Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)

Издание:

„Парадокс — МБМ“, София, 1993

Художник: Цвятко Остоич (по идея на Н. Нойман)

Коректор: Георги Анастасов

Фотограф Николай Кулев

История

  1. — Добавяне
  2. — Коригирани грешки от разпознаване (waterjess)

5

После обърнахме лица към Мексико, смутени и учудени, защото десетки мексикански типове ни наблюдаваха в нощта изпод потайните периферии на шапките си. По-нататък, от вратите на целонощните ресторанти, излитаха музика и дим.

— Юпииииии! — възкликна Дийн много тихо.

— Това е! — ухили се един от мексиканските представители на властта. — Готови сте, момчета. Можете да продължавате. Добре дошли в Мехико. Приятно прекарване. Пазете си парите. Карайте внимателно. Последното ви го казвам от мен, аз съм Ред, всички ми викат Ред. Достатъчно е само да попитате за Ред. Яжте на воля. Не се притеснявайте. Ще ви бъде хубаво. В Мехико не е трудно да се забавлявате.

Сигурно! — потръпна Дийн, колата прекоси улицата и влязохме в Мексико като по терлици. Паркирахме недалеч и тримата, рамо до рамо, хлътнахме в една испанска улица с мъждиви кафеникави светлини от двете й страни. Старци, които приличаха на ориенталски наркомани или на пророци, седяха на столчета, изнесени в нощта. Уж никой не ни гледаше, а се проследяваше всяко наше движение. Свихме рязко вляво — влязохме в една задимена закусвалня, наобиколихме един американски джубокс от трийсетте години и напускахме плочи с изпълнения на испански китари. Мексикански шофьори по ризи и мексикански хипстъри със сламени шапки седяха на въртящи се столчета и поглъщаха безформени бърканици от тортили, фасул, тако и какво ли още не. Купихме три бутилки студена бира — serveza се казваше бирата — по трийсетина американски цента бутилката. Накупихме и сума мексикански цигари по шест цента пакетът. Разглеждахме отново и отново нашите чудни мексикански пари, които тъй бързо се топяха, въртяхме ги в ръце, озъртахме се и се усмихвахме на всички. Зад нас се простираше цяла Америка и всичко, което ние с Дийн сме знаели за живота и за живота на път. И ето, най-после в края на пътя открихме вълшебната земя и се оказа, че дори не сме сънували мащабите на нейното вълшебство.

Помисли си само, тия типове не лягат цяла нощ — прошепна ми Дийн. — И си представи какъв ще е тоя безкраен континент пред нас с могъщите планини Сиера Мадре, които сме виждали само на кино, с джунглите надолу към тропика, с пустинното плато, не по-малко от нашето, което стига чак до Гватемала и господ знае докъде още, ухаааа! Какво ще правим сега? А? Хайде да се размърдаме!

Станахме и се върнахме при колата. Един последен поглед към Америка през ярките светлини по моста над Рио Гранде, после обърнахме гръб и калници и колата изрева напред.

След миг навлязохме в пустинята и цели петдесет мили през равната земя не се мярнаха фаровете на ни една кола, нито някаква друга светлинка. Не след дълго зората пропълзя над Мексиканския залив и съзряхме навред около нас призрачните очертания на бодливите юкански кактуси и израстъците на месестите.

— Каква дива страна! — изревах с пълно гърло. Ние с Дийн съвсем се ококорихме. В Ларедо бяхме полуживи. Стан, който беше пътувал по чужди земи, спокойно си спеше отзад. Пред нас с Дийн стоеше цяло Мексико.

— Сал, оставаме всичко зад себе си и навлизаме в нова непозната фаза. Миналото, тревогите и лудите забави са след нас, а отпред ни е — това! Тъй че спокойно можем да не мислим за друго, а само да продължаваме напред с изправени глави, устремно, нали разбираш, и да се опитаме да вникнем в този свят така, както всъщност, честно казано, никой друг американец не е правил преди нас. А тук все пак са идвали американци, нали? През мексиканската война. Минавали са през това място с оръдия.

— Това е пътят и на обявените извън закона американци от едно време — казах му, — които са се прехвърлили през границата и са слизали в стария Монтерей, така че, ако се вгледаш по-добре в сивеещата пустиня и си представиш как призракът на някой стар вироглавец, надигнал се изпод надгробния си камък, препуска в изгнаническа самота към неизвестното, ще видиш и…

— Ние сме в широкия свят! — прекъсна ме Дийн. — Господи! — изкрещя и удари кормилото. — Широкия свят! Можем да продължим право към Южна Америка, ако пътят стига дотам. Помисли си само! Копеле! Ще се пръсна! — Носехме се все по-нататък. Зората за миг се разпростря и в далечината на пътя различихме белия пясък на пустинята и самотни колиби. Дийн забави, за да ги огледа.

— Какви прихлупени колиби, братче, по-лоши са и от тези в Долината на смъртта. Тия хора, изглежда, не държат особено на външния изглед.

Първият град пред нас, който беше отбелязан на картата, носеше името Сабинас Идалго. Изгаряхме от нетърпение да стигнем до него.

— А пътят не е много по-различен от американските — продължи Дийн — с изключение само на една шантава подробност: ако забелязвате, разстоянията върху крайпътните табели са в километри и всяка от тях показва колко остава до Мексико Сити. Не виждате ли, като че ли е единственият град в страната, всички знаци сочат към него. — До столицата оставаха само 767 мили; в километри цифрата надхвърляше хиляда. — Ох, ще се пръсна! Страхотен кеф! Каква земя! Йе! — крещеше Дийн.

