Джак Керуак
По пътя (34)

9

За нула време излязохме обратно на магистралата и тази нощ целият щат Небраска се изтърколи пред очите ми. Сто и десет мили в час постоянна скорост, път като стрела, спящи градчета, никакво движение и трансконтиненталният експрес, който остана зад нас в лунната светлина. Тази нощ изобщо не се страхувах: беше напълно в реда на нещата да караме със сто и десет в час, да си говорим, а градчетата на Небраска — Огалала, Готънбърг, Кърни, Гранд Айланд, Кълъмбъс — окапваха едно след друго с фантастична скорост, както летяхме с рев напред и си приказвахме. Велика кола, можеше сама да се носи по пътя, като лодка по вода. За нея плавните завои бяха песен.

— Ей, братче, не кола, а мечта — въздъхна Дийн. — Представи си само какво можехме да направим ние с теб, ако имахме такова чудо. Знаеш ли, че има един път, който върви на юг през Мексико и стига чак до Панама? А може би и още по-нататък, до края на Южна Америка, където индианците от планините са високи седем фута и непрекъснато се тъпчат с кокаин. Да-а. Можехме да обиколим света с една такава кола, защото в края на краищата, Сал, пътят трябва да води към целия свят. Няма къде другаде да води, нали така? Ох, ама ще се нахойкаме из стария Чикаго с туй моторче! Представяш ли си. Сал, през целия си живот не съм стъпвал в Чикаго нито веднъж.

— С тоя кадилак ще влезем в града като гангстери.

— Иха! И момичета! Колко момичета само ще подберем! Знаеш ли, Сал, реших да побързам, да спестя още време, така че да ни остане цяла вечер за лудуване из Чикаго с тази чудна кола. Ти само се отпусни, а аз ще натисна здраво газта.

— Добре де, с колко караш в момента?

— Според мен със сто и десет, нищо няма да усетиш. Остава ни още Айова през деня, а после, докато разбереш, ще профучим през стария Илиной.

Момчетата изпозаспаха, а ние си говорихме, говорихме цяла нощ.

Забележително беше с каква лекота Дийн можеше да откачи, а после изведнъж да си върне душата — струва ми се, тя бе навеки свързана с бързи коли, с брегове, които трябва да се достигнат, и с жена в края на пътя — и да започне да разсъждава спокойно и смислено, сякаш нищо не се бе случило.

— Всеки път, когато минавам през Денвър, ставам такъв — не излизам вече наглава с тоя град. Все нещо не е в ред, Дийн вади само лош късмет. Уффф! — Разказах му, че съм минавал по този път в четирийсет и седма. И той бил минавал. — Когато работех в „Пералнята на новата ера“ в Лос Анджелес през четирийсет и четвърта — бях си подправил годините, за да ме вземат, — тръгнах по магистралата за Индианополис, само за да гледам автомобилните състезания по случай Деня на загиналите^[1], денем пътувах на стоп, а нощем крадях коли, за да печеля време. Освен това в Ел Ей си имах един буик, купен за двайсет долара, това беше първата ми кола, но не можах да мина на прегледа с нея — спирачките и задните мигачи не бяха в ред, и реших да си извадя документи за собственост от друг щат, та да си карам колата, без да ме арестуват, затова тръгнах за насам. Както стопирах в едно от тия градчета, а съм скрил регистрационните табелки под сакото си, шерифът, свикнал да си завира носа навсякъде, решил, че съм прекалено млад, за да пътувам на стоп, и ме спря посред улицата. Намери, разбира се, табелките в мен и ме тикна в една от двете килии на ареста си при някакъв местен престъпник, чието място беше по-скоро в старческия дом, щото дори не можеше да се храни сам (налагаше се да го храни жената на шерифа), бърбореше безсмислици и цивреше. След разпита, който естествено включваше лигави бащински съвети, резки смени на тона за сплашване, сравняване на почерка ми и така нататък, и след като, само и само за да се измъкна от тях, произнесох най-блестящата реч в живота си, която завърших с признанието, че съм ги излъгал за крадените коли в миналото и че просто търся татко си, който работи в някаква ферма из тоя край, шерифът ме освободи. Естествено изпуснах състезанията. На другата есен направих същото, но за да гледам мача „Нотр Дам“ — „Калифорния“ в Саут Бенд, Индиана; тоя път мина без перипетии и, Сал, имах пари точно колкото за билет за мача, нито цент отгоре; нищо не съм ял дотам и обратно, ако не броим онова, което успявах да изпрося от разните му перковци, които срещах по пътя, и от мадамите, които свалях. Сигурно съм единственият мъж в Америка, който си е докарвал толкова главоболия, за да гледа една игра на топка.

Попитах го как е отишъл през 1944 година в Ел Ей.

