П. Г. Удхаус
Гафовете на Арчи (24)

24
Господин Конъли се разчувства

Ресторантът на хотел „Космополис“ е благопристойно място. Осветлението е артистично приглушено, а автентичните старинни гоблени по стените с тяхното средновековно спокойствие сякаш обезсърчават всякакви опити за невъздържано веселие. Тихо пристъпващи сервитьори сноват напред-назад по дебели скъпи килими под звуците на музиката от оркестъра, чийто репертоар не включва нито една от модерните и шумни джазови пиеси. На Арчи, който през последните няколко дни имаше привилегията да слуша как госпожица Хаскисън репетира, му се струваше, че заведението е притихнало в очакване като океана преди да се разрази поредния циклон. Както Люсил беше отбелязала, гласът на госпожица Хаскисън беше силен. Той беше мощен орган и нямаше никакво съмнение, че щеше безславно да прогони отшелническото спокойствие от главния салон на „Космополис“. Арчи усети как почти несъзнателно напряга мускули и стаява дъх, както беше правил във Франция при наближаването на часа за атака в очакване на тътена на първия артилерийски залп. Той слушаше с половин ухо думите на господин Блументал.

Музикалният издател говореше разпалено по темата за работната ръка. Неотдавнашната стачка на печатарите беше нанесла дълбока рана в душата на господин Блументал. Работниците, по негово мнение, бързо щяха да доведат тази богоизбрана страна до разруха. Междувременно той успя на два пъти да прекатури чашата си с разпалените си жестове. Господин Блументал беше енергичен оратор, който си служеше еднакво добре и с лявата, и с дясната ръка.

— Колкото повече им дава човек, толкова повече искат! — оплака се той. — Не може да им се угоди! И така е не само в моя бизнес. Ето, вашият баща, госпожо Мофам!

— Господи! Къде? — възкликна стреснато Арчи.

— Искам да кажа, да вземем например случая с вашия баща. Той полага всички усилия, за да завърши строителството на новия хотел и какво, в края на краищата, става? Уволнява някакъв човек, който не си гледал работата, и Конъли обявява стачка. И работата по сградата спира до уреждането на проблема. Не е честно!

— Така е — съгласи се Люсил. — Четох за това във вестника тази сутрин.

— Този човек Конъли е костелив орех. Можете да си помислите, че след като е приятел на баща ви, ще…

— Не знаех, че са приятели.

— Приятели са от години. Но каква полза! Все едно, мъжете започват да стачкуват. Не е честно! Казвах, че не е честно — повтори господин Блументал специално за Арчи, защото беше човек, който обичаше всички присъстващи да го слушат.

Арчи нито потвърди, нито се противопостави на обобщението. Той беше изпаднал във временна немота и глухота, защото само преди миг погледът му се беше натъкнал на двама мъже, които току-що бяха влезли в ресторанта. Единият беше едър, пълен човек с квадратно лице, чиято личност внушаваше респект. Другият беше господин Даниъл Брустър.

Господин Блументал проследи погледа му.

— Виж ти, Конъли пристига!

— Татко! — ахна Люсил.

Очите й срещнаха тези на Арчи. Арчи припряно отпи глътка вода с лед.

— Това — промърмори той — проваля плановете ни!

— Арчи, ти трябва да направиш нещо!

— Знам! Но какво?

— Някакъв проблем ли има? — попита озадаченият господин Блументал.

— Иди на масата им и поприказвай с тях — излезе с предложение Люсил.

— Аз! — Арчи потръпна. — Не, слушай, наистина не мога, стара приятелко!

— Изведи ги оттук!

— Какво искаш да кажеш?

— Знам как! — възкликна Люсил, осенена от внезапна мисъл. — Татко обеща ти да бъдеш управител на новия хотел, когато го построи. Е, в такъв случай стачката те засяга не по-малко от тях. Имаш пълно право да попиташ как стоят нещата. Иди и ги покани да вечеряте в нашия апартамент, където можете да поговорите спокойно. Кажи, че горе няма да ги притеснява… музиката.

Докато Арчи трепереше, изпълнен с колебание като състезател по воден скок, застанал в края на трамплина, който се опитва да събере необходимата смелост, за да се хвърли във водните дълбини, до масата, където бяха седнали господата Брустър и Конъли, приближи един пиколо. Той каза нещо тихо на ухото на господин Брустър и като стана, собственикът на „Космополис“ излезе от салона след него.

— Бързо! Ето го твоя шанс! — нетърпеливо каза Люсил. — Извикаха татко на телефона. Побързай!

Арчи отпи още една глътка вода с лед с надеждата да укроти своите тресящи се крайници, придърпа надолу жилетката си, оправи вратовръзката си, след което с изражението на римски гладиатор, който излиза на арената, тръгна през салона. Люсил се обърна, за да прави компания на объркания музикален издател.