В Сабинас Идалго пристигнахме, след като пресякохме пустинята, в около седем часа сутринта, и силно намалихме, за да огледаме селището. Събудихме и Стан. Изпънахме гърбове и вратове да зяпаме. Главната улица беше кална и цялата в дупки. От двете й страни — мръсни схлупени кирпичени постройки. Катъри, натоварени с дисаги, пъплеха по улицата. Боси жени ни гледаха от тъмните прагове. Улицата гъмжеше от пешаци, които започваха новия ден на мексиканската провинция. Старци с увиснали мустаци ни гледаха втренчено. Тримата мръсни, брадати американски младежи — вместо обичайните спретнати туристи — им бяха безкрайно интересни. Изпъплихме по главната улица с десет мили в час и нищо не изпуснахме. Група момичета вървяха точно пред носа на колата ни. Докато ги заобикаляхме, едно от тях ни подвикна:

— Накъде сте тръгнали бе, хора?

Обърнах се към Дийн изумен:

— Чу ли я какво каза?

Дийн беше толкова слисан, че както си караше бавно, само повтори:

— Да, чух я какво каза, много добре я чух, ох, майчице, ще се пръсна, просто не знам какво да правя, толкова ми е хубаво и леко в тоя утринен свят. Знаеш ли, че ние най-после пристигнахме на небето. То едва ли е по-прохладно и по-велико, не е възможно да е друго.

— Я да се върнем и да подберем мадамите — предложих аз.

— Ъхъ — съгласи се Дийн, но продължи да кара напред с пет мили в час… Беше сразен, не му се правеше онова, което би сторил в Америка. — По пътя ни ще има още милиони такива момичета — добави той след малко. После се разколеба, зави обратно и се върнахме при момичетата. Те отиваха на работа в полето; усмихнаха ни се. Дийн ги гледаше с изцъклени очи. — Дявол да ги вземе! — мърмореше си под носа. — Ох! Прекалено хубаво е, за да бъде истинско. Момичета, момичета. И то особено сега, в този момент, при това мое състояние, Сал, когато изследвам вътрешността на всички домове, покрай които минаваме — тези разсъхнати прагове, зад които виждаш кревати със сламеници и заспали върху тях дребни мургави деца, които вече приритват в усилието си да се събудят; техните мисли са смразени от празнотата на съня, но малките им същества искат да се надигнат, а пък майките им бъркат закуска в железните канчета; я виж какви капаци слагат по прозорците на къщите си, погледни ги и тия старци, старците са тъй спокойни, величествени и нищо не ги вълнува. Тук никой не таи в себе си подозрение, няма такова нещо. Всички са спокойни и невъзмутими, гледат те с неприкритите си кафяви очи, но не ти казват нищо, само те гледат, в тези погледи всички човешки страсти са омекотени, овладени и все пак са налице. Я само си спомни глупостите, които си чел за Мексико и за дремещия гринго и разните подобни боклуци — както и останалите идиотщини за мазните изнудвани — и всичко останало, а хората тук са открити и мили и нищо не ти кроят. Изумен съм от това.

Получил образованието си в суровите нощи на пътищата, Дийн навлизаше сега в света, за да го опознае. Навеждаше се над кормилото, оглеждаше всичко от двете страни и бавно напредваше. Спряхме за бензин на другия край на Сабинас Идалго. Цяло сборище от фермери със сламени шапки и увиснали мустаци кряскаха и се шегуваха пред прастарите бензинови помпи. По-нататък един дядка се бъхтеше в полето и ръчкаше пред себе си катър. Слънцето изпълзя високо, от чисто по-чисто, над древните човешки занимания.

Продължихме пътя си към Монтерей. Величествени планини извисяваха снежните си кули пред нас; понесохме се право нататък. Един процеп между тях се разширяваше и отваряше лъкатушещ проход, в който навлязохме. След броени минути вече бяхме изоставили пустинята от кактуси и се заизкачвахме в прохладния въздух по път с каменен парапет покрай пропастта и с огромни, изписани с бяла боя имена на президенти върху скалите. Никого не срещнахме по този високопланински път. Той се виеше сред облаците и ни изведе на голямото плато на върха. От това плато големият индустриален град Монтерей пращаше пушеци в синьото небе с огромните къдрави облаци, изрисувани като руно върху свода на деня, които напомняха за Мексиканския залив. В Монтерей, също както в Детройт, се влизаше покрай високи дълги фабрични стени — само дето тук още имаше магарета, които се припичаха на тревата край стените, и гъстозастроени квартали с хиляди сновящи хипстъри, които се навъртаха по входовете, и проститутки, които гледаха от прозорците, и странни магазинчета, в които навярно се продаваше какво ли не, и тесни тротоари, по хонгконгски гъмжащи от народ.

— Аууу! — извика Дийн. — И всички тия неща под това тяхно слънце. Забеляза ли мексиканското слънце, Сал? То просто те опива. Ихаааа! Искам да вървя нататък и нататък — този път сам ме тегли!

