Ан Стюарт
Лунен танц (6)

Глава 5

Фелън не познаваше друго същество като нея. Разбира се, жени, преоблечени като мъже, не бяха често срещани измежду обикновените му познати, но по време на странстванията си беше виждал доста неща. И все пак, нищо не се доближаваше до момичето, което наричаше себе си Джулиън Смит.

Очите й, на първо място. Те не бяха умишлено и пресметнато очарователни и омагьосващи; тя не използваше прах за почерняне на миглите като професионалните съблазнителки, като Сарита например. Не бяха престорено скромни и срамежливо флиртуващи като на спазващите благоприличие млади английски дами, които му се докарваха, когато се появеше в обществото, и се мъчеха да го впримчат в хомотите на брака. И не бяха хладните и показващи безразличие към всичко очи на някои от жените, които познаваше и които бяха прекалено погълнати от любовниците или от други страсти на собствения си живот и поради това не им оставаше нищо за другите.

Нейните очи бяха живи и изразителни, показваха множество чувства и богат вътрешен живот, изразяваха досада, враждебност, предизвикателство, хладнокръвие. Тя го наблюдаваше, без да знае, че той я гледа. Тогава той разпознаваше в погледа й неволния интерес и очарование, които предизвикваше у нея. Топлите й кафяви очи излъчваха огромно любопитство, примесено с неподправен страх.

Тя си хапваше с апетит от прекрасната храна, която Дулси беше приготвила, а той тайничко я наблюдаваше. Рядко беше виждал жени, които да ядат толкова много, а според Ханигън тя беше яла като ламя и по-рано през деня. Той се зачуди дали не е бременна.

Една бременност би обяснила много неща. Може би тя беше дъщеря на аристократ, съблазнена от някой развратник, а после изгонена от суровия си баща. А може би беше избягала сама още преди да я изгонят.

Но той всъщност не мислеше, че истината е такава. Любопитните й кафяви очи бяха чисти и невинни. Искаше му се да задоволи любопитството й. Въпреки всички странни обстоятелства в сегашния й живот, той беше сигурен, че тя е невинна. Може би не невинна в общоприетия смисъл — така, както бяха невинни английските девойки; всеки, който познава легендарната Сарита знае повече по плътските въпроси, отколкото много жени успяват да научат през целия си живот. А и той не се интересуваше дали тя все още пази своята девственост. Според него, девствеността на жените беше надценявана и превъзнасяна повече, отколкото е необходимо, тя беше неудобство, от което трябва да се отървеш колкото е възможно по-бързо. Той не беше романтик и не се интересуваше дали е първият.

Но нейната душа беше недокосната, в това беше абсолютно сигурен. В много отношения тя беше по-девствена дори от любимата на Валериън — Софи. Невинността на Джулиън Смит беше по-дълбока от повърхностната плът. В нея имаше нещо по детски трогателно, с което тя постоянно се опитваше да се пребори, но така само го караше да изпъква по-ярко. Какво ли, за бога, я беше накарало да предприеме такъв смешен маскарад. И какво, за бога, й даваше увереността да мисли, че ще успее да се отърве чрез него?

— Наистина е много горещо — каза тя с дрезгавия си глас и отметна кафявите си къдри от нежната си шия.

Той отмести погледа си от нея и го насочи към морето. Никога преди не му се беше случвало да се възбуди само от вида на гола женска шия, но беше явно, че много неща предстои да се случат за първи път.

— Предполагам, че дори в Англия понякога е горещо — каза той и хвърли огризката от ябълката в храстите. — Защо не поплуваш малко? — предложи той и с интерес зачака нейната реакция.

Тя започваше да свиква с него. Наклони главата си на една страна, като че ли обмисляше идеята.

— Може и да поплувам — отговори тя, но той знаеше, че тя няма да съблече скриващите я дрехи само за да поплува, — но мисля, че водата е ледена.

— Не и за такова силно и непоколебимо момче като тебе.

