П. Г. Удхаус
Гафовете на Арчи (26)

26
Разказ за един дядо

Арчи не беше човек, който лесно си позволява да се разтревожи, особено за хора, които не спадат към собствения му най-близък кръг от приятели, но трябваше да признае, че през цялата следваща седмица изпитваше известно безпокойство за психическото състояние на тъста си. Той беше чел какви ли не истории в неделните издания на вестниците и на други места за непрестанното напрежение, на което са подложени капитаните на модерната индустрия — напрежение, което рано или късно си казва думата и кара жертвата да превърти, затова му се струваше, че издръжливостта на господин Брустър започва да се огъва под бремето на напрегнатия живот. Нямаше никакво съмнение, че поведението му беше доста странно, а Арчи, въпреки че не беше лекар, знаеше, че когато американският бизнесмен, тази неуморна, постоянно действаща на пълни обороти машина от плът и кръв, започне да се държи странно, докато се усетиш, двама здравеняци, хванали го по един за всяка ръка, вече го настаняват в камионетката с тапицирани стени, която ще го отведе в Блумингдейл.

Тъй като не желаеше да тревожи Люсил, Арчи не сподели опасенията си с нея. Той отиде в клуба, намери там Реджи ван Тюйл и потърси съвет от него.

— Слушай, Реджи, старче… като изключим тук присъстващите… да е имало някой откачен във вашето семейство?

Реджи, отдал се на дрямка, която винаги го налягаше в ранния следобед, се размърда.

— Откачен? — промърмори сънливо той. — Ами да! Чичо ми Едгар си мислеше, че е близнаци.

— Близнаци, а?

— Да. Глупава идея. Искам да кажа, че за някои от нас и един брой от чичо ми Едгар им беше предостатъчен.

— И как започна това при него? — попита Арчи.

— Как започна? Ами първото, което забелязахме, беше, че започна да иска по два броя от всичко. Трябваше на обяд да му слагат два прибора и прочие. Винаги искаше по две места в театъра. Да ти кажа, доста пари прахоса.

— И дотогава не беше се държал странно? Искам да кажа, не беше някак нервен и тъй нататък?

— Не си спомням да е имало такова нещо. Защо?

Тонът на Арчи стана сериозен.

— Ами, ще ти кажа старче, въпреки че не желая това да се разчува. Притеснявам се малко за моя добър стар тъст. Мисля си, че е на път да му се разхлопа дъската. Според мен, напрежението му се отразява зле. През последните няколко дни поведението му е дяволски странно.

— И какво точно прави? — поинтересува се разсънилият се господин ван Тюйл.

— Ами, като отидох онзи ден сутринта в апартамента му… той не ми дава и цент повече от десет долара, а на мен ми трябваха двадесет и пет… внезапно грабна едно огромно преспапие и го хвърли с всичка сила.

— По теб?

— Не по мен. Точно това беше странното. По някакъв комар на стената, така ми каза. Е, кажи ми, кой човек ще хвърли преспапие по комар? Искам да кажа, кой би го направил?

— Разби ли нещо?

— Колкото и да е странно — не. Но за малко да улучи една доста хубава картина, която Люсил му подари за рождения ден. Трийсетина сантиметра по наляво и щеше да я съсипе.

— Странна работа.

— И като стана дума за тази картина, след няколко дни се отбих да го видя и знаеш ли как го заварих — беше я свалил от стената на пода и я гледаше с един такъв особен блясък в погледа. Странна работа, какво ще кажеш?

— На пода?

— На добрия стар килим. Когато влязох, се пулеше насреща й с изцъклени очи. Направо се беше отнесъл. Като се появих, се сепна — сякаш излезе от някакъв транс, разбираш ли, и скокна като млада антилопа. Ако не бях го хванал, щеше да се стовари право върху нея. Дяволски неприятно се получи, знаеш. Поведението му беше странно. Сякаш се беше замислил дълбоко за нещо. Как смяташ, какво трябва да направя? Не е моя работа, разбира се, но ми се струва, че ако продължава по този начин, някой ден ще вземе да намушка някого с голямата вилица за сервиране.

