Ан Стюарт
Лунен танц (21)

Глава 20

Джулиет седеше в ъгъла на малката хижа и се опитваше да не се взира прекалено настоятелно в жената, която се намираше до нея. Лейди Марджъри почти не я оставяше сама през последните няколко дни. Джулиет беше и камериерка, и кочияш, и готвачка, заемаше мястото на загадъчната Барбе. Питаше се какво ли е станало с жената, която е придружила лейди Марджъри до хана. Беше ли и тя мъртва като Марк-Дейвид Лемур, или беше само наранена. Лейди Марджъри, изглежда, не се интересуваше от съдбата на слугинята си, а Джулиет не се осмеляваше да попита. Просто правеше онова, което й наредят. Съблече момчешките дрехи, в които се беше просмукала кръвта на Марк-Дейвид, и облече рокли, които бяха прекалено дълги за крехкото й тяло. За първи път от месец насам обличаше женски дрехи. Въобще не съжаляваше за тях.

— Не мога да разбера какво у теб е привлякло сина ми — каза лейди Марджъри, като я огледа критично. — Мислех, че има по-добър вкус. Ще трябва да го науча да бъде по-придирчив.

— Той не е намерил нищо привлекателно в мен — отговори Джулиет и получи плесница през устата като награда за усилието.

Въпреки че беше много стара, лейди Марджъри никак не беше немощна. Но Джулиет вече се беше досетила за това, защото, все пак, беше необходима известна сила, за да се пререже гърлото на Марк-Дейвид, а после да се завлече тялото до леглото.

— Никога не ме лъжи, дете — каза старата жена, а в очите й светеше лудостта. — Никак не ме интересува дали си красива. С прилични дрехи няма да изглеждаш зле, но никоя жена не е достойна за моя син. Той принадлежи на мен, само на мен. Всеки, който застава между майката и нейното дете, заслужава наказание. Не си ли съгласна?

Тя едва ли имаше избор. Ако кажеше „да“, щеше да подпише собствената си смъртна присъда. Ако оспореше твърдението, резултатът щеше да бъде същият. Затова нищо не каза. Беше научила, че мълчанието е най-добрата й защита.

Лейди Марджъри имаше нужда само от слугиня и публика. Джулиет се справяше забележително и с двете роли. Умело управляваше малката карета. Пристигнаха в малкото селце Хемптън Парва следобед на следващия ден. Оказа се, че надеждите на Джулиет да получи подкрепа срещу лудата старица са напразни.

Селцето беше малко, занемарено, сякаш все още с първите заселници. Няколко порутени вили, една-две буренясали градини, а по тесните улици пъплеха като червеи прасета и пилета. Тук живееха по-малко от две дузини хора и всички я гледаха с враждебно любопитство. А и всички й изглеждаха някак странно познати.

— Ханигънови — обяви лейди Марджъри, с което отговори на незададения й въпрос.

Ханът, в който се настаниха, беше толкова западнал, колкото и всички други. Сламеният покрив течеше, а в ъглите на стаите имаше плъхове. Те я плашеха далеч по-малко, отколкото стряскаха лейди Марджъри.

— Всеки в селцето Хемптън Парва се нарича Ханигън. Те са малко недодялани, но и това си е обяснимо. Хората от класа не биха ги търпели около себе си.

Джулиет искаше да задава въпроси, но остана мълчалива. Чакаше и се блъскаше над тестото, което като че ли ставаше все по-твърдо. Тя не умееше да готви, но лейди Марджъри беше толкова луда, че дори не го забелязваше. Ядеше храната, която Джулиет слагаше пред нея. А Джулиет се питаше дали ще успее да намери отрова за плъхове в това забравено от Бога селце.

Ханигънови. Подозрителните на вид обитатели на селото далеч не бяха като онзи Ханигън, когото тя познаваше. Той беше приятел, той я закриляше. Но между всички тях съществуваше, без съмнение, физическа прилика.

