П. Г. Удхаус
Гафовете на Арчи (14)

14
Тъжният случай с Бидъл Смахнатия

Арчи беше скромен човек, и както е присъщо на повечето скромни хора, лесно можеше да бъде накаран да изпита благодарност. Той високо ценеше сърдечното отношение, проявявано към него. И когато на следващия ден Люсил се върна в „Ермитажа“ широко усмихната и изпълнена с любяща нежност, без повече да повдига въпроса за Очите на Красавицата и мухите, които влизат в тях, той беше обзет от неудържимо желание да засвидетелства убедително своето признание за това великодушие. Малко съпруги, даваше си сметка той, биха могли да проявят подобно благородство и прочие неща от този род, и да се въздържат да не насочват от време на време разговора към споменатите по-горе теми. Не че му беше нужно доказателство от типа на гореупоменатото затова, че невестата му е страхотен и невероятен човек, един от най-добрите, защото той си беше дал сметка за тези нейни достойнства още от първия миг, в който я беше срещнал: но това, което наистина чувстваше, беше, че тя заслужава да бъде възнаградена по най-категоричен начин. Затова му се стори щастливо съвпадение, че нейният рожден ден предстои след около седмица. Несъмнено, мислеше си Арчи, той би могъл да измисли някакъв интересен подарък по този повод — някаква хубавинка̀ — която щеше много да се понрави на скъпото момиче. Съдбата би могла, размишляваше той, да направи един мил жест към Люсил — това създание със златно сърце, като избави съпруга й от хроничното му безпаричие за достатъчно дълъг период от време, за да може да се поразпусне по този случай.

И, сякаш като незабавен отговор на молитва, една почти забравена леля в Англия изведнъж, съвсем като гръм от ясно небе, изстреля през океана не каква да е, а сума от цели петстотин долара. Подаръкът беше толкова щедър и неочакван, че Арчи изпита чувство на страхопочитание, като човек, споходен от някакво чудо. И той като Хърбърт Паркър беше убеден, че Господ никога не забравя праведните. Подобни неща бяха в състояние да възвърнат вярата на хората в човешката природа.

Почти цяла седмица Арчи се движеше щастливо замаян и когато, с пестеливост и предприемчивост — тоест, като се обзаложи с Реджи ван Тюйл, че Нюйоркските „Гиганти“ ще спечелят първата среща от серията срещу бейзболния отбор на Питсбърг — той успя да удвои своя капитал, Арчи започна да си мисли, че просто няма какво повече да иска от живота. Една кръгла сумица от хиляда долара вече беше напълно достойна да бъде похарчена за подаръка на Люсил по случай нейния рожден ден. И Арчи подбра господин ван Тюйл, за чийто вкус по подобни въпроси имаше високо мнение, и го завлече в един бижутерски магазин на Бродуей.

Бижутерът, възпълен и любезен мъж, се облегна на щанда, като нежно въртеше из пръстите си гривната, която беше извадил от синьото й плюшено гнездо. Арчи, облегнат от другата страна на щанда, внимателно огледа гривната, като съжаляваше, че не е достатъчно сведущ по ювелирните въпроси, защото в съзнанието му гнездеше една мисъл, че търговецът се опитва да го измами. Седнал на един стол до него, Реджи ван Тюйл, полузаспал както винаги, унило се прозя. Той беше позволил на Арчи да го домъкне в този магазин и сега му се искаше последният да купи нещо и да си тръгнат. Всяко по-продължително съсредоточаване изтощаваше Реджи.

— Ето това — мазно каза бижутерът — мога да ви предложа само за осемстотин и петдесет долара.

— Вземай я! — промърмори господин ван Тюйл.

Бижутерът го изгледа одобрително. Този човек му допадаше. Много му допадаше. Но Арчи изглеждаше изпълнен със съмнения. За Реджи не беше никакъв проблем така безгрижно да му каже да я вземе. Реджи беше проклет милионер и несъмнено купуваше гривни на кило или на едро, или на каквото там беше. Неговото собствено положение обаче беше съвсем различно.

— Осемстотин и петдесет долара! — колебливо произнесе Арчи.

— Струва си парите — промърмори Реджи ван Тюйл.

— Струва дори повече — внимателно го поправи бижутерът. — Мога да ви уверя, че по-добра цена няма да ви предложат никъде другаде по Пето Авеню.

