П. Г. Удхаус
Гафовете на Арчи (18)

18
Човекът с Наденичката

„Личността, която побеждава“ струваше на Арчи два долара в брой и голяма доза неудобство, когато попита за нея в книжарницата. Купуването на трактат с това име сякаш автоматично доказваше, че купувачът е пълен смотаняк и Арчи беше принуден да положи известни усилия, за да обясни на момичето зад щанда, че му трябва за един приятел. Момичето прояви по-голям интерес към неговия английски акцент, отколкото към обяснението и докато се отдалечаваше, Арчи се почувства доста неудобно, когато установи, че то го имитира полугласно пред своите колежки. Но какво значение има малко неудобство, ако човек трябва да го понесе в името на приятелството?

Арчи излезе от книжарницата и тръгна по Бродуей. Близо до Тридесет и Девета улица се сблъска с Реджи ван Тюйл, който се тътреше с вид на сомнамбул.

— Здравей, Реджи, старче! — викна жизнерадостно Арчи.

— Здрасти! — отвърна Реджи, както винаги пестелив на думи.

— Току-що купих една страхотна книга за Бил Брустър — продължи Арчи. — Изглежда старият Бил… Какво има?

Той рязко прекъсна тирадата си. По лицето на приятеля му беше преминало нещо подобно на спазъм. Ръката, която стискаше ръката на Арчи, конвулсивно се стегна. Човек би могъл да помисли, че Реджи е преживял някакъв шок.

— Няма нищо — каза Реджи. — Вече се оправих. Внезапно зърнах дрехите на онзи мъж Подействаха ми така, все едно ме е ударил ток. Вече се оправих — храбро заяви той.

Арчи проследи погледа на приятеля си и всичко му стана ясно. Сутрин Реджи ван Тюйл беше в най-скашканата си форма, а освен това, всеизвестна беше болезнената му чувствителност към неизрядното облекло. Знаеше се, че той е напускал няколко клуба, защото членовете им бяха прескочили всякакви граници по отношение на съчетаването на памучни ризи със смокинги. А ниският, набит мъж в непосредствена близост до тях, определено не беше франт. Дори и най-добрият му приятел не би могъл да го нарече елегантен. С каквито и очи и да го погледнеше човек, щеше да остане с впечатление, че позира за скица със заглавие „Какво не трябва да носи добре облеченият мъж“.

При костюмите, както и при всичко останало, човек трябва да възприеме определен стил и да се придържа към него. Този мъж очевидно се луташе. Около врата му беше увит зелен шал; носеше фрак, а долните му крайници бяха облечени в панталони от туид, шити за по-едър човек. На север граничеше със сламена капела, на юг — с кафяви обувки.

Арчи внимателно огледа гърба на мъжа.

— Това наистина надскача с доста границата на поносимостта! — съчувствено произнесе той. — Но, разбира се, Бродуей не е Пето Авеню. Искам да кажа, бохемска разпуснатост и прочие. Бродуей гъмжи от дяволски умни хора, които пет пари не дават как изглеждат. Вероятно тази птица е някой от въпросните мозъци.

— Все едно, няма право да носи фрак с панталони от туид.

— Определено не! Разбирам какво имаш пред вид.

В този момент мъжът, който беше нокаутирал естетическите принципи на Реджи по отношение на облеклото, се обърна. Погледнат отпред, той изглеждаше още по-разтърсващо. Очевидната липса на риза се компенсираше от факта, че панталоните от туид плътно прилепваха под мишниците му. Човек не можеше да изкриви душата си, наричайки го симпатичен. И в най-добрата си форма той не би могъл да мине за такъв, а в недалечното минало беше успял да се сдобие с белег, който започваше от ъгъла на устата и стигаше до половината на бузата му. Дори когато лицето му беше спокойно, изразът му беше странен. А когато се случеше да се усмихне, както стори сега, странен се превръщаше в твърде меко определение, съвсем неподходящо, за да бъде описан. От друга страна обаче, не би могло да се каже, че лицето му бе неприятно. То несъмнено беше дружелюбно. В него се долавяше някаква комична привлекателност.

Арчи се сепна и се втренчи в мъжа. Паметта му превключи на режим „търсене“.

— Боже мой! — не след дълго извика той. — Та това е Човекът с Наденичката!

