Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)

Издание:

„Парадокс — МБМ“, София, 1993

Художник: Цвятко Остоич (по идея на Н. Нойман)

Коректор: Георги Анастасов

Фотограф Николай Кулев

История

  1. — Добавяне
  2. — Коригирани грешки от разпознаване (waterjess)

13

За добро или за зло — следващите петнайсет дни прекарахме заедно. Когато се събудихме, решихме да тръгнем на стоп към Ню Йорк; в големия град тя щеше да бъде моето момиче. Предвиждах диви лудории с Дийн, Мерилу и другите — празник, нов празник. Но първо трябваше да поработим, за да спечелим необходимите за път пари. Тери беше за незабавно тръгване с двайсетте долара, които ми бяха останали. Аз не одобрих идеята. И като последен глупак, обмислях проблема цели два дена, а през това време по кафенетата и барчетата четяхме обявите за работа в шантавите лосанджелиски вестници, които виждах за пръв път в живота си, докато моите двайсет долара се стопиха почти на десет. Бяхме много щастливи в нашата малка хотелска стаичка. Тъй като не можех да спя, ставах посред нощ, покривах със завивката голото кафяво рамо на моята малка и опознавах нощите на Лос Анджелис. Бруталните, горещи, раздирани от полицейски сирени нощи! На нашата улица стана беда. Старата, разпадаща се къща отсреща, в която се даваха стаи под наем, се превърна в арена на трагедия. Полицейска кола беше спряла до тротоара и ченгетата разпитваха някакъв възрастен човек с прошарена коса. Отвътре долитаха ридания. Звуците достигаха до мен, примесени с жуженето на неоновата реклама на моя хотел. Никога в живота си не съм се чувствал толкова тъжен. Ел Ей е най-самотният и най-жестокият от всички американски градове; в Ню Йорк става дяволски студено през зимата, но по някои места, на някои улици, добиваш усещане за приятелство, макар и съмнително. Ел Ей е джунгла.

Южната част на главната улица, където ние с Тери се разхождахме и хапвахме кренвирши, представляваше един фантастичен панаир от светлини и дивотия. Буквално на всеки ъгъл полицаи в ботуши пребъркваха хора. Най-пропадналите типове от цялата страна задръстваха тротоарите — и всичко това се разиграваше под благите звезди на Южна Калифорния, които чезнат в кафявото сияние на този огромен пустинен лагер, какъвто всъщност е Лос Анджелис. Усещаше се дъх на чай, на трева, имам пред вид марихуана, който се смесваше във въздуха с мириса на фасул и бира. А гръмкият бесен звук на би-бопа ехтеше от бирариите: и заедно с кънтрито и бугивугито той образуваше една пъстра мешавица от ритми в американската нощ. Всички тук ми приличаха на Хасъл. Буйни негри с шапки в стил боп и с кози брадички минаваха покрай нас със смехове; подир тях — дългокоси безжизнени хипстьри, довлекли се чак от Ню Йорк по шосе 66: видяхме и стари пустинници, които влачеха вързопите си и търсеха пейка на площада, и методистки свещеници, запретнали ръкави, и някой и друг светец-поклонник на Природата с брада и по сандали. Исках да се запозная с всички, да говоря с всички, но ние с Тери бяхме изцяло погълнати от опитите си да припечелим някой долар.

Отидохме в Холивуд, за да търсим работа в дрогерията на ъгъла на „Сънсет“ и „Вайн“. Е, това е ъгъл! Многочислени семейства, дотътрили се с таратайки от вътрешността, чакаха по тротоарите с надеждата да зърнат някоя филмова звезда, но никакви филмови звезди не се мяркаха. Минеше ли лимузина, тълпата се люшваше жадно към бордюра и надничаше да гледа: вътре седи някакъв тип с тъмни очила, а до него — накичена с бижута блондинка. „Дон Амече! Дон Амече!“ — „Не, Джордж Мърфи! Джордж Мърфи!“ Кръжаха наоколо и се вглеждаха едни в други. Красиви момчета с извратени наклонности, пристигнали в Холивуд, за да се препитават като каубои на нощния живот, обикаляха нагоре-надолу, слюнчеха палци и важно-важно приглаждаха вежди. Най-пищните и най-отнесени момичета на света шареха насам-натам по панталони; бяха дошли, за да станат звезди; а свършваха като миячки в авторесторантите. Ние с Тери също потърсихме работа из авторесторанти. Никъде нямаше хляб за нас. Булевард „Холивуд“ беше някакво невъобразимо, пищящо автомобилно безумие; поне веднъж в минутата ставаха дребни произшествия, всеки напираше към най-далечната палма — а отвъд нея имаше само пустиня и празнота. Неуспели холивудски менажери стояха пред снобските ресторанти и спореха със съшия маниер, с който спореха бродуейските менажери от „Джейкъбс Бийч“, Ню Йорк, само дето бяха облечени в по-леки костюми, а езикът им беше по-просташки. Високи, мъртвешкобледи проповедници притреперваха край нас. Дебели кресливи жени пресичаха тичешката булеварда, за да се наредят на опашка за поредното шоу-състезание. Видях Джери Колона, който си купуваше лека кола в магазина на „Буик Мотърс“; стоеше зад огромната стъклена витрина и приглаждаше мустаците си. Ние с Тери хапнахме в някакъв ресторант на самообслужване в центъра, декориран отвътре като пещера — отвсякъде стърчаха металически израстъци и огромните безлични каменни бутове на разни божества, сред които се мъдреше и един трогателен Нептун. Хората преглъщаха скръбни ястия край водопадите, а лицата им бяха зелени от морска печал. Всички ченгета в Ел Ей приличаха на красиви жигола; без съмнение те също бяха дошли в Ел Ей, за да пробият в киното. Тук всеки пристигаше, за да пробие в киното, дори и аз. Накрая толкова изпаднахме с Тери, че започнахме да разпитваме за работа из южната част на Главната улица, обръщахме се към съсипани бармани и миячки на съдове, които не се стесняваха от падението си, но и там всичко беше напразно. Все още имахме десет долара.