Спомена се нещо за спиране в примамливо обещаващия Монтерей, но Дийн искаше да пести времето, за да му стигне за Мексико Сити, а освен това знаеше, че колкото по-напред вървим, толкова по-интересен щеше да става пътят. Караше като истински дявол и за секунда не спираше. Ние със Стан бяхме каталясали, предадохме се, капнали за сън. Огледах се и видях два странични гигантски върха-близнаци оттатък Стария Монтерей, там, където са потъвали преследваните от закона.

Монтеморелос беше пред нас, в ниското, отново в по-горещи надморски височини. Станало беше непоносимо жежко и чуждо. Дийн реши непременно да ме събуди, за да не пропусна.

— Погледни, Сал, не трябва да изпускаш това.

Погледнах. Носехме се през блата, от време на време задминавахме по пътя странни дрипави мексиканци, пъхнали мачете във въжените си пояси, някои дори сечаха храсти. Всички спираха и ни гледаха с непроницаеми лица. През гъстите храсталаци мяркахме й къщурки със сламени покриви и с бамбукови стени от африкански тип, съвсем като колиби. Особени момичета, тъмни като луната, се втренчваха в нас от тайнствените, потънали в зеленина прагове.

— Братче, как само ми се иска да поспра и да се поразсея с някоя от тия малки красавици — провикна се Дийн, — но около тях все ще се навърта я старица, я старец — веднъж наблизо, друг път на стотина ярда, ту събират съчки, ту дърва, ту пък хранят животните. Тук момичетата като че никога не остават сами. Май в цялата страна никой никога не остава сам. Докато ти спеше, аз изучавах пътя и страната… ох, защо не мога да ти разкажа всички мисли, които ми минаха през главата, братче! — Той се потеше. Очите му бяха зачервени, погледът налудничав, но същевременно покорен и нежен — Дийн бе открил хора, близки нему по дух. Носехме се през безкрайните блата с постоянна скорост от четирийсет и пет. — Знаеш ли, Сал, мисля си, че пейзажът скоро няма да се промени. Та, ако искаш да покараш, аз ще поспя.

Седнах на кормилото, натиснах газта и унесен в свои блянове, минах през Линарес, после през гореща равна блатиста земя, прекосих Рио Сото ла Марина край Идалго, от която се издигаха гъсти изпарения, и продължих нататък. Необятна долина, като зелена джунгла, с дълги полета от зелени насаждения се разкри пред очите ми. Отстрани, от едно старо мостче, ни наблюдаваха мъже на групи. Реката течеше гореща. После сменихме височината, заизкачвахме се, докато пред нас отново се разпростря пустиноподобна местност. От другата страна бе градът Грегория. Приятелите ми спяха, а аз бях сам във вечността зад кормилото, пътят беше прав като стрела. Нищо общо нямаше с пътуванията през Каролина или Тексас, или Аризона, или Илиной; сякаш карахме през цялото земно кълбо към ония места, където сред индианците-фелахи[1] на света щяхме най-после да прозрем в същността на онова необразовано, примитивно, ридаещо човечество, което се е разположило върху пояса, обхващащ екваториалния търбух на света от Малака (нокътят от пръста на Индокитай) през огромния индийски субконтинент, през Арабия и Мароко, до същите тези пустини и джунгли на Мексико, а после над океанските вълни през Полинезия до мистичния Сиам на Жълтата Роба и отново нататък по кръга, така че същото онова скръбно ридание, което се носи откъм разрушените стени на испанския Кадис, отеква и на 12 000 мили по-далеч, в дълбините на индийския Бенарес, Столицата на Света. Тези хора несъмнено бяха индианци и нямаха нищо общо с педровците и панчовците от глупавата цивилизована американска представа — имаха високи издадени скули, полегати тесни очи и ненатрапливо поведение; не бяха глупаци, нито палячовци; величествени и строги, те бяха изворът на човечеството, неговият праотец. Вълните принадлежат на Китай, но земята е на индианците. Както скалите в пустинята, те са основата в пустинята на „историята“. И съзнаваха това, докато минавахме покрай тях ние, самодоволните американци с портфейли, пристигнали да се забавляват из тяхната страна; те знаеха много добре кой е бащата и кой синът в изконния земен живот, но не го показваха. Защото, когато разрушението отнесе света на „историята“ и Апокалипсисът се разрази още веднъж, както толкова пъти в миналото, хора със същите тия очи ще гледат от пещерите на Мексико и на Бали; там, откъдето е започнало всичко, където е бил закърмен Адам и е бил научен да търси знанието. Ето такива мисли се въртяха в главата ми, докато наближавах горещата, напечена от слънцето Грегория.

По-рано, в Сан Антонио, на шега бях обещал на Дийн, че ще му намеря момиче. Беше нещо като бас и предизвикателство. Едва бях спрял колата пред една бензиностанция близо до слънчева Грегория и един младеж с прокъсани обувки, понесъл голяма автомобилна козирка, дойде при нас и ми предложи да я купим.

— Харесва ли ти? Шейсет песо. Habla Español? Sesenta peso. Казвам се Виктор.

— Не — отвърнах шеговито, — купуваме сеньорити.

— Готово, готово! — извика възбудено той. — Аз намери момичета. Малко чакайте. Горещо сега — добави с отвращение. — Когато горещ ден, няма хубави момичета. Почакайте довечера. Искаш тая козирка?

Козирката не ми трябваше, виж, момичета исках. Събудих Дийн.