— Така ли? — попита Арчи. Той взе гривната и замислено я повъртя в ръцете си. — Е, скъпи мой стар бижутере, човек, дори двама, както е в случая, не може да си изкриви душата, което си е право, право си е, нали така! — Той се намръщи. — О, добре, много добре! Странно обаче, колко много си падат жените по тия дреболии, а? Искам да кажа, не разбирам какво толкова намират в тях. Камъни и прочие. И все пак, фактът си е факт!

— Точно така е — заяви бижутерът — както казвате, сър.

— Да, така е!

— Да, така е — потвърди бижутерът — за щастие на хората от моя бранш. Сега ли ще я вземете, сър?

Арчи се замисли.

— Не. Не, няма да я взема сега. Работата е там, знаете, че жена ми се връща от провинцията довечера, а рожденият й ден е утре. Гривната е за нея, но ако довечера тя я изрови от тайника, където ще я скрия, това донякъде ще развали изненадата. Искам да кажа, тя не знае, че се каня да й я подаря и прочие.

— Освен това — намеси се Реджи, който беше започнал да проявява известно оживление, след като досадният делови разговор вече беше приключил — следобед ще ходим на бейзболния мач. Могат да ти пребъркат джобовете, приятелю. Да, по-добре да ти я изпратят.

— Къде да я изпратя, сър?

— А? О, изстреляйте я до госпожа Арчибалд Мофам в хотел „Космополис“. Но не днес, нали се разбрахме. Пратете я утре рано сутринта.

След като приключи успешно сделката, бижутерът изостави деловите маниери и се разприказва.

— Значи отивате на бейзболния мач? Срещата сигурно ще бъде оспорвана.

Реджи ван Тюйл, вече — по собствените му разбирания — съвсем буден, се засегна от тази забележка.

— Ни най-малко! — решително заяви той. — В никакъв случай оспорвана! Не може да се нарече оспорвана! Просто една разходка за „Пиратите“.

Думите на Реджи дълбоко засегнаха Арчи. Има нещо в бейзбола, което разпалва ентусиазъм и дух на фанатична подкрепа у хора, за които човек никога не би предположил, че са способни на подобни чувства. Почти невъзможно е някой да живее в Америка и да не бъде обладан от тази игра — Арчи отдавна беше станал един от най-горещите й привърженици. Той беше възторжен почитател на „Гигантите“ и единственият му повод за оплакване по отношение на Реджи, който във всяко друго отношение беше достоен за уважение млад човек, беше, че последният, чийто пари бяха излети в стоманолеярните заводи на този град, изпитваше неоправдана привързаност към „Пиратите“ от Питсбърг.

— Това са абсолютни глупости! — възкликна той. — Виж какво направиха с тях „Гигантите“ вчера!

— Вчера не е днес — възрази Реджи.

— Не е, и ще бъде сто пъти по-зле — заяви Арчи. — Днес за „Гигантите“ ще хвърля Бидъл Смахнатия.

— Точно това имам пред вид. „Пиратите“ са му взели страха. Спомни си какво се случи миналия път.

Намекът изпълни благородната натура на Арчи с негодувание. Бидъл Смахнатия — наречен така от преданата и възторжена публика в резултат на проявяваните от него очевидни чудатости — беше несъмнено най-великият питчър^[1]-левичар, с който Ню Йорк можеше да се похвали през последното десетилетие. Но върху иначе безупречната репутацията на господин Бидъл имаше едно петно. Преди пет седмици, при гостуването на „Гигантите“ в Питсбърг, той по някаква загадъчна причина от здрава, непробиваема крепост се беше превърнал в порутена развалина. Само малцина от местните привърженици, закърмени от пелени в любов към бейзбола, бяха по-безутешни по този повод от Арчи. И сега душата му се разбунтува при мисълта, че подобно нещо може отново някога да се случи.

— Не казвам — продължи Реджи, — че Бидъл не го бива за питчър, но е жестоко да го изправят срещу „Пиратите“ и някой трябва да вземе мерки и да спре това. Най-добрите му приятели трябва да се намесят. Щом един отбор вземе страха на някой питчър, той повече не може да играе както трябва срещу него. Просто губи самообладание.