За облекчение на Арчи симптомите на тъста му престанаха да се задълбочават. Всъщност, поведението му отново стана нормално и няколко дни по-късно, когато срещна Арчи във фоайето на хотела, той показваше дори признаци на човек в добро настроение. Не се случваше често господин Брустър да си губи времето в приказки със зет си, но в този случай той поговори няколко минути с него за голямата кражба на картини, която беше главната новина по първите страници на сутрешните вестници. По негово мнение престъплението беше работа на банда и човек вече не можеше да бъде сигурен за имуществото си.

Даниъл Брустър беше говорил необичайно разпалено по този въпрос, но когато същата вечер Арчи се отправи към апартамента на тъста си, други събития бяха изместили тази тема. По време на вечерята той беше научил една чудесна новина, която зае изцяло мислите му и измести на заден план всичко останало. Макар че му дойде като гръм от ясно небе, тя го изпълни с любов и благосклонност към всички живи твари. Той се беше усмихнал на администратора, когато прекосяваше фоайето и, ако имаше един долар, щеше да го даде на момчето, което обслужваше асансьора.

Арчи завари вратата на апартамента на господин Брустър отключена, което при други обстоятелства щеше да му се стори необичайно, но тази вечер не беше в настроение да обръща внимание на подобни дреболии. Той влезе и като видя, че в стаята е тъмно и вътре няма никой, седна. Погълнат от собствените си мисли, не си направи труда да запали лампата и веднага се отдаде на мечтателни размишления.

Има особени моменти в живота, при които човек губи представа за времето, затова Арчи не би могъл да определи с точност колко време беше прекарал в дълбокото кресло до прозореца, когато за пръв път усети, че не е сам в стаята. Тъй като беше затворил очи за по-добра концентрация, не беше видял влизането на новия посетител. Първият сигнал за нечие чуждо присъствие беше резкият звук, предизвикан от удара на едно твърдо тяло в друго. Този звук веднага го свали от райските селения на земята.

Арчи се надигна безшумно в креслото, фактът, че стаята все още тънеше в мрак, показваше, че е в ход някакъв престъпен план. Очевидно на кръстопътя се готвеше някакво нечестиво дело. Той се взря в тъмнината и когато очите му привикнаха с нея, различи неясен силует, наведен над нещо, което се намираше на пода. До него долетя хрипливото дишане на силуета.

Арчи имаше много недостатъци, които му пречеха да бъде наречен идеален човек, но липсата на смелост не беше между тях. Неговият в известна степен недоразвит интелект караше понякога висшестоящите офицери по време на войната да благодарят на Бога, че Великобритания има флота, но дори тези строги критици не бяха открили повод за оплакване от начина, по който той се хвърляше в атака. Някои от нас са мислители, други — хора на действието. Арчи спадаше към втората категория и докато някой по-мъдър човек все още щеше да съставя план за бойни действия, той вече беше изхвръкнал от креслото и се носеше по посока на тила на неканения гост. Злодеят се стовари на пода под него със свистящия звук на спукан ковашки мях, а Арчи, като възседна гърба му, притисна лицето на натрапника към килима и зачака развоя на събитията.

След като измина половин минута, стана ясно, че контраатака няма да има. По всичко личеше, че светкавичната бързина на нападението беше лишила грабителя от целия му наличен запас от въздух. Той стенеше болезнено и не направи никакъв опит да му противодейства. Арчи разбра, че може спокойно да стане и да запали лампата. След като маневрата беше осъществена, пред очите му се разкри невероятна гледка: задъхан и разчорлен, примигвайки с очи от внезапната светлина, на пода седеше неговият тъст. На килима до господин Брустър се търкаляше дълъг нож, а до ножа лежеше поставеният в красива рамка шедьовър на годеницата на Дж. Б. Уилър, госпожица Алис Уигмор. Арчи остана занемял, втренчен в тази група от хора и предмети.