Колкото повече Арчи се приближаваше към господин Алойзиъс Конъли, толкова по-малко му харесваше неговия вид. Дори от разстояние работническият лидер му се беше сторил страшен. Погледнат отблизо, той изглеждаше още по-отблъскващ. Лицето му имаше вид на изсечено от гранит, а очите му, в които се блъснаха очите на Арчи, когато последният се опита да се усмихне подкупващо, докато придърпваше един стол и сядаше на масата, останаха студени като буци лед. Господин Конъли създаваше впечатлението, че е добре човек да го има на своя страна по време на сбиване на кейовете или в някое поселище на дървосекачи, но определено не предразполагаше към дружеско общуване.

— Здрасти, здрасти, здрасти! — каза Арчи.

— Кой, по дяволите — изръмжа господин Конъли, — си ти?

— Казвам се Арчибалд Мофам.

— Аз нямам вина за това.

— Зет съм на добрия стар Брустър.

— Радвам се да се запознаем.

— Аз се радвам да се запозная с вас — заяви великодушно Арчи.

— Добре, довиждане! — каза господин Конъли.

— Ъ?

— Бягай да продаваш вестници. Тъстът ти и аз имаме делови разговор.

— Да, знам.

— Личен — добави господин Конъли.

— О, аз, знаете, също съм в играта. Ще бъда управител на новия хотел.

— Ти!

— Абсолютно!

— Така значи! — неопределено промърмори господин Конъли.

Арчи, доволен от лекотата, с която бяха потръгнали работите, се наведе фамилиарно към него.

— Слушайте! Няма никакъв смисъл, разбирате ли! Абсолютно никакъв! В никакъв случай! Не, не, не виждам никакъв смисъл! Е, какво ще кажете? Какво ще правим? А? Да? Не?

— За какво, по дяволите, говориш?

— Отменете я, старче!

— Да отменя какво?

— Веселата стара стачка.

— Не, в никакъв… здравей, Дан! Свърши ли?

Господин Брустър, надвиснал над масата като градоносен облак, изгледа Арчи с неприязън, по-голяма от обичайната. Точно сега животът за собственика на „Космополис“ не беше никак приятен. Започне ли човек веднъж да строи хотели, работата заприличва на алкохолизъм. Всяко спиране, всяко внезапно лишаване от дневната доза оказва пагубно въздействие върху нервната система на пристрастения и по тази причина стачката, която бавеше строителството на новия хотел, беше захвърлила господин Брустър в мрачната бездна на нервното разстройство. В добавка към това пак заради стачката му се беше наложило да се върне от традиционния ежегоден риболов, тъкмо когато беше започнал да му се наслаждава; и като че ли тези две изпитания не му бяха достатъчни, ами сега на масата му седеше неговият зет. Господин Брустър имаше чувството, че Съдбата му изпраща повече страдания, отколкото човек може да понесе.

— Какво искаш? — озъби се той към Арчи.

— Здравей, старче! — каза Арчи. — Ела да се присъединиш към компанията!

— Не ме наричай „старче“!

— Дадено, стари друже, както кажеш. Слушай, точно се канех да предложа на господин Конъли да се качим в апартамента ми и да обсъдим тази работа на спокойствие.

— Разправя, че бил управител на новия ти хотел — изрече със съмнение господин Конъли. — Вярно ли е?

— Предполагам — мрачно заяви господин Брустър.

— Е, в такъв случай ти правя добрина — каза господин Конъли — като ти преча да го построиш.

Арчи попи потта от челото си с носната си кърпа. Времето летеше и започваше да му се струва невъзможно да изведе оттук тези двама мъже. Господин Конъли изглеждаше вкопан в стола си като някоя вековна скала Що се отнася до господин Брустър, той също вече беше седнал и гледаше Арчи с погнуса. Погледът на господин Брустър винаги караше Арчи да се чувства така, сякаш беше разлял супа по ризата си.

Изведнъж от другия край на залата, където се намираше оркестърът, долетя позната мелодия — встъплението на „Коляното на мама“.

— О, вече имаш кабаретна програма, Дан? — доволно отбеляза господин Конъли. — Откога ти разправям, че си изостанал в това отношение!

Господин Брустър подскочи.

— Кабаретна програма!

Той втренчи невярващ поглед във фигурата с бяла роба, която току-що се беше качила на подиума при оркестъра, а после се обърна към Арчи.

В този момент Арчи за нищо на света не би погледнал към тъста си, ако имаше възможност за свободен избор. Ала очите на господин Брустър го привличаха със същата хипнотична сила, каквато има погледът на змията за заека. Дори някой базилиск^[1] би могъл да извлече полза от няколко урока при него. Господин Брустър продължи да държи на мушката на погледа си Арчи, докато последният изпита усещането, че косъмчетата по тила му започват да пушат и да се къдрят в пламъци.

