Ан Стюарт
Лунен танц (17)

Глава 16

Джулиет се беше отказала от опитите за бягство. Явно беше, че това е загубена кауза. Нямаше да се изплъзне на Фелън Ромни, докато той самият не пожелае да я пусне, а моментът не беше дошъл. Най-доброто, което можеше да стори, беше да приеме съдбата си с усмивка.

Но й се искаше да приема всичко толкова весело и леко.

Последиците от бурята бяха доста благоприятни за земята. Всички растения изглеждаха много по-свежи и зелени отпреди. Тя не знаеше обаче дали последиците са толкова благоприятни и за нея. Чувстваше се раздразнителна, неспокойна, объркана. Копнееше да види Фелън, да остане насаме с него, а това никак не беше разумно.

Щастие беше за нея, че излезе от къщата толкова рано. Дулси я изрита от кухнята, Ханигън я изгони от конюшните. Целият ден беше пред нея, а тя нямаше какво да прави. Отиде на брега и се загледа в останките от кораба, вървеше боса по размекнатата от дъжда земя. Нищо не й тежеше — носеше само ябълка, бучка сирене и парче хляб. В мястото имаше нещо, което я привличаше. Зловещият корпус на стария кораб с развяващите се мачти изпъкваше на фона на притъмнялото от облаци небе. Това едва ли беше най-веселата гледка на света, но настроението на Джулиет беше подходящо за съзерцаването й. Искаше да намери някое спокойно местенце, за да мисли, да планира, да си спомня. И строгата красота на Заливчето на Мъртвеца се оказа отговорът на въпросите й.

Загуби представа за времето. Седеше боса на брега, обгърнала коленете си с ръце, и гледаше как вълните се разбиват в корпуса на стария кораб. Силата на вълните можеше да се мери със силата на нейните чувства. Тя откри, че видът на разбития кораб й носи странна утеха. Катастрофата приближаваше, дебнеше, макар тя да не знаеше защо е толкова сигурна в това.

Когато разбра, че трябва да се връща, слънцето вече потъваше зад хоризонта. Тя бавно се заизкачва по пътеката, като се питаше какво ли си е помислил Фелън. Дали беше решил, че отново се опитва да избяга? Когато най-после стигна в околностите на Сатърс Хед, над местността се беше спуснала мъгла, която й пречеше да вижда ясно.

Огромната кухня беше пуста. Тенджерите с ястията бяха поставени във фурната. Слуги не се виждаха и в двора, нито пък някъде другаде.

Реши да си отиде в стаята и да се затвори там. Някъде отдалеч, може би от библиотеката, долитаха гласове — дрезгавият глас на Валериън, който се опитваше да говори по женски превзето, и по-дълбокият глас на Фелън. Ако й беше останал някакъв разум, щеше да стои по-далече от тях. Но вече беше доказала, че не притежава достатъчно здрав разум, когато става въпрос за господаря на къщата. Не беше виждала Фелън от онези кратки, но диви мигове в градината. Не можеше да стои далеч от него. Не успяваше да мисли за нищо друго, освен за него, за допира на ръцете му до нейните гърди, за милувката на устните му. Трябваше да го види, за да докаже сама на себе си, че онова не е било нещо повече от среднощна лудост. Че на силната дневна светлина тя е неуязвима.

Но вече не беше ден. И светлината не беше силна. Беше мъгливо, топло и тъмно и нейните чувства все още бяха необуздани. Трябваше да стои настрани от него. Но не можеше.

Вратата на библиотеката беше открехната. Тя колебливо я отвори по-широко. Тримата обитатели на стаята се втренчиха в нея. Валериън й се мръщеше доста настойчиво. Видът му в тези жълти къдри беше направо абсурден. Фелън стоеше на заден план, изражението на лицето му както винаги беше непроницаемо. А после погледът й се насочи към третия мъж и я обзе ужас. Толкова силен ужас, че не можеше да се помръдне, камо ли да избяга. Не можеше дори да проговори. Остана загледана в безцветните, празни очи на съпруга си.