— Брей, я виж ти! — най-сетне глухо изрече той и усети как мраз сковава гръбнака му. Това можеше да значи само едно нещо. Опасенията му се бяха оправдали. Напрежението на модерния живот с цялата му нервна суетня и вълнения най-накрая беше прекършило духа на господин Брустър. Смазан от хилядите тревоги и притеснения, които съпътстват ежедневието на милионера, Даниел Брустър напълно и безвъзвратно беше загубил ума си.

Арчи се стъписа. Той за първи път се сблъскваше с подобно нещо. Как, запита се той, беше редно да постъпи в подобна ситуация? Какви бяха правилата за действие тук? Какво, с една дума, трябваше да направи оттук нататък. Той все още си блъскаше главата с тези и подобни въпроси, след като за всеки случай беше изритал ножа под канапето, когато господин Брустър проговори. И думите, както и начина, по който ги произнесе, бяха толкова типични за добре познатия в миналото стил на тъста му, че Арчи изпита облекчение.

— Значи това си ти, а, проклет вредител, жалък плевел такъв! — занарежда господин Брустър, след като си беше поел достатъчно дъх, за да му върши работа. Той унило изгледа зет си. — Трябваше да го очаквам! И на Северния полюс да бях отишъл, сигурно щях да налетя на теб.

— Искаш ли да ти налея малко вода? — попита Арчи.

— Защо, по дяволите — попита господин Брустър, — си мислиш, че имам нужда от вода?

— Ами… — Арчи леко се поколеба, — бях останал с впечатление, че напрежението започва да ти се отразява. Искам да кажа, динамиката на модерния живот и прочие подобни неща…

— Какво правиш в стаята ми? — попита господин Брустър, като смени темата.

— Ами, бях дошъл да ти кажа нещо, затова влязох да те почакам, но като видях някакъв човек да се лута насам-натам в тъмнината, си помислих, че сигурно е крадец или нещо подобно, който иска да отмъкне нещата ти, тъй че обмислих положението и реших, че ще бъде доста добра идея да скоча отгоре му с двата крака. Нямах представа, че си ти, старче! Ужасно съжалявам и прочие. Смятах, че ти правя услуга!

Господин Брустър въздъхна дълбоко. Той беше човек справедлив и не можеше да отрече, че при дадените обстоятелства Арчи беше постъпил съвсем правилно.

— О, добре! — каза той. — Трябваше да се досетя, че все нещо ще се обърка.

— Ужасно съжалявам!

— Няма нищо. Какво искаше да ми кажеш? — Господин Брустър изгледа зет си изпитателно. — Нито цент повече от десет долара! — студено заяви той.

Арчи побърза да разсее тази оправдана заблуда.

— О, изобщо не става дума за финанси — каза той. — Всъщност, мисля си, че е нещо прекрасно. Поне мен безмерно ме въодушеви. Преди малко вечерях с Люсил и докато чоплехме из чиниите, тя ми каза нещо, което… е, длъжен съм да призная, ме накара да заизвивам славееви трели. Тя настоя да дойда тук и да те попитам дали ще имаш нещо против…

— Миналия вторник дадох на Люсил сто долара.

Арчи се огорчи.

— Зарежи тази проза, старче! — поде той. — Просто си много далеч от истината. Далеч от целта, абсолютно! Това, което Люсил настоя да те питам, беше дали ще имаш нещо против… в един доста скорошен момент… да станеш дядо! Не е кой знае колко приятно, разбира се — продължи съчувствено Арчи — за човек на твоята възраст, но това е положението!

Господин Брустър преглътна с усилие.

— Да не искаш да кажеш…

— Имам пред вид, човек започва да се чувства малко като старец. Със снежнобяла коса и прочие. А разбира се, за човек в разцвета на силите си като теб…

— Да не искаш да ми кажеш…? Вярно ли е това?

— Абсолютно! Разбира се, ако питаш мен, аз съм с две ръце „за“. Никога не съм се чувствал по-въодушевен. Пеех си, докато идвах насам… а в асансьора дори отпуснах гърло. Но ти…

С господин Брустър беше настъпила чудновата промяна.

Той беше от онези мъже, които имат вид на издялани от неръждаема стомана, ала сега, по някакъв необясним начин, отливката беше започнала да се топи. Той за момент се взря в Арчи, а после, като пристъпи напред, грабна ръката му и здраво я стисна.

