Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Indiscretions of Archie, 1921 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тодор Кенов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
П. Г. Удхаус. Гафовете на Арчи
Издателска къща „Кронос“
Художник: Борил Караиванов
Редактор: Красимира Маврова
ISBN 954-8516-51-9
История
- — Добавяне
8
Неспокойна нощ за добрия стар Скуифи
Опасността изостря интелекта. По принцип умственият процес у Арчи течеше бавно, спокойно, без припряност, без подскоци и остри завои, като пълноводна река в долното си течение, но сега изведнъж се завъртя на бързи обороти. Той отчаяно огледа стаята. Никога не беше виждал помещение, лишено в такава степен от задоволително укритие. В този миг го осени спасителна идея, която му даваше възможност да откупи свободата си. Всъщност, както и да го погледнеше, планът си беше направо бонбонче.
Питър, който доволно се изтягаше по килима, усети как някой го хваща за онова, което Енциклопедията описва като „разтеглив хранопровод“, и укоризнено погледна нагоре. Миг след това той отново се озова в чантата, а Арчи безшумно се стрелна в банята и започна да дърпа колана на халата си.
Не мина много и очакванията му се материализираха. Нечий юмрук силно задумка по вратата. Прозвуча строг глас. Този път гласът беше мъжки.
— Отворете вратата!
Арчи бързо уви колана на халата около дръжката на чантата, с един скок се озова до прозореца, отвори го, завърза колана за едно парче желязо, което стърчеше от перваза, спусна Питър надолу и отново затвори прозореца. Цялата операция му отне само няколко секунди. Някои генерали са получавали благодарностите на цяла нация за къде по-малка находчивост, проявена на бойното поле.
Арчи отвори вратата. Отвън стоеше съкрушената жена, а до нея джентълмен с глава, чиято форма наподобяваше куршум и с килнато на тила бомбе, в когото Арчи разпозна детектива на хотела.
Детективът също разпозна Арчи и строгото изражение, изписано на лицето му, се смекчи. Той дори се опита да се усмихне предразполагащо — нещо, което рядко му се налагаше да прави. Очевидно си мислеше, за жалост съвсем погрешно, че Арчи, като зет на собственика на хотела, се ползва с влияние пред Върховния вожд, затова реши да действа предпазливо и да не излага на опасност работата си.
— Виж ти, господин Мофам! — рече той с извинителен тон. — Не знаех, че безпокоя точно вас.
— Винаги се радвам да си побъбря с някого — сърдечно заяви Арчи. — Какъв, значи, е проблемът?
— Змията ми! — извика с драматичен глас кралицата на трагедията. — Къде е змията ми?
Арчи погледна детектива. Детективът погледна Арчи.
— Тази дама — каза детективът, като се покашля сухо — мисли, че змията й се намира във вашата стая, господин Мофам.
— Змия?
— Змия, така каза дамата.
— Моята змия! Моят Питър! — гласът на мадам Брудовска трепереше от силни чувства. — Той е тук… тук, в тази стая.
Арчи поклати глава.
— Тук няма никакви змии. Абсолютно никакви! Спомням си, че забелязах това, когато влязох.
— Змията е тук, в тази стая. Този човек я носеше в една чанта. Видях го! Той е крадец!
— Спокойно, госпожо! — започна да протестира детективът. — По-спокойно! Този джентълмен е зет на шефа.
— Не ме интересува кой е! Змията ми е у него. Тук… тук, в тази стая.
— Господин Мофам няма да вземе да краде змии.
— В никакъв случай — заяви Арчи. — Никога през живота си не съм крал змии. Никой от рода Мофам не е крал змии. Това е семейна традиция! Въпреки че един от чичовците ми отглеждаше златни рибки.
— Той е тук! Тук! Моят Питър! — без да обръща внимание на аргументите на защитата припяваше Великата актриса.
Арчи и детективът отново изпълниха ритуала със споглеждането. „Какво да се прави — ще трябва да й влезем в положението!“ — говореха погледите им.
— Разбира се — предложи Арчи, — ако желаете да претърсите стаята, моля. Искам да кажа, входът е свободен. Всички са добре дошли. Доведете дечицата!
