Ан Стюарт
Лунен танц (13)

Глава 12

Софи де Куинси нетърпеливо изучаваше отражението си в огледалото, което, само по себе си, вече беше странно. Важно беше също, че тя осъзнава този факт. Тя не беше от онези момичета, които се превземат и правят пози пред огледалото. Знаеше, че е щедро надарена от природата, а родителите й се грижеха да е облечена по последната мода. Не притежаваше особено силна суета, просто приемаше външността си като нещо дадено.

Но тази сутрин тя беше нетърпелива и се тревожеше за външния си вид. Стоеше пред огледалото, изучаваше се и се опитваше да променя вида си. Искаше да изглежда възможно най-хубава. И всичко това заради удоволствието да прекара деня с необичайната мисис Рамзи.

Всичко това я озадачаваше. И тъй като имаше жив и пъргав ум и притежаваше интелигентност, Софи обикновено не оставяше загадките неразгадани. Имаше нещо във Валери Рамзи, което докосваше дълбините на душата й и което я привързваше към високата, странна жена. Чувствата й бяха неясни, загадъчни, но и непреодолими. Сравнени с привързаността й към нейната приятелка, чувствата й към красивите мъже като капитан Мелбърн и другите, които я бяха ухажвали, направо бледнееха. Поне докато можеше, тя винаги щеше да изразява предпочитания към компанията на мисис Рамзи.

Още не се беше съвзела от вчерашния учудващо откровен разговор. Беше направила всичко възможно да представи интереса си към сексуалния акт като чисто интелектуално любопитство, но всъщност той беше много, много по-дълбок. Когато майка й беше описала цялостно техническата страна на въпроса, и то с научни изрази, всичко й се беше сторило толкова мръсно и неприятно като месечния й цикъл.

А когато Вал го беше описала, всичко звучеше като райска музика.

Това я безпокоеше. Не можеше да си представи капитан Мелбърн да предизвика такива чувства у нея, а и не беше сигурна, че иска това. Силните чувства винаги откъсваха парче от човека, който ги изпитваше. А тя вече беше силно привързана към Вал. Май вече нямаше какво да даде на другиго.

— Може да те придружа — каза майка й, когато Софи премина през всекидневната, която се намираше в предната част на къщата.

Софи се беше запътила към предната врата, за да чака приятелката си. Направи всичко възможно, за да скрие изражението на лицето си, което издаваше мъката й. Ако майка й узнаеше колко скъпо й е времето, прекарано насаме с мисис Рамзи, повече от сигурно беше, че щеше да ги придружи. И през цялото време щеше да насочва разговора към такива благоприлични теми като правата на жените и окаяното положение на робите в Съединените щати. И въпреки че Софи беше напълно съгласна с майка си по тези въпроси, сега й се искаше да чуе нещо повече за секса.

— Това наистина ще бъде чудесно — излъга тя, както се надяваше, достатъчно убедително.

Нямаше навика да лъже и затова не беше опитен лъжец. Мисис де Куинси добре познаваше дъщеря си и сега отново успя да разбере мислите й. Тя просто поклати глава.

— Но предполагам, че ще бъда много заета. Имам пълно доверие на мисис Рамзи. Тя може и да е малко екстравагантна, но не мога да открия никакъв друг недостатък у нея. Тя има жива, присъща на мъжете интелигентност, а държанието й е открито и приятно. Не искам да й подражаваш във всичко, но тя положително има стил, който липсва на момиче като теб.

Софи хвърли изпълнен с тревога поглед към бледорозовата си рокля, която винаги беше смятала за най-хубавата в гардероба си.

— На мен ми липсва стил?

— О, Господи, стилът е точно такъв, какъвто трябва да бъде стилът на младо момиче с твоето социално положение. Девойка, току-що завършила училище, не може да има като нейния бронзов загар. Но ще можеш да го придобиеш, след като се омъжиш за капитан Мелбърн — каза майка й, която рядко говореше толкова дълго.

Софи чу думите, които я накараха да помръкне.

— Значи е направил предложение?

