Ан Стюарт
Лунен танц (9)

Глава 8

Жената беше грациозна, прекрасна. Но мъжът, когото беше изненадала в банята, беше дори още по-привлекателен. Висок, силен и невъобразимо мъжествен, въпреки че лицето му беше много красиво, а косата му — копринена и златна като узряло жито. Той стана, щом Джулиет влезе в стаята, а на изразителната му уста заигра горчива усмивка. Самообвиняваше се за онова, което беше станало.

— Предполагам, че вече няма тайни между нас — каза той, като й се усмихна чаровно. — Аз съм Валериън Ромни.

— Ромни? — запита тя и постави малката си ръка в неговата.

— Валериън!

Гласът на Фелън долетя точно иззад гърба й, но предупреждението му закъсня. Брат му повдигна рамене. Тя му беше предложила да си стиснат ръцете по мъжки, но той обърна дланта й и й целуна ръка.

— Тя живее с нас, Фелън. Рано или късно, щеше да разбули всички тайни. Ако питаш мен, сега ми е по-леко на душата. Играеш ли шах?

— Не много добре — призна си тя.

— Още по-добре — каза Валериън. — Брат ми винаги безмилостно ме побеждава. Сега ще мога да си отмъстя на теб.

Над рамото му тя погледна към мъжа, чието име явно беше Фелън Ромни. Той стоеше и просто ги наблюдаваше, а в сребърносивите му очи нямаше никакво изражение.

— За мен ще бъде удоволствие — каза тя скромно. — Ако не съм необходима в кухнята.

— Няма да я караш да работи, нали, Фелън? — под формата на въпрос, но доста настоятелно, го помоли брат му.

— И защо не? Тя дойде тук като момче за всичко, а не като момиче, за което трябва да се грижим — отговори той и се отправи към вратата.

— Тя може да бъде моят паж — заяви Валериън — Може да й дадем костюм от кадифе и тя ще ми подава парфюма, когато ми потрябва.

— Но ти не искаш свидетел на срещите си с интелектуалката, нали, малки ми братко? — запита го Фелън.

Усмивката на Валериън стана несигурна, а после изчезна.

— Да, не бих желал — съгласи се той. — Въпреки че чуждата компания може и да е добре дошла. Поне ще ме накара да се сдържам.

— Аз пък разчитам на здравия ти разум.

— Ако бях на твое място, не бих разчитал на него. Здравият ми разум като че ли излита през прозореца в момента, в който се оставя ти и Ханигън да ме убедите да навлека някоя рокля — каза Валериън, а гласът му преливаше от отвращение.

— Това е много добро прикритие — колебливо рече Джулиет. — Никога не бих се досетила.

Валериън й се усмихна.

— Защото и ти самата беше заета да се мъчиш да изкараш другите глупаци. Признавам, изглежда имам актьорска дарба. Може би трябва да си опитам щастието на сцената, Фелън. Ако се наложи завинаги да напуснем Англия.

— Да напуснете Англия? — повтори Джулиет.

— Валериън — уморено каза Фелън, — какво е станало с твоето благоразумие?

— Използвах го като защита срещу всички други — каза той. — И сега не ми остана такова, че да ме защити от твоя шпаньол.

— Шпаньол? — обиди се Джулиет.

— Защото те влачи след себе си под фалшивия предлог, че иска да те държи под око. Макар че сега, след като се вгледам в тебе, виждам, че ти въобще не приличаш на шпаньол. Може би приличаш на лъвица. Или на много млада вълчица. Въобще не си кротка, нито пък безинтересна.

Разбира се, той сигурно знаеше какво означава името на Фелън. Изборът му на животни, на които да я оприличава, не беше случаен.

— Мисли за мене като за малко, галено кученце — каза тя с неискрена приветливост. — Много дебел, злонравен мопс с много остри зъби.

Валериън избухна в гръмогласен смях.

— Тя ми харесва, Фелън — каза той. — Наистина, много ми харесва.

— Така ли?

Гласът на Фелън беше студен и уклончив. Джулиет потисна импулса си и не погледна към него. Не се досещаше какво мисли за нея по-големият брат, а и не искаше да знае. Защото можеше да й се прииска да го накара да мисли за нея по друг начин, а това щеше да бъде катастрофално.

