П. Г. Удхаус
Гафовете на Арчи (21)

21
Подрастващото момче

Фоайето на хотел „Космополис“ беше любимото място за разтъпкване на господин Даниъл Брустър, неговият собственик. Той обичаше да се разхожда тук и да следи с бащинско според него и надзирателско според други око своите служители. Клиентите, които забързани за обяд, се препъваха в господин Брустър, бяха склонни да го бъркат с детектива на хотела заради пронизващия му поглед и донякъде строг вид. Присъствието му във фоайето придаваше на „Космополис“ специфична атмосфера, която липсваше в останалите нюйоркски хотели и очевидно оказваше влияние върху поведението на момичето в магазинчето за вестници, което проявяваше изключителна любезност към своите клиенти. А това, разбира се, беше добре дошло за репутацията на хотела.

Всъщност, през повечето време господин Брустър стоеше на едно място с вид на замислен корморан. От време на време обаче отиваше до мраморния плот, играещ ролята на златна клетка за администратора, и преглеждаше книгата за гости, за да види кой е ангажирал стая — като дете, което проверява чорапа си сутринта на Рождество, за да види какво му е донесъл Дядо Коледа.

По правило господин Брустър приключваше тази си дейност като буташе обратно книгата по мраморния плот, след което отново се отдаваше на размисъл. Но една вечер, седмица или две след окончателното завръщане на Човека с Наденичката в редиците на Хората с Памет, той разнообрази тази процедура, като изведнъж подскочи, почервеня и изгъргори. Нямаше никакво съмнение, че гъргоренето очевидно беше отзвук на силна вътрешна възбуда. Той рязко се обърна и се сблъска с Арчи, който, в компанията на Люсил, в този момент пресичаше фоайето на път за апартамента им, където щяха да вечерят.

Господин Брустър се извини троснато, а после, когато позна жертвата си, сякаш съжали, че го е сторил.

— О, това си ти! Не можеш ли да гледаш къде вървиш? — сопна се той. Господин Брустър доста беше патил от своя зет.

— Ужасно съжалявам — любезно отговори Арчи. — Нито за миг не допуснах, че ще хукнеш заднешком по пътеката.

— Престани да тормозиш Арчи — заяви Люсил, като хвана косата на баща си и леко я дръпна за наказание, — защото той е ангел и аз го обичам, и ти също трябва да се научиш да го обичаш.

— Мога да ти дам няколко урока на разумна цена — предложи Арчи.

Господин Брустър изгледа намръщено своя млад родственик.

— Какво има, татко, скъпи? — попита Люсил. — Струваш ми се разстроен.

— Разстроен съм и още как! — господин Брустър изсумтя. — На някои хора не им липсва нахалство.

Той втренчи заплашителен поглед в безобидния младеж със светло палто, който току-що беше влязъл, и младежът, въпреки че съвестта му беше съвсем чиста, спря рязко, изчерви се и отново излезе, за да вечеря някъде другаде.

— Някои хора са нахални като конски мухи!

— Защо, какво се е случило?

— Онези проклети Макол са се настанили тук.

— Не!

— Нищичко не разбирам — намеси се Арчи, който не желаеше да остане безгласна буква в разговора. — Като в небрано лозе съм, каквото и да значи това! Кои са тези Макол?

— Едни хора, които са неприятни на татко — отговори Люсил. — И са избрали да отседнат точно в неговия хотел. Но, скъпи татко, ти не би трябвало да имаш нищо против. Това е истински комплимент. Дошли са, защото знаят, че това е най-хубавият хотел в Ню Йорк.

— Абсолютно! — съгласи се Арчи. — Чудесни условия и добра храна за хора и зверове. Истински домашен уют! Погледни откъм добрата му страна, старче. Няма смисъл да вдигаш пара. Довиждане, стари друже!

— Не ме наричай „стари друже“! — прогърмя господин Брустър.

— О, дадено!

Люсил изведе съпруга си от опасната зона и те влязоха в асансьора.

— Бедничкият татко! — каза тя, когато влязоха в апартамента си. — Сигурно са го направили, за да го ядосат. Този човек, Макол, има имот в съседство с някакъв парцел, който татко купи в Уестчестър, а сега води дело срещу татко за парче земя, което твърди, че било негово. Би могъл да прояви такт и да отседне в друг хотел. Но, в края на краищата, предполагам, че бедничкият човечец не е виновен. Той прави това, което жена му каже.