— Не с много думи, съвсем кратко. Но аз му дадох да разбере, че бихме посрещнали предложението му с благосклонност. Защото може и да не получиш толкова добро предложение втори път. С капитан Мелбърн за съпруг винаги ще можеш да планираш и внасяш ред в живота си. Представи си, например, че си омъжена за човек като мистър Рамзи, че трябва да пътуваш по цялото земно кълбо и че никога няма да имаш дом, който да наречеш свой.

— Щом обичаш някого, ще можеш да понесеш и това — колебливо рече Софи.

Това е най-неприятното, което може да ти се случи — каза твърдо майка й. — Капитан Мелбърн ще ти даде имения, които ще отговарят на твоя ранг. Няма да се налага да си мръднеш дори малкото пръстче, освен в случаите, когато правиш знак на прислугата.

— Нима не смяташ, че този живот би бил прекалено разточителен?

— Бих го сметнала за такъв при всички други случаи, но не и когато е замесена моята дъщеря. Знам, че ти ще използваш времето, за да развиваш ума си, че ще четеш научни и философски текстове. Ти си интелигентна, дете мое. Но трябва да си малко по-дисциплинирана и да четеш по-малко романтични истории.

Софи си помисли с тъга за конфитюрите и мармаладите, които искаше да прави, за чаршафите, които искаше да подрежда и брои. Да остави всичко на прислугата, на която работата нямаше да доставя никакво удоволствие!

— Права си, мамо — каза тя, изпълнена с чувство за дълг. Но в същото време си мислеше за членове, влага и за „малката смърт“, която Вал беше описала и която беше олицетворение на живота.

— А, ето я и мисис Рамзи — каза майка й.

Когато гостенката влезе в стаята, лицето на майка й засия.

— Аз и дъщеря ми тъкмо си говорехме за бъдещето. Знам, че мога да разчитам и на вас да й дадете мъдър съвет.

— Разбира се — отговори мисис Рамзи с дълбокия си гърлен глас, който Софи толкова много харесваше. — Да тръгваме, дете. Ако не сме уговорили подробностите за твоето бъдеще, докато се върнем, ще съм много изненадана.

Мисис Де Куинси им се усмихна мило.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас. Вие сте видели достатъчно от живота и света и сигурно сте практична жена.

Софи едва успяваше да овладее объркването и смущението си, като се осмеляваше само крадешком да хвърли поглед към високата си, яка приятелка. В нейните прекрасни сребристи очи имаше горчивина. Те много приличаха на очите на съпруга й. Погледите им се срещнаха и се разбраха. Софи отново почувства онази странна, предателска топлина в тялото си.

— Аз искрено вярвам в практичността — прошепна нейната приятелка.

— Ще пътувате с каретата през целия път до Кинли? Значи, ще се върнете доста късно. — Мисис Де Куинси погледна дъщеря си с любов. — Не се оставяйте да ви безпокои с непрестанното си бърборене, мисис Рамзи. Въпреки старателните ми усилия, тя все още е много романтично младо момиче.

— Намирам приказките на вашата дъщеря за високо интелигентни.

Мисис Де Куинси придаде строго изражение на лицето си, защото Софи изпищя от радост при тези думи на приятелката си.

— Мисля, че мога да поздравя себе си за това. Винаги съм се старала да развивам ума й — още от невръстна, когато разсъждаваше съвсем по-детски.

Софи нарочно не придаде никакво изражение на лицето си. „Детски ум, как ли не!“ — кипна вътрешно той. Майка й настоя да ги изпрати до каретата и съмнително погледна към яркосиньото небе.

— Никога не съм имала доверие във времето — мрачно отбеляза тя.

— Мамо — Софи най-после даде изява на чувствата си, — денят е прекрасен!

— Точно така. Всички неща на света са най-ярки и хубави точно в мига преди катастрофата.

— Мисля, че поговорката беше: „Най-тъмно е преди зазоряване“ — каза мисис Рамзи и Софи долови удивлението в гласа й.

— Никога не съм била оптимистка, мила мисис Рамзи.