— Аз ще претърся стаята! — заяви мадам Брудовска.
Детективът погледна извинително към Арчи.
— Не ме винете за това, господин Мофам — умолително каза той.
— В никакъв случай! Много се радвам, че се отбихте!
Той се облегна нехайно на прозореца и започна да наблюдава императрицата на емоционалната драма, която ровеше старателно из стаята. Най-сетне тя прекрати обиска объркана. Спря се за момент, сякаш искаше да каже нещо, а след това изхвръкна от стаята. Секунда по-късно някаква врата от другата страна на коридора се захлопна с трясък.
— Какво ги прихваща от време на време? — вдигна рамене детективът. — Е, довиждане, господин Мофам. Съжалявам, че ви обезпокоих.
Арчи затвори вратата, изчака малко, после отиде до прозореца и изтегли колана. След миг чантата се появи на ръба на перваза.
— Господи! — възкликна Арчи.
В бързината и суматохата на неотдавнашните събития той явно беше пропуснал да провери дали закопчалката й е добре затворена, защото сега чантата зееше срещу него като прозяващо се лице. А нейният доскорошен обитател липсваше.
Арчи се надвеси от прозореца, доколкото беше възможно, без да рискува да се появи в сутрешните вестници като самоубиец. Далече долу трамваите продължаваха да се движат, а пешеходците да сноват припряно напред — назад по тротоара. Нямаше тълпа от възбудени зяпачи. И все пак, само няколко минути преди това, като тих райски дъждец, който се сипе върху грешната земя, на улицата беше паднала дълга зелена змия с триста ребра, разтеглив хранопровод и gastrocentrous гръбначни прешлени. Но това сякаш не беше произвело никакво впечатление на градското население. За пореден път откакто беше пристигнал в Америка Арчи се зачуди на очевидната невъзмутимост на нюйоркчани, които не позволяваха нищо да ги изненада.
Той затвори прозореца и се отдалечи с натежало сърце. Не беше имал удоволствието да прекара много време с Питър, но беше видял достатъчно, за да си даде сметка за чудесните му качества. Там някъде, под многобройните ребра на Питър, се криеше златно сърце и Арчи скърбеше за загубата му.
След вечеря Арчи имаше покана за театър и когато се върна в хотела вече беше късно. Той завари своя тъст да снове нервно из фоайето. Нещо сякаш мъчеше господин Брустър и когато го видя, той приближи Арчи с намръщено лице.
— Кой е този Сийклиф? — без предисловие попита той. — Чувам, че е твой приятел.
— О, вече си се запознал с него, а? — изненада се приятно Арчи. — Побъбрили сте си сладко, да? Поговорили сте си за това — онова или не?
— Думичка не сме разменили.
— Нима? Е, да, добрият стар Скуифи е един от онези корави, мълчаливи мъжаги, нали разбираш. Не трябва да му се сърдиш, ако ти се стори малко скучноват. Той не е от приказливите, но из клубовете се говори, че мисли много. През пролетта на хиляда деветстотин и тринайсета беше тръгнала мълва, че Скуифи се кани да направи някаква забележка, но само с приказките си остана.
Господин Брустър положи усилие да обуздае чувствата си.
— Кой е той? Ти очевидно го познаваш.
— О, да. Големи приятели сме със Скуифи. Бяхме заедно в Итън, в Оксфорд, че и пред съдилището по дела за банкрут. И ето ти странно съвпадение. Когато нищеха мен, нямах никакви авоари. А когато разнищиха Скуифи, той нямаше никакви авоари! Удивителна работа, какво ще кажеш?
Господин Брустър очевидно не беше в настроение да обсъжда съвпадения.
— Трябваше да се досетя, че е твой приятел! — произнесе горчиво той. — Е, ако искаш да го видиш, ще трябва да го сториш вън от моя хотел.
— Но аз си мислех, че ще отседне тук.
— Тук е — тази вечер. Утре може да си потърси друг хотел за трошене.
— Всемогъщи Боже! Да не би добрият стар Скуифи да е строшил нещо?
Господин Брустър изсумтя.