— Племеннико мой! — каза той, изправи се от стола и тръгна към нея. — Колко отдавна очаквах мига, в който ще те видя отново!

Джулиет се опита да пристъпи назад, но вратата се беше затворила зад нея. Нямаше къде да отиде. Лемур я обгърна с ръцете си и я притисна към тялото си. Натискът на ръцете му беше болезнен.

Тя не издаде тревогата си със звук. И когато най-после я пусна, на лицето му беше изписано задоволство.

Въпреки че беше обзета от паника, тя чувстваше погледа на Фелън върху себе си. Знаеше, че той очаква нейната реакция. Той беше довел Лемур в Сатърс Хед. Очевидно беше готов и дори желаеше да я предаде в ръцете му. Лемур сигурно беше открил цената на Фелън, въпреки че последният настояваше, че за него такава не съществува.

А после Валериън се вмъкна между тях. Огромните поли на роклята и фустите под тях бяха достатъчна бариера. Големите му длани нежно обхващаха ръцете на Джулиет.

— Палаво момче — забоботи той, очите му бяха потъмнели от иронията. — Може ли така — да не ни кажеш, че имаш чичо. Ние мислехме, че си бедно сираче, само на света. А се оказа, че имаш опекун, който дълбоко е привързан към теб. Каква щастлива среща. — И той стисна ръцете й, за да й даде кураж.

— Да — прошепна Джулиет.

Лемур се опита да се приближи към нея, но Валериън беше доста едър и успешно препречи пътя на по-възрастния мъж. Разочарованието и нервността на Лемур бяха очевидни. По друго време и на друго място тази игра може би щеше да се стори забавна на Джулиет. Но точно сега се беше поболяла от ужас.

— Ние веднага ще се отправим на път, Рамзи — каза Лемур. — Няма нужда да злоупотребяваме с гостоприемството ти нито миг повече.

— Глупости — каза Валериън. Обърна се с гръб към Джулиет и започна да настъпва към Лемур. — Ние нямаме намерение да ви пуснем, нали, Филип?

— Наистина бихме искали да останете още малко — хладно каза Фелън.

— Минало е доста време, откакто за последен път сте се видели с племенника ти — продължи Валериън, — и сега не трябва веднага да се разделяте. Настояваме да останеш тук няколко дена, през които да се опознаете.

— Искам да заведа Джулиън в Лондон незабавно — отбеляза Лемур. — Делата ми останаха прекалено дълго без надзор.

— Свободен си да тръгнеш — мило каза Фелън. — Ще доведем Джулиън след седмица или две.

— Няма да тръгна без него.

— Тогава просто ще трябва да останеш няколко дена, нали, Лемур? — тихо каза Фелън. — Не се опитвай да се противопоставяш. Знаеш какви стават жените, когато си навият нещо на пръста. Моята съпруга притежава упорството на планинска коза. Кажи ми, приятелю, женен ли си?

Джулиет изтръпна. Лемур я гледаше. Празното изражение на очите му я плашеше.

— Всъщност, женен съм — призна той. — За едно разглезено и своенравно същество, което се нуждае от надзор и дисциплина.

— Може би много прилича на племенника ти, нали, Лемур? — уж наивно го попита Валериън. — Предлагам ти помощта си, но за да бъдат нещата наред, ти също трябва да подадеш ръка.

Лемур беше възвърнал спокойствието си.

— Скъпа лейди — измърка той, — аз съм самата галантност. Искам просто да опозная племенника си и да го уверя в обичта и загрижеността си.

— И какво по-добро място от това за тази цел, Лемур? — продължи да настоява Валериън. — Стаята ти вече е готова и ние няма да приемем „не“ за отговор. Нали няма, Филип?

— Няма — каза Фелън.

Усмивката на Лемур беше кисела, устните му бяха здраво стиснати. Тя не вещаеше нищо добро. Щеше да я нарани, помисли си Джулиет. Преди я нараняваше, без да има причина, а сега можеше да го прави съвсем справедливо, както можеше да се стори на някои хора. Опитите на Валериън да я защити вероятно щяха само да влошат нещата.