— Четирийсет години те бяха в Ромни Хол — продължи старата жена. — Е, сега вече не са там. Не, не са там. Ханигънови избягаха с моя син, а и Дулси избяга с тях. А Барбе, чудя се къде ли е тя? — като че ли умът започваше да й изневерява. — Тя дойде с мен до хана.

— Не я ли ударихте? — запита Джулиет.

— Да ударя Барбе? И защо да правя това? Тя е с мен още откакто се роди Фелън. И откакто умря Катрин.

— Катрин? Коя е била Катрин?

— Не е твоя работа — заяде се старата жена. Беше ядосана. — Съсредоточи се в готвенето. — Изведнъж се усмихна лукаво. — Спомних си какво се случи с Барбе. Ударих я.

— Убихте ли я?

Лейди Марджъри сви слабите си рамене.

— Не знам. Мисля, че едва ли има значение — ти никога не си я виждала. На света има достатъчно Ханигънови и със сигурност никой няма да ме обвини. Никой не ме обвини и в убийството на съпруга ти. Един глупак, който нищо не струваше.

— А ще те обвинят ли, ако убиеш и мен? — внимателно подпита Джулиет, като положи тестото в една тава.

— Сигурно не — каза тя с достойнство. — Ще се доверят на моята преценка. Все пак, аз съм лейди Марджъри Ромни от Ромни Хол. Не съм някое незначително същество без име като Катрин Морган.

— Коя е била Катрин? — отново запита Джулиет, без да я е грижа как ще реагира лейди Марджъри.

— Катрин няма никакво значение. Тя е мъртва повече от… трийсет и четири години.

— Ако няма значение, защо непрекъснато говорите за нея?

— Не аз говоря за нея, а ти — отсече старицата с тон, който беше доста заядлив.

Джулиет замълча с надеждата, че бъбривостта на старицата ще свърши работата вместо нея. Мълчанието не продължи дълго.

— Тя беше много красива, Катрин, де — каза тя замечтано. — Прекалено красива. Хари я искаше, разбира се, но не се осмели да я докосне. Не и след като тя се омъжи за по-малкия му брат. Той все пак си имаше няколко правила. Да остане верен на мен не беше едно от тях, но никога не би взел съпругата на брат си.

— И какво се случи с нея?

— Умря.

— Колко тъжно — меко рече Джулиет.

— Ни най-малко — отсече лейди Марджъри. — Няколко месеца преди това съпругът й загина при преобръщането на карета и тя нямаше за какво да живее. За нея беше щастие, че умря, макар Барбе и Ханигън да не гледаха на нещата по този начин.

— И защо те не бяха съгласни с вашето виждане?

— Ами, те бяха нейни слуги, разбираш ли? Ханигънови са странно племе, страшно предани са на онези, на които са избрали да служат, но са лишени от всякакъв морал, когато стане въпрос за другите.

На нея, изглежда, не й се виждаше странно това, че поставя граници на морала и аморалността на другите хора.

— Но щом тя е умряла, те са станали страшно предани на вас — каза Джулиет.

— Не, те прехвърлиха предаността си на моя син. Но аз ги следя строго. Знам техните тайни — лукаво подхвърли лейди Марджъри. — Също както и те знаят моите. Не можем да си навредим, защото знаем всичко едни за други.

— Тайни? — уж небрежно подхвърли Джулиет и също така между другото нахвърли лука в тавата. Не беше успяла да обели добре всичките му обвивки, но мислеше, че това няма значение. — Какви тайни?

— Ако ти кажа, те вече няма да бъдат тайни, нали?

— Аз пък на кого ще кажа?

Старицата се усмихна и разкри огромни жълти зъби.

— Вярно. Ти няма да имаш възможност да разкажеш на никого. Но аз няма да ти кажа какви са моите тайни. Ще ги отнеса в гроба. Но ще ти кажа нещо за Ханигънови.