— Ей, събуди се, нали ти обещах в Тексас, че ще ти намеря момиче — хайде сега разкърши кокали и се събуди; момичетата ни чакат.

— Какво? Какво? — възкликна той и скочи изнемощял. — Къде са? Къде са?

— Тоя младеж, Виктор, ще ни покаже къде са.

— Ами да тръгваме, какво се бавим още! — Дийн изскочи от колата и подаде ръка на Виктор. Около бензиностанцията се навъртаха други момчета и се хилеха, половината от тях бяха боси, но всички до един носеха клюмнали сламени шапки. — Ей, Сал — обърна се към мене Дийн, — славно ще си изкараме следобеда! Много по-кефски, отколкото в денвърските комарджийници. Виктор, значи, имаш момичета, а? Къде? A donde? — провикна се той на испански. — Сал, чуваш ли ме как говоря испански!

— Я го попитай може ли да ни намери малко „чай“. Ей, момче, имаш ли маа-рии-хуаа-на?

Младежът кимна сериозно:

— Разбира се, веднага. Трябва да дойде с мен.

— Ихааа! Ехееей! Охооо! — зарадва се Дийн. Съвсем се беше разсънил и се мяташе напред-назад по задрямалата мексиканска уличка. — Хайде, тръгваме! — Аз раздадох на останалите момчета цигари „Лъки Страйк“. Изглежда, им бяхме много забавни, особено Дийн. Прикриваха уста с длани и шепнешком коментираха този откачен американец. — Виж ги, Сал; сак говорят за нас и ни оглеждат. Ох, господи, какъв свят!

Виктор се качи с нас в колата и потеглихме. През цялото това време Стан Шепард беше спал дълбоко и се събуди чак сега, посред вихъра на цялата тая лудост.

Напуснахме града през другия край, навлязохме в пустинята, завихме по прашен коларски път, по който колата се затресе както никога досега. Отивахме към къщата на Виктор. Тя беше кацнала на ръба на кактусова равнина, отгоре я засенчваха няколко дървета, кирпичена кутийка, в двора, на която се размотаваха мъже.

— Кои са тия? — попита Дийн, силно възбуден.

— Това мои братя. И майка тук. Сестра също. Това мои близки. Аз женен, живее в града.

— Какво ще каже майка ти за марихуаната? — премигна Дийн.

— А, тя намира марихуаната.

Останахме да чакаме в колата, а Виктор слезе, притича с широка крачка до къщата и каза няколко думи на възрастната жена, която веднага се обърна, влезе в градината зад къщичката и започна да събира сухите листа от марихуана, обрани по-рано и разстлани да се сушат на слънце. В същото време братята на Виктор се хилеха под едно дърво. Канеха се да дойдат и да ни поздравят, но им трябваше известно време, за да станат и да се придвижат до нас. Виктор се върна, мило усмихнат.

— Ий, братче, тоя Виктор е най-страшният, най-фамозният откачен, халосан тип, когото съм срещал в живота си. Виж му само бавната плавна походка. За какво да бърза човекът!

От пустинята вееше равен постоянен бриз. Беше убийствено горещо.

— Виждаш колко горещо? — каза Виктор, като приседна отпред при Дийн и посочи нажежения покрив на форда. — А като дръпнеш маа-рии-хуа-на, няма бъде горещо. Ей сега.

— Да — отрони Дийн и намести тъмните си очила, — разбира се, че ще почакаме, Виктор, момчето ми.

В тоя момент големият брат на Виктор бавно приближи към нас с някаква трева, загърната във вестник. Тръшна я в скута на Виктор и небрежно се облегна на вратата на колата, за да ни се усмихне и да ни каже: „Здравейте.“ Дийн кимна и мило му се усмихна. Никой не проговори; толкова хубаво беше! Виктор започна да свива най-тлъстата цигара, която някой някога е виждал. Нави такава цигара с марихуана (използваше кафява опаковъчна хартия), която заприлича на въздебела кубинска пура. Беше направо грамадна. Дийн я погледна ококорен. Виктор небрежно я запали и я пусна да обикаля между нас. Да дръпнеш от такова чудо, е все едно да застанеш над комин и да вдишваш с пълни дробове. Димът нахлу в гърлата ни като поразяваща огнена струя. Задържахме дъх, а после изпуснахме почти едновременно. След миг бяхме омаяни. Потта застина по челата ни и изведнъж се почувствахме така, сякаш се намирахме на плажа в Акапулко. Погледнах през задното стъкло на колата и видях друг от братята, на Виктор, най-странния — висок като перуански индианец с широк пояс през рамото; облегнал се беше на един стълб и ни се усмихваше, но беше прекалено стеснителен, за да дойде при нас и да ни подаде ръка. Струваше ми се, че отвсякъде колата е обкръжена от братя, защото откъм Дийн се появи и трети. А после стана нещо невероятно странно. Всички така се замаяхме и ни стана тъй хубаво, че формалностите до една отпаднаха и ние се съсредоточихме върху непосредствените неща от действителността, върху това колко беше странно, че в този момент американци и мексиканци пушехме заедно марихуана в пустинята и преди всичко върху това колко бе странно да се взираме отблизо в лицата, в порите на кожите, в мазолите по пръстите и в свенливите скули на един друг свят! Братята-индианци започнаха тихичко да ни обсъждат; личеше си как ни оглеждат, претеглят, как сравняват впечатленията си или ги променят и доуточняват: „Да-да“, докато пък ние с Дийн и Стан говорехме за тях на английски.

