П. Г. Удхаус
Гафовете на Арчи (16)

16
Арчи приема пост

Люсил завъртя бавно китката си, за да разгледа по-добре новата гривна.

— Ти наистина си ангел, ангелче! — изписука нежно тя.

— Харесва ли ти? — доволно попита Арчи.

— Дали ми харесва? Тя е направо страхотна. Сигурно струва цяло състояние.

— Е, няма смисъл да говорим за това — скромно каза Арчи. — Просто няколко спечелени с пот на челото жълтици. Няколко дублона, нали разбираш, от стария дъбов скрин.

— Но аз не знаех, че в стария дъбов скрин има дублони.

— Ами, всъщност — призна Арчи — по едно време нямаше никакви. Но една моя леля от Англия, Господ здраве да й дава, ми изпрати доста голяма сума точно в, както се казва, най-важния психологическия момент.

— И ти си похарчил всичко, за да ми купиш подарък за рождения ден! Арчи! — Люсил гледаше с обожание своя съпруг. — Арчи, знаеш ли какво си мисля?

— Какво, ненагледна моя?

— Ти си идеалният мъж!

— Е, недей така! Хайде де!

— Да! — твърдо заяви Люсил. — Отдавна го подозирах, но сега вече знам. Мисля, че няма друг като теб на света.

Арчи потупа ръката й.

— Странна работа — отбеляза той, — но баща ти ми каза същото онзи ден. Мисля си обаче, че нямаше пред вид това, което имаш ти. Ако трябва да бъда съвсем честен, точните му думи бяха, че благодари на Бога, че съм единствен.

В сивите очи на Люсил се появи тревога.

— Много нелюбезно от страна на татко. Ще ми се да те оценява по достойнство, скъпи. Но ти не трябва да му се сърдиш.

— Аз ли? — каза Арчи. — Да му се сърдя? Е, дявол да го вземе, не можеш да наречеш отношението ми към него жестоко, нали? Искам да кажа, аз по-скоро се опитвам да не се изпречвам на пътя на стареца, а ако не мога да го избегна, просто се свивам на топка. За нищо на света не бих се обърнал презрително към твоя добър стар отец, но не можеш да отречеш факта, че прилича на огромна хищна риба, която при първа възможност ще ме глътне, за да не ме вижда. Разбира се, той със сигурност смята, че си опетнила гордото старо име на рода Брустър, като ме въведе в семейството ви.

— Но скъпи, всеки би се чувствал късметлия със зет като теб — опита се да го прекъсне Люсил.

— Боя се, светлина на живота ми, че баща ти не би се съгласил с теб по този въпрос. Не, всеки път, когато докопам някоя маргаритка, се опитвам да му дам шанс, но листата винаги свършват на „Не ме обича!“

— Трябва да се отнасяш по-снизходително към него, скъпи.

— Правилно! Но искрено се надявам, да не усети. Не знам защо си мисля, че ако разбере, че се отнасям снизходително към него, яростта му няма да има граници.

— Знаеш ли, точно сега татко е доста разтревожен.

— Не знаех. Той не ми се доверява твърде много.

— Тревожи се за онзи сервитьор — вметна Люсил.

— Какъв сервитьор, кралице на душата ми?

— Един човек на име Салваторе. Татко го уволни преди известно време.

— Салваторе!

— Сигурно не си го спомняш. Обслужваше тази маса.

— Ами…

— Е, татко го уволнил, а сега този Салваторе му създава големи неприятности. Разбираш ли, татко иска да построи онзи нов хотел. Мислел си, че си е осигурил терена и всичко останало и може да започне строежа веднага, а сега се оказва, че майката на същия този Салваторе притежава магазинче за вестници и цигари точно посред терена и татко няма никакъв начин да я принуди да напусне, ако не купи магазинчето, но тя не иска да го продаде. Или най-малкото, той е накарал майка си да му обещае, че няма да го продаде.

— За всеки син майката е най-добрият приятел — одобрително произнесе Арчи. — Аз през цялото време си знаех…

— И татко е отчаян.

Арчи замислено дръпна от цигарата си.

— Спомням си, че един човек — по-точно полицай — и между другото, изключително неприятен тип, ми каза преди известно време, че можеш да тъпчеш бедния по улицата, но не трябва да се изненадваш, ако някой божи ден той те ухапе по крака! Очевидно точно това се е случило с твоето татенце. През цялото време си знаех, че старото приятелче Салваторе ще му го върне тъпкано на баща ти. Само трябваше да му дойде времето. Умно момче! Голям мой приятел.

Дребничкото лице на Люсил светна. Тя изгледа Арчи с гордост и обич. Трябваше отдавна да се досети, че именно Арчи би могъл да разреши този неприятен проблем.