Джулиет не смяташе, че те имат по-малко значение. Мислеше, че ако се измъкне жива от тази каша, всичко научено можеше да й помогне.

— И какво за Ханигънови?

— Не се ли питаш защо са били принудени да се заселят тук, на доста мили от цивилизацията? Защо хората не искат да живеят в съседство с тях, защо ги смятат за най-големите отрепки?

— Нямах представа, че ги смятат за такива — кротко възрази Джулиет.

— Те са убийци.

Джулиет си спомни тялото на съпруга си, което лежеше бездиханно до нея в леглото.

— Наистина ли? — учтиво запита тя убийцата на съпруга си.

— Това е тяхно семейно занимание от поколения насам.

— Но те не ми изглеждат чак толкова опасни — каза тя. Но и лейди Марджъри не изглеждаше особено опасна.

— О, те вече не упражняват занаята си. Повечето от тях бяха обесени преди петдесет години, а останалите трябваше да потърсят по-мирни начини за препитание. От тях не излизат добри фермери, но пък стават прекрасни слуги. Много са предани.

Джулиет погледна лейди Марджъри, като се питаше дали всичко това не е плод на лудото въображение на старицата. Но странно, всичко звучеше напълно приемливо и достоверно.

— И защо те са убивали хората? — запита тя, като заля картофите и лука със свинска мас, и се опита да не потрепери.

— Защо убиват хората? За пари. Била ли си някога в Заливчето на Мъртвеца?

— Чувала съм за него — предпазливо отговори тя.

Спомни си за дългите сръчни пръсти на Фелън и рисунката, която беше успяла да скрие от острите, луди очи на лейди Марджъри.

— Ханигънови са от хората, които плячкосваха кораби. Заблуждаваха корабите, предопределяха съдбата им, а после пречукваха оцелелите и ги оставяха да се носят по водата, след като вземеха от тях всичко ценно. Процъфтяваха дълги години, но сетне правителството изпрати служители, които да сложат край на това. Обесиха всички Ханигънови, които успяха да заловят — жени, мъже и деца.

— Ужасно!

Лейди Марджъри повдигна рамене, очевидно, не беше разчувствана от собствения си разказ.

— Децата бяха също толкова варвари, колкото и възрастните. Някои от тях успяха да се скрият в горите. Там са и до ден-днешен. Те вече не преследват хората, а и самите тях не ги преследват като чудовища, каквито всъщност са.

— Защо дойдохте тук? И защо ме доведохте със себе си?

— Оттук ще мога да държа под око Фелън. Защо мислиш, че Ханигън ги е придумал да се приютят тук? Защото неговото семейство се грижи за тяхната безопасност. Той не е знаел, че аз ще се досетя къде ги е скрил, нито пък, че ще накарам Барбе да ме придружи. Къде е Барбе? — запита тя много ядосана.

Доста прибързано Джулиет беше решила, че гневът и обърканият ум на старицата ще й предоставят възможност за бягство. Но не. Лейди Марджъри ставаше дори по-опасна, когато изпадаше в състояния като сегашното. Сега старата жена я удари с ножа по китката.

— Тя сигурно ще се върне, рано или късно — меко каза Джулиет.

— И аз се надявам. Щом веднъж се погрижа за теб, ще имам някой друг, който да ми помага. Не обичам да бъда сама. Прекалено много призраци. Хари ме посещава през нощта. Преди, когато беше жив, никога не го правеше — изкиска се тя. — Но сега идва при мен. И Катрин. Като че ли ме обвиняват. Но вината не е моя. Аз направих всичко, което можах, и то беше повече, отколкото тя беше направила за мен. Тя беше слаба — и кръвта й беше слаба, и умът. Аз бях силна. Това, което направих, беше единствено правилно.

— И какво направихте?

Лейди Марджъри злобно се ухили.

— Ще ти кажа — каза тя — точно преди да те убия.

 

 

— Жалко за твоите приятели — подхвърли майката на Софи през масата, сервирана за вечеря.