— А вие защо не се присъедините към мене? — отвърна тя.

Очевидно, не беше успял да я уплаши. Започваше да разбира, че не би могъл да я изплаши, и това го раздразни. В следващия момент обаче той се развесели отново.

— Ще си помисля. Ти първи се съблечи и влез във водата.

За негова изненада, тя стана, грациозно както винаги, и хвана най-горното копче на жакета си. Разкопча го, после и второто. Показа се малка част от нейната кожа. Тя беше потъмняла от слънцето и добила златист оттенък, както и кожата на лицето й. Тенът беше резултат на времето, което беше прекарала извън пределите на Англия. Той се запита докъде ли е потъмняла кожата й. И докъде ли ще стигне тя със своя блъф. Изтегна се в цял ръст на пясъка.

— Хайде, отивай — весело каза той. — Аз ще те наблюдавам, за да съм сигурен, че няма да се удавиш.

Тя дори не се поколеба, дявол да я вземе. Отиде направо до водата, тесният й гръб беше обърнат към него. Миг по-късно бялата риза се смъкна от раменете й. Той имаше достатъчно време да се полюбува на прекрасната форма на гръбнака й, но после тя отново облече ризата и се отдалечи от прииждащия прилив. Когато се обърна с лице към него, ризата беше внимателно закопчана чак горе до врата й, а той беше толкова възбуден, че трябваше да пусне бележника със скици в скута си, за да скрие състоянието си.

— Водата е доста студена — каза тя.

Очевидно, ликуваше, че е успяла да го измами. Очевидно, не знаеше, че нито едно момче на света няма такива красиви, нежни рамене. Той скочи на крака и се усмихна, но усмивката не успя да скрие неудобството му.

— Отивам да се поразходя — каза той. — Чакай ме тук.

— Няма ли да поплуваш? — невинно го запита тя.

Той беше объркан и готов да изръмжи през зъби. От една страна, студените английски води щяха да се погрижат за настоящия му проблем. От друга, само един поглед към разсъблеченото му тяло, и тя щеше да реши, че той е перверзен като сър Невил. Ако се осмелеше да погледне.

Изкушаваше се да го направи, за да й плати със същата монета. Той се сещаше и за по-приятни начини да й даде урок по заяждане, но нали вече беше решил, че моментът не е подходящ. Беше ли решил?

— Ще се върна — каза той и се отдалечи бързо, преди тя да е успяла да забележи интересното му състояние.

Пясъкът беше горещ под босите му нозе, слънцето жарко печеше над главата му и призрачните останки на обречения кораб хвърляха тъмни сенки по плажа. Тази картина идеално отговаряше на настроението му.

 

 

Джулиет се отпусна на земята много доволна от себе си. Беше успяла да премахне всякакви възможни съмнения, беше сигурна в това. Дори по някаква случайност той да се досещаше, че тя е жена, вече беше успяла да приспи подозренията му. Също така беше доволна, че прие поканата му за плуване. Не искаше да го гледа как съблича дрехите си и се гмурва във водата. И напълно облечено, тялото му я смущаваше.

Наистина беше горещо. Много й се искаше да се разхлади в хладните води на Атлантическия океан, но без да има свидетел на къпането си. А сега можеше да се отпусне и да позволи на изтощението от последните няколко седмици да я надвие, да позволи на слънцето да я напече чак до костите и да я стопли за първи път, откакто се беше върнала в тази студена земя. Легна по гръб на пясъка и почувства горещината му през леката батистена риза. Изпъна се, зарови босите си пръсти в пясъка и сложи ръце на челото си. Най-сетне беше сама и никой не я наблюдаваше.

Чувстваше се някак странно, по женски чувствена, въпреки панталоните и късо подстриганата си коса. Така излегната на яркото следобедно слънце, тя се чувстваше като добре охранена, доволна котка — грациозна, погълната от себе си, и малко порочна. Обстоятелството, че господарят й беше решил да се махне, беше чудесно и добре дошло. Ако я беше видял как се изтяга на пясъка, сигурно щеше да реши, че е дори по-странна, отколкото му се струваше досега.