Нямаше значение. Беше онемяла от ужас. Фелън беше довел Лемур тук. Беше я предал. Беше я продал. Трябваше да помни, че на мъж не може да се вярва. Никога не се беше смятала за глупава, защо ли не беше научила този толкова прост урок на живота?

— Ще тръгнем утре сутринта — каза Лемур. Тонът му не търпеше възражение.

Но Валериън беше в стихията си. Играеше ролята си всеотдайно и вдъхновено. Запърха с дългите си мигли и хвана Лемур под ръка.

— Щом настояваш — отстъпи той. — Но аз ще се опитам да те накарам да удължиш престоя си още малко, съвсем малко. Трябва да се реванширам за глупостта, която проявих в хана. Откъде можех да знам какъв чаровен мъж си? Все пак, ти ми наговори куп лъжи — че Джулиън бил твоят слуга, който ти откраднал това-онова. Знаех, че това не може да бъде истина. Ние много се привързахме към момчето и не искаме да се разделим с него. Освен това, бих се радвала на възможността да те опозная по-добре. Съпругът ми е ужасно скучен и един привлекателен мъж е като дар божи.

Джулиет беше твърде разтревожена, за да се забавлява от думите на Валериън. Но Лемур просто разцъфна, явно поласкан.

— Скъпа лейди — неискрено подхвана той, — нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това, да прекарам няколко дни тук, но бизнесът ме зове.

— А сигурно и съпругата ти ужасно ти липсва — сладко измърмори Валериън.

— Ужасно — повтори Лемур.

Безцветните му очи срещнаха погледа на Джулиет и тя потрепера от ужас.

— Ще се занимаваме с това, когато утрешният ден настъпи — каза Фелън. — Джулиън още не е вечерял, а по-голямата част от слугите са навън да го търсят. Отиди в кухнята, момче, и си намери нещо за ядене. А после можеш да се оттеглиш за през нощта, докато ние и твоят чичо обсъждаме бъдещето ти.

Тя дълго и мълчаливо го гледа. Очите й му казваха, че го смята за предател.

— Не искате ли да сервирам вечерята, сър? — попита тя. Може би нарочно и съвсем преднамерено беше задала този въпрос, а може би го беше направила, без да мисли. Може би думите бяха продиктувани от напрежението на момента. Фелън не знаеше, но се почувства виновен при спомена за това, как се беше опитал да я унижи предната вечер.

— Отивай да си лягаш — сряза я той, без да си дава труд да бъде мил. — Ще се занимаваме с теб утре сутрин.

Валериън беше успял да обсеби Лемур и те двамата като че ли нямаха представа как се развиват нещата около тях. Очите на Джулиет бяха приковани в тези на Фелън. Тя позволи на чувствата си да вземат надмощие и изява, не се опитваше вече да крие реакциите си. А после се обърна и излезе от стаята, като тихо затвори вратата след себе си.

 

 

Фелън стоеше като вцепенен. Дори не забелязваше опитите на брат си да флиртува с Лемур. Изражението на Джулиет се беше запечатало в паметта му, споменът го изгаряше — мозъка, стомаха и сърцето му. Очите й бяха помръкнали, казваха му, че тя се мисли за предадена и загубена. Тя мислеше, че той ще я предостави на Лемур.

Може би той трябваше да бъде бесен заради факта, че тя се съмнява в думата му. Но вместо това, изпитваше задоволство и благодарност. Защото очите й изразяваха и копнеж, който тя вече не се опитваше да скрие. Тя го искаше. Може би не толкова силно, колкото я искаше той, но несъмнено се нуждаеше от него. Това чувство обаче беше погребано под страха и болката. Ако успееше да отстрани Лемур, тя щеше да бъде негова.

Необходимостта да се отърве от Лемур никога не беше поставяна под въпрос. По-скоро щеше да насъска куче срещу този звяр, отколкото да му позволи отново да докосне Джулиет. Но положението беше деликатно и разрешението също трябваше да бъде деликатно. Той наистина можеше да убие Лемур. И така щеше да бъде сигурен, че той няма да отведе Джулиет.