Бижутерът кимна одобрително при това изказване.

— Никога не успява да влезе във форма — с назидателен тон заяви той.

Сега вече буйната кръв на рода Мофам съвсем кипна. Арчи изгледа строго своя приятел. Реджи беше добро момче — в много отношения изключително надежден човек — но не трябваше да му позволява да приказва подобни отвратителни неща за най-великия питчър на века.

— Струва ми се, стари друже — хладно каза той, — че при тези обстоятелства един малък облог ще бъде съвсем на място. Как мислиш?

— Не искам да ти вземам парите.

— Няма да ти се наложи! В прохладния здрач на добрата стара лятна вечер аз, приятелю от моята младост и неразделен спътнико от по-зрелите ми години, ще прибера в джоба си твоите.

Реджи се прозя. Денят беше много горещ и от този спор отново му се доспа.

— Е, както кажеш. Ако това те устройва, можем да удвоим вчерашния залог. Който спечели, прибира всичко.

За момент Арчи се поколеба. Въпреки твърдата му вяра в силната лява ръка на господин Бидъл, той не беше имал намерение да се обзалага в такъв мащаб. Тези хиляда долара бяха предназначени за подарък за рождения ден на Люсил и той не беше сигурен дали трябва да рискува. После мисълта, че честта на Ню Йорк се намира в ръцете му, го накара да отхвърли всяко колебание. Освен това рискът беше незначителен. Да се обзаложиш за Бидъл Смахнатия беше все едно да се обзаложиш, че слънцето ще изгрее от изток. Облогът започна да се струва на Арчи една изключително разумна и дори не особено рискована инвестиция. Спомни си, че бижутерът, преди той в качеството си на клиент с ограничени авоари да го свали решително, но любезно от облаците на земята и да го подкани да обуздае развихрената си фантазия и да заговори разумно, беше започнал да размахва гривни, струващи близо две хиляди долара. Щеше да има време довечера, след мача, да се отбие в магазина и да смени тази, която беше избрал, с една от тях. Люсил заслужаваше най-доброто за рождения си ден.

— Дадено! — каза той. — Тъй да бъде, стари друже!

 

 

Арчи пое обратно към „Космополис“. Нямаше никакви опасения, които да развалят пълното му доволство. Той не изпитваше угризения, че щеше да лиши Реджи от още хиляда долара. Като се изключеха дребните суми, с които разполагаха господата Рокфелер и Винсент Астор, Реджи притежаваше всички пари на света и можеше да си позволи да загуби. Като си тананикаше весело, Арчи влезе във фоайето и се запъти към щанда за цигари, за да си купи няколко, които щяха да му стигнат за този следобед.

Момичето зад щанда го поздрави усмихнато. Арчи се ползваше с популярност сред всички служители на „Космополис“.

— Чудесен ден, господин Мофам!

— Един от най-безоблачните и хубави — съгласи се Арчи. — Ще ми дадеш ли две, а защо не и три цигари от онези, които винаги взимам? Ще ми трябват за мача.

— Ще ходите на мача?

— Разбира се! За нищо на света не бих го пропуснал.

— Наистина ли?

— Наистина! Не и когато на полето ще се вихри добрият стар Бидъл.

Продавачката на цигари се разсмя весело.

— Той ли ще хвърля следобед? Слушайте, този тип наистина ли е откачен? Познавате ли го?

— Дали го познавам? Е, виждал съм страхотните му удари и тъй нататък.

— Аз имам приятелка, която е сгодена за него!

Арчи я изгледа с нескрито уважение. Разбира се, щеше да бъде много по-драматично, ако самата тя беше сгодена за великия мъж, но все пак фактът, че има приятелка, която се намира в това удивително положение, й придаваше нещо подобно на ореол.

— Виж ти! — каза той. — Виж ти, Боже мой! Ама, че работа!

— Да, наистина е сгодена за него. Скоро ще станат няколко месеца, откакто се сгоди.

— Виж ти! Това е ужасно интересно! Страшно интересно, наистина!

— Странен човек е този мъж — каза продавачката на цигари. — Пълно куку. Онзи, който е казал, че горе има достатъчно място, сигурно си е мислел за главата на Гъс Бидъл! Той е луд по приятелката ми и всеки път, когато се сдърпат, сякаш излиза от кожата си.