Софи разсеяно набучи есетрата на вилицата си. Разговорите, които майка й водеше, винаги бяха щекотливи и Софи се беше научила да не обръща внимание на повечето от тях.

— Кои приятели, Розалинд? — запита Пърсивал де Куинси, любезният, малко разсеян на вид, баща на Софи.

— Онази странна мисис Рамзи и нейният съпруг. Трябва да ти призная, че винаги съм я намирала малко… екстравагантна и прекалено смела. Вярно е обаче, че в нея няма нищо лошо. Все пак, ще бъда повече от щастлива, когато моето съкровище се обърне към връстниците си. Нали съвсем скоро и тя ще е омъжена жена и тези хубави, слънчеви летни дни завинаги ща са отминали.

Софи не обърна внимание на сложните фрази, който майка й използваше. Опита се да се съсредоточи върху онова, което имаше значение.

— Какво се е случило със семейство Рамзи? — попита тя, като изтърва вилицата си.

— Предполагах, че ти ще си първата, която ще научи — каза майка й, силно изненадана. — Нали тази сутрин направи светско посещение на дамата?!

— Ние не говорихме много и нищо не сме обсъждали — каза Софи. — Тя не се чувстваше добре.

— Климатът не й понася — дяволито подхвърли мисис де Куинси. — Ако ме бяха попитали, щях да препоръчам билково лекарство, което щеше да направи от нея нова жена.

Софи се засмя въпреки тревогата.

— Не съм сигурна, че лекарството ти щеше да бъде приветствано с възторг.

— Може би нямаше да го харесат — съгласи се майка й, с което прояви завидна мъдрост. — Християнската благотворителност рядко се харесва на хората. Мисля, че тя ще ти липсва.

— Да ми липсва?

Изведнъж сърцето на Софи се изпълни с неописуем ужас.

— Съпругът й купи билети за „Сий хорс“. Ще тръгнат утре сутрин с прилива. Мисля, че никога вече няма да ги видиш.

— Утре с прилива — каза бащата на Софи, — означава в единайсет и петдесет и две сутринта.

Той се усмихна лъчезарно, очевидно много доволен от себе си.

— Да, скъпи — каза неговата съпруга, показвайки пълно пренебрежение към неговите знания. — Сигурна съм, че Софи не се интересува кога точно е прилива. Тя има по-важни неща, за които да мисли.

— Напротив — останала без дъх каза Софи. — Очарована съм от приливите.

— Това е нещо ново — критично рече майка й. — Най-после проявяваш някакъв научен интерес, вместо да питаш само домакински работи.

— Няма нищо грешно в това, да се интересува от домакинските въпроси, мила — осмели се да отбележи мистър Де Куинси. — Тя е една малка земна женичка, нашата Софи.

— Тя не е моя дъщеря — каза Розалинд де Куинси със смразяващ глас. — Нейният интерес към домакинството е направо неприличен. Тя притежава жив ум и интелигентност и съм сигурна, че капитан Мелбърн ще й даде възможност напълно да ги развие.

Думите на майка й поразиха Софи като гръм. Тя високо се засмя, с което накара баща си да изпусне лъжицата си в супата.

— Няма да се омъжа за капитан Мелбърн — твърдо рече тя.

Майка й я погледна така, все едно й бяха поникнали рога.

— Не ставай смешна, дете — каза тя безизразно. — Разбира се, че ще се омъжиш за него. Дълг е на децата да се подчиняват на родителите си, когато нещата стигнат дотам, а аз и баща ти решихме…

— Всъщност, аз нищо не съм решил — остро я сряза бащата Де Куинси. — Пет пари не давам за капитана. Той е един предвзет глупак, ако питаш мен.

— Никой не те пита — каза мисис Де Куинси с все същия смразяващ глас.

— Да, любов моя.

Изведнъж гневът и всичките му чувства утихнаха. Мисис Де Куинси обърна стоманените си сини очи към дъщерята, която не искаше да й се подчинява.