Фелън се възхищаваше от брат си. Валериън се беше отдал на ролята си с цялото си сърце. Присмиваше и се заяждаше с жертвата си, но толкова мило и изкусно, че дори не подозираше това. Веднага щом Фелън успя да потисне неразумната си ревност по отношение на Джулиет, разбра, че брат му изпитва невинна привързаност към момичето и също иска Лемур да бъде наказан.

Той ги наблюдаваше през сложената за вечеря маса. Говореше малко. Умът му беше зает с обмислянето на различни варианти. Когато Джулиет беше погледнала Лемур, на лицето й беше изписана паника, но също така безнадеждност и чувство за поражение. Тя изпитваше ужас и страх, но нямаше да избяга. Беше изоставила всякаква надежда.

Спасението й зависеше от него — задача, която щеше да му достави удоволствие. Досега не му се беше предоставяла възможност да играе ролята на рицар. Идеята му хареса, защото предполагаемата награда щеше да бъде повече от достатъчна.

Не биваше обаче да подценява Лемур. Той беше умен. Фелън не вярваше, че опитите на Валериън да го накарат да забрави целта на гостуването си в Сатърс Хед, ще бъдат успешни. Може би по-важно беше това, че Валериън много се забавляваше.

Фелън остави двамата мъже сами да флиртуват на спокойствие и излезе в градината под предлог, че иска да изпуши една пура. Не му се пушеше, но искаше да остане за малко сам. Когато се върна, Валериън беше сам, а на лицето му беше изписано отвращение.

— Този мъж е опасен — твърдо рече той.

Фелън кисело се усмихна.

— Какво направи, удари ли те?

— Всъщност, да. Достатъчно силно, за да посинее мястото — отговори Валериън. — Не бях сигурен дали ще успея да го измамя. Много ми се иска да смачкам този червей.

— Ти му даде прекалено щедри обещания. Той, противно на Пинуърт, няма да умре от щастие, ако открие какво се крие под полите ти.

— Стига си дрънкал! — изстена Валериън. — Не бих положил подобни усилия заради никого. Видя ли изражението на Джулиет в мига, в който тя се срещна с Лемур? Мислех, че ще припадне. Няма да му позволим да я вземе, нали?

— Разбира се, че няма. Само дето не съм сигурен колко далеч ще трябва да стигнем, за да успеем да му попречим — смръщи вежди Фелън. — Той отиде направо в стаята си, така ли?

— Аз самият го придружих дотам, за голямо съжаление на задника ми — изръмжа Валериън. — Този мъж е животно.

— Мисля, че това е слабо казано. Мисля да отида да видя дали нашият гост е прилично настанен за през нощта. Не бива да го подценяваме.

Валериън потрепера, но в това движение нямаше нищо женско.

— Той е зъл човек, Фелън.

Безпокойството на Фелън нарасна.

— Знам — каза той. И се отправи към вратата.

— Ето те и теб, любов моя.

Мекият, мазен глас на Лемур се разля над Джулиет като гранясала мас. Той беше отворил вратата на стаята й и стоеше на прага. В ръката си държеше ключ. Оглеждаше я с доволна усмивка, която накара кръвта й да се смръзне.

Тя не помръдна. От опит знаеше, че това не би й помогнало. Той беше препречил единствения изход. Ако се опиташе да скочи от леглото, за да избяга, той щеше да има извинение да я удари. Тя просто го наблюдаваше.

— Бях забравил, че предпочиташ да бъдеш момче — замислено рече той. — Не бях ти разрешавал да играеш тази роля преди. Може би затова ти не успяваше да ме възбудиш. Трябва да се научиш коя си и какво си. Ти си жена и аз те притежавам.

Трябваше да направи опит.

— Остави ме, Лемур — помоли го тя. — Ще изчезна. Никой няма дори да чуе за мен. Можеш да задържиш парите ми…

— Не ставай смешна, дете — каза той. — Парите ти и без това са мои. Според английските закони единствено и само съпругът може да се разпорежда с имуществото на съпругата си. Достатъчно умна си, за да го разбереш. А колкото до твоето изчезване — ти вече се опита да изчезнеш. Пребродих страната, търсих те. И сега, най-после, те намерих — замечтано каза той и протегна ръка, за да я докосне. — Няма да ти разреша да изчезнеш отново.