— Ти си чудесен, скъпи! Наистина ли ти е приятел?

— Разбира се. Много пъти двамата с него сме си бъбрили точно на това място.

— Тогава всичко е наред. Ако отидеш при него и го убедиш, той ще се съгласи да Продаде магазинчето и татко ще бъде щастлив. Помисли колко благодарен ще ти бъде татко! Това коренно ще промени отношението му към теб.

Арчи внимателно обмисли казаното.

— Може и да си права — съгласи се той.

— Това ще го накара да разбере какво сладко агънце всъщност си ти!

— Е — каза Арчи, — длъжен съм да заявя, че всеки план, чието осъществяване може да доведе до това, баща ти да започне да се отнася към мен като към сладко агънце, заслужава да му се обърне най-сериозно внимание. Колко е предложил на Салваторе за неговото магазинче?

— Не знам. Ето го татко. Покани го да дойде тук и го попитай.

Арчи погледна към посочената от Люсил маса, където господин Брустър седеше мрачно на един стол. Дори и от това разстояние беше ясно, че Даниел Брустър има неприятности и трудно ги понася. Намръщен, той гледаше свирепо покривката.

— Покани го ти — каза Арчи, след като огледа внушителния си родственик. — Познаваш го по-дълго от мен.

— Хайде да отидем при него.

Двамата прекосиха салона. Люсил седна срещу баща си. Арчи, който не желаеше да се набива в очи, се настани встрани по-назад.

— Скъпи татко — изгуга Люсил, — Арчи има идея.

— Арчи? — скептично каза господин Брустър.

— Това съм аз — реши да опресни паметта му Арчи, като посочи към себе си с една лъжица. — Твоят строен и изискан роднина.

— Каква нова глупост е измислил сега?

— Идеята му е чудесна, татко. Той иска да ти помогне за новия хотел.

— Иска да го управлява вместо мен, предполагам?

— Боже мой! — замислено произнесе Арчи. — Идеята не е лоша! Никога не съм си мислил да управлявам хотел. Нямам нищо против да опитам.

— Той е открил начин как да разреши проблема със Салваторе и неговото магазинче.

За първи път от началото на разговора господин Брустър сякаш прояви някакъв интерес. Той изгледа напрегнато своя зет.

— Открил е, така ли? — каза той.

Арчи закрепи една франзела върху вилица и постави отдолу чиния. Франзелата падна и изхвърча в ъгъла.

— Извинявай! — каза Арчи. — Вината е изцяло моя. Дължа ти една франзела. О, за онзи човек Салваторе. Ами значи, ето как стоят нещата. Двамата е него сме големи приятели. Познавам го от дълги години. Или поне имам такова чувство. Лу предложи да го спипам в бърлогата му и да го омая с моето дипломатично поведение и недостижима сила на ума и прочие.

— Идеята беше твоя, скъпи — внимателно го поправи Люсил.

Господин Брустър мълчеше. Колкото и да не му се нравеше, трябваше да признае, че в това предложение има зрънце разум.

— Какво предлагаш да направиш?

— Да стана добър стар посланик. Колко предложи на момчето?

— Три хиляди долара. Два пъти повече, отколкото струва магазина. Но той се опъва, за да ми отмъсти.

— Да, но как му ги предложи, а? Искам да кажа, обзалагам се, че си накарал твоя адвокат да му напише писмо, пълно с „като се вземе пред вид“, „в случай, че“ и „двете страни“ и тъй нататък. Няма да стане така, стари друже!

— Не ме наричай „стари друже“!

— Съвсем погрешно, момко! В никакъв случай, старче! Няма смисъл, приятелю от моята младост! Да го знаеш от чичо си Арчибалд! Аз внимателно изучавам човешката природа и поназнайвам едно-друго.

— И какво от това! — изръмжа господин Брустър, който намираше покровителствения маниер на зет си трудно поносим.

— Татко, не го прекъсвай — строго каза Люсил. — Не виждаш ли, че след минута Арчи ще каже нещо страшно умно?

— Чакам да чуя!

— Това, което трябва да направиш, е да ми позволиш да отида и да се срещна с него, като ми дадеш сумата в нови-новенички банкноти. Ще ги пръсна пред него на масата. Това ще го склони! — Арчи побутна окуражително господин Брустър в гърдите с една франзела. — Ще ти кажа какво ще направим. Дай ми три хиляди нови-новенички долара, които още миришат на мастило, и аз се наемам да купя това магазинче. Няма начин да не успея, момко!

— Не ме наричай „момко“! — Господин Брустър се замисли. — Много добре — изрече той най-сетне. — Не предполагах, че притежаваш толкова здрав разум — неохотно добави той.