Затвори очи и се загледа в светлите и тъмни петна, които танцуваха пред тях, причинени от играта на слънчевата светлина върху клепачите й. Вдъхваше аромата на морето, на земята и уханието на далечни рози, което се носеше из въздуха. И тогава, доволна и сита, тя започна да си спомня за събитията, които най-накрая я бяха довели на това място, точно по това време.

Като че ли всичко се случваше отново. Марк-Дейвид Лемур, неговата мека ръка държи нейната и слага венчалния пръстен на пръста й, дланта му е влажна и гореща, допирът — болезнен. След смъртта на Черния Джак тя беше изпаднала във вцепенение и не можеше да мисли ясно. Разсъдъкът й беше замъглен. Треската го беше покосила толкова бързо, беше превърнала пращящото му от здраве и бликащо от енергия тяло в скелет и му беше оставила сили само колкото да умре. Тя трябваше да се омъжи за най-добрия му приятел Лемур и да се върне в Англия с него.

Беше го направила, разбира се. Как въобще можеше да откаже нещо на скъпия си баща? Нима можеше да не се подчини на предсмъртното му желание? Наистина, през първата седмица тя нищо не усещаше и нищо нямаше значение. Едва ли беше усетила разликата. Беше прекарала времето в опаковане вещите на баща си. Целият му живот се събра в няколко вързопа и кутии.

Едва на борда на кораба, който ги носеше към бреговете на Англия, тя разбра, че е направила много сериозна грешка. Чувствата на Марк-Дейвид към нея не бяха искрени, той дори не изпитваше привързаност към нея. Представата му за дълго отлаганата брачна нощ беше такава, че той остави съпругата си наранена и унижена. И все още девствена.

Той се гневеше на нея и я обвиняваше за своето безсилие да изпълни сексуалния акт. Искаше от нея да му помогне, но тя беше ядосана и не искаше да го направи, а и не знаеше как. А после той я нарани, нарочно и умишлено. Да гледа нейната болка му доставяше неимоверно удоволствие.

Пътуването до Англия й се стори безкрайно. Дни наред тя не виждаше никого, заключена в малката си задушна каюта. А после Марк-Дейвид пак беше дошъл при нея. И отново се беше провалил.

Нямаше къде да избяга от борда на кораба, който се носеше през океана, освен в самите води, а Джулиет не беше готова да извърши самоубийство. Баща й я беше научил, че малодушието е най-страшният от всички грехове. Тя не искаше да се измъкне от изпитанията по този начин. Навеждаше очите си надолу, за да не види той изпълнения й с омраза поглед, говореше му нежно и чакаше да дойде подходящият момент.

А той не закъсня. Бяха в Лондон едва от три дни, а Лемур имаше намерение да я отведе в Чичестър, в мрачната и влажна стара къща, която принадлежеше на семейство Макгауън от векове. Черният Джак винаги беше казвал, че точно тази къща го е принудила да замине за топлите страни и да намрази завинаги проклетото студено време в Англия.

Джулиет беше обмислила добре плана си. Беше успяла да продаде диамантената карфица за вратовръзка, която принадлежеше на баща й, и да си купи чифт мъжки дрехи. Нямаше достъп до повечето от всеизвестните диаманти на Макгауънови, но Марк-Дейвид беше настоял да сложи покритите с диаманти обици същата онази вечер, защото щяха да посетят операта. А после беше забравил да ги изиска обратно. Те щяха да я предпазят от пълна катастрофа.

Не хранеше фалшиви надежди, че някой ще й помогне. Тя беше съпруга на Лемур, негова собственост. Нейната собственост сега му принадлежеше, а също така бяха негови и тялото, и душата й. Но умът и сърцето й все още си бяха нейни собствени, а тя повече не искаше да му дава тялото си. Отряза късо дългата си тъмна коса, облече се в мъжките дрехи, обу прекалено големите обувки и се измъкна в предутринния мрак.