Валериън беше друго нещо. Красив, очарователен, весел, той беше много различен от мрачния си, вечно замислен брат — така, както денят е различен от нощта. Той не представляваше заплаха за нея. Защо тогава сърцето я теглеше към Фелън?

Никога не е била особено прагматична, но последните седмици напълно бяха разклатили здравия й разум. Колкото по-бързо избягаше от това загадъчно семейство, толкова по-добре щеше да бъде. Вече знаеше, че не може да разчита на никого другиго, освен на себе си. Трябваше винаги да помни това — особено тогава, когато се поддаваше на усмивките и студения чар на този мъж.

— Докато говорим за галени кученца, трябва да ти кажа — каза Фелън, — че идеята на хубавата Джулиет започва да ми харесва. Тя може да те следи със зоркото си око, докато си на посещение при мис Де Куинси. Защо да не купим един джафкащ малък териер, който младият Джулиън да носи с вас, където и да отидете?

— Не можеш да ме уплашиш, Фелън. Намери териера и ние ще го носим със себе си — мило се съгласи Валериън. — Междувременно, остави Джулиет при мене. Искам да си говоря с някого.

— По-късно, сополанко. Точно сега ми е необходима.

Джулиет се обърна и го погледне право в очите, но както винаги, не успя нищо да прочете в тях. Те бяха все така неразгадаеми. Не искаше да отиде с него, и то само защото не искаше да се подчинява на командите му, които даваше без някаква ясно определена цел. И защото не искаше да се отдалечи от лъчезарния брат, за да отиде с несъмнено по-опасния от двамата. Наистина ли не искаше?

Знаеше, че няма избор. Направи нисък поклон.

— Да, Ваше благородие, господарю мой.

Валериън се задави от смях.

— По-добре внимавай с нея, Фелън. Да не вземеш да я тръшнеш, когато ти се присмива. Не можеш да постъпиш така с дама.

— Аз не съм толкова сигурен в това — студено каза Фелън. — Ела, момче.

Той даде нареждането си с глас, изпълнен с ирония. Тя веднага го последва, питаше се дали трябва да му говори учтиво, или не. Резкият й, понякога груб език, винаги й беше създавал проблеми и винаги й беше трудно да го сдържа. Дали имаше нещо, което щеше да загуби, ако не му се подчиняваше. Реши, че няма.

— Бих искала да не правиш това — каза тя.

Фелън се спря на най-горното стъпало, обърна се и я погледна със спокойствие, което беше силно смущаващо.

— Да не правя кое?

— Да не ме наричаш „момче“ с такъв сарказъм.

— Прости ми — каза той, но в гласа му нямаше и следа от искреност. — Казвали са ми, че цинизмът е най-големият ми недостатък.

— Съмнявам се.

Усмивка озари мрачното му лице.

— Без съмнение, ти мислиш, че имам и много по-големи недостатъци — предположи той.

— Без съмнение — смело потвърди тя.

— Искаш да ме предизвикаш да те пратя да си вървиш по пътя ли? Както вече отбелязах, ти си прекалено наивна. Ако ме ядосаш много, ще се погрижа да стоиш заключена в стаята си.

— Мога да изляза през прозореца.

— Знам това. Аз самият влязох през прозореца в стаята ти, когато взех дрехите ти. Ще се погрижа да сложат решетки на прозореца.

Тя почувства как пребледнява.

— Ти ли го направи?

— А ти кой мислеше, че го е направил? Ханигън? Въпреки че изцяло му се доверявам, аз не бих му позволил да се разхожда в стаята на спящо момиче. Той е мъж, все пак, и се поддава на същите изкушения, на които се поддават и останалите мъже.

— Но не и ти.

— Моля?

— Ти не си бил изложен на никакви изкушения, когато си влязъл в стаята ми.

Тя продължаваше да говори по темата, като пренебрегваше собствената си безопасност.

— Напротив — каза той, а гласът му беше нисък, равен, криещ особена заплаха. — Но имах предимство, знаех какво искам да направя с тебе.

— Ще си направиш ли труда да ме осветлиш по въпроса? — Откри, че може да говори почти толкова присмехулно като него. Почти. Фелън Ромни беше недостижим.