— Всички правим така — изрече мъдро Арчи, жененият мъж.

Люсил го изгледа нежно.

— Не е ли жалко, съкровище, че не всички съпрузи имат добрички съпруги като мен?

— Когато си мисля за теб, дявол да го вземе — пламенно заяви Арчи, — ми иде да се разскачам от щастие като онези пъргави мексикански бобчета!

— О, бях започнала да ти разправям за Макол. Господин Макол е от онези дребнички хрисими мъже, които обикновено се женят за слоници-кавгаджийки. Защото жена му е точно такава. Точно тя започна да създава неприятности на татко. Татко и господин Макол се разбираха чудесно, докато тя не го принуди да заведе делото. Сигурна съм, че тя го е накарала да дойдат в този хотел, за да ядоса татко. Но те вероятно са наели най-скъпия апартамент, което все пак е нещо.

Арчи тръгна към телефона. Той беше в спокойно и миролюбиво настроение. От всички събития, които съставляваха живота в Ню Йорк, най-приятни му бяха задушевните вечери насаме с Люсил в техния апартамент, които, поради ангажиментите им — тъй като Люсил беше популярно момиче и имаше много приятелки — бяха твърде редки.

— Да се върнем на въпроса за похапването — каза той. — Ще се обадя да изпратят сервитьор.

— О, Господи!

— Какво има?

— Току-що се сетих. Обещах днес да отида на гости на Джейн Мърчисън. А съвсем забравих. Трябва да побързам.

— Но, светлина на душата ми, нали щяхме да се храним! Отскочи да я видиш след вечеря.

— Не мога. Тази вечер тя ще ходи на театър.

— Е, тогава отложи посещението и намини утре.

— Утре рано сутринта Джейн отплава за Англия. Не, трябва да ида да я видя сега. Ама, че неприятно! Тя сигурно ще ме накара да остана за вечеря. Слушай какво ще направим. Поръчай нещо за мен и ако до половин час не се върна, започвай.

— Джейн Мърчисън — каза Арчи — е дяволска досадница.

— Да. Но я познавам от осемгодишна.

— Ако родителите й са били способни да изпитват истинско съчувствие, да са я удавили доста преди това — отбеляза Арчи.

Той вдигна слушалката и унило помоли да го свържат с „Обслужване по стаите“. Помисли си със злъч за Джейн, която смътно си спомняше като върлинеста зъбата жена. Сети се, че би могъл да слезе в ресторанта с надеждата да завари някой от приятелите си там, но сервитьорът вече беше тръгнал към стаята. Е, какво пък, примири се той, ще остана тук.

Сервитьорът дойде, прие поръчката и излезе. Арчи взе душ и тъкмо привършваше с издокарването, когато мелодично подрънкване отвън извести пристигането на храната. Той отвори вратата. В дневната стоеше сервитьорът начело на масичка, отрупана със съдове с капаци, изпод които се разнасяше съблазнително и апетитно ухание. Въпреки че перспективата за самотна вечеря беше охладила настроението му до нулеви стойности, приятните аромати леко го покачиха.

Внезапно Арчи установи, че не е единственият човек, който изпитва наслада от аромата на вечерята. Вперило изпълнен с копнеж поглед в храната, до сервитьора стоеше върлинесто, мършаво около шестнадесетгодишно момче. То имаше червеникава коса, жълтеникавочервени мигли и врат като маркуч, а в очите му, когато ги отмести от масичката и ги вдигна към Арчи, се четеше свиреп глад. Момчето напомняше на Арчи за недорасла и недохранена хрътка.

— Това мирише хубаво! — изграчи върлинестото момче. То пое дълбоко дъх. — Да, сър — продължи то, като човек, дълбоко убеден в правотата си — това мирише хубаво!

Преди Арчи да успее да отговори, телефонът иззвъня. Обаждаше се Люсил, която потвърди предположението си, че досадната Джейн ще настоява да остане за вечеря.

— Джейн — каза Арчи по телефона — е в състояние да ти отрови настроението. Сервитьорът току-що пристигна тук и подрежда масата за истински пир и ще ми се наложи сам да изям по две порции от всичко.