— Това е най-добрата новина, която съм чувал! — каза възторжено той.

— Ужасно мило от твоя страна, че така го приемаш — сърдечно заяви Арчи. — Искам да кажа, да станеш дядо…

Господин Брустър се засмя. За човек с неговия вид трудно би могло да се каже, че се усмихва закачливо; ала в изражението му имаше нещо, което смътно напомняше на закачливост.

— Скъпи мой друже! — каза той.

Арчи се сепна.

— Старче — продължи решително с нетипичните реплики господин Брустър, — аз съм най-щастливият човек в Америка!

Погледът му се спря на картината, която лежеше на пода. Той леко потръпна, но веднага се съвзе.

— След тази вест — каза той — мога да се примиря да живея с онзи кошмар до края на живота си. Чувствам, че вече няма никакво значение.

— Слушай — Арчи реши да изясни въпроса, който го мъчеше, — ще ми обясниш ли нещо? Не бих повдигнал този въпрос, ако ти не беше засегнал темата, но, като мъж на мъж, кажи ми, какво, по дяволите, беше намислил да правиш одеве, когато се стоварих на гърба ти?

— Предполагам, помислил си, че съм се побъркал?

— Ами, трябва да призная…

Господин Брустър хвърли враждебен поглед към картината.

— Е, имах всички основания, след като цяла седмица живях с това дяволско нещо!

Арчи го изгледа удивено.

— Слушай, старче, не знам дали съм те разбрал правилно, но ме караш да си мисля, че не харесваш това добро старо произведение на Изкуството.

— Да го харесвам ли! — възкликна господин Брустър. — Та то за малко не ме подлуди! Всеки път, когато го зървах, сякаш нож се забиваше във врата ми. Тази вечер имах чувството, че ще се пръсна на хиляди парченца, ако тази цапаница престои още идна вечер в апартамента ми. Не исках да казвам на Люсил, за да не я обидя, така че реших да изрежа проклетото нещо от рамката и да й кажа, че са го откраднали.

— Ама че странна работа! Точно така направи и старият Уилър.

— Кой е старият Уилър?

— Един художник. Мой приятел. Неговата годеница нарисувала картината и когато я взех от тях, той й казал, че някой я откраднал. Стори ми се, че той също не я харесва особено.

— Очевидно твоят приятел Уилър има добър вкус.

Арчи се замисли.

— Виж какво, това не е много по моята част — каза той. — Аз лично винаги съм се възхищавал от картината. Дяволски интересно произведение, така съм си мислел винаги. Все пак, ако ти, разбира се, смяташ така…

— Така смятам, от мен да го знаеш!

— Ами, тогава, в такъв случай… Знаеш какъв нетактичен човек съм аз… Можеш да кажеш на Люсил, че аз съм виновен…

Венерата на Уигмор се усмихваше на Арчи — както му се стори, с трогателна, умоляваща усмивка. За момент той изпита чувство за вина; но след това, като затвори очи и се стегна, подскочи леко във въздуха и се приземи с два крака върху картината. Чу се звук на съдрано платно и Венерата престана да се усмихва.

— Божичко! — възкликна Арчи, като погледна разкаяно останките от картината.

Господин Брустър не споделяше неговото разкаяние. За втори път тази вечер той стисна ръката му.

— Момчето ми! — заяви той с треперещ глас. — Мое скъпо момче, ти си участвал във войната, нали така?

— Ъ? О, да! От началото до края.

— Какъв чин имаше?

— О, младши лейтенант.

— Би трябвало да бъдеш генерал! — Господин Брустър преметна ръка през рамото му и отново енергично го прегърна. — Само се надявам — добави той — синът ти да прилича на теб!

Има определени похвали, пред които на зашеметената скромност й се завива свят. Поне така се почувства скромността на Арчи.

Той преглътна смутено. Дори в най-смелите си мечти не беше си представял, че ще чуе подобни думи от устата на Даниъл Брустър.

— Какво ще кажеш, старче — развълнувано предложи той, — ако двамата с теб слезем до бара и пийнем по нещо силно?