— Не.

Тя го погледна, но не изказа разочарованието си.

— Към кухнята, момко Джулиън — каза той.

— Вече помогнах на Дулси…

— Тя има нужда от повече помощ — спокойно възрази Фелън.

— Ти просто искаш да ме държиш по-далече от брат си — доста проницателно отбеляза тя.

— И защо бих искал това?

Тя се замисли. Ревността не беше сред възможните мотиви.

— Защото трябва да го предупредиш да не бъде така откровен. Не бива, ако искате да запазите поне някои от тайните си, мистър Ромни.

Тя използва истинското му фамилно име и дори постави ударение на него с надеждата, че ще го накара да реагира. Отговорът му обаче, не й хареса.

— Грешно име, малка моя — прошепна той с подигравателна усмивка. — Но ти си права за брат ми. Ще трябва да завържа езика му на възел, преди да ти разреша да се доближиш до него. Той трябва да се научи от тебе как да пази тайна.

Кой знае защо, тя беше извънредно доволна от този неясен комплимент.

— Но дори това няма да помогне — добави той.

— Кое?

— Способността ти да пазиш тайна. Когато реша да разбуля тайните ти, ще го направя. А засега може да си ги запазиш. Имам друга, много по-важна работа.

Той се отдалечи, после се обърна и й подхвърли през рамо:

— Към кухнята, дете.

Обръщението му я обиди.

— Аз съм на двайсет и две години.

Той повторно се обърна и я погледна. С нищо не можеше да се сбърка триумфът, който се излъчваше от него.

— Колко си стара, а? — прошепна той. — Никога не бих се досетил. Ето сега мога да ти дам един урок. Аз просто те изиграх, за да ми дадеш някаква информация. И останалото мога да измъкна също толкова лесно.

— Опитай се — предизвика го тя много ядосана, и то преди всичко — на себе си.

Той пристъпи към нея и този път тя успя да прочете нещо на лицето му — решителност. Щеше да я докосне. А тя ужасно се страхуваше, че може да започне да харесва докосванията му.

— Няма значение — бързо каза тя. — Вярвам ти.

И тя се обърна и бързо се втурна надолу по тъмното и тясно стълбище към кухнята.

 

 

Фелън трябваше да бъде доволен от развитието на нещата. Или поне така си казваше, докато седеше съвсем сам в библиотеката на Сатърс Хед и гледаше към светлината на късния слънчев следобед. Последните няколко дни бяха изминали в относително спокойствие и хармония. Влизането на Джулиет в техния живот беше отвлякло, поне временно, Валериън от налудничавите му мисли за рисковани начинания. Разбира се, той пак яздеше гологлав по брега, за да облекчи неспокойствието си. Но останалото време прекарваше с Джулиет. Играеше с нея на шах, заяждаше се с нея, и се опитваше, напълно безуспешно, да изтръгне тайните й. Той не направи нито един опит да отиде до Хемптън Реджис и да посети уж невинната мис Софи де Куинси, а за това Фелън можеше да бъде единствено благодарен. Още няколко дена и той може би щеше да убеди Валериън, че Париж е един прелестен град.

Фелън знаеше, че трябва да се откаже от интереса си към Джулиет и да се жертва за доброто на Валериън. Но дори братската преданост си има граници. Този път границата имаше вида и формата на дребно, изпълнено с решителност същество, което не осъзнаваше колко женствено и привлекателно е всъщност.

Вероятно в това беше и силата на нейния чар. Повечето жени флиртуваха, като използваха всички оръжия от арсенала си, за да завладеят мъжете, независимо дали имаха нужда от тях, или не. Или го правеха просто за да поддържат формата си.

Фелън винаги беше смятал флиртуването за много досадно и скучно. Но Джулиет Еди-коя-си беше съвсем различно нещо. Тя наистина не искаше никого да омагьосва, нито да съблазнява. Нейната грация и женственост идваха някъде отвътре, те бяха самата й същност, но тя не го съзнаваше и затова беше още по-желана.