Може би имаше вероятност Лемур да я пусне да си отиде. Той вече имаше това, за което ламтеше най-много — контрол над парите, които й беше оставил баща й. Въпреки че беше разумна и практична, Джулиет имаше малка представа дали той й беше оставил цяло състояние, или нищожно подаяние. А и въобще не се интересуваше. Парите й бяха навлекли присъствието на Лемур и затова тя ги мразеше и проклинаше. Освен това, след като вече не бяха нейни, едва ли имаше значение колко са на брой.

Но, все пак, не трябваше да подценява Лемур. Той беше алчен, ненаситен човек, не би оставил своето — дори да няма стойност. А и имаше още работа с нея.

Студена тръпка прониза тялото й, лежащо на горещия пясък. Рано или късно, той щеше да я убие, тя знаеше това. Инстинктът й го подсказваше и колкото и да противоречеше на здравия разум, тя беше абсолютно сигурна в него. Всеки път, когато отиваше при нея, гневът му ставаше все по-силен, а погледът на безцветните му очи беше почти убийствен. Ако я откриеше скоро след бягството й, за нея вече нямаше да има надежда.

Но той няма да я намери. Няма да претърсва малките крайбрежни градчета, за да търси избягалата си съпруга. А и нямаше да се досети, че момчето прислужник в Сатърс Хед всъщност е Джулиет Макгауън. „Джулиет Макгауън Лемур“ — поправи се тя, защото обичаше истината, но потръпна с омраза при последното име.

По-добре беше да не мисли за това, да не се връща към миналото, а да се наслаждава на топлината на слънцето, което стопляше костите й и премахваше спомена за студените тръпки, които изпитваше от месеци, сякаш никога нямаше да престанат.

Погледът на Филип Рамзи беше друг източник на топлина. Не беше сигурна защо е така, в него нямаше влагата и сластта, които беше свикнала да вижда в погледа на Лемур и в изражението на бледото му лице. Но съществуваше топлината, която я изгаряше дори по-силно от слънчевата и към чийто силен пламък тя искаше да се доближи още повече.

А какво ли щеше да бъде, ако беше омъжена за мъж като Филип Рамзи? Ако той беше този, който докосваше тялото й и я караше да прави срамни неща. Дали тогава щеше да се съпротивлява толкова упорито?

Той обаче не й приличаше на мъж, който с удоволствие би се оженил. После й хрумна, че дори някои от най-странните желания на Лемур може би нямаше да й се сторят толкова странни, ако идваха от страна на мъж, привлекателен като Филип Рамзи.

Тя сложи длани на бузите си и се запита дали от горещото слънце не я е хванала треска. Каква странна, неприлична мисъл! Уж не искаше никога повече да я докосва мъж, особено пък по онзи начин. Разбира се, че не искаше да я докосва мъж като Филип Рамзи — със силни, красиви ръце и тънки, чувствени устни.

Но поне можеше да си мечтае за идеалния любовник. Някой нежен, сладък, не нахален и дързък, някой, който да я боготвори и защитава. Някой, който да победи дракона и да й осигури безопасност. Но и с рицарите щеше да остане един проблем. Те винаги държат дамите на своите сърца заключени под девет ключа. Те побеждават дракона, но после карат дамата да живее живота си така, както те желаят. Тя може би щеше да предпочете огнената смърт, която драконът предлага. Но какво беше Филип Рамзи — рицар или дракон?

Нямаше значение. Тя не искаше нищо от него, освен парите му. И сигурно място, където да се крие, докато събере пари и си купи билет за някой кораб, докато се махне от тази зелена и студена страна. Това преддверие на ада, тази Англия.