— Виж какво, прибирам си дрехите от сестра ми и потегляме на стоп към Ню Йорк — каза Тери. — Няма какво да чакаме. Да тръгваме. „Ако не знаеш да танцуваш буги, аз ще те науча.“ — Последните думи бяха от някаква песничка, която тя често си тананикаше.

И веднага се отправихме към сестра й сред безразборно пръснатите мексикански къщурки, някъде отвъд авеню „Аламеда“. Аз я чаках на едно тъмно място зад някакви мексикански кухни, защото сестра й не трябваше да ме вижда. Притичваха кучета. Мъждиви лампи осветяваха противните тесни безлюдни улички. Чувах как Тери и сестра й се препират в меката топла нощ. Очаквах всичко.

Тери излезе и ме поведе за ръка към Централно авеню, главното стъргало на цветнокожите в Ел Ей. Ама че диво място, пълно с пилешки ресторантчета, които едва побираха по един джубокс, но от джубоксовете без прекъсване гърмяха блус, боп и джъмп! Изкачихме се по едно мръсно стълбище и стигнахме до стаята на Маргарина, приятелка на Тери, която й дължеше пола и чифт обувки. Маргарина беше хубава мулатка; мъжът й беше черен като кюнец и добър човек. Веднага излезе и купи половинка уиски, за да ме посрещне както подобава. Понечих да платя поне част от питието, но той не ми позволи. Имаха две малки дечица. Малчуганите скачаха по кревата; там беше мястото им за игра. Те ме прегърнаха и ме зяпнаха учудени. Навън бушуваше глъч и рев, дивата клокочеща нощ на Централно авеню — нощ като в „Смут на Централно авеню“ на Хамп. Пееха по входовете, пееха от прозорците, беше същински ад, в който трябваше да си нащрек. Тери си прибра дрехите и се сбогувахме. Влязохме в едно от пилешките заведения и пуснахме плочи по джубокса. Няколко негърски субекти ми пошушнаха нещо в ухото за „чай“. По един долар. Казах: добре, дайте го. Тогава влезе връзката и ми направи знак да го последвам към тоалетната в подземието, където аз застанах онемял, докато той ми нареждаше:

— Вдигни го де, защо не го вдигаш.

— Какво да вдигна? — попитах.

Беше ми прибрал предварително долара. Страхуваше се дори да посочи към пода. А и нямаше под, само пръст. Там лежеше нещо, което приличаше на малка кафява фъшкия. Човекът беше абсурдно предпазлив. „Трябва да внимавам, тази седмица тук стана адски напечено.“ Вдигнах фъшкията, която всъщност беше цигара в кафява хартия, върнах се при Тери и двамата си тръгнахме към нашата хотелска стая да замайваме глави. Но нищо не стана. Оказа се чист тютюн. Съжалих, задето не бях по-благоразумен с парите си.

Крайно време беше най-после да решим какво ще правим. И решихме: с парите, които ни бяха останали, ще тръгнем на автостоп за Ню Йорк. Тя бе измъкнала пет долара от сестра си тази вечер. Имахме общо тринайсет, дори по-малко. Така че преди часа, в който трябваше да се изплати таксата за деня, ние си събрахме багажа и изчезнахме с една червена кола към Аркадия, Калифорния, където, под снежните калпаци на планинските върхове, се намира Хиподрумът на Санта Анита. Беше нощ. Поехме посока към вътрешността на континента. Хванати за ръце, повървяхме няколко мили край пътя, за да излезем от населената област. Беше съботна нощ. Застанахме под един електрически стълб с вдигнати палци и съвсем скоро покрай нас минаха с рев няколко коли, пълни с момчетии, развели знамена. „Йееее! Йееее! Спечелихме! Спечелихме!“ — крещяха те. После, като видяха мъж и момиче на пътя, ни освиркаха злорадо. Минаха десетки такива коли, все пълни, с млади лица и „дрезгави мутиращи гласове“, както се казва. Ненавиждах ги. За какви се мислят те, та дръзват да дюдюкат по скиталците от пътя само защото са малки колежански глезльовци и защото всеки съботен следобед родителите им ги тъпчат с пържоли? Кои са те, та да се подиграват на момиче, изпаднало в беда с мъжа, когото иска да обича? Никому не пречехме. Но и никой не спря да ни вземе. Наложи се да се върнем пеш в града и докато стигнем, бяхме примрели за кафе; за лош късмет влязохме в единственото отворено заведение — млечен бар за ученици, в който се бяха изсипали хлапаците от пътя, и те веднага ни познаха. На всичко отгоре сега видяха, че Тери е мексиканка, леконрава Пачуко[1], и че нейният любим е нещо по-лошо и от това.