Той остави слушалката на вилката и като се обърна, срещна воднистите очи на върлинестото момче, което се беше подпряло на рамката на вратата.

— Очаквахте някого за вечеря ли! — попита момчето.

— Ами да, стари друже, очаквах.

— Мислех си…

— Да?

— О, нищо.

Сервитьорът си тръгна. Мършавият юноша притисна гърба си още по-плътно към рамката на вратата и отново подхвана:

— Това наистина мирише хубаво — То с наслада пое аромата. — Да, сър! Готов съм да го заявя на целия свят!

Арчи не можеше да се похвали с необичайна схватливост, но в този момент в него започна да се оформя точно определеното впечатление, че ако бъде поканен, този младеж ще зареже официалностите и ще се съгласи да похапне с него. Всъщност, впечатлението с което Арчи остана, беше, че ако не го поканеше скоро, той щеше да се самопокани.

— Да — съгласи се той. — Не мирише зле, нали?

— Мирише хубаво! — каза момчето. — Наистина! Събудете ме през нощта и ме питайте дали не мирише хубаво!

— Задушено пиле с картофи — обясни Арчи.

— Божичко! — възкликна благоговейно подрастващият. — Ще се удавя от слюноотделянето си.

Настъпи пауза. Ситуацията поставяше Арчи пред труден избор. Той искаше да започне да вечеря, но по всичко личеше, че или трябваше да стори това под пронизващия поглед на своя нов приятел, или, в противен случай, да изхвърли последния насилствено. Момчето не показваше никакви признаци, че се кани да напусне рамката на вратата.

— Ти си вечерял, предполагам, а? — каза Арчи.

— Аз никога не вечерям.

— Какво!

— Искам да кажа, не вечерям истински. Сервират ми само зеленчуци и ядки и подобни неща.

— Да не би да си на диета?

— Майка ми е на диета.

— Изобщо не схващам накъде биеш, младежо — рече озадачено Арчи.

Ноздрите на момчето започнаха да се свиват и разпущат като хриле на риба, когато край него се понесе вълна от сладостен мирис на задушено пиле с картофи. То очевидно изпитваше силно желание да улови колкото се може по-голяма част от нея, преди тя да се изниже през вратата.

— Майка ми е вманиачена на тема здравословно хранене — отговори то едва след като и последната апетитна молекула изчезна в небитието. — Изнася лекции на тази тема. Принуждава ни с тате да караме само на ядки, зеленчуци и подобни неща.

Арчи беше потресен. Сякаш слушаше някакъв разказ от преизподнята.

— Драги ми момко, това трябва да е изключително болезнено за теб — абсолютно болезнено! — Той вече беше престанал да се колебае. Елементарната човечност налагаше да поеме точно определен курс на поведение. — Е, имаш ли нещо против да похапнеш заедно с мен сега?

— Дали имам нещо против! — момчето тъжно се усмихна.

— Дали имам нещо против! Само ме спри на улицата и ме попитай!

— Влизай тогава — каза Арчи, като правилно изтълкува тази странна фраза за официално съгласие. — И затвори вратата. Яденето изстива.

Сред кръга от познати на Арчи семейните бяха твърде малко и той толкова отдавна не беше виждал подрастващ индивид в действие на масата, че беше забравил какво е способен да сътвори един шестнадесетгодишен юноша с нож и вилица, когато запретне ръкави, поеме дълбоко дъх и се залови за работа. Ето защо гледката, на която стана свидетел, отначало малко го смути. По всичко личеше, че представата на изпосталелия юноша за възпитано хранене включваше единствено поглъщане на храната без дъвчене и пресягане за още. Момчето лапаше като изгладнял до смърт ескимос. Арчи, през времето, което беше прекарал в окопите, за да направи света безопасно място, където трудещите се да могат да стачкуват на воля, се беше чувствал от време на време доста гладен, но сега седеше зашеметен пред този величествен глад. Ето това беше истинско хранене.

Разговорът беше замрял. Младежът очевидно не вярваше в разговори на масата, тъй като предпочиташе да използва устата си за по-прагматични цели. Едва когато погълна и последната трохичка от последната франзела, гостът се облегна на стола с доволна въздишка и намери свободно време да се обърне към своя домакин.