— Я го виж оня чудат брат отзад, който не се е помръднал от стълба и излъчването на смешната му щастлива срамежлива усмивка не е спаднало ни на йота. Другият пък, отляво на мен, по-възрастният, е по-уверен в себе си, но е по-тъжен, прилича на неудачник или дори на градски скитник, само Виктор е порядъчно женен — той е като някакъв египетски фараон, не ти ли се струва така? Ех, тия момчета са славни! Никога не съм виждал подобно нещо. Те пък говорят за нас и ни се чудят, нали виждаш! Уж и те са като нас, но все пак с малка разлика, навярно им е интересно как сме облечени — впрочем и на нас, — но още по-чудни са им вещите в колата ни, странният начин, по който се смеем, тъй различен от техния, и може би дори мирисът ни, който сравняват със своя. Все пак готов съм окото си да дам, за да разбера какво си говорят за нас. — И Дийн на мига се опита да узнае: — Ей, Виктор, какво каза брат ти току-що?

Виктор отправи към Дийн тъжните си тъмнокафяви очи.

— Да-да.

— Не, не разбра въпроса ми. За какво си говорите?

— О — смути се силно Виктор, — не харесваш маа-рии-хуаната?

— Ами, чудесна е! Но какво си говорите!?

— Говорим? Да, говорим. Харесва ли ви Мексико?

Трудно щяхме да се разберем, след като нямахме общ език. Тъй че всички се умълчахме, укротихме се, дръпнахме отново от цигарата и просто се наслаждавахме на полъха на пустинята; замислихме се, всеки се отдаде на своите национални, расови, лични и вечни мисли.

Време беше за момичетата. Братята се оттеглиха на мястото си под дървото, майката застана на слънчевия праг да ни погледа, а ние бавно се затресохме с колата към града.

Тоя път друсането не ни беше неприятно; стори ни се като плавно люлеене, сякаш се носехме по синьо море, а лицето на Дийн сияеше от неестествено озарение като златен блясък, додето ни обясняваше за първи път как да разберем пружинирането на колата и да се насладим на возенето. Ние подскачахме нагоре-надолу и дори Виктор разбра и се разсмя. После посочи вляво, за да ни покаже кой път води към момичетата, а Дийн погледна безкрайно щастлив нататък, наклони се, взе завоя, поведе ни плавно и уверено към целта, като в същото време слушаше Виктор, който говореше нещо и току вметваше внушително и високопарно: „Да, разбира се! Ни най-малко не се съмнявам! Определено, братче! О, да! Ами, глупости, ти ми говориш чудесни неща! Разбира се! Да! Моля, продължавай!“ — след което Виктор отново се впускаше в тържествено испанско красноречие. В един луд миг си помислих, че Дийн разбира всяка негова дума просто благодарение на дивата си интуиция и на внезапните прозрения на откривателския си гений, вдъхновен, непонятно как, от щастието, което сам излъчваше. Точно в този момент той толкова ми заприлича на Франклин Делано Рузвелт — чиста измама за моите смъдящи очи и за блуждаещия ми разум, — че се облегнах назад, изгубил дъх от изумление. Засипан от милиарди боцкащи искрици на блаженството, аз трябваше да се боря със себе си, за да видя образа на Дийн, а той ми се стори сякаш божествен. Тъй силно ме бе хванала марихуаната, че трябваше да се отпусна на седалката; друсането на колата разпращаше тръпки на екстаз по цялото ми тяло. Дори само мисълта да погледна през прозореца към Мексико — което в моето съзнание вече израстваше като нещо ново и съвсем различно — ме стряскаше, сякаш трябваше да надзърна в някакъв загадъчен бляскав сандък със съкровища, а пък се страхувах да не ми се заслепят очите; съкровищата и богатствата бяха толкова много, че очите сами бягаха от тях, трудно можеха да ги възприемат отведнъж. Преглътнах. Видях как от небето заструиха златни потоци, стекоха се точно върху покрива на старата разнебитена кола, пронизаха зениците ми и проникнаха в мен; заляха всичко. Погледнах през прозореца към улиците — в слънчевия жар видях жена на прага на къща и ми се стори, че тя слуша всяка наша дума и ни кима оттам — обичайните параноични видения на преголямата доза наркотик. Но златният порой не секваше. Дълго време съзнанието ми не възприемаше нашите действия, свестих се едва по-късно, когато от тишината на възпламенения си мозък отново отправих поглед към света, сякаш се пробуждах от сън, сякаш се изтръгвах от бездна, и ми казаха, че сме паркирали пред извънградската къщурка на Виктор, който вече стоеше до вратата на колата с момченцето си на ръце, за да ни го покаже.

— Виждате сина ми? Казва се Перес, шест месеца.

— Ей! — възкликна Дийн, лицето му все още излъчваше върховна радост, дори блаженство. — По-красиво дете не съм виждал в живота си. Я погледнете тия очи. Ей, Сал, Стан — обърна се той към нас, сериозен и разнежен, — държа особено мноо-го да се вгледате в очите на това малко мексиканско момченце, сина на нашия прекрасен приятел Виктор, и да прочетете в тях какво ще стане то, мъж със своя собствена душа, която живее вече в очите му — прозорците на човешката душа, — такива дълбоки очи несъмнено предсказват прекрасна душа.