— Както вече казах, ще се омъжиш за капитана. Но… къде отиваш?

Софи вече беше изхвърчала от масата и бързо тичаше към вратата.

— Отивам да видя мисис Рамзи — извика тя през рамо, а думите й едва се различаваха, защото се смееше.

— Спри я, Пърсивал — извика мисис Де Куинси. — Не бива да излиза по това време на нощта.

— Предполагам, че просто иска да им пожелае попътен вятър. — Бащата на Софи, както винаги, се опитваше да проявява здрав разум. — В това няма нищо лошо, любов моя.

Софи се спря на вратата.

— Не — каза тя. — Определено няма да им пожелая попътен вятър.

И тя избяга от стаята, преди родителите да могат да изразят още някакъв колеблив протест.

Докато вървеше, навлече тъмносинята си пелерина, за да я предпази от влагата и хладината на нощта. Обаче не си направи труд да смени пантофите си. Миг по-късно излезе в сгъстяващия се мрак и бързо се отправи надолу към брега. Нямаше намерение да взема двуколката. Кобилата Батъркап беше прекалено бавна, а пътят — прекалено тесен, за да се кара по него в тъмнината. Щеше да тръгне по прекия път през горите, които се виеха покрай брега и отвеждаха в Сатърс Хед. Щеше да стигне до къщата след половин час, освен ако не побързаше, а тя наистина се чувстваше така, като че ли лети.

Как е могла да бъде толкова глупава? Мислеше си само за лъжите му, за измамата. А чак сега осъзнаваше колко приятно се е забавлявала. Той беше мъж. Мъж, който се интересуваше от нея. Беше сигурна в това така, както беше сигурна, че знае името си. Мъж, който можеше да й даде любов, деца — всичко, за което си беше мечтала досега. И дори повече. Ако се осмелеше да го помоли.

Докато родителите й разберат, че е тръгнала пеш, щеше да стане твърде късно. Ако имаше късмет, дори нямаше да забележат. Въпреки завъртените фрази, които изричаше по неин адрес, мисис Де Куинси имаше абсолютно доверие в мисис Рамзи.

Софи също. Каквито и да бяха причините за лъжите му, те сигурно бяха основателни. Само в това искаше да бъде сигурна. Трябваше да го види, да говори с него, да го докосне. Господи, тя дори не знаеше името му!

Докато стигна до другия край на гората, пантофите й бяха прогизнали. Тя се спря под дърветата, събу ги, издърпа и копринените си чорапи и стъпи боса на пясъка. Луната беше изгряла — пълна, бледа луна. Тя потрепера, защото си спомни приказките за хората, които причиняваха корабокрушения, и за трупове, плаващи по водата Но това е ставало на мили оттук. По тази част на брега никога не беше имало насилие, нито пък грозна смърт. Тук беше спокойно, красиво — място, където можеше да се танцува на лунната светлина…

Изведнъж чу пръхтенето на коне. Не можеше да каже от коя посока идва. Изпълни я суеверен страх. Видя ездача да изниква като изпод земята. Яздеше толкова бързо, че докато види, и той вече беше пред нея. Огромният черен кон, който идваше като че ли от ада, се спусна отгоре й.

Тя стоеше като хипнотизирана. Не можеше да помръдне. Конят връхлиташе върху нея… А после, в последния миг, тя се хвърли на една страна и чак тогава я видя и ездачът.

Когато падна, тя си изкълчи глезена. Остана да лежи на земята, свита на кълбо, и видя как конят се изплъзна от контрола на ездача. И кон, и ездач паднаха на земята с оглушителен шум. Конят лежеше и риташе бясно с крака, беше силно уплашен. Ездачът беше все още на гърба му. Приличаше на птица с разперени криле — така се очертаваше силуетът му на лунната светлина. Той не помръдваше.