Тя се сви. Той я помилва по бузата, ласката му приличаше на присмехулност.

— Все още не знам в кой от двамата Ромни си се влюбила — във Фелън или в неговата огромна съпруга. Любовта не би ти сторила добро. Щом Ромни разбере, че си жена, ще бъде отвратен. А предполагам, че съпругата му се интересува повече от обратния пол, отколкото от своя собствен.

Слаб лъч надежда се промъкна през отчаянието на Джулиет. Лемур не беше чак толкова умен, за колкото го смятаха. Той мислеше, че Фелън я възприема като момче, не беше разбрал, че Валериън също беше преоблечен. Щом можеше да сбърка два пъти, Лемур можеше да сбърка още много пъти.

— Тръгваме утре сутрин — каза той отново замечтано. — Мисля да те заведа в Чичестър. Трябва ни усамотение, за да подновим медения си месец — усмихна се леко. — И не си мисли, че Ромни ще те спаси.

Изведнъж до замъгленото й от страха съзнание достигна фактът, че той използва истинското име на Фелън.

— Рамзи — поправи го тя, а гласът й излизаше едва-едва.

— Това е името, което ти е казал. Но той лъже. Името му е Фелън Ромни. Той и брат му са убили баща си.

— Не може да са го направили! — шокирана запротестира Джулиет.

— О, страхувам се, че са го направили. Поне единият от тях е виновен. Но тъй като и двамата са избягали, няма значение кой всъщност го е извършил. Не че ме интересува. Ако иска, може да изколи цялото си семейство, стига да остави мен и моите интереси на мира — усмивката на Лемур беше смразяваща. — Никой на света няма представа къде е той, разбираш ли? Освен мен. Не бих се колебал да уведомя властите къде могат да го намерят. А, без съмнение, те ще го принудят да каже къде се намира брат му.

— Няма да го направиш!

— Няма да става нужда. Ако дойдеш с мен. Ще трябва да убедиш Ромни и съпругата му, че за теб е истинско щастие да се върнеш с мен. Или не отговарям за последствията.

— Той няма да се опита да те спре. Нали затова те е довел тук.

— Направи го против волята си. Не можеше да стори нищо, за да ми попречи да го придружа дотук. Защото извратеният Пинуърт ми каза къде мога да те намеря. Ромни изпитва привързаност към теб, Джулиет. Чудя се дали не споделя вкусовете на Пинуърт.

Злобните думи на Лемур не достигнаха веднага до съзнанието й.

— Не е искал да те доведе тук?

— Очаквах, че ще се опита да ме бутне от скалите. Но съм достатъчно умен и нямаше да позволя това да се случи.

— Прекалено си умен — замаяна повтори Джулиет.

Лемур я стисна за гърлото, ноктите му се впиха в нежната й кожа.

— Доста време не съм бил с теб, Джулиет — гласът му беше дрезгав. — Няма да чакам повече.

Ръката му стисна по-здраво гърлото й.

— Лемур.

Гласът на Фелън прозвуча в тъмнината. Тонът му подсказваше, че отправя съвсем разумно предупреждение. Лемур отдръпна ръката си и бързо отстъпи назад, по-далеч от леглото. Погледна мургавия, едър мъж, който стоеше на прага.

— Тъкмо обсъждахме бъдещите си планове — каза той. Гласът му едва забележимо трепереше.

— Утре ще имате достатъчно време затова, не мислиш ли?

Тонът му беше внимателен, но Лемур не беше глупав и разбра, че не му е предоставен избор.

— Разбира се. До утре, Джулиън.

Лемур излезе в коридора. Джулиет повдигна глава, за да види Фелън. Знаеше, че няма причина да изпитва надежда, но, въпреки това, се надяваше.

— Не исках да го водя тук — каза той толкова тихо, че думите му да достигнат само до нея.