С мрачен хумор Фелън си мислеше, че му е много трудно и тежко. Ще трябва да се отърве от нея. Ако не го направеше, щеше да му се наложи да окуражи Валериън да легне с нея. А не можеше да направи нито едното, нито другото. Доколкото можеше да разбере, а той ги наблюдаваше с ревниво око, Валериън се отнасяше към нея като към по-малък брат, като към питомно кученце, все едно, че тя беше нова играчка. И докато това продължаваше, на него нямаше да му се налага да взема решение. И щеше да успява да потиска собствените си мъжки желания, независимо колко неразумно силни бяха станали през последната седмица.

Господи, само ако можеха да напуснат това място! Да я остави тук и да забрави за изкушението, което тя беше за него, без да го съзнава. Фелън нямаше дом, а и не искаше да има. На континента той се чувстваше свободен. Там можеше да скита, да открива, да живее.

Това, че беше с чин в армията с периодично отпусканите му пари, беше прибързано. Беше постъпил по детски глупаво, но тогава беше едва осемнайсетгодишен, а и имаше доста горещ темперамент. Тогава баща му го беше провъзгласил за луд. Но всъщност, оказа се, че едва ли е вземал по-разумно решение. Нито един от офицерите, които го познаваха, нямаше представа защо един наследник на огромно имение може да реши да постъпи в армията. Но го бяха приели и той позна приятелството, което свързваше онези мъже, чийто живот беше винаги в опасност. Ханигън беше неотлъчно до него и той беше спокоен. Беше заживял в хармония със себе си, нещо, което не мислеше, че е възможно. Беше приел съдбата си със скептична благосклонност и служи в армията цели осем години, след което продаде чина си. Връщането му в Йоркшир обаче си беше чиста лудост.

Изтегна се удобно в кожения стол, но челото му беше набраздено от бръчки, а веждите му бяха смръщени. Отдавна беше минало времето, когато се поддаваше на безполезни съжаления и копнежи по невъзможното. Много хора вече бяха платили цената на семейното наследство. Проклет да бъде, ако позволи на Валериън да направи същото.

— Имаме проблем, Ваше благородие.

Фелън вдигна глава и присви очите си. Ханигън влезе в стаята. Дрехите му все още бяха прашни от пътуването. Лицето му беше мрачно.

— Не изглеждаш добре — каза Фелън. — Искаш ли нещо, с което да утолиш жаждата си, преди да ми кажеш?

— Дулси ще ми донесе малко бира.

Ханигън се отпусна тежко на един стол. Наистина беше много уморен. Взаимоотношенията между двамата бяха по-скоро приятелски, отколкото като тези между работодател и слуга. Сега Фелън разбра, че нещата наистина са много сериозни.

Фелън не беше човек, който зачита условностите. Не даваше и пукнат грош за правилата на обществото, нито за класовите различия или пък за други подобни абсурдности. Когато, а това беше много, много отдавна, беше научил, че малкото момченце, което си играе в кухнята, е неговият полубрат, той се погрижи Валериън да се присъедини към него и да взема уроци заедно с него. Майката на Фелън се беше противопоставила и изпаднала в ярост, но дори на петнайсет години той вече не й обръщаше никакво внимание, а баща му беше одобрил действията му. И така, той взе Валериън под крилото си.

Фелън винаги беше чувствал Ханигън като свой баща. Той му беше по-близък от мъжа, който го беше заченал. По време на скитанията им зад граница Ханигън също беше започнал да пренебрегва някои от условностите. В Англия обаче той се отнасяше с Фелън почтително, никога не пропускаше да спомене титлата му. В Англия разговорите между тях винаги бяха кратки.

Фелън се облегна назад и търпеливо зачака. Наистина, той беше човек, който се е научил да овладява импулсите си. Винаги беше успявал да го направи, независимо колко усилия му струваше това. Винаги, но не и сега, когато беше срещнал момичето, което наричаше себе си Джулиън Смит.

— Тя е благородничка — каза Ханигън.

Дулси му беше донесла чашата бира, беше я оставила пред него и се беше оттеглила с обичайната си дискретност. Фелън обмисли получената информация.

— Валериън ще бъде доволен — с горчивина в гласа каза той. — Той търси наследничка, за която да се ожени.

— Тя не става. Вече е омъжена.

Фелън запази лицето си напълно безизразно. Не позволи на нито едно от чувствата си да се изпише на него.

— Така ли? — спокойно каза той.

