П. Г. Удхаус
Гафовете на Арчи (3)

3
Господин Брустър произнася присъда

Приблизително в същия момент, в който професор Бинстед усърдно имитираше квалитетен швейцарски часовник във всекидневната на господин Брустър, Арчи Мофам седеше в едно от спалните купета на експреса от Маями и съзерцаваше своята възлюбена. Доминиращият сред мислите му рефрен гласеше, че всичко това е твърде хубаво, за да бъде истина. През последните няколко дни в главата му цареше пълен хаос и единствено тази фраза ясно се открояваше в бъркотията.

Госпожа Арчи Мофам, по баща Люсил Брустър, беше миловидно миньонче с дребно, изразително лице, разположено сред облак от възхитителни тъмни къдри. Беше толкова прекрасна откъдето и да я погледнеше човек, че Арчи честичко се виждаше принуден да вади брачното свидетелство от вътрешния джоб на сакото си и скришом да го препрочита, за да се увери, че благосклонната съдба беше сложила ръка именно на неговото рамо.

— Честно казано, старче… искам да кажа, стара дружке… така де, скъпа моя ненагледна — намери вярната посока сред кратко лутане Арчи, — направо не мога да повярвам!

— Какво по-точно? — полюбопитства Люсил.

— Искам да кажа, не разбирам защо ти трябваше да се впрягаш в брачен хомот с такъв печен-недопечен екземпляр като моя милост.

Люсил окръгли очи като изненадана красива тропическа риба. После стисна ръката му с нежна увереност.

— Но ти си най-прекрасното нещо на света, съкровище! Нима не знаеш това?

— Досега май е убягнало от вниманието ми — призна си Арчи. — Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Ах, ти, мой приказни принце! Никой не би могъл да те погледне, без да се влюби в теб!

От гръдта на Арчи се откърти блажено въздихание. Веднага след това, обаче, умът му бе споходен от онази единствена мисъл, която помрачаваше светлия хоризонт на застигналото го щастие.

— Слушай, плод от дървото на моя живот — започна той, — чудя се дали баща ти ще бъде на същото мнение!

— Разбира се, че ще бъде!

— Честно да си кажем, страшен номер извъртяхме на твоя старец! — заяви Арчи, изпълнен със съмнения.

— Татко също е сладур.

— Странно, именно той да притежава онзи хотел — промълви Арчи. — Точно преди да замина за Маями, се скарах жестоко с отвратителния управител. Баща ти трябва да изхвърли този човек. Веднага. Той е петно за цялото заведение!

По време на пътуването Люсил беше убедила Арчи, че представянето му на новия му родственик трябва да стане поетапно. Тоест, вместо ръка за ръка и с песен на уста да нахлуят при господин Брустър, щастливите младоженци трябваше да се разделят за около половин час, като Арчи се навърта наоколо, докато Люсил се срещне с баща си и му разкаже цялата история, или поне онези глави от нея, които беше пропуснала в писмото си поради липса на място. След това, когато убедеше господин Брустър какъв късмет е за него, че се е сдобил със зет като Арчи, тя щеше да отведе баща си там, където го очакваше този дар на съдбата.

Програмата проработи идеално в началния си етап. Когато двамата излязоха от стаята на господин Брустър, за да се срещнат с Арчи, гореупоменатият беше убеден, че съдбата по някакъв невероятен начин му се беше усмихнала и го беше дарила със зет, който обединяваше в себе си в почти равни части най-прекрасните качества на Аполон, сър Галахад и Марк Аврелий. Вярно, по време на разговора той беше подразбрал, че Арчи няма работа и личните му авоари се равняват на едно голяма, хубава кръгла нула, но убеден от дъщеря си господин Брустър склони да възприеме възгледа, че човек с възвишен дух като Арчи няма нужда от тези временни знаци на суетата. Човек не може да има всичко, а Арчи, по думите на Люсил, беше на практика сто процента мъж по душа, вид, обноски, доброта и възпитание. А точно тези неща бяха важни в живота. Господин Брустър вървеше към фоайето сияещ, изпълнен с оптимизъм и преливащ от сърдечност.