— Мама — сподели този питон в човешки образ — казва, че човек трябва да дъвче всяка хапка по тридесет и три пъти… Да, господине! Тридесет и три пъти! — той отново въздъхна.

— Такава вкусотия досега не бях хапвал.

— Хареса ти, нали?

— Дали ми хареса! Дали ми хареса! Обади ми се по телефона и ме питай! Да, сър! Мама предупреди проклетите сервитьори да не ми сервират нищо друго освен зеленчуци, ядки и подобни неща, дявол да го вземе!

— Изглежда, майка ти има доста радикални идеи по отношение на доброто старо мамбо, а?

— И още как! На татко, също като мен, това не му харесва, но се страхува до смърт. Мама казва, че зеленчуците съдържат всички необходими протеини. Мама казва, че ако ядеш месо, кръвното ти налягане скача до небето. Мислите ли, че наистина е така?

— Моето ми се струва съвсем наред.

— Много я бива да говори — призна момчето. — Тази вечер пак отиде някъде да изнася лекция за Рационалното хранене на някакви типове. Трябва да се промъкна в нашия апартамент преди да се върне. — То се надигна тромаво. — Да не би онова там, под салфетката, да е парче франзела? — попита момчето със скрита надежда.

Арчи повдигна салфетката.

— Не, няма нищо подобно.

— О, добре! — примирено изрече момчето. — Е, смятам да си тръгвам. Благодаря много за вечерята.

— Няма защо, старче. Пак заповядай, ако някога наминеш насам.

Младата върлина пое бавно и неохотно към вратата. Когато стигна до нея, се обърна и хвърли нежен поглед към масата.

— Биваше си го яденето! — благоговейно каза момчето. — Страхотно ядене!

Арчи запали цигара. Чувстваше се като бой скаут, извършил своето Добро дело за деня.

На следващата сутрин Арчи установи, че се налага да попълни запасите си от тютюн. В подобни случаи той имаше навик да се отбива в едно малко магазинче на Шесто Авеню, което беше открил случайно, докато се разхождаше из големия град. Отношенията му с Джон Блейк, собственика, бяха дружески и близки. За това беше помогнало и откритието, че господин Блейк е англичанин и че всъщност допреди няколко години е държал заведение през няколко врати от клуба на Арчи в Лондон.

Днес той завари господин Блейк в потиснато настроение. Търговецът на тютюн беше сърдечен мъж с червендалесто лице, който изглеждаше като английски кръчмар със спортен вид — от онези, които носят светлобежови палта и ходят на конните надбягвания с двуколка. Обикновено грижите му се свеждаха до прищевките на времето, които можеше да обсъжда с часове. В момента обаче външният му вид имаше голямо сходство с една от най-мрачните и дъждовни климатични дадености. След кратко и меланхолично „Добър ден“, той се зае мълчаливо да отмерва тютюна.

Състрадателен по природа, Арчи се разтревожи.

— Какво има, момко? — попита той. — Струва ми се, че не си в настроение тази свежа утрин, а, така ли е или не? Вижда се с просто око.

Господин Блейк изсумтя тъжно.

— Голям удар преживях, господин Мофам.

— Разкажи ми всичко, приятелю от моята младост.

Господин Блейк посочи с палец един плакат, който висеше на стената зад тезгяха. Арчи го беше забелязал, когато влезе, защото той беше направен така, че и да не искаш, да го загледаш. Големите черни букви на жълт фон гласяха:

КЛУБ ЗА ВЕЧЕРИНКИ И ИЗЛЕТИ „ДЕТЕЛИНА“

ГОЛЯМО СЪСТЕЗАНИЕ

ШАМПИОНАТ НА УЕСТ САЙД ПО ЯДЕНЕ

НА ПАЛАЧИНКИ

СПАЙК О’ДАУД

(шампион срещу)

ПРЕТЕНДЕНТА НА БЛЕЙК

ЗА НАГРАДА ОТ $ 50 И ЗАЛОЗИ

Арчи разгледа внимателно документа. Той не му говореше нищо освен това, което отдавна подозираше — че неговият приятел с вид на спортист има спортен дух освен спортна външност. Арчи любезно изрази надежда, че Претендента на господин Блейк ще успее да спечели.