Но Ханигън го познаваше още от рождението му.

— Знаех си, че няма да си доволен — каза той. — А като ти кажа за кого е омъжена, ще си още по-малко доволен.

— За някого, когото познавам? — Вече не се опитваше да скрие реакциите си, щеше да бъде безполезно. — Защо не ми кажеш всичко наведнъж? Предполагам, че момичето си има име?

— Джулиет Макгауън Лемур. Съпругът й е Марк-Дейвид Лемур. Срещнахме го в…

— В Александрия — подсказа му Фелън, който веднага си спомни лицето на мъжа. И веднага го намрази. — Не си спомням да съм чувал за неговата съпруга.

— Не са били женени тогава. Реших, че е по-добре незабавно да се върна и да ти кажа какво съм открил, вместо да губя време да уточнявам подробностите. Предполагам, че лесно ще успееш да ги измъкнеш от нея. Всичко, което знам, е, че са се оженили в Египет, върнали са се в Лондон с кораб, а после тя е изчезнала. Той я търси.

— Вярвам, че е така — спокойно каза Фелън.

— Обеците са си лично нейни, между другото.

— Макгауън. — Фелън замислено повтори името. А после каза. — Тогава, излиза, че баща й е Черния Джак Макгауън. Никак не е чудно, че тя е толкова необикновена. Той беше единствен по рода си.

— Срещали ли сме го някога?

Фелън поклати глава.

— Не. И сега аз два пъти повече съжалявам. Знаех, че той има дете, но винаги съм мислил, че то е момче. Това обяснява много от нещата. Той умря преди няколко месеца. Сигурно тогава Лемур се е появил на сцената. Той би постъпил точно така.

— Ти пет пари не даваш за мъжа — каза Ханигън.

— Слабо казано. Значи, тя бяга от съпруга си, а не от строгия си баща. Никога не бих се досетил — промърмори Фелън, мислейки за гневните й, предизвикателни, но невинни очи и за устните й, които беше целувал само веднъж. — Как успя да научиш всичко това?

Ханигън, изглежда, доста се смути.

— Имам връзки — смутолеви той, без да дава подробности. — Приятели, семейство.

— Приятели и семейство, които знаят всичко за откраднатите диаманти.

Ханигън се усмихна. Усмивката му беше съвсем невинна.

— Предполагам, че Ваше благородие не иска да го отегчавам и с най-малките подробности. Достатъчно е да кажа, че при споменаването на обеците всичко излезе наяве. За тях е обявена награда, а когато нещата стигнат дотам да се избира между предаността и златото, мисля, решението лесно се взема. Лемур ще успее да проследи пътя на обеците и ще стигне дотук.

— Така ли мислиш? След като дори правосъдието не може да ни открие?

— Някои обстоятелства ни помогнаха. А и не ставаше въпрос за пари. Моето семейство наблюдава и се грижи за вас и вашия брат. Но избягалата наследничка и диамантените обеци ще усложнят нещата.

— Нима огромното семейство Ханигън държи правосъдието далеч от нас? — запита Фелън, силно изненадан.

Но очевидно Ханигън вече беше казал повече, отколкото желаеше. Той се изправи и взе празната чаша със себе си.

— Трябва да измия праха от пътуването от себе си — каза той, като смени темата, и Фелън разбра, че няма да измъкне нищо повече от него. Единствено Ханигън можеше да устои на решителността на Фелън. — Къде е момичето? В кухнята?

— Предполагам, че играе шах с Валериън — отговори Фелън. — Надявах се, че ще успея да ги държа далече един от друг, но съдбата е отредила друго.

Той внимателно подбра думите и тона, за да не издаде чувствата си. Надяваше се, че ще успее да заблуди най-добрия си приятел. Не вярваше особено в способността си да лъже, но си заслужаваше да опита.

— Да не би той вече да е решил, че е влюбен в нея? — попита Ханигън, който познаваше Валериън отдавна.

— Не съм сигурен. Предполагам, че все още е влюбен в Софи де Куинси, макар че се опитва да устои на изкушението. Ела да го видиш и ми кажи какво мислиш.

— Ще трябва — каза Ханигън. — Не искам тя да нарани нечие сърце.