Мисис Де Куинси задържа дъщеря си в прегръдките си, после опъна ръцете си, за да я огледа по-добре.

— Май си много топла, моето момиче, а си и бледа. Не съм сигурна дали трябва да те пусна.

Софи прояви съобразителност и остана в ръцете на майка си, въпреки че много й се искаше да избяга от хватката й.

— Свежият въздух ще направи чудеса с мене, мамо — каза тя доста категорично. — Имай доверие на мисис Рамзи, тя ще се грижи за мен.

— Разбира се, че имам доверие в нея, мило мое дете — каза мисис Де Куинси.

Софи се качи в леката двуколка и седна до мирис Рамзи, която взе поводите в силните си, огромни длани, които не бяха добре скрити под тънките кожени ръкавици. Най-забележителното нещо у мисис Рамзи бяха ръста и силата й, помисли си Софи. И усмихнатите й сребристи очи.

Няколко минути се возиха в мълчание. Вниманието на мисис Рамзи беше погълнато от движението на превозните средства в града, а съзнанието на Софи беше още при надменната й, прекалено настоятелна и придирчива майка. Най-накрая, когато излязоха на пътя за Кинли, мисис Рамзи заговори.

— Майка ти е страшничка жена. Трудно е да се разбереш с нея — сухо отбеляза мисис Рамзи.

— Да, вярно е. Изглежда ме мисли за идиотка.

— Не бих казала, дете мое. Всъщност тя е много горда с тебе. Но, според нея, никой не може да се мери с блестящия й ум.

Софи успя да се усмихне.

— Трябва да ти призная нещо много лошо — каза тя.

— Добре — окуражи я приятелката й. — Обичам лошите неща.

— Понякога се чудя дали пък майка ми наистина не е толкова надарена, колкото самата тя мисли.

Смехът на мисис Рамзи беше нисък, гърлен и топъл.

— Предполагам, че може и да си права. Но тя прекарва толкова много време в опити да убеждава себе си и другите в своето интелектуално превъзходство, че едва ли й остава възможност да упражнява ума си.

— О, тя е много заета — увери я Софи. — Обикновено се занимава с грижите и проблемите на другите хора.

Долови любопитния поглед на приятелката си.

— И ти ли мислиш да станеш като нея, когато поостарееш?

В дълбокия глас се долавяше надежда. Софи изненадано погледна приятелката си.

— Господи, надявам се, че не — разпалено заяви тя. — Всъщност, предполага се, че трябва да се грижа за леля си Едит, която е възхитително непрактична и изоставя всичко в името на любовта. Можеше да се ожени за херцогски син, но вместо това избяга с един свещеник. Наистина, живее щастливо със съпруга си и шестте си деца в Съмърсет, но мама мисли, че тя е похабила живота си.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че животът на леля е много щастлив, и затова смятам, че е пълноценен. Аз бих била доволна и на половината от това — твърдо рече тя.

— Мисля, мило момиче, че ти си много по-мъдра от майка си.

Огромната, облечена в ръкавица длан топло покри ръката на Софи и тя се почувства напълно, божествено щастлива.

— Хайде да не мислим за нея, а? Денят е прекрасен. Въпреки опасенията на мисис Де Куинси, ясно е, че няма да вали. А ако вали, ще го приема като лична обида.

Софи се изкикоти.

— Сега вече звучиш точно като мама.

— Нещастно момиче — весело каза мисис Рамзи и хвана здраво юздите. — Нека се порадваме на прекрасното време. Кой знае кога ще имаме отново възможност да го направим!?

Мисълта беше тъжна.

— Кой знае? — повтори Софи.

И пъхна ръката си под силната ръка на мисис Рамзи, присламчи се по-близо до нея, готова да се наслаждава на чудесния, безоблачен ден.

 

 

Но заваля. Валериън трябваше да се досети, че ще стане така, още когато брат му каза, че денят е обречен. Ако имаше малко разум, трябваше да изпрати на Софи съобщение, че елегантната мисис Рамзи пак е неразположена. Но тя сигурна щеше да реши, че скъпата й приятелка страда от мъка за това, че не може да има деца и, без съмнение, щеше да се появи на вратата с гореща супа, лапа и онова непоносимо съчувствие.

