Джак Керуак
По пътя (26)

1

През пролетта на 1949 година бях спестил някой и друг долар от стипендията си и отидох в Денвър с идеята да се установя там. Озовах се посред Америка като патриарх. Безкрайно самотен. Там нямаше никого — нямаше ги Бейб Ролинс. Рей Ролинс, Тим Грей, Бети Грей, Роуланд Мейджър, Дийн Мориарти, Карло Маркс, Ед Дънкъл, Рой Джонсън, Томи Снарк, никого. Лутах се по улиците „Къртис“ и „Ларимър“ и работих известно време на същия пазар за плодове на едро, където през 1947 година едва не се хванах за товарач — по-тежка работа не съм вършил в живота си: един ден ме накараха да издърпам заедно с няколко япончета — почти деца — цял товарен вагон на около стотина фута по линията с помощта на някакво приспособление от рода на макарата, което при всеки напън придвижваше вагона едва на четвърт инч. Извличах щайги с дини по заледените подове на хладилни вагони навън в прежурящото слънце и хващах хрема. И, боже мой, за какво беше всичко това?

На смрачаване си тръгвах. Чувствах се като прашинка върху тъжната червена земя. Минавах покрай хотел „Уиндзор“, където Дийн Мориарти бил живял с баща си по време на депресията от трийсетте години, и както преди време, търсех начин да си възвърна тъжната прословута способност на моето съзнание да броди във времето. Или откривах в места като Монтана някой, който прилича на баща ми, или търсех бащата на приятеля си там, където той отдавна вече не беше.

В една люлякова вечер вървях през светлините на Двайсет и седма улица и на „Уелтън“ в негърския квартал на Денвър и ме болеше всяко мускулче; исках да съм негър, защото почувствах, че най-доброто, което светът на белите ми бе предложил, не можеше да ме въздигне до екстаза, в него не пулсираха достатъчно живот, радост, наслада, мрак, музика, нито пък нощ. Спрях пред една лавка, от която продаваха горещо чиле в картонени чинийки; купих си и го изядох, докато се разхождах из тъмните тайнствени улички. Прииска ми се да съм денвърски мексиканец или дори беден, изнурен от работа японец, всичко друго, но не и това печално същество, което бях, разочарован „бял човек“. През целия си живот бях хранил бели надежди; затова бях оставил такава добра жена като Тери в долината Сан Джоакуин. Вървях покрай тъмните веранди на мексиканските и негърските домове; дочувах приглушени гласове, току се мяркаше мургавото коляно на някое тайнствено знойно момиче; и тъмните лица на мъже през обраслите в рози градински беседки. Малки деца седяха като мъдреци в прастари люлеещи се столове. Появи се група чернокожи жени, едно момиче се откъсна от по-възрастните майчини силуети и забърза към мен — „Здравей, Джо!“ — изведнъж видя, че не съм Джо, и изтича изчервена назад. Защо не бях Джо! А само Сал Парадайз, тъжен скитник във виолетовия сумрак, в мъчително сладката нощ, който копнее да смени света си с този на щастливите, чистосърдечни, възторжени негри на Америка. Запуснатият квартал ми напомни за Дийн и Мерилу, които познаваха улиците му така добре от детството си. Как само исках да ги намеря!

На ъгъла на Двайсет и трета улица и „Уелтън“ играеха софтбол^[1] под лъчите на прожектори, които осветяваха също и бензиновия резервоар. Огромна жадна тълпа ревеше при всяко подаване. Чудни млади герои от какви ли не раси — бели, чернокожи, мексиканци, чистокръвни индианци — тичаха по игрището с трогателна сериозност. Просто деца от улицата, навлекли екипи. Нито веднъж в живота си на спортист не си бях позволявал да играя като тях — пред съседските семейства, пред момичетата на сърцето си и децата от квартала, нощем, на прожектори; моите мачове винаги са били колежански, важни, със сериозни лица от всички страни; не съм изживявал момчешка, човешка радост като тази. Сега вече беше много късно. До мен седеше стар негър, който явно не пропускаше нито един мач. До него пък — стар бял бедняга; после мексиканско семейство, момичета, момчета — цялото човечество, всички вкупом. Ох, колко тъжни бяха светлините тази нощ! Момчето, което подаваше топката, невероятно приличаше на Дийн. Една красива русокоса мадама от пейките приличаше страшно на Мерилу. Това беше Денвърската Нощ; аз можех само да умра.

Там, в Денвър, там, в Денвър,

можех само да умра.

Отсреща, през улицата, негърски семейства седяха по стълбите пред къщите си, приказваха си, гледаха през дърветата звездното небе, отпуснали се в меката нощ, и от време на време хвърляха по едно око към мача. По улицата минаваха доста коли и спираха на ъгъла, когато светнеше червен светофар. Във въздуха витаеше възбуда, пулсираха трептенията на живот, преливащ от истинска радост, живот, непознащ разочарованието, „белите скърби“ и така нататък. Старият негър извади консерва бира от джоба на палтото си и се зае да я отваря; старият бял човек завистливо изгледа консервата и порови из джоба си, да види дали и той не може да си купи една консерва. Умрях! Тръгнах си.

Отидох да видя една моя позната богата мадама. На сутринта тя измъкна от копринения си чорап стодоларова банкнота и ми каза:

— Говореше за някакво пътуване до Фриско; щом е такъв случаят, вземи ги, тръгни и си изкарай славно.

Така се решиха всички мои проблеми; чрез пътническото бюро си осигурих място в кола за Фриско срещу единайсет долара за бензин и се понесох през страната.

Колата караха две приятелчета; казаха, че са сутеньори. Имаше и други двама пътници. Седяхме плътно сместени отзад, насочили мислите си към целта. Минахме през прохода Бърлъд и се спуснахме към голямото плато, Тейбър-наш, Тръбълсъм, Кремлинг; надолу по прохода Рабит Иърс до изворите Стиймбоут и нататък; подир това петдесет мили прашно отклонение: после Крейг и Голямата американска пустиня. Когато прекосихме границата между Колорадо и Юта, на небето сякаш зърнах бога — под формата на огромни, златни, пламтящи в слънцето облаци над пустинята; те като че ме посочиха и ми проговориха: „Премини оттук и продължи, ти вървиш по пътя към небето.“ Но уви, на мен ми бяха по-интересни старите, мръсни преселнически фургони и комарджийските маси, поставени насред пустинята на Невада до някоя лавка за кока-кола, където има и дървени къщички с обрулени от стихиите табелки, които се блъскат в зловещото свистене на пустинния вятър, а на тях пише: „Тук е живял Бил Гърмящата змия“ или пък: „В тази дупка прекара дълги години Беззъбата Ани“. Да, пфюууу! В Солт Лейк Сити сутеньорите направиха проверка на момичетата си и продължихме нататък. И докато разбера, пред очите ми за трети път изникна приказният град Сан Франциско, разстлан покрай залива в глъбините на нощта. Щом слязох, втурнах се към Дийн. Той имаше вече малка къща. Изгарях от нетърпение да разбера какви мисли се въртят в главата му и въобще какво ще стане; защото аз нямах вече нищо зад себе си, бях изгорил мостовете, за нищо не ме беше грижа. Почуках на вратата му в два и половина сутринта.