Като вирна нагоре хубавото си носле, Тери моментално излезе оттам и двамата отново се залутахме в мрака покрай канавките на магистралите. Аз носех саковете. Издишвахме балончета пара в студения нощен въздух. След дълго колебание реших още една нощ да се скрия с нея от света, а на сутринта — да става каквото ще. Отидохме в един мотел и си наехме за около четири долара малък удобен апартамент — с душ, хавлиени кърпи, радио и прочие. Прегърнахме се силно. Разговаряхме дълго и сериозно, къпахме се и обсъждахме разни работи първо на запалени лампи, после на угасени. Нещо се доказваше, аз я убеждавах, тя се съгласи и сключихме съюз в мрака, затаили дъх, после утолени, като малки агънца.

На сутринта смело начертахме нашия нов план. Щяхме да вземем автобус до Бейкърсфийлд и да поработим като гроздоберачи. Няколко седмици по-късно щяхме да поемем за Ню Йорк както подобава, с автобус. Следобедното пътуване с Тери до Бейкърсфийлд беше прекрасно: седяхме отзад отпуснати, приказвахме си, гледахме как се нижат покрай нас полята и за нищо не ни беше грижа. В Бейкърсфийлд пристигнахме късно следобед. Планът ни беше да разпитаме за работа всеки закупчик на плодове в града. Тери каза, че можем да живеем в палатка на мястото, където ще работим. Идеята да живеем в палатка и да берем грозде в хладните калифорнийски утрини просто ме омая. Но гроздоберачи не се търсеха, навсякъде само ни объркваха, като ни даваха безброй съвети, работа обаче не изскочи отникъде. Въпреки това вечеряхме в евтин китайски ресторант и продължихме с укрепени тела. Прекосихме железопътната линия, водеща към южното тихоокеанско крайбрежие, и навлязохме в мексиканския квартал. Тери си бъбреше със своите събратя и питаше за работа. Нощта се беше спуснала и мексиканската уличка блестеше в ярки светлини; киношатри, сергии с плодове, зали с игрални автомати, магазинчета и стотици разтракани камиони и опръскани с кал таратайки, паркирани надлъж. Цели мексикански семейства — надничари-гроздоберачи — се шляеха напред-назад и нагъваха пуканки. Тери разпитваше кого ли не за работа. Аз започнах да се отчайвам. Имах нужда да пийна нещо, както и Тери, така че си купихме четвърт калифорнийско порто за тридесет и пет цента и се запътихме да го изпием някъде край железопътното депо. Попаднахме на място, където се бяха събрали скитници, бяха надомъкнали щайги и седяха около огньове. Настанихме се до тях и започнахме бутилката порто. Отляво — тъжните саждиво-червени в лунния кръг товарни вагони; точно напред — светлините и блесналите летищни сигнализации на самия Бейкърсфийлд; отдясно — алуминиевият корпус на универсалния магазин „Куонсет“. Ех, беше чудна нощ, топла нощ, нощ за вино, лунна нощ, нощ да притискаш момичето си, да говориш, да плюеш и да се възнасяш. Което и направихме. Малката глупачка пи наравно с мен, надмина ме и продължи в същото темпо, че като се разприказва, не спря до полунощ. Така и не помръднахме от щайгите. Понякога минаваха бродяги или мексикански майки с деца и дори безшумно допълзя една патрулна кола, а ченгето се измъкна навън да ни подебне, но повечето време бяхме сами и сливахме в едно душите си, плътно и още по-плътно, докато се получи така, че щеше да е страшно трудно да се разделим. В полунощ станахме и се заклатушкахме към магистралата.

На Тери й хрумна нова идея. Да отидем на автостоп до Сабинал, нейния град, и да поживеем в гаража на брат й. На мен всичко ми беше все едно. Когато излязохме на пътя, накарах Тери да седне върху сака ми, за да дава вид на жена в беда, един камион моментално спря, а ние се затичахме към него, ликуващо захилени. Шофьорът излезе добър човек; камионът му — лош. С гръм и трясък запъпли през долината. Пристигнахме в Сабинал в малките часове, преди да се развидели. Докато Тери спа по пътя, аз привърших бутилката порто и добре се бях гипсирал. Слязохме и обиколихме тихия разлистен площад на калифорнийското градче — което дори не беше редовна спирка по южната тихоокеанска линия. Тръгнахме да търсим приятеля на брат й, от него трябваше да узнаем къде се намира самият брат. В къщата, не намерихме никого. Зората вече се разпукваше, аз се излегнах по гръб върху тревата в градинката на градския площад и започнах да повтарям: „Няма да кажеш какво е правил в Уийд, нали? Какво е щял да направи в Уийд?“ Това беше от филма „За мишките и хората“, сцената, в която Бърджес Мередит говори с надзирателя на работниците от фермата. Тери се кикотеше. Каквото и да правех, на нея все й харесваше. Можех да продължа да си лежа така, докато дамите тръгнат към църквата за утринната служба, и Тери пет пари нямаше да даде. Накрая реших, че брат й ще ми помогне да се подредим, отведох я в един стар хотел край линията и си легнахме удобно.

Тери стана рано в ослепителното слънчево утро и отиде да търси брат си. Аз спах до обед; когато се събудих и погледнах през прозореца, видях да преминава един товарен тихоокеански влак, и по неговите открити платформи се бяха излегнали и весело се поклащаха стотици скитници, едни бяха подложили саковете си за възглавници и заболи носове в комикси, а други дъвчеха сладко калифорнийско грозде, брано покрай линията. „Да пукна! — провикнах се. Ееей! Това наистина е обетована земя!“ Скитниците идеха откъм Фриско; а след седмица щяха да се връщат обратно също тъй величествено.

