П. Г. Удхаус
Гафовете на Арчи (13)

13
Помощ за Пърси

През целия дълъг следобед Арчи упорито бъхтеше глава над философския проблем колко бързо и неочаквано лазурното синьо небе на Живота може да се отрупа с буреносни облаци и как човек, който си въобразява, че е стъпил здраво на земята, ненадейно може да се озове затънал до кръста в подвижните пясъци. Той си спомни с горчивина, която обикновено съпътства подобни спомени, че сутринта беше станал от леглото в безгрижно и щастливо настроение, което дори мисълта, че Люсил известно време ще бъде далеч от него, не беше в състояние да помрачи. Беше си тананикал в банята. Да, беше чуруликал като някое проклето канарче. А сега…

Има хора, които на часа биха пропъдили от ума си мисълта за злополучната история на господин Джон Бенам под предлог, че не ги засяга по никакъв начин, но Арчи не беше замесен от такова твърдо тесто, фактът, че с нищо не беше задължен на господин Бенам, който беше просто един приятен събеседник, с когото бяха обядвали няколко пъти в Ню Йорк, нямаше никакво значение за него. Мисълта, че неговият ближен е изпаднал в беда, не му даваше покой. От друга страна, какво би могъл да направи? Да потърси госпожица Силвъртън и да се застъпи пред нея — дори и без да й погука — означаваше между тях да се установят някакви отношения на близост, които, подсказваше инстинктът му, биха могли да обагрят поведението й след завръщането на Люсил точно с онзи нюанс на старо приятелство, който прави нещата толкова неприятни.

Цялото му същество се бунтуваше при мисълта, че госпожица Силвъртън, подобно на всички жени с нейния артистичен темперамент, е склонна да превърне и най-безобидния намек в обвързващо признание. Ето защо, когато на път към трапезарията Арчи я срещна във фоайето и тя със сияйна усмивка го уведоми, че окото вече не я боли, той се отдръпна като подплашен прериен мустанг, отказа се от намерението си да се наслади на вечерното меню в едно и също помещение с това дружелюбно създание и се отправи към пушалнята, където трябваше да се задоволи със сандвичи и кафе.

След като уби криво-ляво времето до единадесет часа, Арчи пое към стаята си, за да си легне.

 

 

Стаята, която управата беше предоставила на него и Люсил, се намираше на втория етаж През деня слънцето приятно я огряваше, а през нощта прохладният въздух се изпълваше с уханието на боровете. Досега Арчи винаги с удоволствие беше изпушвал последната за деня цигара на балкона, който гледаше към гората, но тази вечер беше толкова потиснат, че се приготви да си ляга веднага щом затвори вратата.

Първата му мисъл, когато дори след повторен внимателен оглед не успя да открие нощната си одежда в гардероба, беше, че това просто е поредният противен номер, спретнат му от Съдбата в дни като днешния, когато всичко върви накриво. Арчи раздразнено огледа гардероба за трети път. Навсякъде по закачалките висяха различни дрехи на Люсил, но от любимата му пижама нямаше и следа. Арчи тъкмо изруга тихичко, докато се готвеше да прерови едно по едно нещата, за да намери липсващото си имущество, когато нещо в гардероба привлече погледа му и за момент го смути.

Той можеше да се закълне, че Люсил не притежава бледолилав пеньоар. Та нали самата тя много пъти се беше изказвала с неприязън за лилавия цвят. Той вдигна вежди озадачено и в този момент откъм прозореца се разнесе леко покашляне.

Арчи рязко се обърна и огледа стаята също тъй внимателно, както беше огледал гардероба. Но инспекцията даде отрицателен резултат. Прозорецът, който гледаше към балкона, зееше широко отворен. А на балкона очевидно нямаше никой.

— У-р-р-ф!

Този път не беше възможно да греши. Кашлицата се беше разнесла някъде съвсем близо до прозореца.