— Сърцето на Валериън е много устойчиво. А и двамата знаем, че аз въобще нямам сърце, поне когато са замесени млади дами.

Ханигън не каза нито дума. Нямаше нужда. Присмехулната му физиономия казваше всичко необходимо.

 

 

— Не, не, не — каза Вал. — Вървиш като онзи проклет Пинуърт! Трябва да правиш по-широки крачки. Трябва да размахваш ръцете си напред-назад… но не прекалено! Ще преобърнеш мебелите!

Той седеше на малкия изящен диван, а полите на жълтата му копринена рокля падаха свободно около него. Лек кашмирен шал беше преметнат през раменете му, за да скрива мускулите на ръцете му, които, въпреки че бяха силни и можеха да се справят с всичко, сега си играеха с чаената чашка. Джулиет спря да върви и го изгледа критично.

— Разхождах се наоколо, облечена в момчешки дрехи, цели шест месеца и никой не забеляза. Мисля, че добре се справях. Поне по-добре от тебе, дето не знаеш как да държиш чаена чаша. Все едно държиш кофа с боклук. Първо се сипва млякото, глупаче, после — чаят и най-накрая — горещата вода. И не разливай всичко на масата, за бога! Жена на твоята възраст трябва да умее да сервира чай!

— Жена на моята възраст трябва да има слугиня, която да й сервира чая — сряза я Валериън.

Джулиет повдигна вежди.

— Интересно, в каква къща си пораснал? Слугинята внася подноса с чая в стаята, но господарката на къщата налива чая. Нима майка ти никога не ти е правила чай?

— Майка ми ми приготвяше чая в кухнята — отговори Валериън. — А ако пиех чай с майката на Фелън, тя сигурно щеше да сложи отрова в него.

— Нима нямате обща майка? — попита Джулиет, която беше престанала да върви из стаята и беше седнала на дивана до него с очарователна момчешка грация.

— Аз съм копелето в семейството — каза Валериън, който беше в добро настроение. — Майка ми беше слугиня, а баща ми беше господарят на имението.

— Ето защо твоят полубрат сега е лорд — проницателно отбеляза тя. — И така, ти си бил черната овца?

— Не, не аз. Тази чест се падна на Фелън. Той следва някакви свои правила, винаги го е правил. На него не му харесва фактът, че трябва да наследи титлата, но нищо не може да направи по въпроса. Никога не е харесвал Йоркшир, нито семейството си. Не мога да го обвинявам за това. Майка му… е, колкото по-малко говорим за нея, толкова по-добре. Ако зависеше от Фелън, той щеше да прекара живота си, скитайки се по света, откривайки нови места. Нямаше да стои затворен в онова мрачно имение в Северна Англия. Но не зависи от него. Не може да върне баща ни към живота, а и не съм сигурен, че би искал да го направи, ако можеше. Дори и в името на свободата си не би го направил. Никога не съм разбирал защо, но баща ни го мразеше. И не пропускаше случай да му го покаже.

— Отвратително! — каза ужасена Джулиет.

Тя поне си имаше спомена за обичта на Черния Джак Макгауън към нея и този спомен щеше да й помага в трудни времена. Валериън сви рамене.

— Той не се нуждае от твоето съчувствие. Той е свикнал да живее порядъчно и да води самостоятелен живот. Никой не може да се докосне до душата му. Той самият не дава пет пари за никого.

— Това предупреждение ли е?

Усмивката на Валериън беше съвсем невинна.

— Защо го приемаш така? Ти не се интересуваш от брат ми, нали?

— Не, дори не искам да го виждам — твърдо рече Джулиет. После смени темата. — Как умря баща ви? Скоро ли умря?

Тя протегна крака пред себе си и кръстоса глезените им, също като Валериън, когато носеше панталони.

— Не е лошо — каза той, след като я огледа от глава до пети. — Но трябва още малко да изправиш раменете си. Вдигни брадичката си нагоре, все едно, че предизвикваш света.

— А ти трябва да се усмихваш малко по-превзето.

— Да, но не мога. Проблемът е, че май и ти не знаеш как да се усмихваш превзето. И не можеш да ми помогнеш с указания по въпроса.

— Страхувам се, че не зная нищо за изкуството на флирта — доста студено каза тя.

Валериън се засмя.