Пътуването до Кинли беше наистина много приятно. Не, беше повече от приятно, беше самият рай. Софи седеше сгушена до него и двамата изпитваха блажено доволство. Разгледаха останките от старата римска крепост. Грапавата настилка принуди Валериън да придържа Софи за лакътя, а после дори да я прегърне през тънката талия, но мястото беше безлюдно и затова действията му не се сториха странни на никого.

Седнаха на сянка и обядваха студено пилешко месо, сирене и топъл дъхав хляб. Пиха лимонада и слушаха мързеливото бръмчене на пчелите, които бяха заети с розовите пъпки, разцъфтели навсякъде из околността. А после и двамата заспаха.

Валериън се събуди, защото почувства горещи капки дъжд по лицето си. Той бързо седна. Изпита внезапен страх, че дъждът може да размие пудрата, с която се беше поръсил толкова щедро. Кожата му беше станала доста мургава, защото беше изложен на слънце доста отдавна, брадата му растеше с обичайната за всички мъже бързина и като се прибави насиненото му око, ясно беше защо му трябваха цели две прахчета за прикритие. Той бързо сграбчи шапката си и пусна воала пред лицето си. Точно навреме, защото Софи се събуди и го погледна.

Тя изглеждаше прекрасно. Русите й къдрици бяха разрошени, сините й очи — сънени, а меките й нежни устни — приятелски усмихнати. Беше готов да се наведе и да я целуне по устата. Но се усети и се изправи на крака, а после й протегна ръката си.

— Заваля, детето ми — каза той, като нарочно изтъни гласа си. — По-добре да тръгнем обратно, докато не сме станали вир вода мокри.

— Проклятие — съвсем кратко тя изрази своето разочарование.

Зад воала той се усмихна.

— Проклятие? — повтори той. — Какво би казала майка ти?

— Дявол да го вземе — каза Софи. — Майка ми би казала: „Нали ти казах“.

— На света има и по-лоши неща от това, майка ти да ти каже: „Нали ти казах“ — утеши я той.

— Кажи ми поне едно.

Потопът започна точно когато стигнаха до отворената карета. Софи се подхлъзна и Валериън протегна ръка, за да я задържи и да й помогне да седне на мястото си. Бяха му нужни доста усилия на волята, за да не остави ръката си да блуждае по тялото й. Качи се след нея и сграбчи камшика. Само след миг бяха потеглили и се носеха надолу по пътя с поразителна скорост.

Сухите, покрити с прах пътища се превърнаха в кално блато. Конете се плашеха от силните гръмотевици, а кожата на ръкавиците му се набръчкваше поради това, че стискаше юздите с всичка сила. Когато можеше, хвърляше поглед на своята спътница.

Тя седеше съвсем близо до него, шапката й беше здраво завързана на главата й и той си каза, че сега ще има възможност да види любимата си в доста окаяно състояние. Още не беше срещал жена, която да посрещне един студен проливен дъжд с добро настроение и чувство за хумор. Можеше само да се надява, че добре възпитаната мис Софи де Куинси ще изпадне в ярост и ще си позволи едно-две гневни избухвания. Това щеше да направи раздялата му с нея по-лесна.

Внезапно тя се изправи, свали шапката от главата си и я запрати в храстите. Вдигна лице към дъжда и започна да се смее. А Валериън се запита как ли въобще ще я остави да изчезне от живота му.

Но нито катастрофата, нито изкушението бяха готови да ги напуснат. Вместо да стихне, дъждът се усилваше все повече. Конете се бореха с всички сили с природните стихии, Софи се беше сгушила в него, потърсила прикритие от по-едрото му тяло. Най-накрая той беше принуден да се откаже.

— Искаш ли да спрем?

Гръмотевиците бяха толкова силни, че той едва чу въпроса й.

— Намираме се тъкмо пред един хан — извика той в отговор. — Ще трябва да се подслоним, докато тази проклета буря отмине.