Арчи усети как кожата на тила му под ниско подстриганата коса настръхва като на току-що оскубана мисирка. Цялата тази история започваше да му опъва здраво нервите. Докато напредваше тихо и предпазливо на пръсти към прозореца, в ума му изплуваха стари разкази за призраци, които беше чел в по-безгрижни моменти пред весело пламтящия в камината огън и в изпълнена със светлина стая. Той изпитваше усещането — съвсем същото усещане като хората, за които ставаше дума в тези разкази — че не е сам.

И наистина не беше. Свит в една кошница зад креслото, с облегната на ръба муцуна, лежеше великолепен булдог.

— У-р-р-ф! — изръмжа булдогът.

— Господи! — смаяно възкликна Арчи.

Последва дълга пауза, през която булдогът огледа внимателно Арчи, а Арчи огледа внимателно булдога.

По принцип Арчи беше фен на кучешкия род. Колкото и да бързаше, той винаги намираше време да спре и да се порадва на някое срещнато по улицата четириного. Щом попаднеше в чужд дом, първата му работа беше да събере около себе си кучешката популация, да я претърколи по гръб или по гърбове и да започне да я гъделичка по ребрата. Като момче най-голямата му амбиция беше да стане ветеринарен лекар и въпреки че животът го беше прилъгал да поеме по друг път, той знаеше всичко за кучетата, за техните особености, за поведението и навиците им, за това как да ги лекува, когато са болни и как да се отнася с тях, когато са здрави. Накратко, той обичаше кучетата и ако срещата им беше станала при по-щастливи обстоятелства, той несъмнено щеше да установи отлични отношения с този булдог в рамките на не повече от минута. Но в сегашната ситуация Арчи се въздържа от приятелските жестове и продължи да го гледа с няма почуда.

И в този момент пред погледа му, който се беше отклонил встрани, се изпречиха следните предмети: пухкав розов халат, преметнат върху облегалката на един стол, напълно непознат куфар, а върху бюрото снимка в сребърна рамка на някакъв здравеняк във вечерно облекло, когото никога в живота си не беше виждал.

 

 

Много е писано за чувствата на блудния син, който, завръщайки се в дома на своето детство, го намира променен до неузнаваемост. Поетите обаче са пренебрегнали темата — при това, много по-благодатна поради гъстата й наситеност с болезнени емоции — за човека, който се качва в своята стая в хотела и открива, че е пълна с чужди халати, снимки на мъжаги и непознати псета.

Булдог! Сърцето на Арчи направи скок встрани, скок нагоре с финт, две салто морталета и замря във финален стоеж Страховитата истина, която бавно си пробиваше път през бетонираното му съзнание най-сетне беше проникнала до главния център. Той не само се беше озовал в стаята на друг човек, но този друг беше жена! Арчи се намираше в стаята на госпожица Вера Силвъртън.

Обяснението на причината засега убягваше на Арчи. Той беше готов да заложи и последният цент, който би успял да вземе на заем от тъста си, че не е сбъркал номера над вратата. И въпреки всичко стаята, в която се намираше, беше обитавана от госпожица Силвъртън. И макар че в момента способността му да разсъждава не беше на обичайната висота, беше му останал достатъчно здрав разум, който го приканваше да се оттегли.

Арчи се втурна към вратата, но в този момент някой натисна дръжката.

Мъглата на объркването, спуснала се върху разсъдъка на Арчи, се разсея с шеметна скорост. Мислите му запрепускаха стотици пъти по-бързо в сравнение с присъщия им ленив темп. По едно щастливо стечение на обстоятелствата той се намираше само на ръка разстояние от ключа на лампата. Арчи го натисна със светкавична бързина и стаята потъна в мрак. После, като се хвърли безшумно на пода, той пропълзя под леглото. Глухият шум от сблъсъка на главата му с някакво твърдо препятствие, което изглежда беше напречна греда или опора, освен ако не беше поставено там от производителя като лоша шега за неканени под леглата гости, съвпадна с проскърцването на отварящата се врата. След това някой запали лампата и булдогът в ъгъла приветствено изръмжа.

— Как е скъпоценното ангелче на мама?