Красиви думи. И красиво дете. Виктор погледна тъжно своя ангел. В този миг и тримата желаехме да си имаме по едно такова прелестно малко синче. Толкова силни бяха чувствата ни към душата на това дете, че то усети нещо и първо се намръщи, а после горчиво заплака, споходено от някаква незнайна скръб, която бяхме безсилни да утешим, защото идеше прекалено отдалеч, през безбройните тайни на времето. Опитахме всичко; Виктор го погали по врата и го залюля, Дийн загука, аз помилвах малките му ръчици. То само зарева по-силно.

— Страшно съжалявам, Виктор, че го натъжихме — промълви Дийн.

— Не натъжили, плаче бебе.

В отвора на вратата зад Виктор, твърде срамежлива, за да се покаже, стоеше дребничката му боса жена и с нежна грижовност чакаше да й върнат детето, за да го обгърне с ласкавите си мургави ръце. След като ни показа сина си, Виктор се качи при нас в колата и гордо посочи надясно.

— Готово — каза Дийн, направи завой и ни поведе из по алжирски тесни улички, от всяко кътче, на които ни гледаха леко учудени лица. Пристигнахме в публичния дом. Беше разкошна сграда с орнаменти, окъпана в лъчите на златното слънце. На улицата, облегнати на первазите под прозорците на публичния дом, стояха двама полицаи с провиснали панталони, сънени, отегчени; когато влизахме, те ни хвърлиха бегли, но заинтригувани погледи и останаха през трите часа, в които ние бесувахме под носовете им, чак докато излязохме привечер и по знак на Виктор пъхнахме в ръцете на всеки от тях равностойното на двайсет и четири цента, само колкото да се каже.

Вътре намерихме колкото си искаме момичета. Някои се излежаваха върху канапета, поставени на дансинга, други пиеха край дългия бар вдясно. Една арка в насрещната стена водеше към малки като кутийки барачки, които приличаха по-скоро на кабините от градските плажове. Барачките бяха разположени в слънчевия двор. Зад бара седеше собственикът на заведението, млад тип, който мигом изтича навън, щом му казахме, че искаме да слушаме мамбо, върна се с цял наръч плочи, предимно от Перес Прадо, и ги пусна през високоговорителя. Целият град Грегория можеше да слуша веселбата, която забушува в „Сала де Баиле“. В самия хол на заведението звукът на музиката беше тъй оглушителен — това всъщност беше верният начин да се използва джубокса, иначе за какво ли друго е създаден? — че за миг ни зашемети откритието как никога досега не сме дръзвали да пускаме музиката, колкото силно ни се ще, тоест толкова силно, колкото сега. Тя ехтеше и трещеше право върху нас. Само след минути половината град се изсипа на прозорците да гледа как „Americanos“-ите танцуват с момичетата. Застанаха на мръсния тротоар редом с полицаите и безразлично и безгрижно се облегнаха на первазите. „Още мамбо-джамбо“, „Чатануга де мамбо“, „Мамбо нумеро очо“ — тия велики парчета отекваха и гърмяха в златния тайнствен следобед като звуците, които вероятно ще ехтят в последния ден на света, когато настъпи Второто пришествие. Тромпетите надуваха тъй силно, че сигурно се чуваха и в пустинята, откъдето и без това бяха дошли. Барабаните бяха полудели. Ритъмът на мамбото е конгоански, иде от Конго, реката на Африка и на света; и наистина е ритъмът на света: „бум-та, та-бу-бум, бум-та, та-бу-бум!“. Пианото изливаше порои от високоговорителя. Възгласите на певеца бяха като великански въздишки във въздуха. Финалните мотиви на тромпетите, съпроводени от барабанената кулминация на конга и бонго-барабаните от лудата плоча „Чатануга“, за миг вцепениха Дийн, който притрепера плувнал в пот; после, когато тромпетите разсякоха с вибриращото си ехо задрямалия простор, като че се намирахме в хралупа или в пещера, очите му се разшириха от ужас, сякаш бе съзрял дявол, и той бързо ги стисна. Самият аз бях потресен до дъното на душата си; чух как тромпетите разтрошават светлината, която бях съзрял, и ми се разтрепераха мартинките.

Когато засвири бързата плоча „Мамбо-джамбо“, затанцувахме с момичетата като обезумели. И едва тогава, в екстаза си, започнахме да различаваме, че те са отделни личности. Велики момичета бяха. Странно, но най-лудото от тях беше с индианска и бяла кръв, родом от Венецуела и само на осемнайсет години. Имаше вид на момиче от добро семейство. Господ знае защо проституираше в Мексико с това нежно лице и изящна външност. Сигурно някаква ужасяваща мъка го бе докарала дотук. Наливаше се с алкохол без мярка. Обръщаше чашите една след друга. И често ги събаряше и чупеше, само че това беше вече преднамерено — за да ни накара да изхарчим повече пари. Облякла прозрачен пеньоар в следобеда, венецуелката буйно танцуваше с Дийн, увиснала на врата му, и го молеше за нещо, молеше безспир. Дийн беше тъй гипсиран, че не знаеше откъде да започне, от момичетата или от мамбото. Изчезнаха към кабинките. Мен ме затисна една дебела и безинтересна мадама с кученце, която се обиди, когато показах, че нейното куче ми е неприятно, понеже непрекъснато се опитваше да ме ухапе. Все пак направи компромис и отиде да го прибере някъде, но когато се върна, друго момиче, с малко по-добра, но не най-добрата външност, вече беше забило въдицата си в мен и се бе впило като пиявица във врата ми. Аз пък правех опити да се освободя, за да се добера до една шестнайсетгодишна мулатка, която седеше в насрещния край на хола и меланхолично съзерцаваше пъпа си през процепа на своята къса като риза рокличка. Не успях. На Стан се падна едно петнайсетгодишно момиче с бадемова кожа и рокля, дълбоко разкопчана отдолу и отгоре. Луд ден. Поне двайсетина мъже ни гледаха, облегнати на прозорците.