— Кипва, а?

— Да, сър! Загубва и малкото разум, който има. Последният път, когато той и мойта приятелка се скараха, беше когато щеше да заминава за мача в Питсбърг, преди около месец. Същият ден двамата били излезли, а той бил в лошо настроение и започнал да прави груби и подли забележки за нейния чичо Сигсби. Е, мойта приятелка е добра душа, но когато се ядоса, става като хала. Тръгнала си и му казала, че между тях всичко е свършено. Той заминал за Питсбърг и когато започнал да хвърля, просто не могъл да се съсредоточи и вижте какво направиха онези убийци с него. Пет пробега в първата част! Да, сър, той е пълно куку.

Арчи почувства как по гръбнака му заспринтираха стадо трудолюбиви буболечки с мъхнати крачета. Значи това било обяснението на онази мистериозна катастрофа, онази необяснима трагедия, озадачила спортната преса от единия до другия бряг на континента.

— Боже мой! И често ли изпада в такова настроение?

— О, когато не са се скарали с мойта приятелка, нищо му няма — с безразличие каза продавачката на цигари. Бейзболът не представляваше кой знае какъв интерес за нея. Много често жените са такива — най-обикновени пеперуди, които пет пари не дават за по-сериозната страна на живота.

— Да, но слушайте. Така де, искам да кажа! А сега в добри отношения ли са? Пляска ли добрият стар гълъб на мира енергично с мъничките си крилца и прочие?

— О, мисля, че сега при тях всичко си е мирно и кротко. Вчера срещнах мойта приятелка и тя ми каза, Гъс ще я води на кино вечерта, затова предполагам, че всичко е наред.

Арчи въздъхна облекчено.

— На кино, така ли? Браво на него!

— Миналата седмица гледах много смешен филм — вмъкна продавачката на цигари неизбежния автобиографичен мотив. — Честна дума, щях да падна от стола. Някакъв…

Арчи я изслуша учтиво, след което отиде да обядва. Спокойствието му, нарушено от откритата пукнатина в бронята на Ненадминатия, се възвърна. Добрият стар Бидъл беше завел момичето на кино снощи и сигурно доста време е стискал ръката й в тъмното. С какъв резултат? Ами че човекът сигурно щеше да се чувства като един от онези доблестни рицари, които през Средновековието са били готови да се бият в турнири само за една усмивка на любимата си. Имаше пред вид, че момичето вероятно щеше да присъства на мача следобед, да го окуражава шумно и добрият стар Бидъл щеше да бъде толкова насърчен и окрилен, че нищо нямаше да бъде в състояние да го спре.

Обнадежден от тези мисли, Арчи похапна спокойно и обилно. След като приключи, той се запъти към фоайето, за да откупи шапката и бастунчето си от малкия пират, при който ги беше оставил. Докато траеше финансовата операция по предаването на поискания откуп, той забеляза, че приятелката му от щанда за цигари, който се намираше до гардероба, е потънала в разговор с някакво момиче.

Това беше млада жена с решителен вид, облечена със синя рокля и стряскаща шапка във вид на огромна цветна леха. Тя изгледа Арчи, който случайно беше привлякъл вниманието й, с красивите си кафяви очи, а после, без да бъде впечатлена, се обърна към събеседничката си и продължи разговора. Тъй като по всичко личеше, че това събеседване е от поверителен и интимен характер, момичето, както е присъщо на нейния пол, го водеше със звънливо сопрано, проникващо във всяко кътче на фоайето. Арчи, изчакващ невръстният разбойник макар и с неохота да му върне рестото, имаше възможност да попие всяка нейна дума.

— Още отначало разбрах, че е в отвратително настроение. Ти знаеш какъв става, скъпа! Почва да си дъвче горната устна и да те гледа така, сякаш си прах под краката му! Откъде да знам аз, че е загубил петнайсет долара и петдесет и пет цента на покер, пък и кой му е разрешил да си изкарва лошото настроение на мен. Тъй му казах. Рекох му: „Гъс, ако не можеш да си весел, усмихнат и приветлив, когато ме извеждаш, защо изобщо идваш?“ Права ли съм или не, скъпа?

Момичето зад щанда от все сърце одобри поведението й. Докъде щеше да стигне, щом веднъж позволеше на някой мъж да си мисли, че може да се отнася с нея като с отрепка?