— Да не би аз да трябва да те уча как да бъдеш жена, че и мъж?

— Не ставай нахален, момче — отговори му Джулиет.

— Прекрасна двойка, нали?

Гласът на Ханигън достигна до тях и прекъсна веселите им занимания. Тя вдигна очи и го видя да стои на прага. Фелън беше зад гърба му. В коридора беше тъмно и тя не можеше да види изражението на Фелън, но можеше да усети сдържаността му и да се досети за неодобрението му.

— Чудесно — каза той, а в гласа му се долавяха нотки, които можеха да се приемат и като ревност.

— Като брат и сестра — весело продължи Ханигън. — Единственият проблем е — кой е братът и кой — сестрата?

Забележката му предизвика гръмогласния смях на Фелън, който изненада всички. В смеха му нямаше и следа от присмехулност.

— Наистина, трудно е да се каже кой е по-красив от двамата.

— Валериън. — Джулиет беше категорична. — А и той е несъмнено по-женственият.

— Не знам дали думите ти трябва да ми харесват — запротестира Валериън.

— Ти си по-сръчен в полагането на грима — отбеляза тя, като концентрира вниманието си върху единствения мъж, с когото се чувстваше свободна да разговаря.

— Това е, защото трябва да крия мъжката си брада, а ти нямаш такава. Ти си голобрад — добави той, за да подсили ефекта.

— Но поне те бия на шах — сладко каза тя.

— Разбирам какво имаш предвид. Вие сте чудесни брат и сестра — каза Фелън, влезе в стаята и седна до брат си. — Налей ми чаша чай, братко, и ми покажи дали имаш напредък в тази област след обучението на Джулиет.

— Да, напредва — каза Джулиет, докато следеше с критичен поглед как Валериън налива чая, след което подаде чашата на Фелън, като внимаваше да не докосва ръката му. — Но все още е малко несръчен.

— Аз се справям по-добре като жена, отколкото ти като мъж — настоя Валериън.

— Не — възрази самодоволно тя, — не е вярно.

— Деца, деца — каза Фелън. — Спрете кавгата и ми кажете какво накара Вал пак да облече роклите. Мислех, че нищо на света не би могло да те накара доброволно да облечеш рокля. Да не би да са започнали да ти харесват.

— Престани, Фелън — със сладък гласец отговори брат му, а Джулиет изрече на ум онова, което може би щеше да последва. — Ще направя една светска визита.

— Нима ще посетиш интелектуалката? — простена Фелън. — Мислех, че си се отказал от нея.

— Опитах се да устоя на изкушението — каза Валериън с усмивка, която беше много мъжествена. — Опитах се, кълна се. Джулиет дори ми изнесе лекция относно това, колко неучтиво и неправилно е да се ползвам с доверието на една дама. Но не мога. Освен това, аз и Софи сме приятелки. Страхувам се, че ако не се появя у тях, тя самата ще реши да ме посети, а посещението й може да ни причини известно неудобство. Този път ще взема Джулиет със себе си. Няма да направя нищо неприлично, след като имам свидетел със себе си.

— Не искам да ти го казвам — бавно каза Фелън, — но Джулиет никъде няма да ходи. Засега поне.

— Защо не? — разгневена попита тя. — Не можеш да ме държиш тук! Няма причина…

— Има много основателна причина. — Той успя да прекъсне възраженията й с непоносимата си физиономия. — А и аз вече те държа тук без особени проблеми. И ще продължа да го правя.

— Но идеята тя да ме придружава беше твоя — запротестира Валериън. Гласът и гневът му бяха много младежки.

— Промених решението си. Можеш да посетиш любимата си, Вал, но трябва да помниш поради каква причина се налага да обличаш рокли. Трябва да бъдеш по-предпазлив отпреди. Но Джулиет остава в Сатърс Хед.

Не се знае дали тя очакваше от Валериън да я защити, или не, но прие разочарованието, когато го видя само да свива широките си рамене и да й се усмихва горчиво. Той стана от канапето с женска грация, която винаги учудваше Джулиет и я караше да свива устни. В този момент тя не можеше да се усмихва.

— Няма смисъл да се спори с него, когато говори с този тон, Джулиет — каза Валериън. — По-добре не си хаби думите.