Сигурно беше заспала. Сънищата й бяха неясни, бързо редуващи се, еротични, нежни като полъха на морски бриз и влажни като повърхността на водата. Не можеше да си спомни подробностите, защото дори не ги беше видяла ясно. Всичко, което си спомняше, беше топлината и изнервящото чувство за неудовлетвореност, което изпълваше тялото й, докато то се извиваше към ръката, която бавно се плъзгаше по бузата й, надолу към тила под тежката коса, където се спря и нежно я погали. Тя обърна лицето си към тази ръка и се сгуши в нея, устните й нежно докоснаха твърдата длан и усетиха вкуса й — вкус на солена морска вода.

А после очите й се отвориха и срещнаха ироничния поглед на господаря й. Тя се извърна рязко, удари главата си в една издатина на скалата и изстена от болка.

Той седна назад на петите си и я загледа. Ризата му беше разкопчана и излагаше на показ гърдите му. Тя видя, силно очарована, тъмните косми, които ги покриваха. Запита се какво ли ще стане, ако ги докосне, и какви са те — меки или твърди? А ако го целуне там?

— Опитах се да те събудя много нежно — каза той, а хладните му сребристи очи виждаха прекалено много. — Лицето ти имаше такова изражение, като че ли ти сънуваше някакъв много приятен сън.

— Не си го спомням — каза тя и се отдалечи от него. Това, разбира се, беше лъжа, но само наполовина. Тя не си спомняше целия сън, но знаеше, че сънят й беше свързан с неговата уста, с неговата целувка.

— Жалко — прошепна той. — Ти дори се беше зачервил. Може би ще промениш мнението си и ще поплуваш малко?

Тя сложи ръка на гърлото си и закопча ризата си.

— Не и аз, сър — каза тя, като навреме си спомни за неговото предупреждение винаги да използва един и същи акцент. — Вие може да поплувате, ако искате.

— Много великодушно от твоя страна — отвърна той. Този път усмивката му не беше присмехулна, тя просто издаваше факта, че той се забавлява. Беше ужасно привлекателна и Джулиет остана загледана в него като омагьосана. А после се опомни и скочи на крака. Сигурно беше ударила много силно главата си, щом мислеше за такива глупости. А и човекът, за когото мислеше, принадлежеше към онази класа, която беше най-големият й враг. Класата на мъжете.

— Време е да се връщаме — внезапно каза той, като се отдалечи от нея. — Изкачването нагоре по пътеката ще бъде по-трудно от слизането. Ако бях на твое място, щях да събуя тези неудобни обувки. Ще ги обуеш, когато стигнем на върха. Не искам да се приземиш отгоре ми.

— Да, сър — съгласи се тя.

Надяваше се, че в гласа й има достатъчно почтителност. Наведе се и започна да събира останките от пикника. Бележникът му със скици беше няколко метра по-нататък. Тя се протегна към него, същото направи и той. Нейните ръце първи го достигнаха и тя погали износената кожена подвързия. Той обаче грубо го изтръгна от ръцете й.

— Аз ще го нося — остро каза той.

Тя все още имаше проблеми с безпрекословното подчинение. Опита се да го задържи и нейният отпор, колкото и слаб да беше, се оказа достатъчен. Бележникът със скици падна на земята и се отвори на една грубо нахвърляна скица на красива спяща жена.

Джулиет, изненадана и шокирана, се втренчи в нея. Но, разбира се, това не беше жена. Беше съществото, за което Рамзи мислеше, че се казва Джулиън Смит. А и въобще не беше красива, никога не е била. Само че неговите щрихи я бяха уловили и предали така — по-красива и някак си по-чувствена. Приличаше на омагьосано същество от вълшебна приказка, което чака някой да го събуди и да го изтръгне от магията. Обикновено това правеше някой мъж, и то задължително с целувка. Но тя предпочиташе да спи, и то недокосната.