Тери пристигна с брат си, с неговия приятел и с детето си. Брат й беше луда мексиканска глава, буйно момче със страшна глътка за пиене, едно голямо добро дете. Приятелят му беше едър, отпуснат мексиканец, който говореше английски със съвсем слаб акцент и шумно се престараваше да се хареса. Не беше трудно да забележа, че е хвърлил око на Тери. Малкият й син се казваше Джони, беше на седем годинки, тъмнооко сладко дете. Е, събрахме се и започна нов див ден.

Брат й се казваше Рики. Имаше шевролет 38. Наблъскахме се в него и потеглихме към незнайни места. „Къде отиваме?“ — попитах аз. Приятелят се зае да ми обяснява — казваше се Понзо, поне така му викаха всички. Смърдеше. По-късно открих защо. Работеше като продавач на тор по фермите; имаше си камион. Рики гледаше да има три-четири долара в джоба си, а за останалото не го беше грижа. Само повтаряше: „Точно така, братче, давай така — давай така!“ И караше нататък. Вдигна с разнебитената си таратайка седемдесет мили в час и пристигнахме в Мадера, оттатък Фресно, за да се срещнем с някакви фермери за тор. Рики имаше и бутилка.

— Днес ще пием, утре ще работим. Давай, братче, я дръпни по-здраво!

Тери седеше отзад с детето си; погледнах я и забелязах, че лицето й е пламнало от радостната руменина на завръщането у дома. Прекрасната зелена природа на октомврийска Калифорния лудо бягаше край нас. Сила и нерв отново бликнаха в мен, бях готов за път.

— Накъде сме тръгнали бе, човек?

— Да намерим един фермер, който имал тор. Утре ще дойдем наново, но с камиона, и ще го натоварим. Ей, да знаеш само колко пари ще спечелим! Няма за какво да се тревожиш.

— Всички сме едно! — изрева Понзо. Виждах, че е така, където и да отидех, всички ставахме едно. Префучахме бясно през невероятните улици на Фресно и продължихме по черни пътища през долината към някакви стопанства. Понзо слезе от колата и подхвана несвързани разговори със стари мексикански фермери; естествено нищо не излезе.

— Ще трябва да пийнем! — провикна се Рики и се озовахме в салуна на кръстопътя. В неделя следобед всички американци пият в салуните по кръстопътищата; водят и децата си; дърдорят и се карат над халбите с бира; и всичко е наред. На свечеряване децата започват да хленчат, а родителите вече са пияни. Преплитат заедно крака към къщи. Пил съм в кръстопътни салуни по цяла Америка и винаги съм бил наобиколен от такива семейства. Децата нагъват пуканки и пържени картофи и играят по ъглите. Така направихме и ние. Рики и аз, и Понзо, и Тери седнахме да пием и да се надвикваме с музиката; малкият Джони лудуваше с другите деца около джубокса. Слънцето поаленя. Нищо не бяхме свършили. А какво трябваше да свършим? „Mañana — каза Рики. — Mañana бе, човек, тогава ще успеем; я удари още една бира, давай, давай!“

Излязохме, олюлявайки се, и се наместихме в колата; за да отидем в друг бар край магистралата. Понзо беше едър, шумен, гръмогласен тип, който познаваше всички в долината Сан Джоакуин. От бара край магистралата двамата с него тръгнахме с колата да търсим някакъв фермер; но вместо това се озовахме в мексиканския квартал на Мадера, закачахме момичета и се опитвахме да отмъкнем по едно за него и за Рики. После, докато над лозята се спускаше теменужен здрач, аз открих, че седя безсловесен в колата, а Понзо спори пред кухненска врата с някакъв възрастен мексиканец за цената на една диня, която старецът бил отгледал в задния си двор. Получихме динята; изядохме я на място и хвърлихме корите върху мръсния тротоар пред къщата на стария човек. Разни хубави момичета пресичаха смрачаващата се улица. Попитах го:

— Къде, по дяволите, се намираме?

— Не се тревожи, братче — отговори ми големият Понзо. — Утре ще изкараме много пари; а тази нощ ще си гледаме спокойствието. — Върнахме се обратно, взехме Тери, брат й и детето и отпътувахме до Фресно под шосейните нощни светлини. Обезумели бяхме от глад. Здравата ни раздруса, докато преминем железопътната линия при Фресно, и навлязохме в бесните улички на мексиканския квартал. Чудновати китайци, накачулени по прозорците, оглеждаха неделните нощни улици; цели тайфи мексикански момичета се перчеха в тесните си панталони; от джубоксовете ехтеше мамбо; навсякъде висяха гирлянди от светлини, сякаш беше празник. Влязохме в едно мексиканско ресторантче и си поръчахме тако[2] и палачинки, с пълнеж от фасулено пюре; бяха страшно вкусни. Извадих моята последна лъскава петдоларова банкнота, която стоеше между мен и брега на Ню Джързи, и платих за Тери и за мен. Останаха ми четири долара. Спогледахме се с Тери.

— Къде ще спим тази нощ, бебчо?

— Не знам.

Рики беше пиян; и сега бръщолевеше само „Давай, братче, давай, братче“ с разнежен и уморен глас. Бяхме изкарали дълъг ден. Никой от нас вече не знаеше какво става, нито какво ни е отредил добрият дядо господ. Горкият малък Джони заспа в ръцете ми. Върнахме се с колата в Сабинал. По пътя ударихме спирачки пред една крайпътна кръчма на шосе 99. Рики настояваше да изпие една последна бира. Зад кръчмата имаше паркирани камиони, разпънати палатки и няколко паянтови стаи, които минаваха за мотел. Попитах за цената, оказа се два долара. Посъветвах се с Тери, тя каза „отлично“, тъй като с нас сега е детето и сме длъжни да му осигурим удобен сън. Така че след няколкото бири в салуна, където намръщените гурбетчии се кълчеха под звуците на каубойския оркестър, ние с Тери и Джони взехме една мотелска стая и бяхме готови да се проснем на леглата. Понзо продължаваше да се навърта край нас; нямаше къде да спи. Рики отиде да спи при баща си, в бараката сред лозята.