Един коняр изникна някъде от дъжда, за да поеме юздите. Валериън скочи на земята, без да се разтревожи за полите на роклята си, и протегна ръка на Софи. Тя скочи в ръцете му и се засмя доволно. На него отново му беше доста трудно да я пусне. Продължи да я държи за ръката, докато бягаха, за да се скрият от дъжда. Влязоха в хана. Появи се съдържателят и изтри ръцете си в забележително чистата си престилка.

— Отвратително време, нали, дами? Имаме топъл огън и горещ чай, които можем да ви предложим, ако бъдете така добри да останете.

— Разбира се, че ще останем, добри човече — каза иззад воала си Валериън. — Но първо ще ни трябват стаи, в които да се погрижим за тоалетите си.

— Със съжаление трябва да ви кажа, че не мога да изпълня искането ви. Имаме само две спални, а едната от тях вече е заета.

— Само две спални в хан с размерите на този?! Не ставайте смешен! — възрази Валериън.

— Но имаме огън, лейди — нещастно повтори мъжът, триейки дланите си една в друга. — Още не сме приключили с ремонта.

— Покажете ни стаята — каза Софи с нежна усмивка на устните. — Сигурна съм, че ще бъде прекрасна.

— Наистина, госпожице, леглото в нея е много удобно.

Валериън едва успя да се овладее.

— Ние нямаме намерение да прекараме тук нощта, добри ми човече, а само да почакаме няколко часа, докато бурята отмине.

— Моля за вашето извинение, мадам, но трябва да ви кажа, че пътищата до Хемптън Реджис вече са наводнени. Дори дъждът да спре още в този момент, водата няма да се оттече и до полунощ.

— Какво приключение! — извика Софи, очевидно много доволна от развитието на нещата. — Не се тревожи, Вал. Твоят съпруг има пълно доверие в тебе и твоите способности да се грижиш за себе си. Моята майка също няма да се тревожи, че аз няма да се справя една нощ навън от къщи. Нямат причина да се тревожат.

Валериън си помисли за конското, което брат му щеше да му чете, и направи нещастна гримаса. За щастие, беше добре скрит зад воала.

— Мистър Рамзи е доста по-строг, отколкото изглежда на пръв поглед — каза той.

— Е, сега вече нищо не можем да направим. Освен ако няма друг път до Хемптън Реджис. Има ли такъв? — отправи тя въпроса си, придружен с погледа на блестящите й сини очи към нещастния съдържател.

— Има само един, госпожице, но той е разположен дори по-ниско от главния. Наводненията по него са още по-чести. Не ви съветвам да се опитвате да се приберете по него.

— Добре — каза Валериън с надеждата, че гласът му ще прозвучи нормално, като на човек, който се е примирил с обстоятелствата, — оказва се, че ще бъдем принудени да прекараме нощта тук. Предполагам, че нямате някакви сухи дрехи, с които да ни услужите, а, добри човече?

— Сигурен съм, че ще успеем да намерим нещо за младата госпожица — каза той. — Моля за извинение, лейди, но едва ли ще намерим дрехи, които да станат на вас. — Той изгледа с уважение Валериън и добави: — Повечето от жените в този край имат по-крехко телосложение…

Нямаше какво да направи, освен да погледне на всичко откъм смешната страна. Софи уморено го гледаше и се опитваше да се досети за изражението на лицето му, което той продължаваше да крие под воала.

— Знам, знам — каза той бавно. — Аз съм грандама. Ще трябва да седна до огъня и да се надявам, че дрехите ми бързо ще изсъхнат.

— Съпругата ми има една излишна нощница, която може да ви даде назаем. Тя не е чак толкова висока, но е доста набита. Предполагам, че нощницата ще ви стане — каза мъжът, който явно се тревожеше за посетителите си.

На Валериън не му хареса особено идеята да носи дрехите на набитата съпруга на съдържателя, но не можеше кой знае какво да възрази.

— Много великодушно от страна на вашата съпруга.

— Междувременно, позволете ми да ви заведа до стаята. Ще се погрижа да ви донесат горещ чай.

Валериън наистина беше в много лошо настроение.