Реджиналд ван Тюйл тихо простена. Поведението на Арчи дълбоко засегна неговата чувствителна натура. Защото Арчи беше пуснал ръката му и се беше хвърлил напред, сърдечно друсайки ръката на мъжа с нетрадиционните модни възгледи.

— Виж ти, виж ти, виж ти! Драги ми приятелю! Сигурно ме помниш, а? Не? Да?

Мъжът с белега изглеждаше озадачен. Той размърда кафявите си обувки, опипа сламената капела и изгледа Арчи въпросително.

— Не мога да се сетя — извинително каза той.

Арчи потупа гърба на фрака. После нежно хвана под ръка реформатора в облеклото.

— Срещнахме се пред Сен Михиел през войната. Ти ми даде парче наденичка. Една от най-великодушните постъпки в историята. Само порядъчен човек би дал на някой непознат парче наденичка в такъв момент. Господ ми е свидетел, винаги ще го помня! Спаси живота ми, определено! Не бях слагал залък в устата си от осем часа. Е, какво смяташ да правиш? Искам да кажа, не си зает за обяд или нещо подобно, а? Чудесно! В такъв случай предлагам да мръднем и да похапнем някъде.

Арчи сърдечно стисна ръката на мъжа.

— Гледай ти, никога не съм предполагал, че пак ще те срещна! — продължи той. — Често съм си мислил какво е станало с теб. Но, за Бога, щях да забравя. Дяволски неучтиво е от моя страна. Това е моят приятел, господин ван Тюйл.

Реджи преглътна като представител на онази птича порода, фаворит в коледното меню. Колкото по-дълго гледаше непознатия, толкова по-непоносим му се струваше костюмът на този човек. Очите му с погнуса се спряха на кафявите обувки, плъзнаха се с потрес по панталоните от туид, огледаха укорително зеления шал, а от там с отчаяно примирение се преместиха на сламената капела.

— Съжалявам — смутолеви той. — Току-що се сетих. Имам важна среща. Вече закъснявам. Ъ… пак ще се видим по някое време…

И се отдалечи съкрушен. Арчи не съжали, че Реджи си тръгна. Момчето беше добро, но несъмнено щеше да бъде излишен при тази среща на стари бойни другари, свързани с най-вкусната и питателна наденичка на света.

— Смятам да отидем в „Космополис“ — каза Арчи, като поведе своя новооткрит приятел през тълпата. — Хапването там си го бива, а аз мога да подпиша сметката, което не е без значение в наши дни.

Човекът с Наденичката се усмихна развеселен.

— Не мога да отида така в място като „Космополис“.

Арчи изпита известно неудобство.

— Знаеш ли… май имаш право! — смънка той. — Все пак, щом повдигна този въпрос, ти наистина си смесил едно-друго от гардероба си тази сутрин, а? Искам да кажа, очевидно си се разсеял и си докопал образци от доста на брой различни твои костюми.

— Костюми ли? За какви костюми говориш? Аз нямам никакви костюми. За кой ме вземаш? За Винсент Астор? Всичко, което имам, е на гърба ми.

Арчи беше потресен. Тази трагедия го развълнува. Той самият никога в живота си не беше разполагал с пари, но по някакъв начин винаги успяваше да се сдобие с много дрехи. Как ставаше това, той не се наемаше да гадае. Имаше някаква смътна идея, че шивачите са човеколюбиво племе, което винаги може да даде чифт панталони на онзи, който заслужава. Това, разбира се, криеше известно неудобство, защото дадяха ли веднъж нещо, те имаха навика да те затрупват с писма за него. Човек обаче скоро се научаваше да разпознава почерка им, след което не беше никак трудно да открие писмата им в сутрешната поща и да ги изхвърля в кошчето за отпадъци. Арчи за пръв път попадаше на човек, комуто дрехите наистина не достигаха.

— Драги ми бойни друже — делово заяви той, — това трябва да се поправи! Да, определено! Това трябва веднага да се поправи! Предполагам, че моите неща няма да ти станат, а? Не. Добре, слушай сега. Ще изкрънкаме нещо от моя тъст. Старият Брустър, нали разбираш, човекът, който маха палката в „Космополис“. Дрехите му ще ти лепнат като пощенска марка на плик, защото е нисък тантурест тип като теб. Искам да кажа, той също е един от онези яки, набити, добре изглеждащи мъже със среден ръст. Между другото, къде си отседнал?