Безпокоеше я обаче мисълта, че той е стоял там и я наблюдавал, докато тя спи. Знаеше, че в древността са живели примитивни хора, които са смятали, че ако някой нарисува портрета им, това означава, че е хванал в плен душите им. И ето че сега тя не можеше да се отърве от странната, суеверна мисъл, че докато е запечатвал чертите й на хартията, той е уловил част от нея и я е запазил за себе си. И че тя никога няма да си я вземе обратно. Тази мисъл беше безкрайно смущаваща.

— Не е лоша — сопна се тя, след като взе скицника и критично изследва рисунката. — Но си ме нарисувал така, че твърде много приличам на момиче.

Този ход беше прекалено смел и тя с трепет и нетърпение зачака отговора му.

— Джулиън, моето момче — каза той, докато в същото време нежно измъкна скицника от ръцете й, — ти твърде много ме изненадваш.

— Как така, сър?

Рамзи сложи длан под брадичката й и отново допирът на неговата ръка накара кожата й да пламне и огън да протече по вените й. Стана й много, много горещо.

— Ти си безстрашен, нали?

В гласа му имаше странна нежност. Тези думи, без съмнение, също бяха странни. Джулиет застина като хипнотизирана, не направи никакъв опит да избегне допира на ръката му. Тя дори не можеше да откъсне погледа си от неговия. Далеч не беше безстрашна — ужасно се страхуваше от змии, плъхове и от Марк-Дейвид Лемур. Струваше й се, че мъж като Рамзи, за когото тя беше почти прозрачна, би трябвало да усети това. Но тя нямаше да му каже, разбира се. Тя навлажни пресъхналите си устни и каза:

— И от какво трябва да се страхувам? — отвърна тя.

Гласът й беше леко дрезгав, но тя си каза, че това е добре, защото е в подкрепа на ролята й и не издава колко нервна е всъщност.

Той се усмихна, този път в усмивката нямаше подигравателност. Тази усмивка беше нежна, сладка, очарователна и привлекателна. Тя разтопи малка част от коравото сърце на Джулиет.

— Ще ти кажа някога — прошепна той, — но не сега. Той пусна брадичката й и се отдалечи. Добре беше, че го направи. Трябваха й миг-два, за да се съвземе. Гледаше го как върви по пясъка и трепереше. В неговото докосване до лицето й имаше много повече еротичност, отколкото във всичките атаки на Лемур към тялото й. Внезапно, безпричинно я обзе неописуем ужас.

Изкачиха се по тясната пътека в мълчание. Тя вървеше пред него, не защото особено искаше да бъде така, а защото той не й даде възможност за избор. Той носеше всичко — нейните протести въобще не бяха чути. Но това беше добре дошло. Подскачаше по стръмната пътека, пъргава като дива коза, и се надяваше, че той не обръща особено внимание на гърба й. Подозираше, въпреки че, разбира се, не можеше да бъде сигурна, че извивката на гърба далеч не е момчешка.

Но ако тя се надяваше, че товарът ще му попречи да наблюдава, то значи, че беше подценила силата му. Когато стигнаха на върха, той беше абсолютно спокоен и дори не беше изпотен, стръмната пътека и тежкият товар въобще не го бяха затруднили. Джулиет откри, че тази невероятна негова сила също я смущава. Но нима всичко у Филип Рамзи я смущаваше?!

— Ела тук, момче — каза той, докато вървеше с широки крачки по пътя. — Доколкото те познавам, вече отново си гладен. Вече доказа, че стомахът ти е просто бездънна яма.

Джулиет заподскача волно след него. Странно, колко леко беше и на сърцето, и на душата й. Засега тя беше обречена да бъде с него в старата му и удобна къща в Сатърс Хед, засега трябваше да забрави за морето и корабите. Трябваше да се примири с това. И тя не само се примиряваше, но се и радваше.

— Предполагам, че ужасно ще надебелея — весело изчурулика тя.

— Можеш да поемеш още малко тлъстини.

— Аз все още ще раста — запротестира тя.

— Нима?