Ето защо лъчезарната фасада на Арчибалд Мофам, която се изпречи отпреде му, му подейства като съкрушителен ритник от подивял индийски слон.

— Здрасти, здрасти, здрасти! — викна нервно Арчи, като пристъпи напред.

— Арчи, скъпи, това е татко — изчурулика Люсил.

— Господи! — беше единственият членоразделен коментар, изтръгнал се от устата на Арчи.

Последва едно от онези напрегнати и взривоопасни мълчания, от каквито бъка художествената литература. Господин Брустър впи огнен взор в Арчи. Арчи запремига срещу господин Брустър. Люсил, която усети, без да разбира защо, че подготвената с такова усърдие церемония по представянето явно се беше натъкнала на скрит подводен риф, тревожно зачака обяснение. През това време Арчи продължи да гледа изпитателно господин Брустър, а господин Брустър продължи с опитите да изпепели с поглед Арчи.

След затишие, продължило приблизително три минути и петнадесет секунди, господин Брустър изхълца и най-сетне озвучи дрезгаво застиналата картина.

— Лу! — изсъска той.

— Да, татко?

— Истина ли е това?

Сивите очи на Люсил помръкнаха. Светлият възторг отстъпи място на недоумение и мрачно предчувствие.

— Истина?

— Наистина ли си ми натресла този… този за зет? — Господин Брустър преглътна с мъка няколко пъти, а през това време Арчи, наподобяващ експонат от природонаучен музей, с интерес наблюдаваше бързия танц на адамовата ябълка на своя нов родственик. — Върви си! Искам да разменя няколко думи насаме с този… този… какподяволитесеказваш! — прогърмя гневно той, като се обърна към Арчи за първи път.

— Казах ти, татко. Името му е Мофам — с треперещ глас се обади Люсил.

— Мофам?

— Пише се М-о-ф-а-м.

— Римува се — вметна услужливо Арчи — с Блъфингам.

— Лу — заяви господин Брустър, — бягай оттук! Искам да поговоря с… с… с.

— Преди малко ми викаше този — подсказа му Арчи.

— Татко, скъпи, нали не се сърдиш? — попита Люсил, която ако можеше в този момент, би припаднала няколко пъти едновременно.

— Не! О, не! Ще пукна от смях!

Когато Люсил ги остави сами, господин Брустър пое дъх като спукан ковашки мях.

— Слушам! — просъска той през зъби.

— Малко неудобно се получи, а? — подхвана извинително Арчи. — Искам да кажа, преди се срещнахме при доста неприятни обстоятелства и тъй нататък. Отвратителна случайност, така да се каже! Как ще погледнеш на предложението ми заровим старата томахавка — да започнем отново — да си простим и да забравим — да се научим да се обичаме един друг — и прочие миротворчески похвати? Ако си съгласен, аз нямам нищо против. Да го направим, а? Става ли?

Но този прям въззив към благородните чувства на господин Брустър не успя да постигне очаквания размекващ сърдечния мускул ефект.

— Какво, по дяволите, мислиш, че си постигнал, като си се оженил за дъщеря ми? — прогърмя господин Брустър.

Арчи се замисли.

— Е, просто така стана, нали разбираш! Знаеш как стават тези неща! Нали някога и ти си бил млад. Бях влюбен до уши, а Лу сметна идеята да си свием гнезденце за превъзходна и от дума на дума — готово, нали разбираш!

— И сега си мислиш, че си се уредил чудничко?

— О, страхотно. Що се отнася до мен, всичко е суперчудно. Никога в живота си не съм се чувствал толкова добре! — призна си Арчи.

