П. Г. Удхаус
Гафовете на Арчи (6)

6
Бомбата

Арчи безшумно се вмъкна в съседната стая и спря, заслушан напрегнато. Той не беше раздразнителен по природа, но в този миг изпита неприятното чувство, че Съдбата се заяжда с него съвсем незаслужено, ей така от спортна злоба.

— В имиту нъ Законъ!

Има моменти, когато и най-отявлените храбреци губят и ума, и дума. В тази критична ситуация Арчи несъмнено би трябвало да отиде до вратата, да я отвори, да обясни присъствието си с няколко добре подбрани думи и, общо взето, да представи цялата история с присъщия си такт. Но мисълта, че ще се изправи пред куп полицаи в сегашното си оскъдно облекло, го накара сериозно да се огледа наоколо за скривалище.

До отсрещната стена имаше канапе с висока извита облегалка, сякаш поставено там точно с цел удобно укритие от Закона. Точно в мига, когато последните видими части от Арчибалд Мофам изчезваха зад хоризонта, силен трясък и шум от разхвърчали се трески оповести, че представителите на Закона, след като бяха изпълнили формалността да почукат с ръка, бяха започнали да блъскат с топор. Миг по-късно вратата поддаде и стаята се изпълни с грохот от трополящи крака. Арчи се прилепи към стената с безмълвната решимост на инатлива мида, бранеща от посегателства бисерчето си и започна да се надява на чудо.

Помисли си, че бъдещето му в близките няколко минути зависи, за добро или за зло, изцяло от природната интелигентност на полицаите. Ако нахълталите в студиото блюстители на Реда бяха от онези съобразителни и бдителни мъже, каквито мислеше, че са, те щяха да видят безпорядъка в спалнята и, заключвайки, че преследваният от тях човек е жертвал реда за сметка на бързината, нямаше да губят време за претърсване на един, както по всичко личеше, празен апартамент. Ако, от друга страна, обаче, бяха ограничени глупаци, каквито за съжаление от време на време успяват да се вредят дори в образцовите полицейски управления, те несъмнено щяха да преместят канапето и да завлекат Арчи във фокуса на общественото внимание — перспектива, която караше скромната му душа да се нагъва по краищата и горко да се вайка. Ето защо, когато след няколко минути дрезгав глас заяви, че „бандитът е офейкал пу аварийнуту стълбище“, той изпита безкрайно облекчение. Способността на нюйоркските полицаи да разсъждават логично повиши рязко рейтинга им пред Арчи.

Последва кратък военен съвет, който се проведе в спалнята, затова Арчи не успя да чуе нищо друго освен неясно, идващо отдалеч боботене. Той не успя да узнае основната стратегия, колкото и да напрягаше слух, но тъй като съветът беше последван от трополене на големи ботуши по посока на вратата, а после се възцари тишина, Арчи заключи, че групата, след като е претърсила студиото и е установила, че е празно, е решила да се върне към изпълнението на други, по-плодоносни задължения. Затова Арчи благородно даде на полицаите достатъчно време да се отдалечат, след което предпазливо подаде глава над канапето както ясното слънце показва срамежливо лик в ранни зори.

Благодатна тишина се беше възцарила наоколо. Студиото галеше погледа със своята пустота. Нито звук не нарушаваше идиличния покой.

Арчи се надигна. За първи път през тази дълга сутрин, изпълнена със смразяващи кръвта преживявания, той започна да усеща, че има Господ на небето и че той отново е отправил благ поглед към земята. Най-сетне в края на тунела се беше появила светлинка и от изсъхналата клонка на Живота започнаха да прокарват зелени филизи. Арчи се протегна, тъй като от лежане под канапета на човек му се схваща гърба, и като се отправи към спалнята, отново вдигна панталона от туид.

Трябва да отбележим, че Арчи винаги беше проявявал строга взискателност към облеклото си. Друг мъж при подобни обстоятелства навярно щеше набързо да навлече нещо, ала Арчи, изправен пред трудния избор на вратовръзка, доста проточи тази процедура. Той се спря на една, която правеше чест на вкуса на господин Мун, очевидно човек, свикнал да се облича елегантно, но установи, че не е в тон със сериозния вид на костюма от туид, свали я, избра друга и тъкмо оправяше възела и се наслаждаваше на резултата, когато вниманието му беше привлечено от тих звук, който приличаше на нещо средно между покашляне и подсмърчане. Арчи се обърна и се озова лице в лице или ако искаме да сме съвсем прецизни лице в гръден кош с огромен униформен исполин с ясни сини очи, който беше влязъл в стаята откъм аварийното стълбище. В ръката му небрежно се поклащаше дебела палка, а погледът, с който удостои Арчи, беше напълно лишен от благоразположение.