Като заключи съвсем правилно, че въпросът не е отправен към него и че доброто възпитание в случая не го задължава да отговори, Арчи притисна буза към дъските на пода и продължи да мълчи. Въпросът не беше повторен, но от другия край на стаята се разнесе звук от потупване на човешка ръка в кучешки гръб.

— Какво, помисли си, че маминка е умряла и повече няма да дойде?

Пленителната картина, които тези думи извикаха във въображението му, изпълниха Арчи с болезнен копнеж по неосъществими мечти. Положението, в което се намираше, беше мъчително както във физическо, така и в психическо отношение. Лежеше проснат под чуждо легло върху най-твърдия дъсчен под, който някога е имал за ложе. Освен това беше принуден да направи неприятното откритие, че камериерките в хотел „Ермитажа“ имат навика да използват пространството под леглата като хранилище за цялото количество прах, което измитат от килимите, и голяма част от което в момента беше започнало да прониква в носа и устата му. Двете неща, които Арчи с най-голямо удоволствие би направил в момента, бяха първо да убие госпожица Силвъртън — ако е възможно по най-мъчителен начин — и после да прекара остатъка от живота си в кихане.

След известно време, сторило се на Арчи като половин столетие, той долови звук от отваряне на чекмедже и този факт му се стори обещаващ. Като семеен мъж с дълъг стаж, той заключи, че това означава прибиране на фуркети. Сигурно в този момент дяволската жена се оглеждаше в огледалото с разпусната коса. После щеше да я разреше, а след това да започне да я навива около пръстите си. Да кажем, че това щеше да продължи десетина минути. А след това? Господи! Тази жена щеше да си легне и да угаси лампата, и той, след като изчака известно време, докато тя заспи, щеше да изпълзи изпод леглото и да се изниже. При положение, че до тогава щяха да изминат най-малко четиридесет и пет минути…

— Излизай!

Арчи настръхна. За миг изпита плаха надежда, че тази реплика, както нейните посестрими преди това, би могла да бъде отправена към кучето.

— Излизай изпод леглото! — произнесе строг глас. — И внимавай! Имам пистолет!

— Вижте сега, право да ви кажа — започна Арчи предразполагащо, като се измъкна от скривалището си и се усмихна толкова подкупващо, колкото може да се усмихва човек, току-що цепнал главата си в крака на легло — предполагам, че всичко това ви изглежда доста странно, ала…

— Господи! — възкликна госпожица Силвъртън.

На Арчи се стори, че дамата правилно е схванала думите му и коментарът на ситуацията е изключително точен.

— Какво правите в стаята ми?

— Е, като стана дума за това… не бих го споменал, ако сама не бяхте засегнали тази тема… какво правите вие в моята?

— Вашата?

— Ами, очевидно някой някъде е направил грешка, но това е стаята, в която снощи спах — сподели спомени от близкото минало Арчи.

— Но администраторът ми каза, че ви е попитал дали ще имате нещо против да ми я отстъпите, а вие сте отговорили, че не възразявате. Идвам тук всяко лято, когато нямам ангажимент и винаги ме настаняват в тази стая.

— Боже мой! Сега си спомням. Момчето наистина спомена нещо за стаята, но аз се бях замислил и не му обърнах внимание. Значи това е казал, така ли?

Госпожица Силвъртън беше свъсила вежди. Ако някой филмов режисьор погледнеше лицето й в момента, щеше да остане с впечатление, че по него е изписано разочарование.

— Защо все ми върви накриво в този проклет свят? — със съжаление заяви тя. — Когато зърнах крака ви да се подава изпод леглото, си помислих, че всичко е готово за един чудесен рекламен материал. Бих могла да затворя очи и да си представя историята във вестниците. На първа страница, със снимки: „Смела актриса залавя крадец“. Дявол да го вземе!

— Страшно съжалявам, честно!

— Така ми трябваше нещо подобно. Имам си рекламен агент, но всичко, което мога да кажа за него е, че си хапва добре, спи спокойно и има достатъчно ум в главата, за да осребрява всеки месец чека си без да забрави за какво е влязъл в банката, но като оставим това настрана, казвам ви, че изобщо не го бива за работа! Ползата от него за едно момиче с амбиции, е колкото от болка в корема. Преди три седмици за първи път успя да пусне материал за мен във вестниците, но дори и тогава, най-умното нещо, за което се сети, беше, че любимият ми плод за закуска е ябълка. На какво прилича това, питам ви!