— Уведомиха ме, че този твой скъпоценен приятел е влязъл в ресторанта в осем часа. Трябва да е бил съвсем пиян, макар оберкелнерът да твърди, че отначало нищо не е забелязал.
Арчи кимна утвърдително.
— Добрият стар Скуифи винаги си е бил такъв. Това е дарба. Колкото и поркан да е, невъзможно е човек да открие това с просто око. Виждал съм го много пъти нафиркан до козирката да изглежда съвсем трезвен. И кога точно на момчетата в трапезарията им е просветнало, че старчето е вързало кънките?
— Оберкелнерът — продължи господин Брустър със студена ярост — ми докладва, че се е усъмнил в неговото състояние, когато той внезапно станал от масата и тръгнал из салона, като смъквал по пътя си покривките от масите, потрошавайки всичко, което се намирало по тях. Хвърлил няколко франзели по вечерящите и излязъл. Изглежда веднага си е легнал.
— Дяволски разумно от негова страна, нали? — поклати глава Арчи. — Скуифи винаги си е бил здравомислещ, практичен човек. Но откъде, дявол да го вземе, се е сдобил с… ъ… нужния материал, за да се докара до това състояние?
— От собствената си стая. Аз проучих въпроса. В стаята си има шест големи каси.
— Скуифи винаги е бил безкрайно изобретателен. Е, право да ти кажа, страшно съжалявам за случилото се.
— Ако не беше ти, този човек никога нямаше да дойде тук — мрачно заяви господин Брустър. — Не знам защо стана така, но откакто ти дойде в хотела, само неприятности имам.
— Страшно съжалявам! — съчувствено каза Арчи.
— Гррх! — беше коментарът на господин Брустър.
Арчи замислено се отправи към асансьора. Несправедливото отношение на тъста му дълбоко го наскърби. Беше дяволски непочтено да го обвинява за всичко, което върви накриво в хотел „Космополис“.
Докато се водеше този разговор, лорд Сийклиф се наслаждаваше на освежителен сън в стаята си на четвъртия етаж Минаваше два часа. Шумът от движението по улицата стихна. Само потракването на някой закъснял трамвай нарушаваше тишината от време на време. Хотелът беше притихнал. Господин Брустър се беше отдал на своята заслужена осемчасова отмора. Арчи пушеше замислено в стаята си. Можеше да се каже, че се е възцарил покой.
В два и половина лорд Сийклиф, чийто часове за сън бяха доста необичайни, се събуди. Той се надигна в леглото и запали лампата. Лордът беше млад мъж с рошава коса, червендалесто лице и кръвясали кафяви очи. Той се огледа, прозя се и внимателно се протегна. Главата го наболяваше. Стори му се, че в стаята е малко задушно. Затова стана от леглото и отвори прозореца. После отново легна, взе една книга и започна да чете. Усещаше се малко нервен, а четенето обикновено го приспиваше.
Много е говорено за книгите, които се четат преди лягане. По всеобщо съгласие се е наложило мнението, че най-доброто приспивателно е спокойна история с бавно развиващо се действие. Като се има пред вид това, литературният избор на добрия стар Скуифи беше доста неподходящ. Беше се спрял на „Приключенията на Шерлок Холмс“, а разказът, радващ се на вниманието му, носеше заглавието „Лента на точки“. Лордът не беше запален читател, но когато четеше, обичаше нещо истинско и разтърсващо.
Скуифи потъна в действието. Беше чел разказа, но доста отдавна, и вече беше забравил обратите на фабулата. Да си припомним, че разказът се въртеше около постъпките на находчив джентълмен, който отглеждал змия като домашен любимец и имал навика да я пуска в спалните на хората преди да започне да събира от тях вноски за застраховка. Историята изпълваше Скуифи с приятна възбуда, тъй като упоменатите зловещи влечуги винаги го изпълваха с ужас. Като дете той категорично отказваше да посещава терариума със змии в зоологическата градина. Тази антипатия към Ophidia се запази и по-късно, когато възмъжа и се отърси от детинските привички, и се зае наистина сериозно с мисията, която сам си беше избрал — да изпие всички алкохолни залежи в Англия. Към отвращението от истински змии се прибави и появилата се в по-зряла възраст неприязън към онези, които се бяха засели от известно време във въображението му. Той все още помнеше потреса си при онзи случай, от който бяха изминали едва три месеца. Тогава беше видял дълга зелена змия, чието съществуване болшинството от присъстващите отхвърляха без да се замислят.