— Къде живееш, Понзо? — попитах го.

— Никъде, братче. Всички мислят, че живея с Голямата Рози, но тя снощи ме изхвърли. Ще се прибера в камиона си и ще преспя в него тази нощ.

Звъннаха китари. Ние с Тери погледнахме звездите й се целунахме.

— Mañana — каза тя. — Всичко ще се нареди утре, нали, Сал, миличък?

— Разбира се, бебчо, mañana. — Винаги беше mañana. През следващите седмици аз чувах само това — mañana — звучна дума, която навярно означава рай.

Малкият Джони се хвърли на леглото с все дрехите и на секундата заспа; от обувките му шурна пясък, пясъкът на Мадера. Наложи се с Тери да ставаме посред нощ, за да изтръскаме пясъка от чаршафите. На сутринта станах, измих се и се разходих из околността. Намирахме се на пет мили от Сабинал сред памуковите полета и лозята. Попитах дебелата собственичка на лагера дали някоя от палатките е свободна. Най-евтината, за долар на ден, се оказа свободна. Изрових един долар и се преместихме в палатката. В нея имаше легло, печка и попукано огледало, което висеше от един прът; беше пленително. Трябваше да се навеждам, за да влизам, но щом влезех, намирах вътре моята любима и момченцето на моята любима. Чакахме Рики и Понзо да пристигнат с камиона. Те дойдоха с бутилки бира и започнаха да се напиват в палатката.

— Какво става с тора?

— Много е късно за днес. Утре, братче, утре ще изкараме много пари; днес имаме още няколко бири. Какво ще кажеш за една бира? — Не се наложи дълго да ме придумват. — Давай, братче, давай, братче! — ревеше Рики. Започнах да разбирам, че нашите планове да спечелим пари, като превозваме с камиона тор, никога няма да се осъществят. Камионът си стоеше паркиран пред палатката. Миришеше също като Понзо.

Тази нощ ние с Тери си легнахме сред свежия нощен въздух в нашата обсипана с роса палатка. Тъкмо заспивах, когато тя прошепна:

— Искаш ли да ме обичаш сега?

— А Джони? — попитах аз.

— Няма да разбере. Той спи.

Джони не спеше, но не се обади.

На другия ден момчетата минаха с камиона за тор и продължиха нанякъде да търсят уиски; после се върнаха и се натряскаха в палатката. Тази нощ Понзо заяви, че е много студено, и спа на земята в нашата палатка, увит в грамаден брезент, който смърдеше на кравешки лайна. Тери не можеше да го търпи; каза, че се навъртал покрай брат й само заради нея.

Нищо нямаше да излезе от цялата работа, освен глад до смърт за нас с Тери, затова на сутринта тръгнах да обикалям околността и да търся работа като памукоберач. Всички ме пращаха да питам във фермата от другата страна на магистралата, срещу нашия лагер. Отидох и заварих фермера в кухнята със семейството му. Той излезе, изслуша ме и ме предупреди, че плащал само по три долара на сто паунда[3] набран памук. Аз си представих как ще прибирам поне по триста паунда памук на ден и се съгласих. Той измъкна от някакъв плевник дълги платнени торби и ми каза, че беритбата започва призори. Спуснах се към Тери захилен до уши. Някакъв камион, натоварен с грозде, се друсна в една издатина на пътя, от него отхвърчаха големи гроздове и попадаха върху напечения асфалт. Събрах ги и ги отнесох у дома. Тери се зарадва.

— Ние с Джони ще идваме да ти помагаме.

— Ш-ш-ш-шт! — прекъснах я. — Да не съм чул такива приказки!

— Не, не, ще видиш, не е лесно да се бере памук. Аз ще ти покажа как става.

Изядохме гроздето, а вечерта Рики се появи с един хляб и пържоли и си направихме гощавка сред природата. В една голяма палатка до нашата живееше цяло семейство пътуващи памукоберачи от Оклахома; дядото седеше по цял ден на един стол, беше твърде стар, за да работи; синът, дъщерята и техните деца всяка сутрин се изнизваха в редичка през магистралата към плантацията на моя фермер и отиваха на работа. Призори на другия ден тръгнах с тях. Казаха ми, че рано сутрин памукът бил по-тежък, от росата, и се печелело по-добре, отколкото следобед. Въпреки това обаче те работеха по цял ден, от зори до залез слънце. Дядото дошъл насам от Небраска по време на голямата депресия от 30-те години — същия онзи облак прах, за който ми бе разказвал моят каубой от Монтана, — пристигнал с цялото си семейство в един разхлопан камион. Оттогава живеели из Калифорния. Обичаха да работят. За десет години синът на стареца бе увеличил потомството си на четири деца и някои от тях вече бяха достатъчно пораснали, за да берат памук. През това време те се бяха издигнали от дрипавата беднотия по памуковите полета, подобна на тази от „Чичо Томовата колиба“, до сравнителното благополучие на един по-порядъчен живот в по-добри палатки и това бе всичко. Ужасно се гордееха с палатката си.