— О, положително! — отговори Арчи. — Под недодяланата ми външност се крие ум като бръснач. Разум? Аз излъчвам разум, момко, направо преливам от разум.

 

 

Имаше моменти през следващите няколко дни, в които господин Брустър си позволяваше да се надява на чудо, но по-чести бяха миговете, в които си казваше, че няма начин завършен въздухар и имбецил като зет му да не обърка по някакъв начин преговорите. Ето защо, когато Арчи нахълта в покоите му и обяви, че е успял, той изпита огромно облекчение.

— Наистина ли успя да накараш това макаронено магаре да го продаде? — изцвили господин Брустър.

Арчи наемете с небрежен жест част от документите на бюрото и седна на празното място.

— И още как! Поговорих с него като стар приятел, разпръснах парите из целия магазин, а той изпя няколко пасажа от „Риголето“ и подписа договора.

— Не си чак такъв глупак, какъвто изглеждаш — призна господин Брустър.

Арчи драсна една кибритена клечка по бюрото и запали цигара.

— Много хубаво магазинче — каза той. — Страшно ми хареса. Пълно с вестници, нали знаеш, евтини романи, някакви странно изглеждащи шоколадови бонбони и пури с невероятно привлекателни етикети. Мисля, че ще мога да го разработя. Намира се на дяволски хубаво място. Скоро някой ще построи голям хотел наблизо и това доста ще помогне на търговията. Надявам се да завърша дните си от другата страна на тезгяха с побелели бакенбарди и кепе, както се полага, като всеобщ любимец. Хората ще казват: „О, ти трябва да пазаруваш от онзи приятен стар човечец! Голям чешит е.“

Изражението на мрачно задоволство, изписано върху лицето на господин Брустър, отстъпи място на притеснение, почти тревога. Той предполагаше, че зет му просто се шегува, но дори и при това положение, думите му звучаха ужасяващо.

— Е, много съм ти задължен — каза той. — Този проклет магазин страшно ми пречеше. Вече мога веднага да започна строежа.

Арчи повдигна вежди.

— Но стари мой друже, съжалявам, че трябва да попаря бляновете ти и да сложа край на мечтите ти и прочие, ала ти май забравяш, че този магазин е мой. При това, изобщо не съм сигурен, дали искам да го продавам!

— Аз ти дадох парите да купиш този магазин!

— Дяволски щедро от твоя страна! — охотно призна Арчи. — Това са първите пари, които ми даваш и аз винаги ще разказвам на журналистите, дошли да ме интервюират, че дължа състоянието си на теб. След време, когато стана Крал на Магазините за Вестници и Цигари, ще опиша всичко това в моята автобиография.

Господин Брустър се надигна заплашително от мястото си.

— Какво си мислиш, че можеш да ме изнудваш ли, ти… червей такъв?

— Е — каза Арчи, — нека ти обясня как аз виждам нещата. Откакто се познаваме, ти все опяваш, че трябва да започна работа и сам да ей вадя хляба и какво ли още не. Сега виждам начин да ти се отплатя за доверието и подкрепата. Ще наминаваш от време на време да ме виждаш в магазинчето, нали? — Той слезе от бюрото и тръгна към Вратата. — Няма да издребнявам. Можеш да подписваш сметки в границите на разумното всеки път, когато искаш пура или шоколадче. Е, довиждане.

— Стой!

— Сега пък какво има?

— Колко искаш за този проклет магазин?

— Не искам пари. Трябва ми работа. Ако искаш да ме лишиш от делото на живота ми, трябва да ми дадеш да правя нещо друго.

— Каква работа?

— Ти сам предложи онзи ден. Искам да управлявам новия ти хотел.

— Не говори глупости! Какво знаеш ти за управление на хотели?

— Нищо. Твое приятно задължение ще бъде да ме научиш на това, докато се строи колибата.

Последва напрегнато мълчание, докато господин Брустър изгриза осем сантиметра от една перодръжка.

— Много добре — вдигна най-накрая белия флаг той.

— Чудесно! — възкликна Арчи. — Знаех си, че ще ме разбереш. Ще изуча твоите методи, да! Разбира се, ще добавя и някои мои. Знаеш ли, вече измислих едно подобрение, което липсва в „Космополис“.

— Подобрение, което липсва в „Космополис“! — стисна юмруци господин Брустър, чиито чувства бяха жестоко наранени.

— Да. Едно нещо страшно куца на стария „Космополис“ и ще се погрижа да го оправя в моята малка колибка. Клиентите ще бъдат учтиво молени вечер да оставят обувките си пред вратата, а сутрин ще ги намират почистени. Е, чао-чао. Трябва да вървя. Както знаеш, за нас, хората на бизнеса, времето е пари.