— Отвратително! — поклати глава Арчи.

— Помислих си, че веднъж и моят ангел-пазител е запретнал ръкави и е сторил нещо за мен. „Звезда на сцената и среднощен грабител“ — мечтателно промълви госпожица Силвъртън. — „Любимка на театралната публика осуетява плановете на престъпник“.

— Наистина неприятно — съгласи се съчувствено Арчи. — Е, сигурно искате да си легнете и прочие, и прочие. По-добре да си тръгвам, а! Довиждане!

В неотразимите очи на госпожица Силвъртън внезапно проблесна пламъче.

— Почакайте!

— Ъ?

— Почакайте. Хрумна ми нещо! — Тъжна и замислена допреди миг, сега тя беше обзета от радостно оживление. — Сядайте!

— Да седна?

— Точно така. Сядайте и постоплете онова кресло. Измислих нещо.

Арчи седна, както му беше наредено. Иззад лакътя му булдогът го изгледа мрачно от кошницата.

— Познават ли ви в този хотел?

— Да ме познават? Цяла седмица вече съм тук.

— Имам пред вид, знаят ли кой сте? Знаят ли, че сте порядъчен гражданин?

— Е, ако става дума за това, предполагам, че не знаят. Но…

— Чудесно! — доволно заяви госпожица Силвъртън. — Тогава всичко е наред. Можем да действаме!

— Да действаме!

— Ами, да, разбира се! Това, което искам, е историята да се появи във вестниците. За мен няма никакво значение дали по-късно ще се окаже, че е станала грешка и че вие, в края на краищата, не сте крадец, който се е домогвал до накитите ми. Представа нямам защо не се сетих за това по-рано. Седя си тук и се оплаквам, че не сте истински крадец, а всъщност няма никакво значение дали сте или не сте. Трябва просто да се втурна навън, да се развикам и да събудя целия хотел. Хората ще дотичат тук, ще ви задържат, а аз ще разкажа за това на вестниците и всичко ще бъде наред!

Арчи скочи от креслото, сякаш някой бе излял в скута му цял чайник с вряла вода.

— Слушайте! Недейте така!

— Какво има? — загрижено попита госпожица Силвъртън. — След като накарам някой да ме свърже с Ню Йорк и разкажа случката на журналистите, можете да обясните всичко и ще ви пуснат. Нима имате нещо против да ми направите лична услуга и да прекарате един-два часа в килия? Ами тук сигурно няма никакъв затвор и просто ще ви заключат в някоя стая. Дори на едно десетгодишно дете окото му няма да мигне — заувещава го госпожица Силвъртън. — На шестгодишно — поправи се тя.

— Но, дявол да го вземе… имам пред вид… искам да кажа, ами че аз съм женен!

— Така ли? — учтиво произнесе госпожица Силвъртън, без да проявява особен интерес. — Аз самата съм била омъжена. Не бих казала, че е лошо, но не е и кой знае колко хубаво. Сигурно има и такива, на които това им харесва, но на мен и малко ми стига. Първият ми съпруг — продължи тя, зареяна в спомени — беше пътешественик. За две седмици разбрах що за стока е и му казах да продължи да си пътешества. Виж, вторият ми съпруг — той в никакъв случай не беше джентълмен. Спомням си веднъж…

— Вие не разбирате какво имам пред вид. Наистина не разбирате. Ако тази отвратителна история се разчуе, съпругата ми ужасно ще се разгневи!

В изненадания поглед на госпожица Силвъртън се четеше огорчение.

— Нима искате да кажете, че заради подобна дреболия няма да ми помогнете да се появя по първите страници на всички вестници — със снимки? Къде е вашето кавалерство?

— Пет пари не давам за моето проклето кавалерство!