— Знам.

— Няма да заминеш с него.

Не, тя щеше да замине с него! Този път нямаше да има избор. Лемур щеше да постъпи, както беше казал. Никой не можеше да промени решението му. Ако помолеше Фелън за помощ, той щеше да й я даде, но щяха да пострадат с Валериън. Тя нямаше да го допусне.

Можеше и сама да се погрижи за себе си. Имаше достатъчно разум и достатъчно смелост. И преди беше оцелявала след атаките на Лемур, щеше да оцелее и сега. Щеше да се справи с всичко, стига да го държеше на безопасно разстояние от братята Ромни.

Не отговори на Фелън, а и той като че ли не очакваше отговор. Той затвори вратата след себе си. Тя го чу учтиво да си бъбри с Лемур, докато го придружаваше по коридора към стаята му. Джулиет стана от леглото и отиде до вратата. Подпря главата си на нея и потрепера. Тази беше последната й нощ.

Последната нощ, в която щеше да бъде свободна. Последната нощ, в която тялото й щеше да остане нейно собствено. Утре Лемур щеше да я отведе далеч оттук и вероятно щеше да довърши онова, което беше започнал толкова отдавна. Щеше да я нарани, да я унижи, а може би дори да я убие. Тя се надяваше, че ще сложи край на живота й.

Но тази нощ си беше нейна собствена и тя можеше да прави каквото си пожелае. Нямаше да прекара нощта, заключена в стаята си, клечаща като подплашен заек. Щеше да почака да се стъмни и да потърси Фелън Ромни. На него щеше да даде онова, което Лемур все не успяваше да вземе.

Щеше да се люби с Фелън Ромни и по този начин щеше да лиши Лемур от възможността за последен триумф.

 

 

Фелън беше сам в стаята си, когато чу тихите стъпки, които се приближаваха по коридора. Лемур беше настанен в далечния край на къщата и беше хванат в капан, въпреки че не го знаеше. Ханигън бдеше пред вратата му и ако той се опиташе да излезе, щеше да бъде любезно, но ефективно възпрепятстван.

Това не бяха стъпките на Ханигън, нито пък на Валериън. Въпреки че упорито се опитваше, брат му не беше успял да постигне лекотата на женските стъпки. Дори слепец не би сбъркал стъпките на Валериън с тези на жена.

Дулси стъпваше тежко, а и тя не би се скитала по горния етаж в полунощ. Само един можеше да бъде човекът, който се приближаваше към стаята му.

Фелън лежеше изпънат на леглото си. Беше напълно облечен, дори ризата му беше закопчана. В ръката си държеше чаша бренди. Беше оставил прозореца отворен. Нощта беше студена, въздухът — влажен, но въпреки това приятен. Отдавна минаваше полунощ. Валериън се беше оттеглил преди няколко часа. Фелън седна и зачака.

Не беше сигурен какво да очаква, но в един момент разбра. Джулиет Макгауън не беше жена, която ще позволи да опрат гърба й в стената. Въпреки очевидния ужас, който изпитваше, тя нямаше да се предаде така лесно. Тя се скиташе по етажа и търсеше помощ.

Въпросът беше: кого ще помоли за помощ? Към стаята на Валериън ли се движеше тихичко? Той щеше да бъде очевидното решение, тъй като беше далеч по-любезен с нея от Фелън. Ако имаше разум, щеше да се остави в ръцете на Валериън, който да защити честта си и да й помогне.

Стъпките отминаха стаята на Валериън и спряха пред вратата на неговата стая. Фелън чакаше, неподвижно и тихо, като сдържаше дъха си. Вратата бавно се отвори.

Тази нощ луната беше във фаза три четвърти и излъчваше сребрист блясък. Той видя лицето й, което предизвика у него желание да се разсмее. Беше бледа и решителна, като дете, което е принудено да изпие особено неприятно и горчиво лекарство.

Той все още не помръдваше. Притвори очи и се престори на заспал, но изпод спуснатите си клепачи я видя как затвори вратата и превъртя ключа. Момичето имаше някакви свои тайни планове, но те явно не го изпълваха с щастие.