— Всъщност — каза той, — аз предпочитам горещ пунш с ром.

Не беше обичайно дамите да отправят подобни молби. Съдържателят направи всичко възможно да не покаже изненадата си.

— Горещ пунш с ром? Ще се погрижа да ви го донесат. И без това щяхме да приготвяме същото питие за джентълмените, които са наши гости. Може би вашият трябва да бъде малко по-слаб.

— В никакъв случай. Искам го силен, горещ и с много подправки — категорично заяви Валериън.

— И аз — каза Софи. — Забравете за горещия чай.

— Пунш с ром? — повтори съдържателят ужасен. — Значи, и за двете ви, дами?

Валериън взе ръката на Софи в своята.

— Да, и за двете ни — каза той.

Гласът му беше доста гърлен и криеше опасни нотки.

Спалнята, която се намираше под стряхата, беше малка, но много уютна. В нея се носеше слабата миризма на пушек и на мокро дърво. Леглото беше малко. Ако някой си въобразяваше, че Валериън ще го дели със Софи и няма да я докосва, значи, че не беше с ума си.

Валериън успя да остане сам, докато Софи отиде да потърси тоалетната. Бяха му дадени само няколко минути, но те бяха достатъчни да махне мократа си шапка и да възстанови грима си. Прекара загрижено ръка по силната си челюст. Беше се избръснал съвсем гладко тази сутрин и брадата му все още беше трудно различима. Щеше да му се наложи да се затвори сам под някакъв предлог и да се обръсне наново, но не точно в този момент. Все още му липсваше смелост. Софи беше невинна, но не беше глупава. Нямаше да намери извинение дори за екстравагантната мисис Рамзи, ако я свареше да се бръсне.

Трябваше да се задоволи да се намаже обилно с пудра. Насиненото му око започваше да се вижда дори под силния грим и той неохотно се примири с този факт. То поне можеше да отвлече вниманието й от брадичката му, която щеше все по-силно да потъмнява от наболата брада.

Никак не беше сръчен с оправянето на косата си. Успя само да я завърже отзад с панделка. Ефектът не беше добър, прическата бе по-подходяща за мъж, отколкото за жена. Но съдбата се беше намесила и му се налагаше да се справя, както може. Добре, че винаги носеше със себе си бръснарското си ножче и пудрата.

Когато Софи влезе в стаята, той беше много силно зачервен и останал без дъх. Тя го погледна срамежливо. Той се опитваше да изтръска част от водата, която се беше просмукала в полите на роклята му.

— Знаеш ли какво — предложи тя, — вземи назаем дрехи от съдържателя, докато твоите изсъхнат. Знам, че предложението може да те шокира, но така сигурно се чувстваш много неудобно.

Той беше готов да се изсмее.

— Не мисля, че би ми харесало да се облека като мъж — каза той мрачно.

— Да, предполагам, че си права.

Тя държеше в ръката си бледосиня рокля с дантели по ръкавите. Остави дрехите на леглото, а после обърна към него тесния си, нежен гръб.

— Ще развържеш ли роклята ми?

За миг той остана вцепенен, неспособен да се помръдне. Обърна очи към небето в безмълвна молитва. Тя му хвърли поглед през рамо. Без да се колебае повече, той застана зад нея и започна да разкопчава редицата малки копченца.

Беше събличал доста много жени досега. Дами от висшето общество, работнички от фермите, доячки и краварки, гувернантки. Те всички изгаряха от нетърпение да бъдат разсъблечени, а той добре се беше запознал с тайните на женските дрехи. Но дори изгарящ и почти сляп от желание, досега не беше имал толкова трудности с едни обикновени копчета.

— Добре ли си, Валери? — запита Софи.

Най-после и последното копче беше разкопчано и роклята се смъкна от раменете й.

— Чувствам се наистина прекрасно — изстена той, а после се закашля, за да прикрие мъжествените нотки в гласа си.

Отдалечи се от нея и й обърна гръб, защото не беше сигурен дали ще издържи, ако продължи да гледа.

— Как са ръцете ти?