— Мислите ли да се връщате в Небраска?

— Фу, та там няма нищо. Искаме само да си купим каравана.

Наведохме се и започнахме да берем памука. Беше чудно красиво. Отвъд плантацията бяха палатките, а зад тях изсъхналите кафяви памукови поля се простираха, докъдето ти стига погледът, до подножието на кафявите клисури, над които се издигаха в синьото утринно небе снежните била на Сиера. Колко по-добре бе това от миенето на чинии по кръчмите в южната част на Главната улица. Но аз нямах и понятие от беритба на памук. Губех много време, докато освободя бялата топка от хрускавата й чашка; а другите го правеха с едно дръпване. Нещо повече, пръстите ми се разкървавиха. Имах нужда от ръкавици или от повече умение. С нас на полето имаше двойка възрастни негри. Те беряха памука със същата благословена търпеливост, с която прадедите им бяха превивали гръб в Алабама преди Гражданската война; движеха се плътно до редовете, наведени и тъжни, а торбите им само се издуваха. Гърбът ме заболя. Но ми ставаше хубаво, когато коленичех да се крия в тази земя. Почувствах ли, че ми трябва почивка, спирах и скланях лице върху възглавницата от кафява влажна пръст. Припяваха ми птички. Помислих, че съм открил мечтаната работа на моя живот. Появиха се Джони и Тери, замахаха ми през полето в напеченото замряло пладне и се впрегнаха да ми помагат. Да пукна, ако малкият Джони не беше по-сръчен от мен! А Тери, разбира се, беше два пъти по-бърза. Работеха отпред и ми оставяха купчини почистен памук, за да пълня торбите си — Тери ми оставяше купчини на опитен надничар. Джони — малки детски купчинки. Аз ги натъпквах нажален. Какъв мъж съм, щом не мога да издържам собствения си задник, да не говорим за техните? Изкараха целия следобед с мен. Когато слънцето поаленя, си тръгнахме капнали. На края на нивата стоварих реколтата си върху кантара: тежеше петдесет паунда и получих долар и половина. После взех назаем велосипеда на едно от оклахомските момчета, спуснах се по шосе 99 до бакалница на кръстопътя, купих консерви с готови спагети, кюфтета, хляб, масло, кафе и кекс и се върнах с книжната кесия на кормилото. Движението към Ел Ей бръмчеше покрай мен: движението към Фриско ме притесняваше отзад. Аз ругаех и ругаех. Поглеждах към мрачното небе и се молех на бога за по-добър обрат в живота и за шанс да направя нещо за тези хора, които обичах. Но там горе никой не ми обръщаше внимание. Не биваше да съм чак дотам наивен. И не друг, а Тери ми възвърна душата: тя подгря храната на печката в палатката и тогава направихме едно от най-великите пиршества в живота ми, бях страшно уморен и гладен. Въздъхнах като стар негър-памукоберач, излегнах се на кревата и изпуших цигара. В студената нощ лаеха кучета. Рики и Понзо бяха престанали да се отбиват вечер. И бях доволен от това. Тери се сгуши до мен, Джони седна на гърдите ми и започнаха да рисуват животни в моя бележник. Светлинката на нашата палатка гореше на фона на зловещата равнина. Каубойска музика, самата тъга, звънтеше от крайпътната кръчма и се носеше над полята. Беше ми хубаво. Целунах любимата си и угасихме лампата.

На сутринта палатката се бе огънала от росата: станах, взех кърпата и четката си за зъби и отидох до общата тоалетна на мотела, за да се измия; после се върнах, обух си панталоните, целите изпокъсани от колениченето в пръстта и закърпени от Тери предната вечер, нахлупих опърпаната си сламена шапка, която по начало беше шапка за игра на Джони, и прекосих шосето, преметнал платнената торба.

Всеки ден печелех около долар и половина. Което стигаше точно колкото вечерта да накупя продукти с велосипеда. Дните се изнизваха един подир друг. Забравих напълно Изтока, забравих Дийн и Карло, и проклетия път. Двамата с Джони много си играехме: той обичаше да го подхвърлям във въздуха и да го тръшкам на кревата. Тери седеше и кърпеше дрехите ни. Аз бях станал човек на земята, точно такъв, какъвто някога в Патърсън си бях мечтал да стана. Дочухме, че мъжът на Тери се бил върнал в Сабинал и ме търсел: готов бях да го посрещна. Една нощ оклахомците подивели в кръчмата, вързали някакъв човек за едно дърво и го смазали от бой с пръчки. Аз съм спал по това време и само чух за случая. Оттогава винаги си имах тояга в палатката, да не би да им хрумнеше, че ние, мексиканците, мърсим техния лагер. Те, разбира се, ме мислеха за мексиканец: и в известен смисъл бях.

Но вече беше октомври и нощите силно застудяха. Семейството от Оклахома имаше печка с дърва и смяташе там да изкара зимата. Ние си нямахме нищо, а на всичкото отгоре наближи и срокът да плащаме наема за палатката. С горчивина двамата с Тери решихме, че трябва да се махаме.

— Върни се при семейството си — казах й. — За бога, не можеш да се лашкаш по палатки с детенце като Джони; горкото, зъзне.