— А! — отбеляза той.

— О, ето ви и вас! — изхъхри Арчи и побърза да потърси здравата опора на близкия скрин, усещайки как краката му внезапно приемат пихтиеста консистенция. Той преглътна с мъка и реши веднага да приложи тактика на размекване. — Разбира се, виждам, че всичко това ви се струва твърде, тъй да кажа, странно и прочие — започна любезно Арчи.

Полицаят не се опита да направи никакъв анализ на емоциите си. Той отвори уста, която само миг преди това изглеждаше така, сякаш не би могла да бъде отворена освен с помощта на някоя мощна машинария, и изрева една единствена дума:

— Касиди!

Далечен глас излая нещо в отговор. Приличаше на рев на алигатор, който зове събрата си в другия край на пусто блато.

Откъм стълбите долетя тропот от подковани обуща и след малко стаята се изпълни с още един пазител на Закона, по-едрокалибрен от първия. Той също размахваше дебела палка и също като своя колега впи смразяващ поглед в Арчи.

— Боже, пази Ирландия! — рече той.

Думите очевидно имаха повече характер на ругатня, отколкото на практически коментар върху ситуацията. След като ги произнесе, новопристигналото фанте заприщи вратата както онази непоклатима скала от пещерата на Аладин и съсредоточено задъвка дъвка.

— Къде гу пипна? — полюбопитства вторият полицай след кратко мълчание.

— Открих гу тук вътре, кат съ опитваше да съ маскира.

— Казах му аз на Капитана, че съ крие тъдява, ама той си знаеше своето — бил се измъкнал пу аварийнуту стълбище — заяви полицаят с дъвката, с мрачния триумф на подчинен, чийто разумен съвет е бил пренебрегнат от висшестоящите. Той прехвърли цялото парче дъвка (безцелно, както би отбелязал някой) от другата страна на могъщите си челюсти и за първи път се обърна направо към Арчи:

— Закопчан си! — уведоми го той.

Арчи подскочи като ужилен от злобен стършел. Суровата прямота на думите рязко го изтръгна от подобното на транс състояние, в което беше изпаднал. Това противоречеше на всички негови очаквания. Той предполагаше, че ще трябва да изтърпи един период на досадни обяснения, преди да му позволят да се отправи към вкусния обяд, за който стомахът му мечтателно въздишаше от толкова дълго време, но и през ум не му беше минало, че могат да го арестуват. Разбира се, в края на краищата той щеше да успее да обясни как стоят нещата, щеше да извика свидетели, които да гарантират за него и за чистотата на помислите му. Междувременно обаче целият този злополучен инцидент щеше да се появи във вестниците, разкрасен с онази неприятна насмешливост, която репортерите са тъй склонни да проявяват дори и при най-незначителна възможност. Арчи щеше да се чувства като ужасен глупак. Да не говорим за момчетата, които щяха да го будалкат за това до края на дните му. Името на стария Брустър също щеше да бъде намесено, а на Арчи му беше ясно като бял ден, че неговият тъст, който никак не обичаше името му да се мярка във вестниците, щеше да бъде по-разлютен и от котило пепелянки.

— Не, слушайте, не може така! Нали разбирате, наистина не може! — изписка той.

— Закопчан си! — спокойно повтори колосът от прага.

— И ’сичко, дету гу изпееш — добави неговият малко по-дребен колега — ще бъде използвану срещу теби в съда.

— А пък, аку съ опиташ дъ избягаш — добави първият полицай, като размаха палката си — ще ти строшим тиквата на парченца.

И, като очертаха този забележително ясен и добре оформен сценарий, двамата потънаха в мълчание. Полицай Касиди отново запремята дъвката от едната страна на устната си пещера в другата. Полицай Донахю огледа намръщено ботушите си.

— Ама слушайте — опита се да ги вразуми Арчи, — това е грешка, да знаете. Абсолютно ужасна грешка, уважаеми полицаи. Аз изобщо не съм този, когото преследвате. Човекът, когото търсите, общо взето, няма нищо общо с мен. Нищичко!

