Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)

Издание:

„Парадокс — МБМ“, София, 1993

Художник: Цвятко Остоич (по идея на Н. Нойман)

Коректор: Георги Анастасов

Фотограф Николай Кулев

История

  1. — Добавяне
  2. — Коригирани грешки от разпознаване (waterjess)

6

Веднъж пристигнали в Денвър, ние трябваше да разрешим няколко проблема, съвсем различни от ония през 1947 година. Можехме или да попитаме веднага в пътническото бюро за друга кола, или да останем няколко дена, да се налудеем и да потърсим бащата на Дийн.

И двамата бяхме пребити от умора и ужасно, мръсни. В клозета на някакъв ресторант пикаех в един писоар и запречвах пътя на Дийн към умивалника, затова, преди още да съм свършил, прекъснах, минах към следващия, продължих в него и казах на Дийн:

— Видя ли тоя номер?

— Видях го — отговори той, докато си миеше ръцете над мивката, — номерът е отличен, но е пагубен за бъбреците и тъй като все пак вече остаряваш по мъничко, ако продължаваш да го правиш, знай, че те чакат години на мъки в старостта, гадни бъбречни мъки през дните, когато ще се мъкнеш по парковете.

Побеснях:

— Кой е стар? Колко съм по-стар аз от тебе?

— Не съм искал да кажа това бе, човек!

— Не си искал — измърморих, — а все ми подмяташ за годините. Да не съм някой педераст като оня, че да ме поучаваш как да си пазя бъбреците! — Върнахме се в сепарето и тъкмо когато келнерката остави пред нас сандвичите с горещо препечено говеждо и Дийн се канеше както винаги да се нахвърли на храната като вълк, аз процедих, за да си изкарам докрай беса: — Й да не съм чул повече такива приказки.

Изведнъж очите на Дийн се насълзиха, той стана, остави димящото ядене и излезе от ресторанта. Мина ми през ум, че може би изчезва завинаги. Но ми беше все едно, страшно бях ядосан — жестоко се засегнах и си го излях на Дийн. Но гледката на недокоснатата му храна ме натъжи така, както не се бях натъжавал от години. Не трябваше да му наговарям такива думи… той толкова обича да яде… Никога не е оставял храната си… Ех, да му се не види! Тази случка е много показателна за него.

Той стоя навън точно пет минути, после се върна и седна.

— Е — попитах го, — какво прави там, стиска юмруци? Псува ме, съчинява нови шегички, за бъбреците ми?

Дийн поклати безмълвно глава.

— Не, братче, не, въобще не позна. Ако искаш да знаеш, е…

— Карай де, кажи. — Говорех, без да откъсвам очи от яденето си. Чувствах се като долен подлец.

— Плаках — отрони Дийн.

— Стига бе, ти никога не плачеш.

— Така ли мислиш? И защо според тебе не плача?

— Не изживяваш достатъчно дълбоко нещата, за да плачеш.

Всяка дума, която произнасях, се забиваше като нож в самия мен. Всичко, заради което тайно бях роптал срещу моя брат, сега изравях наяве: колко бях противен, каква кал разкривах от дълбините на собствената си нечистоплътна психика.

Дийн поклати глава.

— Не, братче, плаках.

— Хайде де, хващам се на бас, беше толкова вбесен, че просто трябваше да излезеш.

— Повярвай ми, Сал, повярвай ми, ако изобщо някога си вярвал на нещо в мен.

Явно говореше истината и въпреки това се противях да я призная, а когато най-после вдигнах поглед към него, очите ми сигурно са били разногледи, защото ме присви отвратителният ми корем. В този миг разбрах, че съм сбъркал.

— Ох, Дийн, братче, извинявай, никога не съм се държал така с теб! Сега поне ме знаеш какъв съм. Знаеш, че вече нямам ни една близка душа — просто нямам представа как се поддържа близостта. Уж е в ръцете ми, но съм я хванал като ненужна вещ и в същото време недоумявам къде да я оставя. Хайде да забравим. — И светият шмекер започна да яде. — Не съм виновен аз! Не съм виновен! — продължих. — За нищо не съм виновен в тоя въшлив свят, разбери поне това. Не искам да е така, не може да е така и няма да е така.

— Да, братче, да. Вярваш ми, нали?

— Вярвам ти, наистина.

Това е тъжната история на оня следобед. А през нощта, когато ние с Дийн отидохме да преспим в оклахомското семейство, изникнаха какви ли не невероятни усложнения.