Скуифи продължи да чете:
„Изведнъж дочухме друг звук — много тих, успокояващ звук, като струйка пара, която излиза от чайник.“
Лорд Сийклиф стреснато вдигна поглед от книгата. Въображението започваше да му играе номера Можеше да се закълне, че наистина е чул съвсем същия звук. Беше му се сторило, че идва откъм прозореца. Той отново се ослуша. Не! Всичко беше тихо. Скуифи се върна към четивото си.
„Пред очите ни се разкри странна гледка. До масата, на дървен стол, седеше доктор Граймсби Райлот, облечен в дълъг халат. Брадичката му беше вирната нагоре, а изпълненият му с ужас поглед беше неподвижно вперен в ъгъла на тавана. Върху челото му имаше странна жълта лента на кафяви точици, увита плътно около главата му.
Аз пристъпих напред. В този миг странното украшение за глава се размърда и от косата му се надигна тумбестата ромбовидна глава и извита шия на отвратителна змия…“
— Уф! — изпъшка Скуифи.
Той затвори книгата и я остави до себе си. Лекият световъртеж изведнъж премина в остра болка. Почувства се така, сякаш някой як дървосекач беше сцепил на две главата му със секирата си. Прииска му се да беше почел нещо друго. Никой не би могъл да се приспи с подобно четиво. Хората не трябваше да пишат такива ужасии.
Изведнъж сърцето му подскочи. Ето, отново онова съскане. И този път, беше сигурен в това, то идваше откъм прозореца.
Той погледна нататък и се вкамени. По перваза грациозно и лениво се плъзгаше зелена змия. От време на време тя надигаше глава и се оглеждаше наоколо като късоглед човек, който търси очилата си. Змията спря за миг на ръба на перваза, после тупна на пода и запълзя през стаята. Скуифи продължи да я следи с оцъклен от безмерен ужас поглед.
Питър, който беше змия с доста изострена чувствителност, щеше да се огорчи, ако знаеше до каква степен появата му беше разтърсила обитателя на стаята. Той самият изпитваше единствено благодарност към човека, който беше отворил прозореца и му беше дал възможност да се спаси от хладния нощен въздух. Откакто чантата се беше залюляла и го беше изстреляла върху перваза на прозореца, който се намираше под този на Арчи, той търпеливо беше чакал някоя добронамерена ръка да направи подобен приятелски жест. Питър беше философ по природа и приемаше Живота такъв, какъвто е. И затова беше готов, ако се наложи, да понесе известни несгоди. През последните един-два часа обаче той непрестанно се беше надявал някой да направи нещо практично, което да му даде възможност да си намери по-уютен подслон за през нощта. У дома той спеше върху пухена завивка, а за змия с луксозни навици каменният перваз беше трудно поносим.
Питър запълзя благодарно по пода и се вмъкна под леглото на Скуифи. Там имаше чифт панталони. Очевидно неговият домакин се беше съблякъл, когато не е бил в настроение да сгъне спретнато дрехите си и да ги постави върху стол. Питър огледа панталоните. Те не бяха пухена завивка, но щяха да свършат работа. Той се сви в тях и заспа. След изпълнения с вълнения ден, за него беше удоволствие да навие снага на кълбо и да склопи морни очи.
След десетина минути ужасът, сграбчил Скуифи, поотпусна желязната си хватка. Сърцето му, временно преустановило дейността си, се върна към задълженията си. Способността му да мисли трезво също във временна отлъчка, се яви под бойния флаг. Той предпазливо надникна под леглото, но не видя нищо.