Нюйоркските полицаи никога не се смеят по време на дежурство. Сигурно в правилника има някаква забрана за това. Но полицай Донахю позволи на лявото ъгълче на устата си едва доловимо да потрепне, а по лицето на полицай Касиди премина мигновен мускулен спазъм, който наруши покоя на скалистата му физиономия, както лекият бриз набраздява повърхността на някое бездънно езеро.

— Сички тъй дрънкат! — отбеляза полицай Донахю.

— Тез ги разправяй на някой друг! — допълни полицай Касиди. — Бабкок пропя.

— Точно тъй. Пропя таз сутрин — потвърди полицай Донахю.

Нещо смътно проблесна в паметта на Арчи.

— Бабкок? — рече той. — Знаете ли, това име май ми се струва някак познато. Почти съм сигурен, че го прочетох във вестника или нещо подобно.

— О, я си затваряй кречеталото! — с отвращение произнесе полицай Касиди.

Двамата полицаи си размениха погледи, изпълнени със строго неодобрение. Повдигаше им се от такова лицемерие.

— Прочел го бил във вестника или нещо подобно!

— Господи! Сега си спомням. Това е човекът, арестуван за онази работа с облигациите. За Бога, драги ми полицаи — смаяно възкликна Арчи, — нима е възможно да сте останали с впечатление, че аз съм Мозъкът, за когото пишеше във вестника? Хайде де, та това е абсолютно безпочвена теория! Нали така, питам ви! Кажете честно, момчета, приличам ли ви на Мозък?

Въздишката на полицай Касиди, зародила се някъде дълбоко в гигантските му недра, прозвуча като първия тътен на приближаващ циклон.

— Аку знаех — заяви той със съжаление, — че тоз човек ще се окаже проклет англичанин, щях дъ рискувам и дъ гу цапардосам с мойта палка по тиквата.

Полицай Донахю обмисли този довод и го намери за съвсем основателен.

— А-ха! — произнесе с разбиране той, след което враждебно изгледа Арчи. — Добре познавам тоз тип хора. Тъпчат бедните пу улицата!

— Можиш да тъпчеш бедните пу улицата — сурово изрече полицай Касиди, — но не се изненадвай, ако някой божи ден те ухапят пу крака!

— Но драги мой сър — възропта Арчи, — аз никога не съм тъпкал…

— Някой ден — прекъсна го полицай Донахю мрачно — водите на Шенън^[1] ще потекат окървавени към морето!

— Няма спор! Но…

Полицай Касиди нададе радостен вик.

— Що пък да не гу цапардосаме — въодушевено предложи той, — а после ще речем на Капитана, че е оказал съпротива, когат’ сме изпълнявали задълженията си?

В очите на полицай Донахю веднага проблесна одобрение и ентусиазъм. Той твърде рядко биваше осенен от такива блестящи хрумвания, но това не му пречеше да ги оценява по достойнство, когато друг ги предложеше, и никога не пропускаше да похвали този, когото трябва. Полицай Донахю не беше нито дребнав, нито свидлив.

— Работи ти мозъка, Тим! — възхитено възкликна той.

— Ами, просто ми хрумна — скромно отвърна господин Касиди.

— Страхотна идея, Тими!

— Ей така ми дойде на ум — каза господин Касиди, като махна с ръка, сякаш нищо особено не е сторил.

Слушайки този диалог, Арчи усети как косата му се отлепва от тила. За пореден път откакто се беше озовал в тяхната компания, той ясно си даде сметка за изключителната физическа надареност на тези двама мъже. Полицейското управление в Ню Йорк поставя пред онези, които желаят да постъпят в редовете на полицията, твърде високи изисквания по отношение на ръст и телосложение, но беше очевидно, че тези приятелчета, Донахю и Касиди, сигурно са били приети от раз.

— Чуйте ме, момчета — започна притеснено той.

В този миг от външната стая се разнесе рязък и властен глас.

— Донахю! Касиди! Какво, по дяволите, означава това?

За момент Арчи изпита усещането, че някакъв ангел е запърхал с крила и се е спуснал на земята да му помогне. И ако случаят беше такъв, то този ангел беше избрал най-подходящото въплъщение — на капитан от полицията. Новодошлият беше доста по-дребен от своите подчинени — дотолкова по-дребен, че на Арчи му беше приятно да го гледа. От дълго време на него му се щеше да спре поглед на някого, чийто ръст се класифицира като среден по общоприетите стандарти.