Въпросителните нотки в гласа му не бяха много ясно изразени и Джулиет реши, че може да се престори, че не забелязва иронията.

— Да — отговори тя, като се изравни с него. — Аз все още не съм достигнал пълния си ръст. Е, разбира се, няма да стана висок колкото теб — каза тя, задълбочавайки темата и хвърляйки кос поглед към огромното му тяло. — Баща ми не беше много над среден ръст, също и майка ми. Но все пак, не вярвам да остана чак толкова дребен.

— Аха, да. Твоят баща, морякът — каза Рамзи. — И кога, мислиш, ще достигнеш окончателния си ръст, Джулиън?

Тя сви рамене, пъхна ръце в джобовете си с един, на дяваше се, напълно момчешки жест.

— Не мога да кажа — безгрижно и весело отговори тя. — Още не съм станал мъж.

— Аха, не си — каза той, а гласът му издаваше, че неимоверно много се забавлява. — И скоро няма да станеш.

Къщата Сатърс Хед се разпростираше на ивица земя, вдаваща се в морето. Беше обградена с ниска каменна стена. Именно на тази стена беше седнал Ханигън, който ги чакаше, а грубото му зачервено лице изразяваше недоволство.

Но Джулиет не се страхуваше от нищо. На този мъж тя се доверяваше безрезервно, разбираше го и одобряваше всичко в него. Ханигън имаше една-единствена цел в живота си — добруването и щастието на господаря и господарката му. Като се тръгне от тази позиция, ставаше ясно, че любовта и грижите му се разпростират и върху хората, свързани с тях, включително и върху Джулиет. Той сигурно нямаше да повярва, че тя има намерение да ограби господаря му. Но ако я хванеше на местопрестъплението, той щеше да я спре без излишна грубост и щеше да й изнесе лекция за това, колко грешно постъпва, а после щеше да я изпрати в кухнята, за да напълни стомаха си.

— Изглеждаш така, като че ли си глътнал кисела ябълка, стари друже — отбеляза Рамзи.

— Можеше да ми кажете къде отивате, господарю мой — отговори Ханигън — Вал се върна преди час и двамата вече се тревожехме за вас.

— Мога да се грижа за себе си — весело каза Рамзи. — Освен това, както виждаш, взел съм със себе си младия Джулиън да ме пази от беди. Той е едно смело малко момче — лесно ще се справи с всичко, което може да ми причини вреда.

Ханигън показа неодобрението с едно леко изсумтяване.

— Може и така да е. Но следващия път все пак ми кажете къде отивате. Нов сте на това място, а тук може би има опасности…

— Бяхме в Заливчето на Мъртвеца — успокои го Рамзи. — Щом съм оцелял в пустинята и джунглата, сигурно мога да оцелея и в едно населявано от духове заливче.

Ханигън изведнъж пребледня и смръщи вежди.

— Но аз ви казах да не ходите там, господарю мой.

— Ханигън — каза Рамзи, спокойствието в гласа му беше измамно. — Знам, че сам си се провъзгласил за мой телохранител, но аз имам намерение да посещавам което си искам проклето място. Пет пари не давам за призраците. Джулиън също. Той не се страхува от нищо, нали, моето момче?

Тя слушаше размяната на реплики напълно очарована и не можа веднага да разбере, че се обръщат към нея.

— Точно така — хладнокръвно излъга тя. — Почти от нищо. Всъщност, страхувам се от змии.

— Не те обвинявам, момче — каза Ханигън, като неволно потрепна. — Аз също не обичам змиите.

— Нито пък обитаваните от духове заливчета — отбеляза Рамзи. — Жалко, че чак след като дойдохме тук, разбрах колко си суеверен.

— Суеверието помага, защото кара хората да бъдат по-предпазливи — разпалено каза Ханигън. — През целия си живот съм слушал да се разказват различни истории за това заливче. Там долу някакво дело останало недовършено. Изгубени души не могат да намерят покой.