— Освен това, какво значение има, че малко ще се поразсърди? Ще й мине. Можете да уредите това. Ще й купите кутия бонбони. Не че аз самата обичам бонбони. Винаги съм казвала, че може и да са сладки, но погледнете какво правят с ханша Честна дума, когато престанах да си похапвам бонбони, още първата седмица отслабнах с триста грама. Вторият ми съпруг — не, излъгах, става дума за третия — третият ми съпруг каза… Слушайте, какво става? Къде отивате?

— Тръгвам си! — решително заяви Арчи. — Изчезвам!

В очите на госпожица Силвъртън проблесна опасно пламъче.

— Достатъчно! — каза тя, като вдигна пистолета. — Спрете на място, или ще стрелям.

— Хайде де!

— Не се шегувам!

— Слушай, душице — каза спокойно Арчи, — неотдавна, по време на войната, един куп хора във Франция непрекъснато в продължение на пет години всеки Божи ден гърмяха по мен с пушкала като ей това тук, а аз все още съм си жив и здрав, нали така! Искам да кажа, ако трябва да избирам дали да остана тук и местните полицаи да ме заловят във вашата стая, след което проклетата история да гръмне във вестниците, да се изложа на какви ли не неприятности и съпругата ми да помисли, че имам вземане-даване с вас, та казвам, ако трябва да избирам…

— Поемете си дъх и започнете отново! — прекъсна речта му госпожица Силвъртън.

— Ами, просто искам да кажа, че предпочитам да рискувам да получа куршум в старата кратуна, отколкото да участвам във вашия скеч. Така че стреляйте и наслука!

Госпожица Силвъртън свали пистолета, свлече се в креслото и се разплака.

— Мисля, че вие сте най-противният мъж, когото съм срещала! — изхлипа тя. — Много добре знаете, че от гърмежа щях да припадна.

— В такъв случай — с облекчение произнесе Арчи, — довиждане, всичко най-хубаво, чао, оревоар и ариведерчи! — Аз се измитам!

— Разбира се! — енергично извика госпожица Силвъртън, съвземайки се с удивителна бързина от припадъка си. — Разбира се, ще се изметете! Мислите си, че щом не умея да стрелям с пистолет, аз съм безпомощна. Почакайте! Пърси!

— Аз не се казвам Пърси.

— Никога не съм твърдяла това. Пърси! Пърси! Ела при маминка!

Иззад креслото се разнесе скърцане и шумолене. Едно тежко тяло се просна на килима. Като се влачеше така, сякаш от съня ставите му се бяха схванали, и дишаше хрипливо през чипия си нос, до тях допълзя великолепният булдог. Извън кошницата той изглеждаше още по-внушителен.

— Пази го, Пърси! Добро куче, пази го! О, небеса! Какво му става?

И с тези думи войнствената до преди миг дама, надавайки сподавен страдалчески стон, се хвърли на пода до животното.

Пърси очевидно не беше във форма. Той сякаш съвсем не можеше да помръдне крайниците си. Гърбът му беше странно извит и когато господарката му го докосна, той нададе жаловит вой.

— Пърси! О, какво му стана? Носът му пари!

Сега беше моментът, когато сред вражеските редици бяха настанали смут и паника, Арчи да напусне тихомълком полесражението. Но той никога, още от онзи ден, когато единадесетгодишен беше носил един голям, мокър и кален териер с възпалена лапа цели три мили и го беше положил върху най-хубавия диван в хола на майка си, не би могъл да обърне гръб при гледката на болно куче.

— Май му е зле, а?

— Той умира! О, той умира! Да не би това да е куча чума? Той никога не е боледувал от куча чума.

Арчи огледа страдалеца със сериозния поглед на специалист и поклати глава.

— Не е — заключи той. — Чумавите кучета издават гъргорещ звук.

— Но той издава гъргорещ звук!

— Не, той издава гъгнещ звук. Има голяма разлика между гъргорене и гъгнене. Не е едно и също, в никакъв случай. Искам да кажа, когато гъргорят — гъргорят, когато гъгнат — гъгнат. По това може да се познае. Ако питате мен — той прокара ръка по гърба на кучето — Пърси отново изквича, — знам какво му е.