— Защо сте напуснали постовете си?

Ефектът от появата на сцената на това ново действащо лице върху господата Касиди и Донахю беше мигновен и изпълни Арчи със задоволство. Те сякаш се смалиха до почти нормални размери, а държанието им стана почтително.

Полицай Донахю отдаде чест.

— Аку ръзрешите, сар…

Полицай Касиди почти веднага последва неговия пример.

— Ние, такова, сар…

Капитанът изгледа полицай Касиди смразяващо и като го остави в това консервирано състояние, се обърна към полицай Донахю.

— Стуя си аз нъ аварийнуту стълбище, сар — започна полицай Донахю с раболепно уважение, което освен че изпълни душата на Арчи с мед и амброзия, го удиви безкрайно — и през ум не ми беше минало, че тази свирепа хрътка е способна да говори по такъв начин, — какту бяхте наредили, и изведнъж чувам подозрителен шум. Влязух тихичко, сар, и виждам тоз охлюв… ъ-ъ… виждам обвиняемия, сар, пред огледалото, стои и съ гледа. Тогаз извиках полицай Касиди на помощ. И го закопчахме… арестувахме гу, сар.

Капитанът изгледа Арчи. На Арчи му се стори, че погледът му е студен и изпълнен с презрение.

— Кой е той?

— Мозъкът, сар.

— Кои?

— Обвиняемият, сар. Мъжът, когото търсим.

— Вие може да го търсите. Аз — не! — отсече капитанът.

Въпреки облекчението, което изпита, Арчи си помисли, че капитанът можеше да се изрази по-учтиво.

— Това не е Мун. Изобщо не прилича на него.

— В никакъв случай! — съгласи се Арчи сърдечно. — Това е някаква грешка, стари друже, както се опитвах да…

— Млъквай!

— О, веднага!

— Видяхте снимката в участъка. Да не искате да ми кажете, че намирате някаква прилика?

— Аку ръзрешите, сар… — плахо се намеси полицай Касиди, излизайки от замразеното състояние, в което го беше оставил капитанът.

— Е?

— Помислихме си, че съ маскира, та да не гу познаят.

— Ти си тъпак! — заяви ядосано капитанът.

— Тъй вярно, сар! — покорно се съгласи полицай Касиди.

Уважението на Арчи към полицейския капитан вече удряше тавана. Той сякаш беше в състояние с една-едничка дума да съкрати с години живота на двамата огромни нещастници. Ситуацията му заприлича на една от онези истории, в Които се разказва за дресьори на лъвове. Арчи искрено се надяваше да види след известно време как полицай Донахю и неговият стар приятел и колега Касиди ще започнат да скачат през пламтящи обръчи.

— Кой си ти? — обърна се капитанът към Арчи.

— Ами, казвам се…

— Какво правиш тук?

— Това, знаете, е доста дълга история. Не искам да ви отегчавам и прочие.

— Тук съм, за да слушам. Мен не можеш да отегчиш.

— Страшно мило от ваша страна, че мислите така — заяви Арчи, изпълнен с благодарност. — Искам да кажа, това ще ме улесни и тъй нататък. Нали знаете колко отвратително се чувства човек, когато започне да разправя надълго и нашироко някоя дяволски заплетена история — постоянно се чуди дали слушателят му не гори от нетърпение всичко най-сетне да свърши, та да се прибере вкъщи. Искам да кажа…

— Ако — заяви мрачно капитанът — си решил да ми късаш нервите с небивалици, престани. Ако се опитваш да ми обясниш какво правиш тук, говори по-кратко и по-разбираемо.

Арчи схвана какво се иска от него. Така де, времето е пари — това беше модерното оправдание на вечно бързащите хора — и неща от този род.

— Е, всичко стана заради банския костюм — каза той.

— Какъв бански костюм?

— Моят, не разбирате ли? Плажна премяна с лимонен цвят. Доста ярка и прочие, но ако се сложи където трябва, не изглежда чак толкова зле. Е, всичко, знаете, започна оттам, че си стоях на един проклет пиедестал, заел поза за скок — за корицата, нали така. Не знам дали някога вие самият сте правили нещо подобно, но човек получава страхотни болки в гръбнака. Както и да е, това е доста встрани от темата, предполагам — не знам защо го споменах. Така, тази сутрин обаче той страшно закъсня и аз излязох…

— Какви, по дяволите, ми ги разправяш?