Оклахомците ми бяха съседи преди две седмици, по време на моята денвърска самота. Майката беше чудесна жена, която ходеше само по джинси и зиме разкарваше из планините камион с въглища, за да издържа децата си; всичко четири на брой, тъй като мъжът й я бе напуснал преди години, както си пътували из страната с каравана. Били преминали целия път от Индиана до Ел Ей. След безброй чудни дни и един дълъг неделен следобед, прекаран в пиене из крайпътните кръчми, в смях и песни с китари досред нощ, дебелият простак изведнъж потънал в тъмните поля и повече не се завърнал. Децата й бяха прекрасни. Най-голямото беше момче, което това лято не си беше вкъщи, заминало бе на лагер в планината: следващото беше хубава тринайсетгодишна дъщеря, която пишеше стихове, береше цветя от полята и едва чакаше да порасне, за да стане актриса в Холивуд, казваше се Джанет; подир тях идеха малчуганите, малкият Джими, който седеше вечер край огъня в двора и плачеше за „къътофъ“ си, преди да се е опекъл, и малката Луси, която опитомяваше червеи, жаби, бръмбари и всичко, що пълзеше, кръщаваше ги и им подреждаше къщички за живеене. Имаха и четири кучета. Живееха бедно, но весело на тяхната новозаселена уличка и бяха трън в очите на лицемерно благоприличните съседи само защото мъжът бе напуснал тази бедна жена и дворът им беше разхвърлян. Нощем светлините на Денвър очертаваха огромно колело в равнината под нас, защото къщата се намираше в онази част на Запада, от която планината се раздипля в хълмове надолу към равнината и която меките вълни на мореширна Мисисипи трябва да са плискали в древни времена, за да изваят такива гладки и съвършени пиедестали за върховете-острови Иванс, Пайк и Лонгс. Дийн прекрачи прага на този дом и естествено стана вир-вода от радост, като видя обитателите му, особено малката Джанет, но аз го предупредих, може би излишно, да не я докосва. Майката беше женена за едър мъж и хареса Дийн от пръв поглед, но беше срамежлива, а и Дийн стана срамежлив. Тя каза, че Дийн приличал на избягалия й съпруг.

— Съвсем като него, ей, страшно беше откачен, истина ви казвам!

От всичко това последва шумно празненство с бира в разхвърляната дневна, вечеря с крясъци и докрай надънено радио. Усложненията връхлетяха като облаци от пеперуди: жената — всички й викаха Франки — смяташе най-после да си купи кола на старо, нещо, за което се канела години наред, но едва неотдавна успяла да поспести малко пари. Дийн моментално се нагърби да й избере кола и да се пазари за цената, защото естествено веднага си направи сметката, че ще може да я използва за себе си, и както в старите времена, да подбира момичета след училище и да ги разхожда до планината. Горката наивна Франки се съгласяваше по принцип с всичко. Но когато избраха колата и застанаха пред продавача, на нея й дожаля да се раздели с парите си. Дийн седна право в прахта на булеварда „Аламеда“ и заблъска главата си с юмруци.

— За стотачка не можеш да получиш нищо по-добро! — Кълнеше се, че никога повече няма да й проговори, руга, докато лицето му поаленя, готов беше да скочи в колата и да отлети с нея, каквото ще да става. — Ох, тези тъпи, тъпи, тъпи, тъпи оклахомци завинаги ще си останат такива, безкрайно и невероятно тъпи; дойде ли момент за действие, те се вцепеняват, хваща ги шубе, истерия, нищо не е в състояние да ги уплаши повече от онова, което искат — все едно, че през цялото време гледам баща си, баща си, баща си!

Вечерта Дийн беше страшно възбуден, защото имахме среща в един бар с братовчед му Сам Брейди. Облече чиста памучна фланелка и целият сияеше:

— Слушай, Сал, трябва да ти разкажа за Сам, братовчед ми.

— Между другото ти потърси ли баща си?

— Днес следобед, братче, отидох до бюфета на Джигс, където едно време баща ми винаги приятно замаян точеше наливната бира, собственикът му се караше зверски и той все напускаше, залитайки, нямаше го там; после отскочих до старата бръснарница до хотел „Уиндзър“ — и там го нямаше; един дядка ми каза, че мисли, че баща ми — представи си само! — работи в някаква кръчма за железопътни строителни работници или нещо такова към фирмата „Бостън енд Мейн“ в Нова Англия! Но аз не му вярвам, скалъпват всякакви измислици, за да им дам по някой цент. Та слушай сега какво ще ти разправя. Когато бях малък, моят братовчед Сам Брейди ми беше кумир. Пренасяше контрабанда уиски през планините, а веднъж се сби страхотно с брат си, млатиха се с юмруци на двора цели два часа, докато жените пищяха, обезумели от ужас. С него спяхме в една стая. Той беше единственият мъж в семейството, който се отнасяше нежно и грижливо с мен. И тази вечер ще го видя за първи път след седем години, току-що се бил върнал от Мисури.

— Добре де — и какво от това?

— Нищо бе, човек, просто искам да разбера какво се е случило през това време в семейството — ти забравяш, че и аз имам семейство. Но най-силно от всичко искам, Сал, той да ми разкаже някои неща от детството ми, които съм забравил. Искам да си припомня, да си припомня всичко!

Не бях виждал Дийн толкова радостен и приповдигнат. Докато чакахме в бара братовчед му, той приказва с куп млади хипстъри и сводници, разпита ги за новите тайфи и събития. Разпита и за Мерилу, напоследък тя се била поспряла в Денвър.