— Арестуваха ме в Аризона, в по-долен дранголник не бях попадал. Трябваше да се спасявам и успях да извърша най-славното бягство от дранголник в живота си, е, общо взето, нали разбираш. Гора, пълзене, блата, после нагоре, през планинските пущинаци. Пушки, дебнещи да те пречукат, и други такива, а от време на време, както се казва, смъртта те поглежда в очите, та се наложи да изоставя горите и да вървя под билото, за да съм по-далеч от пътеки и пътчета. Трябваше да се отърва от затворническата пижама и изпълних виртуозна кражба на риза и работен комбинезон от една бензиностанция край Флагстаф. Два дни по-късно пристигнах в Ел Ей, облечен като бензинаджия, взеха ме в първата бензиностанция, която се изпречи пред очите ми, подправих си името (на Лий Бюлай), наех си стая и изкарах чудна година в Ел Ей, намерих си цяла банда нови приятели и наистина великолепни момичета; този период свърши една нощ, когато се возихме с тайфата по булевард „Холивуд“ и казах на едно от приятелчетата да подържи кормилото, докато целуна момичето си — нали разбираш, аз карах колата, — но то не ме чуло и се забихме в един стълб, добре, че беше само с двайсет в час, тогава си счупих носа. Забелязвал ли си носа ми — гръцката му извивка? След това се върнах в Денвър и същата пролет срещнах Мерилу в един млечен бар. Ох, братче, тя беше само на петнайсет, по джинси, и едва чакаше някой да я свали. Три дни и три нощи разговори в хотел „Ейс“, трети етаж, в югоизточната ъглова стая, стая на светия спомен и свещен кът на моя живот. Тя беше тъй нежна тогава, тъй млада, хмммм, аааа! Ей, я погледни нататък в тъмното, чакай, чакай, да пукна, ако там около огъня край линията не са се събрали стари скитници. — Той почти намали. — Никога не знам дали баща ми не е между тях. — Край линията се мярнаха силуети, трепнаха в отблясъците на огъня. — Никога не знам дали да разпитвам за него. Та той може да е къде ли не.

Продължихме. Някъде зад нас или пък пред нас, в безбрежната нощ, баща му се търкаляше пиян под някой храсталак и сигурно по брадата му имаше слюнка, по панталоните — пикня, в ушите — кал, носът му беше в струпеи, косата му може би беше зацапана с кръв, а над него се блещеше луната.

Хванах ръката на Дийн:

— Слушай, братче, този път наистина се прибираме вкъщи.

За първи път Ню Йорк щеше да му стане постоянен дом. Той просто се тресеше от нетърпение.

— Помисли си само. Сал, от Пенси ще можем вече да ловим по радиото страхотния боп на източните дисководещи. Йееее, давай, каручке, давай! — Мощната кола пореше вятъра с лудо свистене, а равнините сякаш се развиваха като рула тапети; изхвърляше с достойнство горещи черни газове от тялото си — царска кола беше! Пред очите ми разцъфваше зората и ние се носехме право към нея. Упоритото изтощено лице на Дийн беше все тъй устремено над кормилото към някаква своя си съкровена цел.

— Какво си се замислил, старче?

— Ех, ех, все същото, нали знаеш — мадами, мадами и пак мадами.

Заспах отново и се събудих в сухия горещ въздух на неделното юлско утро в Айова, а Дийн караше ли, караше, без да намалява скоростта; вземаше многобройните завои през царевичните долини на Айова най-малко с осемдесет мили, а на правите участъци вдигаше както обикновено сто и десет — освен ако двупосочното движение не го принудеше да влезе в колона и да запълзи с някакви си жалки шейсет. Когато му се удадеше, той се стрелваше напред, изпреварваше по пет-шест коли наведнъж и ги оставяше зад себе си в облак прах. Някакво шантаво момче в чисто нов буик видя тая работа и реши да се състезава с нас. Тъкмо когато Дийн се канеше да изпревари една внушителна върволица, момчето се шмугна покрай нас без предупреждение, наду клаксона си и предизвикателно засвятка със задните светлини. Ние пък се спуснахме след него като чудовищна птица.