Той ги погледна. Те бяха едно от нещата, които най-много го издаваха. Дланите му бяха широки, добре оформени, свикнали на тежка работа и, несъмнено, мъжки.

— Добре са — каза той, но желаеше да шият женските дрехи с джобове, в които да може да крие ръцете си.

— Ръкавиците ти пак са се разпорили, нали? Просто исках да се уверя, че не си се ударила…

Нищо неподозиращото момиче застана пред него и взе дланите му в своите. Беше се разделила с розовата си рокля и беше само по шемизета и фуста. Той виждаше твърде много от малките й прекрасни гърди и се досещаше за формата на краката й, защото фустата беше мокра и прилепнала към тях. Беше готов да застене, толкова много се измъчваше.

Опита се да издърпа ръцете си, но нейната хватка беше изненадващо силна.

— Късаш повече ръкавици от всяка жена, която познавам — подигра му се тя и леко прокара нежните си пръсти по мазолите на неговата длан.

Пръстите й бяха сръчни и ловки, допирът — невинно и неосъзнато еротичен. Той се втвърди под прикритието на дрехите. Тя учудено смръщи вежди.

— Сигурно си работила упорито през целия си живот — каза тя.

Сега или никога. Трябваше да я предупреди, да я отведе надалече, но единственото, за което се сещаше, бяха лъжи, все повече и повече лъжи.

— Да, страхувам се, че е така — каза той, като остави огромната си длан в нейната.

Опитваше се да не гледа към цепката, която разделяше гърдите й, и да не се поддава на аромата на парфюма й.

— Страхувам се, че през цялото време съм те лъгала относно самоличността си.

— Лъгала си ме?

Гласът й беше спокоен и звучеше уморено. Тя продължаваше да държи ръката му. Това беше предупреждение.

— Не — каза той, като за пореден път излъга. — Просто не съм ти казал нищо за произхода си. Не съм от толкова добро потекло, колкото се предполага. Омъжих се… за човек, който ме превъзхожда в това отношение. Макар и малко.

— В това няма нищо лошо — успокои го тя.

— Работих като шивачка — отчаяно продължи да лъже той, изпълнен с отвращение към самия себе си.

— Сигурна съм, че си била много сръчна и работлива.

— А после работих във ферма — добави той и това не беше лъжа.

— Ти си късметлийка — каза тя замечтано. — И ръцете ти са свидетели за честния ти труд. Не трябва да се срамуваш от тях.

За негов най-голям ужас, тя се наведе и целуна дланите му. А после ги пусна и се отдалечи, изведнъж обзета от различни чувства.

— Съжалявам — каза тя, — постъпих глупаво.

Обърна му гръб. Гърбът й беше тесен и красив. Тя се протегна към дрехите, които лежаха на леглото. Не, той не можеше да остане в тази стая нито миг повече. Все още чувстваше устните й върху дланите си, ароматът на парфюма й се носеше във въздуха, млечнобялата й кожа му причиняваше световъртеж. Той се втурна към вратата.

— Ще те чакам в общата зала — каза той приглушено, като че ли се задушаваше.

Тя се обърна към него. Той успя да види тъмния кръг около зърната й през тънката и мокра шемизета.

— Но на мене ми е необходима помощ при обличането — изрази протеста си тя.

— Не, аз няма да ти помогна, момиче. — „Ако още миг останем тук сами, няма да имаш нужда от обличане“ — мрачно си помисли той. — Ще изпратя камериерката — каза той и избяга.

Съдържателят го посрещна в подножието на стълбите. Изражението на кръглото му розово лице беше измъчено, но Валериън предполагаше, че това е обичайно за него.

— Моля за извинение, лейди, но се появи малък проблем. Имаме само един салон, в който гостите могат да останат необезпокоявани, а и той вече е ангажиран от господина, който заема другата спалня. Помислих си, че няма да е учтиво да го моля да го разделя с други хора. Видях, че вие пътувате сами и не ви придружават джентълмени, и… как да ви кажа, може би ще благоволите да седнете в общата зала. Никой няма да дойде в нощ като тази, а ако дойде някой, ние просто ще го отпратим да върви по пътя си. На вас и младата дама ще бъде осигурено спокойствие, обещавам ви, и никакви господа няма да ви досаждат.