Тери се разплака, задето съм корял майчиния й инстинкт: съвсем нямах пред вид това. Когато в един сив следобед пристигна Понзо с камиона, решихме да се посъветваме по този въпрос със семейството на Тери. Но мен те не трябваше да виждат, тъй че щях да се крия в лозята. Потеглихме за Сабинал; камионът се повреди и в същия миг заваля като из ведро. Седяхме в студения камион и проклинахме. Понзо слезе и започна да се трепе нещо в дъжда. В края на краищата той се оказа добро момче. Дадохме си дума за още една голяма разпивка. Отидохме в един запуснат бар в мексиканския квартал на Сабинал и цял час смукахме бира. Бях приключил с робията в памуковата плантация. Чувствах как ме тегли моят истински живот. Пуснах картичка на леля, с която я замолих за още една петдесетачка.

Наближихме бараката на семейството на Тери. Тя се намираше на стар път, който минаваше между лозята. Пристигнахме по тъмно. Мен ме оставиха на четвърт миля преди бараката, а камионът спря пред прага. От отворената врата струеше светлина: останалите шестима братя на Тери свиреха на китари и пееха. Баща й пиеше вино. През песните дочух викове и караница. Наричаха я проститутка, задето бе напусната непрокопсания си мъж, бе заминала за Ел Ей и бе оставила Джони на техните ръце. Старецът крещеше. Но тъжната дебела тъмнокожа майка надделя, както става винаги в многочислените селски семейства навсякъде по света, и приеха Тери да се върне вкъщи. Братята запяха весели бързи песни. Аз настръхнах цял от студения дъждовен вятър и наблюдавах всичко това през тъжните октомврийски лозя на равнината. В ума ми се въртеше славната песен „На любимия“, както я изпълняваше Били Холидей; слушах си свой собствен концерт в храстите. „Ще се срещнем някой ден, ти ще изтриеш сълзите в очите ми. /ще прошепнеш, нежно наведен над мен. /сладки думи с лице в косите ми /и чак когато се прегърнем и целунем, ще узнаем, /че за пропуснатото ще се каем./ Любими мой, къде си ти?“ Не ме вълнуват толкова думите, колкото богатата хармоничност на мелодията и начинът, по който Били я пееше, като жена, която милва косата на своя любим под меката светлина на абажур. Вятърът зави. Стана ми студено.

Тери и Понзо се върнаха и тримата с гръм и трясък се понесохме със стария камион към Рики. По това време Рики живееше с приятелката на Понзо. Голямата Рози: надухме клаксона в бедняшките улички, за да ни чуе. Голямата Рози го изхвърли. Всичко се разпадаше. Нощувахме в камиона. Естествено Тери се притисна силно в мен и взе да ме придумва да не я оставям. Каза, че щяла да се хване на работа при гроздоберачите и щяла да печели достатъчно пари за двама ни: а в това време аз съм можел да живея в обора на фермера Хефълфингър, близо до тях. Нямало защо да работя, по цял ден само съм щял да седя на тревата и да ям грозде.

— Искаш ли?

На сутринта нейните братовчеди дойдоха да ни вземат с друг камион. Аз изведнъж си дадох сметка, че хиляди мексиканци из цялата околност знаят за нас с Тери и навярно за всички тях нашата история беше една сълзлива романтична тема за разговор. Братовчедите бяха много внимателни към мен и наистина очарователни. Седях в камиона, усмихнал се шегувах, говорех за нашата роля във войната и каква ни е била целта. Братовчедите бяха петима и до един много приятни. Изглежда, бяха от онази линия в рода, чиито наследници не се суетят за всяко нещо, както брат й. Но аз обичах неспокойния Рики. Той се кълнеше, че ще дойде при мен в Ню Йорк. Представих си го в Ню Йорк как отлага всяко нещо за mañana. Този ден той беше изостанал пиян някъде из полетата.

Слязох от камиона на кръстопътя и братовчедите откараха Тери вкъщи. Дадоха ми знак от прага на къщата; бащата и майката не си бяха у дома, беряха грозде из лозята. Така че можех да се разполагам вътре целия следобед. Бараката имаше четири стаи; не можех да си представя как успяваше цялото семейство да живее в нея. Над мивката кръжаха мухи. Нямаше мрежи по прозорците и беше съвсем като в песента „Прозорецът строшен и дъждът нахлува вътре“. Тери си беше у дома, тъй че веднага се замота около тенджерите. Двете й сестричета хихикаха насреща ми. Малките деца пищяха на улицата.

Когато червеното слънце се подаде от облаците на моя последен следобед в равнината, Тери ме отведе до обора на фермера Хефълфингър. Фермерът Хефълфингър беше собственик на процъфтяващо стопанство малко по-нататък. Наредихме една до друга някакви щайги. Тери донесе одеяла от тяхната къща и аз се настаних чудесно, като изключим големия космат паяк, който ме дебнеше от самия връх на покрива на обора. Тери каза, че паякът нямало да ме нападне, ако не го закачам. Излегнах се по гръб и се втренчих в него. Пренесох се в гробище и се покатерих на едно дърво. Там изпях „Сини небеса“. Тери и Джони седяха в тревата; после ядохме грозде. В Калифорния сдъвкват зърната, изсмукват сока и плюят ципата — истинско разхищение. Спусна се нощ. Тери си отиде у тях да вечеря и се върна в обора в девет часа с вкусни палачинки и фасулено пюре. Запалих огън с дърва върху циментения под на обора, за да имаме малко светлина. Любихме се върху щайгите. Тери стана и отиде право у тях. Баща й я засипа с ругатни. Чувах ги от обора. Беше ми оставила някаква топла наметка, увих я около раменете си и се промъкнах през огряното от луната лозе, за да видя какво става там. Пропълзях до края на една редица лозници и коленичих в топлата прах. Петимата й братя пееха мелодични испански песни. Звездите се надвесваха над мъничкия покрив; от комина се източваше струйка пушек. Лъхна ме дъх на фасулено пюре и чили. Гласът на стария гърмеше. Братята продължаваха да пеят във фалцет. Майката мълчеше. Джони и децата се кикотеха в спалнята. Един калифорнийски дом; скрит в лозето, виждах и разбирах всичко. Чувствах се на седмото небе, защото бях нагазил в дебрите на дивата американска нощ.