— Сега ще видиш — изсмя се Дийн. — Ще видиш как за десет мили ще го направя лудо копелето. Гледай само. — Пусна буика да отмине по-далеч, после настъпи газта и го настигна най-нахално. Откаченият буик съвсем обезумя; вдигна сто. Успяхме да го зърнем що за птица е. Като че ли чикагски хипстър, който пътуваше с някаква жена, достатъчно възрастна, за да му бъде, а и навярно му беше, майка. Един господ знае само какво й е било на нея, но момчето дънеше колата. Косата му беше тъмна и рошава, навярно италианец от стария Чи; облечен беше в спортен костюм. Може да му е минало през ум, че сме нова банда от Ел Ей, която се кани да завладее Чикаго, може да ни е взел за някои от момчетата на Мики Коън, защото лимузината ни беше досущ като техните, а табелките ни — с калифорнийски номера. Но преди всичко му се състезаваше. Той поемаше ужасяващи рискове, за да удържи пред нас, задминаваше коли на завои и се вмъкваше в платното си на косъм, преди да го смаже някой камион, който изникваше пред него като тресящ се великан. Преследвахме се по този начин цели осемдесет мили през Айова и надбягването беше толкова интересно, че нямаше кога да се уплаша. Накрая лудото момче се предаде, спря на една бензиностанция, сигурно по заповед на възрастната дама, и докато отминавахме, ни махна доволно. А ние летяхме нататък; Дийн — гол до кръста, аз — вдигнал крак върху таблото, а колежанчетата — заспали отзад. Спряхме да закусим в някаква кръчма, обслужвана от беловласа жена, която ни насипа възголеми порции картофи, докато от близкото градче се разнесе звън на църковни камбани. И пак потеглихме.

— Дийн, не карай толкова бързо през деня.

— Не се безпокой, знам какво правя.

Започнах да притрепервам. Дийн връхлиташе автомобилните колони като Ангел на Ужаса. Само дето не ги разблъскваше, търсейки пролука. Бръсваше броните им, намаляваше, форсираше, проточваше шия да види завоя, след което грамадната ни лимузина рипваше напред само с едно негово докосване, задминаваше и всеки път се връщаше в нашето платно, когато насрещната колона вече тътнеше край нас, и аз потръпвах. Нямаше да издържа. В Айова много рядко ще попаднеш на дълъг прав участък, а когато най-после стигнахме един такъв, Дийн вдигна любимите си сто и десет и аз мярнах местата, които бях запомнил от 1947 година — широкото пространство, където заседнахме с Еди цели два часа. Свят ми се виеше от този път на миналото, сякаш чашата на живота се бе прекатурила и всичко беше полудяло. Очите ме боляха от този кошмарен ден.

— А-а, Дийн, по дяволите, ще се преместя отзад, не издържам вече, не мога да гледам.

— Хи-хи-хи! — кискаше се Дийн, изпревари една кола на тесен мост, зави в облаци от прах и продължи с рев нататък. Прескочих на задната седалка и се свих да поспя. Едно от момчетата се премести отпред заради силните усещания. Полази ме смразяващо предчувствие, че ще катастрофираме точно тази сутрин, смъкнах се на пода, затворих очи и се опитах да заспя. Когато бях моряк, все си мислех за вълните, които бушуват под бронята на кораба, и за бездънните дълбини под тях — сега чувствах как на двайсет инча под мен пътят бясно се разгъва и съска с невъобразима скорост през стенещия континент, докато нашият луд Ахав направляваше кормилото ни. Затворех ли очи, виждах само този път, който сякаш се разгръщаше в мен. Отворех ли ги, виждах как бягащите сенки на дърветата трепкат по пода на колата. Нямаше спасение. Примирих се. Дийн продължаваше да си кара, през ум не му минаваше да поспи преди Чикаго. Следобед прекосихме отново Де Мойн. Тук, разбира се, движението ни оплете, наложи се да намалим и аз се върнах на предното място. Тогава ни се случи нещо странно и тъжно-нелепо. Дебел негър караше пред нас един седан, в който беше натъпкал цялото си семейство; на задната броня беше окачил бидон за вода от гумиран брезент, каквито си купуват туристите, когато прекосяват пустинята. Негърът спря внезапно, Дийн говореше нещо с момчетата отзад, не забеляза, ние налетяхме върху него с пет мили в час, спраскахме бидона, който се разпука като цирей и избълва водата във въздуха. Нямаше други повреди освен един леко огънат калник. Ние с Дийн слязохме да се разберем с човека. Разменихме си адресите и поприказвахме за това-онова, а Дийн не можа да откъсне очи от жената на негъра, чиято размъкната памучна блуза едва прикриваше пищните й кафяви гърди. „Да, да.“ Дадохме адреса на нашия чикагски барон и продължихме.

Към другия край на Де Мойн една полицейска кола ни настигна с включена сирена и ни застави да спрем.

— Сега пък какво има?

Ченгето излезе.

— Вие ли направихте катастрофата на влизане?

— Катастрофа ли? Само спукахме бидон с вода на един кръстопът.

— Собственикът твърди, че е бил ударен от банда в открадната кола, която после избягала.