— Един грубиян го ритна по време на репетиция. Мислите ли, че има вътрешно увреждане?

— Ревматизъм е — каза Арчи. — Добрият стар ревматизъм. Това е проблемът.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно!

— Но какво да направя?

— Изкъпете го с гореща вода, поглезете го и го подсушете добре. Той ще се наспи хубаво и ще му мине. После, още утре сутрин, му дайте натриев салицилат.

— В никакъв случай не мога да запомня това.

— Аз ще ви го напиша. Трябва да му давате между десет и двадесет грана три пъти дневно, разтворени в тридесет грама вода. И го разтрийте с подходящ за целта мехлем.

— И той няма да умре?

— Да умре! Той ще доживее до вашите години! Искам да кажа…

— Ще ви разцелувам! — развълнувано заяви госпожица Силвъртън.

Арчи отстъпи назад като подплашен кон.

— Не, не, в никакъв случай! Няма нужда от такова нещо, наистина!

— Вие сте сладур!

— Да. Искам да кажа, не. Не, в никакъв случай!

— Не знам какво да кажа! Какво да кажа?

— Лека нощ — подсказа й Арчи.

— Ще ми се да можех да направя нещо за вас! Ако не бяхте тук, сигурно щях да се побъркам от тревога!

В този момент на Арчи му хрумна страхотна идея.

— Наистина ли искате да направите нещо за мен?

— Само кажете какво!

— Тогава искам като истинска сладка душица утре незабавно да се върнете в Ню Йорк и да продължите вашите репетиции.

Госпожица Силвъртън поклати глава.

— Не мога да направя това.

— Е, добре! Но не ви моля за кой знае какво, нали така?

— Не е кой знае какво ли! Никога няма да простя на онзи човек, който ритна Пърси.

— Чуйте ме сега, скъпа госпожице Силвъртън. Вие сте останала със съвсем погрешно впечатление. Всъщност, добрият стар Бенам лично сподели с мен, че безкрайно почита и уважава Пърси и за нищо на света не би го ритнал. Знаете ли, това е било по-скоро бутане, отколкото ритане. Почти можете да го наречете леко тласкане. Истината е, че в театъра е било съвсем тъмно и той тръгнал странешком по една или друга причина, несъмнено с най-добри подбуди, и за нещастие е мушнал с обувката си добрия стар звяр.

— Защо тогава не ми обясни това?

— Доколкото успях да разбера, вие не сте му дали възможност.

Госпожица Силвъртън се поколеба.

— Винаги съм мразела да се връщам, след като съм напуснала някое шоу — каза тя. — Това ме прави да изглеждам толкова слабохарактерна!

— Ни най-малко! Те ще извикат три пъти „хип-хип ура“ и ще си помислят, че сте чудесна. Освен това, така или иначе трябва да отидете в Ню Йорк. Да заведете Пърси на ветеринар, нали така!

— Разбира се. Както винаги, имате право! — госпожица Силвъртън отново се поколеба. — Наистина ли ще бъдете доволен, ако се върна в шоуто?

— Ще тръгна с песен из хотела! Бенам е мой голям приятел. Невероятен веселяк, а тази история направо го е изкарала от релсите. Освен това, помислете си за всички онези хорица, които ще останат без работа — как им казвахте — имаше нещо общо с маса!

— Много добре.

— Ще го направите ли?

— Да.

— Слушайте, вие наистина сте една от най-великите! Като истинска майчица! Това е чудесно! Е, мисля да ви пожелая лека нощ.

— Лека нощ. И много ви благодаря!

— О, не, няма защо!

Арчи се запъти към вратата.

— О, между другото — обърна се той.

— Да?

— Ако бях на ваше място, щях да хвана най-ранния влак за Ню Йорк. Нали разбирате… ъ-ъ-ъ… трябва да заведете Пърси на ветеринар колкото се може по-скоро.

— Вие наистина мислите за всичко — каза с признателност госпожица Силвъртън.

— Да — замислено отговори Арчи.