— Добре, чудесно, общата зала ще свърши работа — каза Валериън и махна с ръка, като се надяваше, че жестът му е достатъчно величествен. Спря и се обърна назад: — Сигурен ли сте, че не ви се намира друга спалня? Не ми пречи миризмата на пушек.

— Сигурен съм, лейди. Особено в такова време. Поправяме покрива, но… — Той повдигна рамене. — Нима това е някакъв особен проблем, лейди? На повечето жени им харесва да делят леглото си с друга жена. Поне не са сами. Въпреки че моят хан е благоприличен и сигурен, другата жена ще увеличи сигурността ви, нали така?

Валериън не можеше да спори повече. Много добре знаеше, че неговото настояване за отделна спалня беше странно. Наистина, щеше да бъде необичайно той да не сподели леглото със Софи, да й откаже компанията си и чувството за сигурност, които щеше да й даде. Но той ужасно се страхуваше, че може да пожелае да й даде и други неща.

— Спалнята също е достатъчно добра, не се притеснявайте — уморено каза той. — Мислех само за удобството на младата дама. Аз съм малко прекалено едра за такова малко легло.

Бедният съдържател не успя нищо да каже. Да се съгласи, щеше да означава да обиди дамата, но да не се съгласи, щеше да бъде още по-лошо.

— Може би господинът ще се съгласи да смени стаята си с вашата. Леглото в нея е голямо и…

— Господи, не! — каза Валериън, като се засмя по женски привлекателно. Беше усвоил тази усмивка преди няколко седмици от Невил Пинуърт. — Това наистина би било неприлично, уверявам ви. И през ум не би ми минало да го помоля за това. Аз и племенницата ми ще се оправим някак си. Може би имате допълнителен дюшек…

Съдържателят трябваше още веднъж да поклати глава отрицателно.

— Изгоря, за съжаление.

Валериън изруга наум. „Опитах се, Господи, опитах се!“ — каза вътрешният му глас.

— Е, тогава предполагам, че не ни остава нищо, друго освен да се справим и така — каза той с нежен глас. — Кога ще ни донесат пунша с ром?

— Приготвих малко за господина, а сега ще приготвя и за вас. Ще бъде малко по-различен, като за дами.

Софи се беше появила на стълбите, прилично облечена в бледосинята рокля, която явно е била върхът на модата преди двайсет години. Деколтето беше ниско изрязано, талията — на естественото си място, цялата рокля следваше извивките на тялото и го обграждаше като втора кожа. Валериън не беше много наясно поради каква причина е така, но усети, че това е дори по-възбуждащо, отколкото ако Софи беше гола.

— Ние искаме силен пунш — каза тя и заслиза по стълбите. — Мисис Рамзи и аз имаме намерение да се наслаждаваме на свободата си. Имаме право на това, нали?

Валериън обходи с поглед раменете й и гърдите й.

— Ние имаме огромно право на това — каза той и прати лошото си настроение по дяволите.

Тази нощ щеше да вземе всичко, което се осмелеше, и щеше да се радва на живота. А утре с наслада ще плати исканата цена. Собственикът потисна въздишката си и каза:

— Много добре. Масата вече е сложена за вас, дами. Ако влезете в общата зала, ще ви донеса пунша с ром. Но е много силен, предупреждавам ви.

— И ние сме много силни дами, нали, Вал? — дяволито го запита Софи и го хвана под ръка.

— Правим всичко по силите си — каза той и вдъхна аромата на тялото й.

— Много добре — повтори съдържателят. — Аз ще предупредя господина да не влиза в общата зала. Не че той ще го направи. И той обича усамотението, а и не е човек, който би обидил една дама.

— Искрено се надяваме да е такъв — бавно каза Валериън.

— Не, истина ви казвам. Разбрах го в мига, в който го видях — твърдо рече съдържателят. — Мистър Лемур никога не би наранил дама.