Дано. Блейк посрещна тези думи с пресилен, безрадостен смях.

— Няма никакъв проклет Претендент — горчиво каза той. — Този човек чисто и просто си отиде. Вчера го имаше, днес го няма.

Арчи въздъхна.

— В разцвета на силите си… мъртъв? — попита деликатно той.

— Все едно, че е мъртъв — отвърна сломеният от скръб търговец на тютюн.

Той изостави своята изкуствена сдържаност и се разприказва. Арчи беше един от онези състрадателни хора, с които дори непознатите охотно споделяха своите най-интимни проблеми. За нещастниците със сломен дух той беше това, което е кочата трева за котките.

— Сърцето ми се къса, сър, направо се къса! Състезанието ми беше в кърпа вързано, а този младеж да ми изиграе такъв номер. Той ми се пада нещо като братовчед, от Лондон, като вас и мен, и откакто пристигна тук, не е престанал да набива кльопачка в учудващо големи количества. Доста е гладувал последните две-три години в старата родина с цялата онази купонна система и прочие, и тук направо си отяде. Бих заложил за него дори срещу проклет щраус! Щраус! Бих заложил за него и срещу половин дузина щрауси — щеше да ги победи един след друг на същия ринг в една вечер — че и преднина щеше да им даде! Истинско откритие беше това момче. Виждал съм го да омита два килограма пържоли и панирани картофи и после да се оглежда като гладен вълк и да пита кога ще започне вечерята! Такова момче беше до тази сутрин. Щеше да надяде О’Дауд без да му мигне окото, като мезе преди чая си! Бях заложил на него няколко стотачки и си мислех, че с малко късмет ще прибера и залозите. А сега…

Господин Блейк потъна в скръбно мълчание.

— Но какво е прихванал? Защо да не може да спечели? Да не би да е получило стомашно разстройство?

— Стомашно разстройство? — Смехът на господин Блей отново прозвуча пресилено и безрадостно. — Това момче не би могло да получи стомашно разстройство дори да го хранехте с ножчета за бръснене. Религия — това е прихванал!

— Религия?

— Ами може и така да се каже. Изглежда снощи, вместо да иде да се поразсее и да гледа някой филм, както му бях казал, той се набухал да слуша някаква лекция на Осмо Авеню. Каза, че видял да пише за нея във вестниците, ставало дума за Рационално хранене и това го заинтересувало. Помислил си, че може да научи нещо полезно. Не знаел какво значи рационално хранене, но му се сторило, че сигурно има нещо общо с храна и не искал да го пропусне. Дойде тук преди малко — мрачно каза господин Блейк — и не приличаше на себе си! Беше уплашен до смърт! Каза, че било истинско чудо, дето все още му е останал стомах по начина, по който набивал досега! Някаква жена им разправяла страховити неща за кръвното налягане и какво ли още не, дето той изобщо не знаел, че има. Показала им картинки, цветни картинки за това какво става вътре в стомаха на хората, които се хранят неправилно и не дъвчат храната — приличало на истинска касапница! Каза, че не щял да чуе за ядене на палачинки, било все едно някой да му предлага да се самоубие. Опитах се да го разубедя, господин Мофам, със сълзи на очи го молих. Попитах го нима смята да се откаже от славата и богатството заради някаква жена, дето не знае какво приказва и му показва лъжливи картинки. Но не можах да изляза на глава с него. Изостави ме и хукна навън да си купува ядки. — Господин Блейк простена. — Двеста долара че и отгоре ми отидоха на вятъра, да не говорим за петдесетте долара, които щеше да спечели и от които щях да взема половината!

Арчи взе тютюна и пое замислен към хотела. Той харесваше Джно. Блейк и съжаляваше за неприятностите, които го бяха сполетели. Странно, мислеше си той, как нещата сякаш бяха свързани помежду си. Жената, която беше изнесла съдбоносната лекция за вредата от неправилното хранене, не би могла да бъде друга, освен майката на неговия млад гост от предишната вечер. Неприятна жена! Не й стига, че кара собственото си семейство да гладува…

Арчи изведнъж спря на място. Един пешеходец, който вървеше след него, се залепи за гърба му, но Арчи не му обърна внимание. Той беше споходен от една от онези внезапни, блестящи идеи, които помагат на човек, който не отделя за мислене кой знае колко време, да постигне средната си норма за деня. Арчи постоя така за момент, почти зашеметен от ослепителния блясък на хрумването си, а после продължи бързо напред. Наполеон, разсъждаваше той, сигурно се е чувствал по този превъзходен начин, когато е измислял някоя хитрост, за да разгроми противника.