Ние с Дийн никога не се бяхме сблъсквали с негър, който се държи като глупав мнителен дъртак. Така се изненадахме, че избухнахме в смях. Все пак трябваше да последваме полицая до управлението и да чакаме цял час на полянката отпред, докато се обадят по телефона в Чикаго на собственика на кадилака и проверят дали наистина сме наети за шофьори. Според ченгето господин баронът бил казал: „Да, колата е моя, но не отговарям за нищо, което са направили момчетата.“ — „Направили са само дребно пътно произшествие в Де Мойн.“ — „Казахте ми вече това — имах пред вид, че не отговарям за нищо, което са правили в миналото.“

Изяснихме се и продължихме. Нютън, Айова, там, където се бях разхождал веднъж призори в 1947 година. Следобед минахме през стария сънен Давънпорт и над спадналите води на Мисисипи в прашното й корито; после Рок Айланд, няколко минути градско движение, аленеещо слънце и внезапно пробягващи картини на приказни притоци, които плавно лъкатушат сред вълшебните дървета и зеленината на средноамериканския Илиной. Вече се усещаше мекият нежен Изток; край на величавия сух Запад. Щатът Илиной се разкри пред очите ми с един внушителен замах, който продължи няколко часа, без Дийн да намалява скоростта. В умората си той започна да поема по-страшни рискове от всякога. По тесен мост над един от ония чудни притоци той налетя на ситуация с почти невъзможен изход. Две бавни коли се друсаха по моста пред нас; отсреща се бе задал гигантски камион с ремарке, чийто шофьор бе пресметнал до секунда времето, необходимо на бавните коли да преодолеят моста, та когато стъпи върху него, те вече да са го преминали. На моста нямаше място едновременно за камиона и за коли в насрещната посока. Зад камиона пък се бяха наредили други коли, които дебнеха възможност да го изпреварят. Напред, пред бавните коли пъплеха други бавни коли. Пътят беше претоварен и хората изгаряха от нетърпение да минат. Дийн връхлетя върху цялата тази навалица със сто и десет мили в час и нито за миг не се поколеба. Изпревари бавните коли, кривна и почти отнесе левия парапет на моста, настъпи сянката на ненамаляващия скоростта си камион, рязко сви вдясно, размина се на косъм с предното ляво колело на камиона, за малко не удари първата бавна кола, изнесе се встрани, за да продължи, и веднага трябваше да се върне обратно в колоната, защото зад камиона изскочи друга кола, която щеше да го изпреварва, всичко това стана за части от секундата, мярнахме се като мълния и оставихме зад себе си само облаци от прах вместо потресаваща петорна катастрофа, която да попилее коли във всички посоки и да изтърбуши гигантския камион във фатално аления следобед над сънните поля на Илиной. Не можех да избия от главата си мисълта, че един боп-кларнетист бе загинал неотдавна при автомобилна катастрофа в Илиной, навярно в ден като този. И се върнах на задната седалка.

Този път и колежанчетата останаха отзад. Дийн напираше да стигнем Чикаго преди мръкнало. На едно кръстовище с железопътна линия взехме двама скитници, които събраха помежду си половин долар за бензин. Само преди миг те бяха седели край релсите и бяха облизвали последните капки от бутилката вино, а ето че сега се намираха в кална, но неудържима и разкошна лимузина, носеща се към Чикаго с лудешка бързина. Впрочем скитникът, който седна отпред до Дийн: не откъсна очи от пътя и, сигурен съм, само е повтарял наум просяшките си молитви.

— Е — обадиха се те — не сме и помисляли, че ще стигнем тъй бързо в Чикаго.

Профучавахме през задрямалите градчета на Илиной, чиито обитатели са свикнали да виждат всеки ден чикагски бандити в лимузини като нашата, но сигурно сме били доста странна гледка: до един небръснати, шофьорът — гол до кръста, двама скитници, а отзад — аз, стиснал здраво дръжката и отпуснал глава на облегалката, надменно оглеждам пейзажа: сякаш бяхме някаква нова калифорнийска банда, залетяла се да оспорва богатствата на Чикаго, банда главорези, избягали от затворите на лунна Юта. Когато спряхме в някакво градче да изпием по една кола и да заредим с бензин, наизлязоха хора и ни зазяпаха: никой дума не продума, но ми се строи, че мислено отбелязват чертите и ръстовете ни за всеки случай. За да приключим по-бързо с момичето от бензиностанцията, Дийн се загърна с памучната си фланелка като с шал, стана рязък и безцеремонен, което не му бе трудно, и отново потеглихме с грохот. Скоро аленият залез помръкна в морав, последните омайни притоци се мярнаха край нас и в далечината отвъд пътя съзряхме пушеците на Чикаго. Бяхме изминали разстоянието от Денвър до Чикаго през ранчото на Ед Уол. 1180 мили, точно за седемнайсет часа — ако не броим двата часа в канавката, трите в ранчото и двата в полицейския участък на Нютън, Айова — със средна скорост от седемдесет мили в час и с един шофьор на кормилото. Доста откачен рекорд.