Той се опита да диша равномерно и дълбоко, за да я заблуди. Тя се приближи до него. Детска игра беше да разбере какъв е мотивът й. Имаше намерение да му предложи тялото си в замяна на защитата, която той можеше да й осигури.

Въпросът беше: дали да приеме благородната й саможертва?

Щеше да му бъде трудно да откаже. Той трепереше от желание и страст още от първия миг, в който я беше зърнал. Мисълта, че тя идва да му се предложи, му причини световъртеж. Толкова силно беше желанието му. Тя май не беше особено въодушевена, но той беше сигурен, че ще успее да възбуди интереса й.

Можеше да вземе онова, което тя му предлагаше. Заслужаваше го, нали? Беше готов да пожертва сигурността си, както и тази на брат си, заради момичето. Нима не заслужаваше някаква отплата? Предплата за услугите, които щеше да извърши?

Тя беше застанала толкова близо до него, че той усещаше топлината, която струеше от тялото й. Усещаше и миризмата на цветя, която винаги се излъчваше от нея. Всичко, което трябваше да направи, бе да протегне ръка. И тя щеше да дойде при него. И да плати за защитата, която той й предлагаше.

Той отвори очи и я загледа в мрака. Тя хапеше долната си устна. Изражението на лицето й издаваше всичко друго, но не и страстно желание. Опитваше се да събере смелост, за да го докосне. Ако не беше толкова силно възбуден, той щеше страшно много да се забавлява.

— Да? — отегчено я попита той.

Тя подскочи, нададе уплашен писък, който почти веднага задуши, като покри устата си с ръка. Огромните й очи като че ли го обвиняваха.

— Ти си буден — каза тя най-после с гневен шепот.

— Да. Аз спя много леко. Чух те да се препъваш из коридора и се чудех накъде си се запътила.

— При теб — отговори тя.

— Забелязах вече.

Той седна и спокойно я загледа.

— Но се питам защо дойде.

Въпросът му я разгневи.

— Не е ли очевидно? — попита го тя.

— Не съвсем. Защо не ми кажеш?

Тя изглеждаше така, като че ли искаше да го удари. Овладя се с видимо усилие и се опита да се усмихне помирително. Но просто й личеше колко е ядосана.

— Дойдох при теб — каза тя.

— За да направя какво?

Той започваше да се забавлява. Щом не можеше да я вземе, а съвестта му диктуваше да постъпи така, можеше поне да се позабавлява малко.

— За да ме заведеш до леглото — думите й се забиха като гвоздеи в мозъка му.

— Ти вече беше в леглото си — хладнокръвно и практично отбеляза той.

— За да ме любиш — изфуча тя.

— О! — каза той с престорена изненада, доволен, че тъмнината скрива нормалната му реакция. — Имали някаква специална причина за внезапно връхлетялата те страст?

Тя се втренчи в него.

— Мислех, че ме желаеш — напрегнато каза тя.

— О, да, желая те — прошепна той. — Определено те желая. Просто те питам какви са подбудите ти.

— И защо се интересуваш от тях?

— Струва ми се, че си тук заради нещо друго, а не защото страстта те е довела. Прав ли съм?

— Не — каза тя.

— Не? — повтори той. — Докажи го.

Тя го загледа с празни очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, прекрасна Джулиет, че ако изгаряш от желание по мен, трябва да се качиш при мен на леглото и да ми покажеш. Ти си омъжена жена. Няма да ти бъде трудно.

Тя беше готова да си тръгне. Обърна се. А той се запита какво ли да направи, ако тя наистина излезе от стаята. Ако имаше чувство за благоприличие, щеше да я остави да си отиде.

Но знаеше, че ще стигне пръв до вратата и ще й попречи да излезе.

Но тя не го насили да вземе нещата в свои ръце. Обърна се пак към него. Дори на лунната светлина той видя руменината, избила по бузите й. Решителността, изписана на нежните й, бледи устни.

— Добре — каза тя — покорна, както винаги. И се качи на леглото при него.