— Да! — горчиво произнесе господин Брустър. — Просто няма начин от твоя гледна точка всичко да не е „суперчудно“. Нямаш нито цент на свое име и си успял да прилъжеш дъщерята на един богаташ да се омъжи за теб. Сигурно си проучил състоянието ми, преди да завъртиш главата на Люси.

Арчи за първи път погледна на въпроса с женитбата откъм финансовия му ъгъл.

— Ей! — смаяно заекна той. — Никога не съм гледал на нещата по този начин. Разбирам, че от твоя гледна точка това наше роднинство сигурно изглежда като провал!

— Как, по принцип, смяташ да издържаш Люсил? — продължи да дълбае в раната господин Брустър.

Арчи прокара пръст по вътрешната страна на яката си. Неочаквано се почувства объркан. Неговият тъст непрестанно го караше да мисли за хиляди нови неща.

— Ей тук, старче — честно си призна той, — вече ме хвана натясно! — За момент той сбърчи чело в размисъл. — Имах идея да започна някаква работа, ако разбираш какво искам да кажа.

— Каква работа?

— Е, пак ме сгащи в ъгъла! Общо взето, трябваше да се огледам наоколо, нали разбираш, да послухтя насам, да се поразвея натам, докато нещо изскочи. Това, в общи линии, беше идеята.

— И как мислиш да живее дъщеря ми докато ти се занимаваш със слухтене и развяване насам и натам?

— Е, мисля… — впусна се в обяснения Арчи — ами право да си кажа… очаквахме ти да ни дадеш едно рамо през това време!

— Разбирам! Очакваш да живеете на мой гръб?

— Да, малко грубичко се изразяваш, но… доколкото бях планирал нещата… би могло да се каже, че в общи линии това беше схемата. Май не си във възторг, а? Така ли е? Или не?

Господин Брустър избухна като триста кила тротил.

— Не! Не съм във възторг! Господи! Напускаш хотела ми — моят хотел — като го наричаш с какви ли не обидни думи — вдигаш невъобразим скандал…

— Малко прибързано постъпих! — промърмори извинително Арчи. — Приказвах без да мисля! Проклетото кранче цяла нощ не спря да капе — кап-кап-кап — не можах да мигна, не бях закусил… Станалото-станало!

— Не ме прекъсвай! Значи, напускаш хотела ми, като го оплюваш така, както никой не го е правил откакто е построен, и веднага се присламчваш към дъщеря ми и се жениш за нея без да знам.

— Наистина смятах да изпратя телеграма и да поискам благословията ти. Но ми изхвръкна от главата. Нали знаеш как понякога човек забравя разни неща!

— А сега се връщаш и без капчица срам очакваш да се хвърля на врата ти, да те разцелувам и да те издържам до края на живота ти.

— Само докато послухтя и се поогледам.

— Е, добре, по всичко изглежда, че ако не искам дъщеря ми да проси по улиците, ще трябва да поема и твоята издръжка. Ти мислиш, че моят хотел е скапан, нали? Е, ще имаш достатъчно възможности да прецениш, защото ще дойдеш да живееш тук. Ще ти предоставя апартамент и ще ти разреша да се храниш за моя сметка, но нищо повече! Нищо! Разбираш ли?

— Напълно! Искаш да кажеш „нищо“!

— Можеш да подписваш сметки в ресторанта ми за суми в границите на разумното, а хотелът ще се погрижи за прането ти. Ала от мен няма да получиш нито цент. Когато поискаш да ти лъснат обувките, сам ще си плащаш за това в сутерена. Ако ги оставиш пред вратата си, ще кажа на камериерката да ги изхвърли в шахтата за отпадъци. Разбираш ли? Добре. Имаш ли някакви въпроси към мен?

— Всъщност, канех се да ти предложа да похапнеш с нас в ресторанта?

— Не.

— За моя сметка — опита се да го примами Арчи. — Не искаш, така ли? Добре, както кажеш.