Тери излезе и тръшна вратата зад себе си. Пресрещнах я на черния път.

— Какво става?

— Нищо особено, ние си се караме непрекъснато. Той иска да тръгна на работа от утре. Казва, че нямало да ме остави да си развявам фустата нагоре-надолу. Сал, искам да дойда с тебе в Ню Йорк.

— Но как?

— Не знам, мили. Не мога без тебе. Обичам те.

— Но аз трябва да замина.

— Да, знам. Ела да се любим още веднъж и тогава ще тръгнеш.

Върнахме се в обора; любих я под паяка. Какво ли правеше паякът? Подремнахме върху щайгите, докато огънят гаснеше. Тя си отиде в полунощ; баща й беше пиян; чух го да й крещи; но после заспа и настъпи тишина. Звездите обгръщаха спящата земя.

На сутринта фермерът Хефълфингър подаде глава през конската врата и рече:

— Как си, приятелче?

— Отлично. Надявам се, че не съм ви затруднил, задето преспах тук.

— Никак. С малката мексиканска развратница ли ходиш?

— Тя е много добро момиче.

— И много хубаво. Май пилето ще прехвръкне в друг двор. Какви сини очи има само!

Поговорихме си за неговата ферма.

Тери ми донесе закуска. Бях прибрал нещата си в сака и бях готов да тръгна за Ню Йорк в минутата, когато щях да изтегля пощенския си запис от Сабинал. Бях сигурен, че вече ме чакаше. Казах на Тери, че тръгвам. Тя била мислила за нас цяла нощ и вече се беше примирила. Целуна ме безчувствено в лозето и си тръгна между редиците. На десетина крачки и двамата се обърнахме, нали любовта е дуел, и се погледнахме за последен път.

— Ще се видим в Ню Йорк, Тери — казах аз.

Бяхме се уговорили след месец тя и брат й да пристигнат в Ню Йорк с кола. Но и двамата знаехме, че няма да стане. След още стотина фута аз се обърнах повторно, за да я погледам. Тя просто извървя пътя до бараката с чинията от моята закуска в ръка. Наведох глава, но я проследих с очи до края. Е, безразлична моя, аз отново поемам по пътя.

Потеглих пеш по шосето към Сабинал и изядох няколко черни ореха, които откъснах от едно дърво. Стигнах до южната тихоокеанска линия и тръгнах по релсите, като пазех равновесие. Минах покрай водна кула и фабрика. Усещах, че това е краят на нещо. Отидох до пощенската станция на гарата, за да си прибера записа от Ню Йорк. Гишето беше затворено. Изругах и седнах на стъпалата да почакам. Служителят се върна и ме покани да вляза. Записът беше пристигнал; леля отново спаси мързеливия ми задник.

— Кой, според вас, ще спечели Купата на бейзболното първенство догодина? — попита възрастният мършав служител. И изведнъж осъзнах, че е есен и че се завръщам в Ню Йорк.

Продължих покрай линията в тъжната октомврийска светлина на равнината и все чаках да мине товарният влак за тихоокеанския юг, та да се присъединя към скитниците, дето се прехранваха с грозде, и да почета с тях комикси. Влакът не мина. Излязох на шосе го и веднага хванах кола. И изживях най-шеметното и най-триумфално возене в живота си. Шофьорът беше цигулар от един калифорнийски кънтри-състав. Колата му беше чисто нова и вдигаше осемдесет мили в час.

— Аз не пия, когато карам — похвали се той и ми подаде консерва бира. Дръпнах глътка и предложих и на него. — Е, хайде — каза той и се съгласи да пийне.

От Сабинал до Ел Ей стигнахме за невероятното време от точно четири часа, при разстояние 250 мили. Остави ме пред самите врати на „Кълъмбия Пикчърс“ в Холивуд; стигнах минута преди да затворят, точно колкото да изтичам вътре и да си прибера отхвърления сценарий. После си купих билет за автобус до Питсбърг. Парите не ми стигаха за билет до Ню Йорк. Но реших да мисля за това едва когато стигна в Питсбърг.

Тъй като автобусът тръгваше в десет, имах на разположение четири часа да изследвам Холивуд сам. Първо си купих един хляб и салам и си направих десет сандвича, с които трябваше да прекося страната. Остана ми още един долар. Седнах на ниския циментен парапет около гърба на един холивудски паркинг и си направих сандвичите. Докато бях погълнат от това нелепо занимание, ослепителните рекламни светлини за някаква холивудска премиера пробождаха жужащото небе на Западния бряг. Отвсякъде ехтеше тътенът на лудия град от Златния бряг. Така приключи моята холивудска кариера, такава беше последната ми нощ в Холивуд — седнал зад един паркингов клозет, размазвах горчица върху филии хляб.

Бележки

[1] Наименование за мексикано-американски младежи от бедните квартали на Калифорния, които се стремят към лекия живот, обличат се в крещящо ярки дрехи, говорят на свой жаргон, движат се на групи и много често са татуирани. — Б.пр.

[2] Мексиканска закуска от рода на сандвичите — Б.пр.

[3] Около 45 кг. — Б.пр.