Той погледна брат си.

— Предполагам, че Ханигън е открил нещо интересно?

— Точно така.

— Относно младата дама, предполагам, а не нещо, което засяга нас? — добави той, като се спря на вратата и развя полите си.

— Дискретност, Вал — уморено го предупреди Фелън.

Валериън се усмихна.

— Никога няма да се науча да бъда дискретен. Не ми оставяйте обяд. Мисля, че ще успея да склоня мис Де Куинси да ме нахрани. Ако не с истинско угощение, то поне с плодовете на своята мъдрост.

— Дръж се прилично! — предупреди го Фелън.

— Ти също, големи братко.

Те бяха сами. Джулиет се изправи, но острият глас на Фелън я сряза.

— Седни!

— Аз не…

— Седни!

Джулиет седна. Тя го гледаше гневно през масата, наредена за чая. Чувстваше се като дете, но не като дете, което обичат и глезят.

— Ще ми налееш ли малко чай?

— Ти вече пи.

— С прекалено малко мляко и прекалено много вода. — Брат ми трябва още да се упражнява.

— Не е мотивиран да го прави.

— Вярно. Аз мисля, че ти се справяш с ролята си по-добре от него — лениво каза Фелън. — Ти поне влагаш и сърцето, и душата си в ролята. А той не иска да се преструва на жена и роклите го вбесяват. Докато ти, мисля, щеше да бъдеш щастлива, ако наистина можеше да се превърнеш в момче. Или поне ти си мислиш така.

— Ти си много наблюдателен — каза тя. — Без съмнение, родила съм се в неправилно избрано тяло.

Очите им се срещнаха и се гледаха дълго и напрегнато.

— Чудя се дали наистина си вярваш — нежно каза той. — Може да се изкуша да пробвам.

Тя не успя да скрие паниката, която я обзе.

— Такава е истината — каза тя.

— Може би. Въпреки това се чудя дали Марк-Дейвид Лемур ще се съгласи с теб.

Ушите й изведнъж забучаха. Оглушаваше ли? Не, чуваше единствено гласа на паниката. Тя се втренчи в него, но неговите очи бяха тъмни, безмилостни дупки, в които нямаше пощада и милост за нея. Тя се изправи на несигурните си нозе, преобърна масичката за чай и се уплаши от трясъка. А после избяга от стаята, от мъжа и от миналото, в което той беше надникнал със своите дяволски очи.

Избяга, ужасена, че той ще я настигне и ще я сграбчи. Ужасена, че може и да не го направи.

И ужасена преди всичко от истината, срещу която дори не можеше да се изправи.

Фелън я гледаше как излиза от стаята. Първото му, инстинктивно решение, беше да изтича след нея. Искрената й, сляпа паника го беше наранила дълбоко, накара го да се чувства виновен, а това се случваше за първи път в живота му. Той си беше играл с нея, защото искаше да види реакцията й. Жестоката награда, която получи, беше съвсем заслужена.

Искаше да отиде при нея и да я утеши. Да я прегърне, да притисне главата й към рамото си и да останат така.

Но това не беше всичко, което искаше да направи. Искаше да разкопчее малките бели копченца, които се спускаха по цялата дължина на меката батистена риза. Искаше да плъзне ръката си по нежния плат и да обхване с длани малките й, но прекрасни гърди. Искаше отново да се наслади на устните й, този път по-цялостно. Искаше да използва езика си, искаше да я принуди и тя да го целуне.

Искаше прекалено много неща, които тя не беше готова да му даде. Неща, които би могъл и сам да вземе. Неща, които Марк-Дейвид Лемур вече беше получил от нея.

Остави я да си отиде. Нямаше избор. Не можеше да я последва, без да я вземе. Не и в този момент, когато тялото му беше напрегнато от желание, а пулсът му беше ускорен. Желанието му беше силно — като на седемнайсетгодишен хлапак, за какъвто се представяше Джулиет Макгауън Лемур.

Имаше нужда от време. Тя също имаше нужда от време. Той се надяваше, че жестоката, безразлична съдба ще им даде нужното време. Дали щяха да се справят с миналото, той не знаеше, но се съмняваше.

Нещастието дебнеше зад всеки ъгъл. По-добре беше да се подготви за него.