Изглежда Съдбата беше съгласувала своите планове с неговите, защото първото човешко същество, което зърна, щом влезе във фоайето на „Космополис“, беше подрастващата смяна на Макол. Младежът стоеше пред магазинчето за вестници и се опитваше да прочете безплатно колкото се може повече от сутрешния вестник под бдителния взор на продавачката. И двамата спазваха неписаните правила, които важаха в такива случаи — а именно, че човек можеше да чете колкото си иска без да бъде прекъснат, ако не пипа вестника. Ако пипнеше вестника, губеше играта и трябваше да го купи.

— Виж ти, виж ти, виж ти! — каза Арчи. — Ето те и теб, а! — Той дружелюбно смушка длъгнестия си приятел в ребрата. — Точно ти си човекът, когото търсех. Имаш ли някаква работа?

Момчето отговори, че няма никакви ангажименти.

— Е, в такъв случай искам да дойдеш с мен при един момък, когото познавам, на Шесто Авеню. Това е само на няколко пресечки оттук. Мисля, че мога да ти помогна. Ще те открехна за една страхотна работа, ако разбираш какво имам пред вид. Тръгвай, друже. Нямаш нужда от шапка.

Завариха господин Блейк все така мълчаливо оплаквайки своите спечелени с пот доларчета, които утре щяха да напуснат скоропостижно портфейла му.

— Горе главата, старче! — викна окуражително Арчи. — Спасителният отряд пристигна. — Той насочи вниманието на своя придружител към плаката. — Хвърли едно око на това. Какво ще кажеш?

Системно гладуващият младеж огледа внимателно плаката. В отегчените му очи се появи блясък.

— Е? — поиска да узнае мнението му Арчи.

— Върви им на някои хора! — развълнувано произнесе младата анаконда.

— Искаш ли да участваш в състезанието, а?

Момчето се усмихна тъжно.

— Дали искам! Дали искам! Слушай!…

— Знам — прекъсна го Арчи. — Да те събудя през нощта и да те питам! Знаех си, че мога да разчитам на теб, старче. — Той се обърна към господин Блейк. — Ето човека, който ти трябва. Борави с вилицата и лъжицата еднакво добре и с двете ръце, а възможностите му в поглъщането на хранителни запаси са неограничени. Няма друг като него на изток от Скалистите Планини! Той ще се пребори за твоята кауза.

Престоят в Ню Йорк ни най-малко не беше притъпил английския спортен нюх на господин Блейк. Той все още безпогрешно можеше да разпознае от пръв поглед един състезател от класа.

— Но този млад господин е просто един млад господин — със съмнение произнесе той, но в очите му проблясваше надежда. — Не може да го направи!

— Разбира се, че може. Не ставай смешен, старче.

— Не мога да направя какво? — поинтересува се момчето.

— Ами как, да спасиш честта на старата ферма, като излезеш срещу шампиона. Дяволски тъжна история, между нас казано. Кандидатът на този беден човечец го изоставил в последния момент и само ти можеш да го спасиш. А ти му го дължиш, разбираш ли, защото точно снощната лекция на добрата ти стара майчица накарала кандидата да се оттегли. Трябва да се явиш и да заемеш мястото му. Нещо като идеална справедливост, разбираш ли, и прочие!

Арчи се обърна към господин Блейк.

— Кога трябва да започне надпреварата? В два и половина? Нали не си зает с нещо важно в два и половина, а?

— Не. Мама ще обядва в някакъв женски клуб и след това ще изнася лекция. Мога да се измъкна.

Арчи го потупа по главата.

— Е, в такъв случай тръгвай натам, където те очаква славата, шампионе.

Мършавият юноша се взираше захласнато в плаката. Той сякаш го беше хипнотизирал.

— Палачинки! — благоговейно произнесе то.

Думата прозвуча като боен вик.