Арчи го изгледа изненадано.

— Не се ли изразявам ясно?

— Не.

— Е, разбирате за банския костюм, нали? Онзи добър стар бански костюм, за него ми е думата, а?

— Не.

— О, така ли? — каза Арчи. — Доста неприятно. Е, искам да отбележа, че точно за този бански костюм може да се каже, че стои в дъното на цялата дяволска история. А за корицата разбирате, нали? По въпроса за корицата всичко ви е ясно, прав ли съм?

— Каква корица?

— Че как, за списанието?

— Какво списание?

— Е, тук вече ме хванахте натясно. Едно от онези лъскави малки периодични издания, нали знаете, дето виждате да се подават оттук-оттам по лавките за вестници.

— Не знам за какво говориш — рече капитанът. Той изгледа Арчи недоверчиво и враждебно. — И ще ти кажа направо, че никак не ми харесваш. Предполагам, че си някой от неговите приятелчета.

— Вече не съм! — решително заяви Арчи. — Искам да кажа, що за приятел е човек, който те кара да стоиш на проклет пиедестал и заради който получаваш страхотни болки в гръбнака, а после никакъв не се вясва и те оставя да се мотаеш наоколо по бански костюм…

Изглежда повторното въвеждане на мотива за банския костюм накара полицейския капитан да кипне. Лицето му се наля с кръв.

— Ти, какво, будалкаш ли ме? Ей сега ще те тикна в ареста!

— Аку ръзрешите, сар! — изреваха в един глас полицай Донахю и полицай Касиди. По време на професионалната си кариера те рядко бяха чували техния началник да изказва мнение, което напълно да съвпада с тяхното, но в конкретния случай, според тях, той несъмнено беше сторил точно това.

— Не, честна дума, драги мой, далеч съм от тази мисъл…

Арчи щеше да продължи с обясненията, ала в този момент сякаш целият свят се сгромоляса. Или поне така прозвуча. Някъде съвсем близо нещо избухна с оглушителен гръм, който разтърси стъклата на прозореца и запрати залитналия Арчи в негостоприемните ръце на полицай Донахю.

Тримата пазители на Закона се спогледаха.

— Аку ръзрешите, сар! — извика полицай Донахю, като отдаде чест.

— Какво?

— Ръзрешете да доложа, сар!

— Е?

— Нещо избухна, сар!

Информацията, колкото и добронамерена да беше, очевидно ядоса капитана.

— Какво, по дяволите, предполагаш, си помислих, че се е случило? — силно раздразнен попита той. — Това беше бомба!

Арчи би могъл да коригира тази диагноза, защото макар и слаб, през една дупка на тавана в стаята вече беше започнал да прониква приятен мирис на алкохол и пред очите му изплува образът на Дж Б. Уилър, който предишната сутрин с такова умиление беше погледнал онова каче в студиото на горния етаж. Дж. Б. Уилър беше заявил, че иска бърз резултат, и го беше получил. Арчи отдавна беше престанал да гледа на Дж Б. Уилър като на нещо повече от злокачествено образувание в обществената система, но беше длъжен да признае, че в момента той определено му беше направил неоценима услуга. Честните пазители на Закона, разсеяни от неизмеримо по-голямата притегателна сила на това последно събитие, сякаш вече бяха забравили за неговото съществуване.

— Извинете! — каза полицай Донахю.

— Какво?

— Дойде отгоре, сар.

— Разбира се, че дойде отгоре. Касиди!

— Сар?

— Слез долу на улицата, извикай подкрепленията и застани на входа, за да не нахълта тълпата. След пет минути целият град ще се струпа тук.

— Слушам, сар!

— Не пускай никого!

— Няма, сар!

— Постарай се. Хайде, Донахю, тръгвай с мен. По-живо.

— Веднага, сар! — отговори полицай Донахю.

След миг Арчи остана сам в студиото. Две минути по-късно той предпазливо се спускаше по аварийното стълбище, следвайки скорошния пример на господин Мун. Арчи не беше успял да опознае добре господин Мун, но беше видял достатъчно, за да разбере, че в определени кризисни ситуации неговите методи даваха резултат и трябваше да се следват. Елмър Мун не беше добър човек, етиката му беше под всякаква критика, а моралните му принципи твърде съмнителни, но по въпроса за измъкване от опасна и трудна ситуация явно нямаше равен на себе си.