— Точно сега… никъде. Мислех си да заема една от онези самостоятелни пейки в парка — призна човекът с наденичката.

— Да не си останал без пукнат грош?

— И още как!

Арчи се притесни.

— Трябва да си намериш работа.

— Трябва. Не знам защо обаче, но не мога.

— С какво се занимаваше преди войната?

— Забравил съм.

— Забравил си!

— Забравил съм.

— Какво искаш да кажеш — забравил? Нямаш предвид — забравил?

— Да. Всичко.

— Слушай, как така? Не можеш да забравиш такова нещо.

— Не мога ли! Забравил съм всякакви неща. Къде съм роден. На колко години съм. Дали съм женен или ерген. Как се казвам…

— Ама че работа! — смаяно възкликна Арчи. — Но помниш, че си ми дал парче наденичка пред Сен Михиел?

— Не, не помня. Вярвам на думите ти. Откъде да знам, може да искаш да ме примамиш в някое свърталище и да ми откраднеш сламената капела. Изобщо не те познавам. Но ми харесва това, което казваш — особено онази част за хапването — и ще рискувам.

Арчи се притесни.

— Слушай, старче. Напъни се. Сигурно си спомняш този случай с наденичката? Стана точно пред Сен Михиел, към пет следобед. Твоята групичка беше залегнала до моята групичка, срещнахме се случайно и аз казах: „Здравей!“, а ти каза „Здрасти!“, аз пък казах „Виж ти! Виж ти!“, а ти каза „Искаш ли парче наденичка?“, и аз казах „Виж ти! Виж ти! Виж ти!“

— Разговорът ни изглежда е бил твърде съдържателен, но не го помня. Трябва да са ме ранили след това. Оттогава не мога да се оправя.

— О! Оттам ли ти е този белег?

— Не! Получих го като скочих през една стъклена витрина в Лондон в деня на годишнината от края на войната.

— Защо, по дяволите, ти е трябвало да го правиш?

— О, не знам. Тогава ми се струваше добра идея.

— Но след като си спомняш това, защо не можеш да си спомниш как се казваш?

— Помня всичко, което се е случило след като излязох от болницата. Забравил съм само онази част преди това.

Арчи го потупа по рамото.

— Знам точно какво ти трябва. Ти имаш нужда от малко спокойствие и почивка, за да премислиш нещата. Не можеш да продължаваш да спиш по пейките в парка. В никакъв случай. Определено не. Трябва да се преместиш в „Космополис“. Никак не е лош старият „Космополис“. На мен не ми хареса много първия път, когато отседнах там, защото някакво дяволско кранче не спря да капе кап-кап-кап цяла нощ и не можах да мигна, но мястото си има и добри страни.

— Да не би в „Космополис“ да са започнали да дават безплатен подслон и храна напоследък?

— Точно така! Всичко ще бъде наред. Е, ето че стигнахме. Първо ще се промъкнем в апартамента на татенцето и ще огледаме старите му дрехи. Познавам човека от румсървиса на неговия етаж Няма грешка! Той ще ни отвори с резервния ключ.

И стана така, че господин Даниъл Брустър се качи в апартамента си по средата на обяда, за да потърси някакъв документ, свързан с въпроса, който обсъждаше със своя гост, архитекта на новия хотел. Шум от гласове зад затворената врата на спалнята го накара да наостри слух. Разпознавайки акцента на своя зет, той изруга под нос и се втурна бесен вътре. Господин Брустър не обичаше Арчи да се размотава на воля из апартамента му.

Гледката, която се разкри пред очите му щом отвори вратата, не се превърна в лек за неговия бяс. Подът представляваше море от дрехи. По столовете имаше сака, върху леглото — панталони, по рафтовете на библиотеката — ризи. И сред тази бъркотия като две самотни скали сред бурните вълни стърчаха зет му Арчи и някакъв мъж, който на разгневения господин Брустър заприлича на комедиант, изпълняващ ролята на скитник в някоя бурлеска.

— Всемогъщи Боже! — възкликна ужасен господин Брустър.

Арчи вдигна поглед към него, усмихнат дружелюбно.

— О, здравей, здравей! — поздрави го непринудено той. — Тъкмо оглеждахме резервните ти декори, за да видим дали не можем да намерим нещичко за моя приятел тук. Това е господин Брустър, моят тъст, старче.