— Ханигън се е родил тук — сподели Рамзи с Джулиет. — Семейството му все още живее тук из околностите. Сигурно те са напълнили главата му с тези приказки за призраци.

— Знам, каквото знам — загадъчно каза Ханигън.

— Сигурен съм в това, стари друже. Междувременно, аз се оттеглям, за да видя скъпата си съпруга. — В гласа му звучеше дълбока ирония. — Освен ако няма нещо важно, което трябва да споделиш с мен.

Ханигън погледна Джулиет, която не направи опит да скрие интереса си към разговора им.

— То може да почака.

— Хайде, ела с мен, момче — тихо каза Рамзи. — Сигурно умираш от глад.

Всъщност, този ден тя беше яла много и най-сетне се чувстваше сита, но нямаше намерение да си го признава. Завтече се след него, като осезателно чувстваше върху себе си учудения поглед на Ханигън, който ги наблюдаваше как влизат в мрачната и хладна къща.

Рамзи се обърна и тикна кошницата за пикник в протегнатите й ръце. Тя политна под тежестта й и още веднъж се удиви на огромната мощ на Рамзи. Той обаче продължи здраво да стиска скицника си, нещо, за което тя дълбоко съжаляваше. Искаше по-спокойно и по-внимателно да разгледа някои от рисунките. Особено онази рисунка, на която беше нарисувана тя и която беше така смущаваща.

Не беше предполагала, че притежава суета. Може би това, че искаше да види образа си по-привлекателен, отколкото мислеше, че е възможно, беше последица от този наложителен маскарад. Трябваше да подчини и за в бъдеще да контролира този импулс. Ако продължаваше да му се поддава, беше обречена на провал.

— Отиди в кухнята, момче — каза й той. — Аз ще остана при съпругата си доста дълго.

— Да, сър — съгласи се тя, но това изобщо не й хареса. — Ще се любите ли с нея?

Тя се спря, но твърде късно. Беше ужасена от мислите, които се въртяха в главата й. Той гръмогласно се засмя:

— Какъв нахален въпрос — възкликна той. — Разбира се, аз нямам намерение да ти отговоря. Защо питаш?

— Извинете, сър — отговори тя.

Червенина обливаше лицето й и този път тя нямаше как да я прикрие.

— Имаш ли още някакъв груб и безцеремонен въпрос, или мога да се оттегля? — запита я подигравателно той.

Тя го погледна. Той беше много красив мъж, макар и не в общоприетия смисъл. Смяташе за красиви мъжете, които бяха руси и широкоплещести, с пълни розови устни, сини очи и с безкраен наниз от зъби.

Този мъж беше слаб и жилав, тъмнокос и понякога страшен, с тясно, издаващо цинизма му лице, с опасни сиви очи и тънки, присмехулни устни, които обаче бяха неизразимо еротични. Той я беше очаровал още първия път, когато го беше видяла. Предполагаше, че щеше да го помни дълго, дори след като напусне Англия.

— Само още един — каза тя, решила да не показва малодушие.

— Давай, Джулиън — подкани я той.

— Защо Ханигън се обръща към вас с „господарю мой“?

Ударът попадна точно в целта. Лицето на Рамзи потъмня, а устните му останаха стиснати, но само за миг.

— Стара шега между двама ни — каза той, но в гласа му пролича колебание. — Ханигън винаги е бил самовлюбен и прекалено зает със собствената си персона, а аз винаги съм се заяждал с него за това и съм му напомнял, че дължи известно уважение на господаря си. В отговор, той започна да ме нарича „Ваше благородие“. Тогава бях още на десет години. Мислех си, че наистина съм един мъничък лорд.

— Да, наистина — каза тя, като същата представа изникна и в нейното съзнание.

— А сега, ти ми отговори на един безцеремонен въпрос, Джулиън — каза той и тя веднага усети заплахата в гласа му.

Обаче не трепна.

— Разбира се.

— Кажи ми от кого се криеш и откъде си избягал.