— Какво стана после, душко?

— Ами след това отидохме на кино.

Арчи потръпна конвулсивно. Рестото, придобито с такт и търпение, подскочи в ръката му. Няколко монети изпаднаха със звън и се затъркаляха по пода. Бандюгата хукна да ги гони, но Арчи не му обърна никакво внимание. В главата му започна да се заражда чудовищно подозрение.

— Е, местата ни си ги биваше, ама — нали знаеш как става, щом нещата са тръгнали накриво. Сещаш ли се за онази моя шапка — с маргаритките, черешите и перото — бях я свалила и му я дадох да я държи, когато влязохме и какво мислиш, направи той? Пусна я на пода и я натъпка под седалката, за да си спести труда да я държи в скута си. И когато му дадох да разбере, че не съм доволна, ми каза, че бил питчър, а не някаква си скапана закачалка за шапки!

Арчи не можеше да помръдне. Той не обърна никакво внимание на гардеробиера, който се опитваше да го склони да приеме съкровище, възлизащо на четиридесет и пет цента. Цялото му същество се беше съсредоточило върху тази ужасна трагедия, която се беше стоварила отгоре му като опустошително цунами. Нямаше никакво място за съмнение. Този „Гъс“, за когото ставаше дума, беше единственият Гъс в Ню Йорк, който имаше значение, а решителната и обидена жена пред него — Приятелката, в чийто нежни ръце се намираше щастието на ценителите на бейзбола от Ню Йорк, съдбата на нищо неподозиращите „Гиганти“, както и собствеността на неговите хиляда долара. От пресъхналите му устни се разнесе сподавен стон.

— Е, аз не му отговорих нищо тогава. Това просто показва как филмите могат да повлияят на чувствата на едно момиче. Главната роля изпълняваше Брайънт Уошбърн, а пък аз като го видя на екрана, направо изключвам. Ставам сантиментална и дори да ме караш, не мога да се разсърдя. После отидохме да пием сода и аз му казвам: „Филмът наистина беше хубав, Гъс!“ и, ако щеше вярвай, той се обръща и ми казва направо, че филмът изобщо не бил толкова хубав и че му се повдигало от Брайънт Уошбърн. Повдигало му се! — Звънливият глас на Приятелката потрепери от вълнение.

— Не може да бъде! — смаяно възкликна продавачката на цигари.

— Да пукна, ако лъжа! Още не бях преполовила ваниловия си сладолед с кленов сироп, но станах и без думичка да му кажа си тръгнах! Оттогава не съм го виждала. Такива ми ти работи, скъпа. Права ли съм или не?

Продавачката на цигари безрезервно одобри поведението й. Това, от което имаха нужда мъжете като Гъс Бидъл за спасението на душите им, беше някой хубав шамар там, където най-много щеше да ги заболи.

— Радвам се, че мислиш, че съм постъпила правилно, скъпа — каза Приятелката. — Струва ми се, че проявих слабост по отношение на Гъс и той се възползва от това. Предполагам, че все някой ден ще трябва да му простя, но, повярвай ми, това ще стане най-малко след седмица.

Продавачката на цигари заяви, че ще бъде още по-добре след две седмици.

— Не — със съжаление заяви Приятелката. — Не вярвам, че мога да издържа толкова дълго. Но, ако пък му проговоря до една седмица, значи… Е, трябва да тръгвам. Довиждане, душко.

Продавачката на цигари се обърна да обслужи един нетърпелив клиент, а Приятелката с твърди и решителни крачки, които показваха характер, се отправи към летящата врата, която водеше към улицата. Щом излезе, вцепенението, обзело Арчи, изчезна. Без да обръща внимание на четиридесет и петте цента, които момчето продължаваше да му тика в ръката, той се втурна след нея като пантера и я настигна точно когато тя се качваше на един трамвай. Трамваят беше пълен, но не съвсем пълен за Арчи. Той пусна пет цента в касичката и протегна ръка към един свободен ремък. Погледът му се спря на отрупаната с цветя шапка. Тя беше тук. И той беше тук. Арчи облегна лявото си ухо върху ръката на висок млад здравеняк със сив костюм, който се беше качил в трамвая след него и се държеше за същия ремък, и се замисли.