Тази единствена проверка беше достатъчна, за да убеди Скуифи, че в действителност Питър не е живо същество, а единствено плод на спиртосаното му въображение. Естествено, че в стаята му не можеше да има истинска змия. Прозорецът гледаше към празното пространство. Стаята му отстоеше на няколко етажа от земята. Скуифи стана от леглото. По лицето му се четеше непоколебима решителност. Това беше изражение на човек, който отгръща нова страница, започва нов живот, копва първа копка или нещо подобно. Той се огледа из стаята за някакъв инструмент, който щеше да му помогне да осъществи онова, което възнамеряваше да направи, и най-накрая измъкна една от пръчките на завесите. Като я използваше вместо лост, той отвори най-горната от шестте каси, наредени в ъгъла. Мекото дърво се пропука и се разцепи. Скуифи измъкна от сламата една бутилка и за момент той остана взрян в нея така, както човек се вглежда в приятел, който всеки момент ще издъхне. После, с внезапна решителност, той влезе в банята. Чу се шум от строшено стъкло, последван от бълбукане.
Половин час по-късно телефонът в стаята на Арчи иззвъня.
— Как си, Арчи, стари друже? — прозвуча гласът на Скуифи.
— Здравей, старче! Ти ли си?
— Слушай, можеш ли да отскочиш насам за секунда? Доста съм притеснен.
— Веднага! В коя стая?
— Четиристотин четиридесет и първа.
— Пристигам на часа с пълна газ.
— Благодаря, старче.
— Какво те затруднява?
— Ами, всъщност, помислих си, че съм видял змия!
— Змия!
— Ще ти разкажа, когато слезеш.
Арчи завари лорд Сийклиф седнал на леглото. Във въздуха се усещаше натрапчив мирис на букет от различни напитки.
— Виж ти! Какво е това? — смаяно възкликна Арчи, като пое дъх.
— Всичко е наред. Излях си запасите. Току-що изпразних последната бутилка.
— Но защо? — все още не проумяваше гостът.
— Казах ти. Помислих, че съм видял змия.
— Зелена?
Скуифи леко потръпна.
— Отвратително зелена.
Арчи замълча. Той осъзна, че има моменти, когато мълчанието е най-добрата политика. Злополучната случка с Питър не му даваше мира, а сега, когато Съдбата сякаш беше предложила решение, щеше да бъде истинско безразсъдство да й противоречи, само за да успокои стария си приятел. Ако Скуифи се канеше да става нов човек, защото си мислеше, че е видял въображаема змия, по-добре да не му казва, че змията е била истинска.
— Сериозна работа! — поклати глава той.
— Дяволски сериозна! — съгласи се Скуифи. — Ще престана да пия!
— Това не е лоша идея!
— Мислиш ли — попита Скуифи с плаха надежда, — че змията може да е била истинска?
— Не съм чувал управата да доставя змии.
— Стори ми се, че се пъхна под леглото.
— Добре де, погледни.
Скуифи потръпна от ужас.
— А, не! Слушай, старче, знаеш ли, просто не мога да спя повече в тази стая. Чудех се дали не можеш да ме подслониш някъде в твоята.
— Дадено! Аз съм в петстотин четиридесет и първа. Точно над твоята. Качвай се. Ето ти ключа. Аз ще поразчистя тук и след минута ще бъда при теб.
Скуифи навлече светкавично халата си и изчезна като рехава утринна мъгла. Арчи погледна под леглото. Главата на Питър се подаде от крачола на панталоните на Скуифи с обичайното изражение на дружелюбно любопитство. Арчи поклати доволно глава и седна на леглото. Въпросът за непосредственото бъдеще на зеления му приятел изискваше задълбочено обмисляне.
Арчи запали цигара и посвети известно време на умствени упражнения. После стана. Беше открил чудесно решение. Той вдигна Питър и го сложи в джоба на халата си. След това излезе от стаята и тръгна нагоре по стълбите. Когато се озова на седмия етаж, Арчи спря пред една стая, която се намираше по средата на коридора.
Отвътре, през отвореното полукръгло прозорче над вратата, се разнасяше ритмичното хъркане на почтен човек, който си почива след изнурителен, изпълнен с работа ден. Както обикновено, господин Брустър спеше дълбоко.
— Ако човек добре поразмърда старата машинария — философски си каза Арчи, — винаги ще намери изход.
Хъркането на тъста му се засили. Арчи измъкна Питър от джоба си и го пусна внимателно през прозорчето.