— Сал, на младини, когато се навъртах край туй ъгълче и свивах по някоя пара от оная вестникарска стойка, за да си купувам най-евтина говежда яхния, оня грубиян, когото виждаш ей там, беше чистопробен убиец, не минаваше ден, без да предизвика ужасяваш побой, помня дори белезите му, а сега, годините, гоо-дии-нии-тее на висене тук най-после са го размекнали, неузнаваемо са го усмирили, той се е превърнал в един добричък и търпелив кротушко, в недвижима вещ от ъгъла, виждаш ли какви работи стават?

Тогава се появи Сам, жилав, къдрокос тридесет и пет годишен мъж с огрубели от тежък труд ръце. Дийн застина благоговейно пред него.

— Не — отсече Сам Брейди, — не пия вече.

— Виждаш ли? Виждаш ли? — пошушна Дийн в ухото ми. — Не пие вече, а беше най-върлият контрабандист на уиски в града; сега се е отдал на религията, каза ми го по телефона, разбираш ли как се е променил — колко странен е станал моят кумир.

Сам Брейди гледаше подозрително по-малкия си братовчед. Качи ни в старата си раздрънкана двуместна кола, за да ни повози, и веднага изясни становището си към Дийн.

— Виж какво, Дийн, вече не ти вярвам, нито ще ти повярвам, каквото и да се опитваш да ми кажеш. Дойдох тази вечер да се срещна с теб само защото трябва да подпишеш един документ в полза на семейството. Името на баща ти вече не се споменава между нас и ние не искаме да си имаме нищо общо с него, нито пък, съжалявам, че трябва да ти го кажа, с теб.

Погледнах Дийн. Лицето му посърна, потъмня.

— Дааа, дааа — промълви той.

Братовчедът ни повози още, дори ни купи сладолед на клечка. Дийн все пак го засипа с въпроси за миналото, братовчедът отговаряше и за миг Дийн почти започна да се поти от възторг. Ох, къде беше неговият дрипав баща тази нощ? Братовчедът ни остави край тъжните светлини на някакъв панаир на булевард „Аламеда“ в квартал „Федеръл“. Определи си среща с Дийн на другия ден следобед, за да подпишат документа, и си тръгна. Казах на Дийн колко ми е мъчно, че си няма никой на света, който да му вярва.

— Но запомни, че аз вярвам в теб. Безкрайно съжалявам за идиотското огорчение, което ти сервирах вчера следобед.

— Добре, братче, дай да го забравим — отвърна Дийн.

И се впуснахме из панаира. Имаше въртележки, виенско колело, пуканки, рулетки, арени, посипани със стърготини, и стотици денвърски деца в джинси, които щъкаха насам-натам. Вдигаше се прах до небето и се смесваше с най-тъжната музика на земята. Дийн беше облечен в избледнели тесни „Лийвис“ и фланелка и изведнъж отново заприлича на истинско денвърско момче. Край въжетата зад палатките се навъртаха мотоциклетистчета със зловещи шлемове, едва наболи мустачки и обковани якета, повели със себе си хубави девойчета в „Лийвис“ и розови ризи. Минаваха много мексикански момичета и сред тях — едно изумително мъничко момиче, високо около три фута, джудже, с най-красивото и нежно лице на земята, което се обърна към приятелката си и каза:

— Ей, я да се обадим на Гомес и да се омитаме оттук.

Дийн се вцепени, като я видя. Прониза го кинжал от мрака на нощта.

— Братче, харесвам я, харесвам я

Нямаше как, вървяхме дълго подир нея. Накрая тя прекоси шосето, за да се обади по телефона от един мотел, Дийн се престори, че търси някакъв номер в телефонния указател, а всъщност целият се бе изопнал от напрежение да я гледа. Опитах се да завържа приказка с приятелките на хубавата кукла, но те не ни обърнаха внимание. Гомес пристигна с раздрънкан камион и отнесе момичетата. Дийн остана на пътя, притиснал ръце към гърдите си.

— Ох, братче, за малко не умрях…

— Защо, дявол да те вземе, не я заприказва?

— Не мога, не можах…

Решихме да купим няколко бири, да се върнем при Франки и да слушаме плочи. Придвижихме се на автостоп с торба, пълна с бирени консерви. Малката Джанет, тринайсетгодишната дъщеря на Франки, беше най-красивото момиче на света и скоро щеше да стане страхотна мадама. Най-хубавото в нея бяха дългите й тънки чувствителни пръсти, с които сякаш говореше; напомняше на Клеопатра, закършила ръце в нилски танц. Дийн седеше в най-отдалечения ъгъл на стаята, гледаше я с присвити очи и само повтаряше: „Да, да, да.“ Джанет усети, че е привлякла вниманието му, и потърси закрила при мен. В началото на същото това лято ние двамата бяхме прекарали дълги часове в разговори за книги и за дребните неща, които занимаваха мислите й.