Беше мъртъв, тя знаеше това. Но после той се раздвижи и започна да ругае високо. И Софи разбра с огромно облекчение, че това е мъжът, когото тя познаваше като мисис Рамзи.

Той се изправи на крака и отиде при коня си, клекна и прегледа животното.

— Който и да си, по дяволите — каза той с глас, изпълнен с горчивина, — трябва да знаеш, че не можеш да се движиш като призрак наоколо и да плашиш бедните животни. Конят можеше да се нарани лошо.

— Аз също — каза Софи.

Той тъкмо щеше да изправи коня на нозете му, но когато чу гласа й, се втурна към нея.

— Софи!?

— Мотая се наоколо като призрак — каза тя с горчивина.

Конят препусна надолу по брега, отегчен от човешките разговори и, очевидно, без никаква сериозна рана. Мъжът се приближи до нея.

Луната беше зад гърба му и лицето му оставаше в сянка. Изведнъж тя беше обзета от свян. Може би си въобразяваше прекалено много. Може би чувствата бяха едностранни, може би само тя беше влюбена в него.

Той коленичи до нея, взе ръката й в своята и каза:

— Господи, Софи, не ме измъчвай.

И тя разбра, че е обичана.

 

 

Софи де Куинси беше последният човек, когото Валериън очакваше да види тази вечер. Изкара Хелфайър за една последна, отчаяна езда. Прие съобщението на Фелън с благодарност. Беше готов да напусне това тъжно, проклето място. Единственото му възражение беше, че корабът ще отплава посред бял ден.

— Няма да обличам повече рокли — гласът му беше силен като гръм и се чуваше дълго, след като той се беше качил на гърба на Хелфайър.

Фелън стоеше на двора и го гледаше.

— За последен път, Валериън. Стигнахме чак дотук…

— Бих се съгласил по-скоро да ме обесят — отново се разбунтува той.

— Да, да, знам. Все пак, помисли си как това ще се отрази на скъпоценната ти Софи.

Валериън разбра, че е победен.

— Веднага щом напуснем пристанището — каза той с глас, който криеше заплаха, — ще съблека тези проклети рокли и ще ги хвърля в морето.

— На твое място не бих го направил — бавно каза Фелън. — Знаеш какво разказват за моряците, нали? Страхувам се, че представлението страшно ще им хареса.

— Разчитам на теб да ме защитиш — изръмжа Валериън.

— Валериън — каза Фелън, изведнъж станал сериозен, — съжалявам. Знам, че я обичаш.

Брат му се усмихна накриво.

— Аз изпитвам към теб още по-голямо съжаление.

И препусна в нощта, преди Фелън да може да отговори.

 

 

Можеше да я убие. Тя лежеше на пясъка и го гледаше с прекрасните си сини очи. Той разбра, че не е ядосана. Сърцето му, което току-що се беше успокоило от преживяната тревога, отново заби бързо. Той усети как кръвта по вените му се сгорещява.

— Какво правиш тук?

Искаше думите му да прозвучат студено, гласът му да бъде отчужден, но все още държеше премръзналата й ръка, все още беше коленичил над нея на лунната светлина. Загрижеността, която проявяваше, придаде съвсем друг нюанс на думите му.

— Казаха ми, че заминаваш.

Той не отрече.

— Утре сутринта. За добро е.

— Вземи ме със себе си.

Той пусна ръката й, но не можа да се отдръпне.

— Не ставай смешна. Достатъчно злини ти причиних, докато всички ме смятаха за жена. Не можеш да заминеш с двама неженени мъже.

— Тогава ожени се за мен.

Тя седна и го загледа предизвикателно.

— Така, шокирах те, нали? Мама може и да е смешна понякога, но ме научи да се боря за това, което искам. А аз искам теб.

Ти не знаеш за какво говориш — каза той и се опита да се отдалечи. Но тя се протегна и го хвана за ръката. Дръпна го към себе си.