Арчи огледа смръщеното лице на своя родственик. В изражението му се четеше нещо не дотам насърчително и затова реши, че преговорите трябва да протекат насаме.

— Извини ме за момент, друже — обърна се той към своя нов приятел. — Искам да си поговоря малко с моя тъст в другата стая. Просто кратък приятелски делови разговор. Ти стой тук.

В другата стая господин Брустър се нахвърли върху Арчи като ранен пустинен лъв.

— Какво по…!

Арчи хвана здраво едно от копчетата на сакото му и започна лекичко да го гали.

— Трябваше да ти обясня — каза той, — само че не исках да прекъсвам обяда ти. Онзи симпатяга на хоризонта е стар мой приятел…

Господин Брустър се отскубна и свирепо се озъби:

— Как смееш, по дяволите, ти, гнида такава, да водиш разни скитници в спалнята ми и разхвърляш дрехите ми?

— Точно това се опитвах да ти обясня, само ме изслушай. Този образ е една птица, която срещнах във Франция през войната. Той ми даде парче наденичка пред Сен Михиел…

— Проклети да сте и ти, и той, и тъпата наденичка!

— Съгласен съм. Но слушай. Той не може да си спомни нито кой е, нито къде е роден, нито как се казва, а е останал без пукнат грош, ето защо, дявол да го вземе, трябва да се погрижа за него. Разбираш ли, той ми даде парче наденичка.

Гневът на господин Брустър отстъпи място на зловещо спокойствие.

— Давам му две секунди да се измете оттук. Ако не се изнесе дотогава, ще наредя да го изхвърлят.

Арчи беше потресен.

— Не говориш сериозно, нали?

— Съвсем сериозно.

— Но къде да отиде?

— Вън.

— Но ти не разбираш. Това момче е загубило паметта си, защото е било ранено през войната. Набий си този факт здраво в старата кратуна. Той се е сражавал за теб. Сражавал се е и е проливал кръвта си за теб. Пролял е доста кръв, за Бога! Спаси живота ми!

— Дори и нищо друго да нямах против него, това само ми стига.

— Но ти не можеш да изхвърлиш в студения жесток свят човек, който е пролял литри кръв, за да се превърне тази земя в безопасно място за хотел „Космополис“.

Господин Брустър погледна демонстративно часовника си.

— Две секунди! — отсече той.

Настъпи мълчание. По всичко личеше, че Арчи усилено пришпорва сивите си клетки.

— Добре-е-е! — каза той накрая. — Не се бой. Знам къде може да иде. Току-що се сетих. Ще го настаня в моето магазинче.

Кръвта се оттече от лицето на господин Брустър. Яростта толкова го беше заслепила, че беше забравил за това проклетото магазинче. Новината го смути и принуди да седне на най-близкия стол.

Отново настъпи мълчание.

— Не мога да повярвам! — простена господин Брустър.

— Знаех си, че ще проявиш достатъчно разум — одобрително заяви Арчи. — А сега, честно, да си говорим като мъже, как ще действаме?

— Какво искаш да направя? — изръмжа господин Брустър.

— Мислех си да подслониш човека за известно време и да му дадеш възможност да се огледа насам-натам и да събере мислите си.

— Категорично отказвам да давам безплатна храна и подслон на още един безделник.

— На още един?

— Е, той ще бъде вторият, нали така?

Арчи се засегна.

— Вярно е — каза той, — че когато пристигнах тук, временно си бях дал почивка, така да се каже, но нима не се заех веднага с управлението на новия ти хотел? Точно така!

— Аз няма да подслоня този скитник.

— Добре де, тогава му намери работа.

— Каква работа?

— О, каквато и да е.

— Може да започне като сервитьор, ако иска.

— Добре, ще му поставя въпроса.

Арчи се върна в спалнята. Човекът с Наденичката се оглеждаше одобрително в огледалото, преметнал около врата си вратовръзка на точки.

— Прощавай, че те изоставих, старче — извини му се Арчи. — Големият Бял Баща оттатък казва, че можеш да работиш като сервитьор тук, но нищо повече няма да направи за теб. Какво ще кажеш?

— Сервитьорите похапват ли?

— Предполагам. Въпреки че, дявол да го вземе, като се замисля, никога не съм виждал някой от тях да го прави.

— Това ми стига! — каза Човекът с Наденичката. — Кога започвам?