореше. Докато съм спял, отпуснал глава на дървената ръчна облегалка, сивата зора прегърнала плътно стрехите на киното и провряла призрачни пипала през пролуките на прозорците, а шестима разпоредители се заели да изметат останките от нощта — вдигнали облаци от прах, напълнили носа ми, както съм хъркал с ниско смъкната глава, и за малко не помели и мен. Това ми разказа Дийн, който наблюдавал гледката от десетина места по-назад. Всички фасове, бутилки, кибрити и следи от секс били събрани на купчина. Ако бяха подбрали и мен, Дийн никога повече нямаше да ме види. Щеше да се наложи да преброжда Американските щати от единия до другия бряг и да надзърта във всяка кофа за смет, докато ме открие, свит като зародиш сред нечистотиите на моя живот, на неговия живот, на живота на всеки замесен и незамесен в тая история. Какво щях да му кажа аз тогава от моята боклукчийска утроба? „Не ме закачай бе, човек, щастлив съм си тук. Ти ме изгуби в една детройтска нощ на август четирийсет и девета. Какво право имаш да прекъсваш мечтите ми в тая изповръщана кофа?“ В 1942 година бях станал звезда на една от най-гадните драми на всички времена. Тогава бях моряк и веднъж отидох да си пийна в кафене „Импириъл“ на площад „Сколей“ в Бостън; изпих шейсет халби бира и се оттеглих в тоалетната, където съм прегърнал чинията и съм заспал. През нощта поне стотина моряци и цивилни лица влизали вътре и изхвърляли върху мен интимното си съдържание, докато ме маскирали до неузнаваемост. Е, голяма работа в края на краищата! Анонимността в човешкия свят е по-добро нещо, отколкото славата в рая, защото какво е раят? Какво е земята? Те съществуват само в умовете ни.

Като ломотехме неразбрано и се препъвахме на всяка крачка, ние с Дийн се измъкнахме призори от тази дупка на ужаса и тръгнахме да търсим кола в градското пътническо бюро. Доста голяма част от сутринта се разкарвахме из негърските барове, преследвахме мадами и слушахме джаз от джубоксовете, след което, помъкнали невъобразимата си екипировка, преодоляхме цели пет мили с местните автобуси и се добрахме до дома на един човек, който искаше да ни вземе по четири долара на глава, за да ни откара до Ню Йорк. Беше на средна възраст, рус, с очила, имаше си жена, дете и хубав дом. Почакахме го в двора, докато се приготви. Миловидната му жена, препасана с памучна престилка, ни предложи кафе, но ние бяхме прекалено увлечени в разговора си. По това време вече Дийн беше толкова изтощен и не с ума си, че всяко нещо, върху което спираше погледа си, го хвърляше във възторг. Отново се задаваше мигът на божествения бяс. Потеше се и пак се потеше. В момента, в който влязохме в новия крайслър и потеглихме за Ню Йорк горкият собственик разбра, че се е споразумял да пътува с двама побъркани, но не падна духом и всъщност още докато минавахме край стадиона „Бригс“ и заговорихме за мача на Детройтските Тигри^[2] догодина, той просто вече беше свикнал с нас.

В мъгливата нощ отминахме Толидо и продължихме напред през стария Охайо. Дадох си сметка, че съм започнал да прекосявам градовете на Америка, сякаш съм пътуващ търговец — убийствени маршрути, лоша стока, полуразвалена храна на дъното на моя сак с хитрости и никакви купувачи. Някъде край Пенсилвания мъжът се умори, Дийн пое кормилото и кара през целия път до Ню Йорк; от един момент нататък уловихме радиопредаването „Симфъни Сид“ с последните боп-парчета и най-после навлязохме във великия последен град на Америка. Пристигнахме в ранно утро. „Таймс Скуеър“ се раздираше от глъч, защото Ню Йорк не се спира нито миг. Оглеждахме се по навик за Хасъл.

След час двамата с Дийн се добрахме до новата къща на леля ми в Лонг Айланд, тя самата в този момент спореше за цената с бояджиите, които бяха наши семейни приятели, и ние, най-после завърнали се от Сан Франциско, се помъкнахме нагоре по стълбите.

— Сал — каза леля ми, — Дийн може да остане тук няколко дни, но след това трябва да си върви, ясно ли е?

Пътуването бе приключило. Тази нощ ние с Дийн се разходихме между бензиновите цистерни, железопътните мостове и електрическите стълбове с йодни лампи на Лонг Айланд, но пред нас нямаше земя, само Атлантическият океан, и можехме да стигнем само дотук. Стиснахме си ръцете и си обещахме да бъдем приятели завинаги.

Пет вечери след това отидохме на някакво нюйоркско празненство, където срещнах момиче на име Инес и й разказах, че имам един приятел, с когото трябва непременно да я запозная. Бях пиян и й казах, че той е каубой.

— Ах, винаги съм си мечтала да се запозная с каубой.

— Дийн! — изревах през навалицата, която включваше поета Анхел Луис Гарсия, Уолтър Ивънс, венецуелския поет Виктор Вийануева, моята бивша любима Джини Джоунс, Карло Маркс, Дийн Декстър и безброй други. — Ела насам!

Дийн се приближи свенливо. Един час по-късно, сред пиянския шум и светската неразбория на празненството (ознаменувахме, разбира се, края на лятото), той беше коленичил на пода пред нея, опрял бе брадичка на корема й, говореше, обещаваше й всичко на света и се потеше. Тя беше едра сексапилна брюнетка — или както спомена Гарсия, „сякаш излязла от картина на Дега“ — и, общо взето, много приличаше на парижка кокетка. След няколко дни двамата вече се пазаряха в междуградски разговор с Камий от Сан Франциско за документите, необходими за развод, та да могат да се оженят по-скоро. Няколко месеца по-късно Камий роди второ дете от Дийн. А след още няколко и Инес роди от него. Като прибавим и още едно незаконно дете, запиляно някъде из Запада, Дийн имаше по това време четири дечица, нямаше пукнат цент в джоба си и както винаги животът му се състоеше само от неприятности, екстаз и високи скорости. Така и не отидохме в Италия.