— Това да не е някоя от твоите глупости?

Дори в този напрегнат момент Арчи намери време почти несъзнателно да се възхити на проницателността и интуицията на своя тъст. Той сякаш имаше някакво шесто чувство. Нямаше съмнение, че точно така се печелеха огромните състояния.

— Ами, всъщност… за да бъда съвсем точен… всичко стана така…

— Вижте какво! — каза господин Конъли. — Стига сте дрънкали. Искам да слушам.

Арчи с готовност се подчини. В този момент разговорът беше последното нещо, за което жадуваше душата му. С голямо усилие на волята си той успя да отскубне очи от огнехвъргачките на господин Брустър и се обърна към подиума, където госпожица Спектейша Хаскисън подхвана първия куплет от шедьовъра на Уилсън Хаймак.

 

 

Госпожица Хаскисън, подобно на много от жените, населяващи Средния Запад, беше висока, руса и едро скроена. Тя беше момиче, чиято външност навяваше мисли за старата ферма, за топлите палачинки и за татко, който се прибира у дома за обяд след сутрешната оран. Дори късо подстриганата й коса не успяваше съвсем да заличи това впечатление. Тя изглеждаше силна и здрава, а дробовете й очевидно бяха добре развити. Госпожица Хаскисън се нахвърли върху куплета с онази енергия и размах, с която в близкото минало се беше опитвала да излезе на глава с инатливи магарета. Дикцията й беше като на човек, научен да привиква добитъка в обора без да се впечатлява от рева на циклоните, бушуващи в Западните щати. Независимо дали човек искаше или не, той чуваше всяка дума.

Приглушеното потракване на ножове и вилици беше спряло. Посетителите, които не бяха свикнали с подобни звукови атаки в „Космополис“, се опитваха да нагодят сетивата си така, че да се справят с това изригване. Сервитьорите бяха замръзнали по местата си, раболепно приведени. В краткото затишие между куплета и припева до Арчи достигна силен хриптеж с източник гръдния кош на господин Брустър. Той неволно се обърна да го погледне още веднъж, така, както бежанците от Помпей сигурно се бяха обръщали, за да погледнат бълващия лава Везувий, и в този момент очите му се спряха на господин Конъли. Това, което видя, го изпълни с удивление.

Господин Конъли се беше превърнал в друг човек. Гранитното му излъчване сякаш се беше смекчило. Лицето му все така изглеждаше като изсечено от вековна скала, но в очите му се беше промъкнало изражение, което у друг човек би могло да се нарече сантиментално. Колкото и невероятно да се стори на Арчи, очите му изглеждаха замечтани. В тях сякаш се долавяше намек за неизплакани сълзи. А щом настъпи кулминацията и гласът на госпожица Хаскисън се извиси, достигна високия тон в края на припева и, след като го задържа както някой щурмови отряд, изтощен, но победоносен, задържа спечелен след тежка битка редут, изведнъж заглъхна, в тишината, която последва, господин Конъли въздъхна дълбоко.

Госпожица Хаскисън започна втория куплет. А господин Брустър, очевидно съвзел се след подобието на транс, в който беше изпаднал, скочи на крака.

— Всемогъщи Боже!

— Сядай! — задавено изрече господин Конъли. — Сядай, Дан!

И в този ден при свойта майка

се завърна той със влака,

защото знаеше — кой друг

би върнал му смеха и радостта.

Целуна я по челото, прошепна:

„Най-сетне се завърнах у дома!“

И рече й, че нивга вече

от къщи няма да си тръгне той.

И ни веднъж до края на щастливите си дни,

за тези свои думи той не съжали:

„Далече е коляното на мама!“

Последният висок тон изсвистя пронизително през салона като снаряд, а аплодисментите, които последваха, наподобиха избухването му. Човек трудно би познал изисканата обстановка в главния салон на „Космополис“. Красиви жени размахваха салфетки, доблестни мъже тропаха по масите с дръжките на ножовете, сякаш си въобразяваха, че се намират в някое от онези долнопробни заведения със среднощна програма. Госпожица Хаскисън се поклони, оттегли се, върна се, поклони се и отново се оттегли. По пълното й лице се стичаха сълзи. В ъгъла Арчи съзря шурея си, който усърдно ръкопляскаше. Един от сервитьорите в изблик на мъжко вълнение, което му правеше чест, изпусна подноса, на който се кипреше чиния грах.

— Трийсет години станаха миналия октомври — с разтреперан глас произнесе господин Конъли. — Аз…

Господин Брустър гневно го прекъсна.

— Ще уволня ръководителя на оркестъра! Още утре си заминава! Ще уволня… — Той се нахвърли върху Арчи. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, ти… ти…

— Преди трийсет години — каза господин Конъли, като избърса една сълза с крайчеца на салфетката — напуснах моя скъп роден дом в старата родина.