По едно време пристигна майката на мулатката — всъщност тя беше почти черна — за кратък скръбен съвет с дъщеря си. Когато видях това, ме досвеня да се домогвам до единственото момиче, което всъщност ме привличаше. И се оставих на пиявицата да ме отведе в кабинката си, където, сякаш насън, под рева и екота на монтирания вътре допълнителен високоговорител бясно клатихме кревата половин час. Стаичката представляваше пълен квадрат с шпертплатови стенички и без таван, в единия ъгъл имаше икона, в другия — мивка. По целия тъмен коридор момичета подвикваха: „Agua, agua caliente“, което значи „топла вода“. Стан и Дийн също бяха изчезнали от кръгозора. Моята мадама вземаше по трийсет песо, около три и половина долара, но поиска допълнителни десет песо, като съчини дълга история за нещо си. Аз нямах представа от стойността на мексиканските пари; все едно, че разполагах с милион песо. Пропилях сума пари по нея. После изтичахме обратно хола да танцуваме. Тълпата от улицата бе нараснала. Ченгетата изглеждаха все тъй отегчени. Хубавата венецуелка на Дийн ме издърпа през една врата в друг, непознат бар, който очевидно също беше към публичния дом. Там един млад барман приказваше и бършеше чаши, и някакъв старец с увиснали мустаци седеше и обсъждаше нещо сериозно. Мамбото кънтеше и тук — от друг високоговорител. Сякаш целият свят се люшкаше. Венецуелката увисна на врата ми и ме помоли да я почерпя с питие. Барманът не искаше да й даде. Тя се моли, моли и когато най-после той отстъпи, тя го разля, но този път, без да иска, защото зърнах съжалението в отчаяните й, хлътнали, безпомощни очи.

— Няма нищо, бебче! — успокоих я. Трябваше да я подкрепям, за да седи на столчето си, иначе непрекъснато се свличаше. Не бях виждал по-пияна жена, и то само осемнайсетгодишна. Купих й ново питие, защото не спираше да ме дърпа за панталона — да се смиля. Изгълта го наведнъж. Не ми стигаше сърце да я възпитавам. Моята мадама беше трийсетинагодишна и се грижеше за себе си много по-добре. А тази венецуелка, която се гърчеше и страдаше в ръцете ми, изведнъж събуди в мен желанието да я отведа отзад, да я съблека и само да й говоря — така поне си казах. Замъглил ми се бе умът от желание по нея и по другото тъмнокожо момиче.

Бедният Виктор, през цялото това време стоеше, облегнал гръб на месинговия бар, или сновеше радостен нагоре-надолу, за да гледа как лудуват тримата му американски приятели. Черпехме го с питиета. Очите му играеха по мадамите, но не би приел ни една от тях, защото беше верен на жена си. Дийн му запьха някакви пари. В тази луда бъркотия не бях в състояние да предвидя какво бе намислил Дийн. Дотам не беше на себе си, че дори не ме позна, когато се изпречих пред очите му. „Да-да!“ — само успя да измърмори. Като че ли това нещо нямаше край. Сякаш бяхме попаднали в дълъг фантастичен арабски сън в следобеда на някакъв друг живот — Али Баба и сокаци, куртизанки. Аз отново притичах до кабинката с моята мадама; Дийн и Стан си размениха момичетата, с които бяха прекарали досега; за известно време всички изчезнахме, така че зрителите трябваше да изчакат антракта. Следобедът взе да се източва и захладя.

Скоро над старата приказна Грегория щеше да се спусне тайнствена нощ. Мамбото не спря нито за миг, ехтеше все тъй ожесточено като безкрайно пътуване из джунглата. Не можех да отлепя очи от малката мулатка и царствената й походка дори тогава, когато намръщеният барман я принуждаваше да слугинства — да ни поднесе напитки например или да помете отзад. От всички момичета тук тя най-много се нуждаеше от пари; може би майка й бе идвала тъкмо за да вземе от нея, та да нахрани малките братчета и сестричета. Мексиканците са бедни. А на мен нито веднъж, нито веднъж не ми мина през ум да я приближа и просто да й дам малко пари. Имам чувството, че ако бях сторил това, тя щеше да приеме, но с презрение, а презрението от човек като нея би ме разтърсило. В умопомрачението на тези няколко часа аз всъщност бях влюбен в нея; безпогрешно долових в себе си онова туптене и пробождане в мозъка, онези въздишки и болка и най-вече нежеланието и страха да я доближа. Странно, но Дийн и Стан също не пристъпиха към нея; явно гордостта й бе причината тя да си остава бедна в този чудесен стар публичен дом, струва си да се помисли над това. По едно време видях Дийн да се накланя към нея вцепенен като статуя, но готов да побегне всеки миг, и видях как по лицето му се мярна объркване, когато тя го изгледа хладно и надменно, как се спря да си гледа корема, зяпна и накрая наведе глава. Защото тя беше кралицата.