— Знам за какво говоря. Ти ми го обясни с много хубави думи в белведера онзи ден. Искам да се омъжа за теб, да правя любов с теб и да родя твоите деца.

— Невъзможно е.

— Не, не е. Ти не си Валери Рамзи. Ти си… — Челото й се набръчка от смущението, което изпита. — Аз дори не знам името ти.

— Валериън — каза той. — Аз нямам фамилия, която да нося открито и достойно. Аз съм копеле, нямам семейство, нямам пари, нямам бъдеще.

— Аз имам пари и бъдеще и за двама ни.

— Преследват ме за убийство — отчаяно каза той.

Тя беше така дяволски красива. Седеше на пясъка и го умоляваше да й даде любовта си.

Очакваше, че тя ще избяга ужасена от него, както беше направила преди. Вместо това, на устните й се изписа усмивка на облекчение.

— Знаех си, че имаш основателна причина за лъжите си — каза тя. — Това няма значение.

— Нима не искаш да знаеш дали съм го извършил, или не.

— Не — отговори тя — Ако си го направил, значи си имал основателна причина. А ако не си, това не ме засяга.

— Няма да се оженя за теб, Софи.

Тя се замисли за миг.

— Много добре — каза му. — Ще живеем в грях. Мама вдига много шум около свободната любов. Ще й дадем шанс да докаже правотата си.

— Софи, Софи, ти не знаеш за какво говориш — нещастно отрони той. — Не мога да постъпя така с теб. Трябва да си намериш достоен мъж, за когото да се омъжиш, и да родиш неговите деца…

— Като капитан Мелбърн? Не, благодаря, Валериън. Аз искам теб.

Той се загледа в нея с нямо отчаяние, решителността му започваше да се изчерпва.

— Стани — каза той безизразно, — ще те заведа при майка ти.

— Не мога.

— Защо? — запита той.

— Защото си изкълчих глезена, докато се опитвах да се махна от пътя на коня ти — обясни тя простичко.

Обзе го страшно разкаяние.

— Господи, Софи, защо нищо не ми каза?

Той бързо запретна полите й и взе нежния й глезен в ръцете си.

— Боли ли? — попита.

— Малко. Но не е този. Другият е — каза тя, а гласът й слабо трепереше. Може би от болка. А може би от нещо друго.

Той вдигна другия й крак — този път доста по-нежно. Беше боса и имаше най-красивите глезени, които беше виждал. Десният беше леко наранен от претъркулването. Той се поддаде на изкушението, като си каза, че това повече няма да се повтори. Наведе се и докосна с устни глезена й, а тя леко изпищя. Той знаеше, че причината за писъка не е в болката.

Нека, ако щат, да го обесят, помисли си той, докато целуваше и другия й глезен. Този писък приличаше повече на въздишка. Звукът накара кръвта да закипи във вените му и да се събере в слабините му. Звукът беше толкова съблазнителен, че му подейства незабавно. Той си каза, че трябва да се срамува от себе си. Но не можеше да изпитва срам. Желаеше я отчаяно. И доста отдавна.

Започна да я целува все по-нагоре, докато стигна до коляното. Целуна ямката с устни и език, а тя издърпа полите си по-нагоре и въздъхна от задоволство.

Той изстена. Стонът идваше дълбоко от гърлото му. Бореше се с желанието да я събори на пясъка. Пелерината беше постлана под нея. Той искаше да метне полите на раменете й и да легне между дългите й бели крака. Трепереше от желание и от нужда тя да го задоволи, но направи последен опит да се овладее.

— Не, Софи — каза той, гласът му беше изпълнен с напрежение, — не мога да постъпя така с теб.

— Валериън — каза тя нежно, — не можеш да вървиш против себе си.

И тя го обгърна с ръцете си, като му предложи тялото си — на него и на лунната светлина. Повече не можеше да устои.

— Права си — каза той. — Дори да ме прокълнат, пак ще го направя.

И той хвана ръцете й, придърпа я към себе си и покри устата й със своята.