— Хотелът ми прилича на зоологическа градина!

— Ужасно съжалявам и прочие, стари друже…

— Трийсет години станаха миналия октомври! Беше през една хубава есенна вечер, най-хубавата, която човек би искал да види. Старата ми майчица дойде да ме изпрати на гарата.

Господин Брустър, който не проявяваше никакъв интерес към старата майчица на господин Конъли, продължи да ломоти нечленоразделно, пръскайки слюнки като фойерверк, който се опитва да избухне.

— „Нали ще бъдеш добро момче, Алойзиъс?“ — каза ми тя, — продължи с автобиографичните наброски господин Конъли. — А аз отговорих: „Да мамо, ще бъда!“

Господин Конъли въздъхна и отново прибягна до услугите на салфетката.

— Какъв лъжец съм бил! — разкаяно промълви той. — Колко мръсотии съм извършил оттогава. „Далече е коляното на мама.“ Колко верни думи! — Той се обърна импулсивно към господин Брустър. — Дан, на този свят има достатъчно проблеми и без аз самият да се мъча да създавам други. Отменям стачката! Утре ще изпратя хората на работа! Дай да си стиснем ръцете!

Господин Брустър, който тъкмо беше успял да придаде свързан вид на възгледите си върху ситуацията и се канеше да ги изрази без да пести силните думи, както беше обичайно за него в случаите, когато се разправяше със своя зет, се спря внезапно. Той втренчи поглед в своя стар приятел и враг в бизнеса, като се чудеше дали да вярва на ушите си. В сърцето му плахо пропълзя надежда, като засрамено куче, което се завръща у дома след няколкодневно скитане.

— Какво ще направиш?

— Утре ще ги изпратя на работа! Тази песен сякаш беше изпратена да ме напъти, Дан! Наистина! Миналият октомври станаха трийсет години откакто милата ми стара майчица.

Господин Брустър се наведе напред, изпълнен с внимание. Отношението му към скъпата стара майчица на господин Конъли се беше променило. Той искаше да чуе всичко за нея.

— Този последен висок тон, който момичето изпя, ме накара да си спомня всичко, сякаш беше вчера Както си чакахме на перона, старата ми майчица и аз, влакът излезе от тунела и локомотивът изскърца така, че сигурно се е чуло на десет мили околовръст. Трийсет години оттогава…

Арчи напусна компанията без да се сбогува. Той почувства, че ако някой някога изобщо беше имал нужда от присъствието му, вече не се нуждае от него. Като погледна назад, той видя как тъстът му потупва приятелски господин Конъли по рамото.

Арчи и Люсил отпиваха от кафето си без да бързат. Господин Блументал се намираше в телефонната кабина, откъдето уреждаше деловата страна на отношенията си С Уилсън Хаймак. Музикалният издател не беше пестил похвалите си по адрес на „Коляното на мама“. Текстът, заяви господин Блументал, беше достатъчно сантиментален, за да разчувства хората, а мелодията по нищо не отстъпваше на всички останали известни песни, които някога беше слушал. Нищо, по мнението на господин Блументал, не би могло да попречи тя да се разпродаде в милион бройки.

Арчи пушеше доволно.

— Добра работа свършихме тази вечер, стара приятелко — каза той. — На това се казва да тръшнеш с един куршум два заека! — Той погледна укорително Люсил. — Ти не изглеждаш твърде радостна.

— О, радостна съм, съкровище! — Люсил въздъхна. — Просто си мислех за Бил.

— Какво за Бил?

— Ами, жалко, като си помисля, че цял живот ще бъде вързан за тази… тази парна сирена.

— О, не трябва да гледаме на нещата откъм лошата им страна. Може би… Здравей, Бил, старче! Тъкмо си говорехме за теб.

— Така ли? — унило каза Бил Брустър.

— Предполагам, че очакваш поздравления, а?

— Очаквам съчувствие!

— Съчувствие?

— Съчувствие! В голямо количество! Тя си замина!

— Замина! Кой?

— Спектейша!

— Какво искаш да кажеш? Къде е заминала!

Бил изгледа намръщено покривката.

— Замина си у дома. Току-що я изпратих с едно такси. Отива на Вашингтон Скуеър да си прибере багажа. Ще хване влака за Змийско Ухапване в десет часа. Заради тази проклета песен! — сломен от скръб промълви Бил. — Каза, че докато не я изпяла тази вечер, никога не си била давала сметка колко фалш има в Ню Йорк. Каза, че внезапно го прозряла. Каза също, че ще се откаже от кариерата си и ще се върне при майка си. Защо, по дяволите, си свиваш пръстите! — раздразнено възкликна той.

— Съжалявам, старче. Просто броях.

— Броеше? Какво броеше?

— Зайци, старче. Просто зайци! — каза Арчи.