Посред врявата Виктор изведнъж ни задърпа и взе да ни прави знаци като обезумял.

— Какво има?

Той положи всички усилия, за да го разберем. После изтича до бара, грабна сметката от бармана, който го изгледа сърдито, и ни я донесе да я видим. Тя възлизаше над триста песо или трийсет и шест американски долара, немалка сума за пропиляване, в който и да е публичен дом. Но ние не можехме да изтрезнеем и не ни се тръгваше и въпреки че бяхме грохнали от умора, искахме да останем още при нашите хубави момичета в тоя чуден арабски рай, който най-после открихме към завършека на мъчителния, страшно мъчителен път; само че нощта се спускаше и трябваше да продължим до края; Дийн проумя това, взе да се мръщи, да мисли и да се опитва да се съвземе и най-после аз подхвърлих, че трябва веднага и завинаги да се махаме оттук.

— Толкова много неща ни очакват, братче, че няма смисъл повече да оставаме тук.

— Точно така! — извика Дийн със стъклен поглед и се обърна към венецуелката. Най-после тя бе заспала върху една дървена пейка, а изпод копринения пеньоар се подаваха белите й крака. Галерията край прозореца жадно поглъщаше гледката; а зад хората вече припълзяха червените сенки, настъпи внезапно затишие, в което се чу далечен плач на бебе, и аз изведнъж си спомних, че в края на краищата се намирам в Мексико, а не в някакъв порнографски опиумен сън наяве за рая.

Излязохме, олюлявайки се; бяхме забравили Стан; изтичахме обратно да си го приберем и го сварихме да се кланя любезно на току-що пристигналите за вечерна смяна проститутки. Искаше да започне всичко отначало. Когато е пиян, той е тромав като великан и освен това нищо не може да го откъсне от жените. Още повече, че жените се увиват около него като бръшлян. Настояваше да останем и да опитаме новите, непознати и по-вещи сеньорити. Ние с Дийн го заблъскахме в гърба и го извлякохме навън. Той замаха усърдно за сбогом на всички — на момичетата, на ченгетата, на зяпачите, на децата от улицата; разпрати целувки по всички посоки, за да приветства Грегория, гордо се залюшка между притеклите се хора и се опита да ги заговори, за да сподели радостта и доволството си от всичко в този прекрасен следобед от живота. Всички се смееха; някои го тупаха по гърба. Дийн изтича да плати на полицаите четирите песо, ръкува се с тях, ухили им се и дори взаимно си се поклониха. После скочи в колата, а момичетата, с които бяхме лудували, дори венецуелката, която събудиха, за да се сбогуваме, се струпаха около колата в оскъдните си дрешки, зачуруликаха прощални думи и ни разцелуваха; венецуелката дори си поплака — макар и не за нас, това ни беше ясно, или поне не само за нас, и все пак ни стана мило, много мило. Моята тъмнокожа любима бе изчезнала някъде вътре, в полумрака. И всичко свърши. Потеглихме, оставяйки зад себе си радост и веселие за стотици песо, добре се бяхме потрудили. Вездесъщото мамбо ни преследва още няколко пресечки. А после и то заглъхна.

— Сбогом, Грегория — извика Дийн и изпрати във въздуха целувка.

Виктор се гордееше с нас, както и със себе си.

— Сега искате баня? — попита ни той. И още как, всички искахме по една хубава баня.

Той ни отведе в най-странното място на земята: баня от американски тип на една миля извън града по магистралата, пълна с деца, които шляпаха в едно басейнче; в каменната сграда до него имаше душове, които всеки можеше да използва срещу няколко сентавоса, а сапун и кърпи даваше разпоредителят. По-нататък се виждаше тъжен детски парк с люлки и въртележки и в избледняващото червено слънце всичко изглеждаше странно и красиво. Ние със Стан взехме хавлиени кърпи, мушнахме се под ледено студените душове и излязохме свежи и преродени. Дийн не си направи труда да вземе душ, видяхме го да се разхожда из тъжния парк под ръка с добрия Виктор, да му приказва сладко и дори да се навежда към него, за да наблегне на някоя мисъл или да удари с юмрук в дланта си. После пак го хващаше под ръка и продължаваше разходката. Време бе да се сбогуваме с Виктор и Дийн използваше случая да открадне няколко минути насаме с него, да огледа парка, да добие най-обща представа за отношението му към нещата и да го разпита така, както само той можеше.

Виктор силно се натъжи, че си тръгваме.

— Пак додете в Грегория, да види мен?

— Разбира се, братче! — увери го Дийн. Дори му обеща да го вземе със себе си в Щатите, ако Виктор поиска. Виктор каза, че ще трябва да си помисли.

— Има жена и дете, няма пари — ще видя.

Благата му мила усмивка грееше в червеното зарево, докато му махахме от колата. Зад него се виждаха тъжният парк и децата.

Бележки

[1] Селско население на Египет, Сирия и други арабски страни; потомци на древните египтяни; водят заседнал живот и основен поминък им е земеделието, начинът на живот е противоположен на този на номадските бедуини. — Б.пр.