Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 74 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Ан Стюарт. Лунен танц

ИК „Торнадо“, Габрово, 1998

Редактор: Мария Дъбравова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

Технически редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Студио „Seven“, Габрово

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Диана Й.)

Глава 3

Валериън ядосано погледна по-големия си брат.

— Не е необходимо да бъдеш чак толкова жесток — сопна му се той.

Тези думи бяха произнесени вече на следващата сутрин. Двамата братя бяха в най-просторната спалня в къщата в Сатърс Хед. Фелън помагаше на непокорния Валериън да се справи със сутрешния тоалет.

— Стой мирно — заповяда му Фелън.

Той се опитваше да затегне здраво корсета на Валериън и ядосано изруга, когато едната от вървите се изплъзна от ръцете му.

— Защо да не минем и без този инструмент на Инквизицията? Роклите, които Ханигън намери за теб, са шити за някоя доста едра жена. Никой няма да забележи, ако днес талията ти е с няколко инча по-широка от вчера.

— Особено след като ти си обяснил, че съм в трудно положение — недоволно измърмори Валериън. — Струва ми се, че намираш всичко това за забавно.

— Само малко.

— Тогава защо ме гледаш така съсредоточено. Мислех, че днес ще бъдеш във великолепно настроение, след като вчера успя да спасиш малкото бездомно дете от лапите на Пинуърт. Сигурно си струваше да се види физиономията му, когато най-сетне успееше да свали дрехите от нея.

— Но ние нямаше да сме там и нямаше да видим физиономията му — напомни му Фелън. — А и тя едва ли щеше да е особено приятна гледка.

— Така ли мислиш, наистина? — Валериън го изгледа с голяма доза любопитство. — Е, аз пък намирам младия Джулиън, или както там се нарича тя, за твърде чаровен. Той направо може да те омагьоса. Предполагам, че ти предпочиташ добре закръглените жени, но аз не бих имал нищо против да я видя гола…

— Говорех за физиономията на Пинуърт — поясни Фелън и здраво хвана изплъзналата му се връв.

— Е, тук може и да поспорим. Може би той щеше да промени вкусовете си, след като разбереше, че Джулиън е момиче.

— Ти си един малък наивник, нали, Вал? — каза Фелън и безмилостно пристегна корсета. — Той просто щеше да я използва така, както използва момчетата. Нещо, което нямаше да й хареса.

Валериън като че ли беше малко пребледнял.

— За щастие, аз нямам твоя опит и твоите познания. За първи път излизам от границите на Йоркшир и навиците на педерастите не са ми познати.

— Аз самият правя всичко възможно, за да ги избягвам — каза Фелън и потупа брат си по рамото. — Опитай се да се държиш като дама, братко. Младият Джулиън вече е забелязал семейната прилика. Страхувам се, че веднага щом се установи тук, тя ще разбере какво се крие под твоите поли.

— Но тя едва ли ще ни издаде. И тя си има своите собствени тайни. Каква предполагаш, че е тя — избягала наследница? Може би тя е разрешението на моите проблеми. Все пак, ти си наследникът на Ромни Хол. А аз си нямам нищо.

Фелън внимателно го погледна.

— Не разчитай на това. Тя е по-голяма, отколкото изглежда. Сигурно е навършила двайсет. И ако има прилично богатство, едва ли ще обикаля графство Ексетър, облечена в дрипи.

Валериън облече роклята през главата си и се вгледа в образа си в огледалото.

— Коя мислиш, че е тя? — пак запита той.

Вече се беше обръснал възможно най-гладко и внимателно, а сега щеше да напудри лицето си и да скрие всякакви следи на мъжественост.

— Не знам — отговори брат му. — Но мисля да разбера.

Валериън го погледна, докато щедро пудреше едната си буза.

— Нима имаш намерение да легнеш с нея? — направо го запита той. — Затова ли я доведе тук? Защото я искаш за себе си?

Някой по-страхлив мъж щеше да се свие под погледа на Фелън, но Валериън никога не се беше страхувал от по-големия си брат.

— Полите няма да те предпазят, ако реша да те ударя. Ти, всъщност, не си дама и аз няма да се отнасям с теб като с такава — каза Фелън с равен глас.

— Винаги можеш да се опиташ да ме удариш. — Отговорът на Валериън беше толкова любезен, колкото и предложението на брат му. — И така, ти си действал, движен от най-чисти подбуди. И какво ще правиш с нея?

— Не съм решил още. Ти отказваш да напуснеш Англия — освен ако не те ударя по главата, зашеметя и извлека оттук. Аз също трябва да остана. Без мен за нула време ще стигнеш до бесилото.

— Мога да се грижа за себе си! — бързо изстреля думите Валериън.

— Защо хората непрекъснато ми повтарят това? — запита се с досада Фелън. — С горещия си темперамент най-накрая ще предизвикаш някого на дуел или ще направиш нещо друго, също толкова безразсъдно. Може би ще се върнеш с гръм и трясък в Йоркшир и ще настояваш пред лейди Марджъри за истината. А тя дори не знае, че на света съществуват истина и справедливост. Щом ти оставаш в Англия, оставам и аз.

— Аз нямам намерение да остана тук завинаги — малко по-спокойно каза Валериън. — Господ знае, че нямам търпение да се измъкна от тези проклети поли. Но бягството е нещо ужасно позорно! Само страхливците бягат!

— Най-накрая ще бъдем принудени да заминем — каза Фелън. Очевидно не беше развълнуван от горчивината в гласа на брат си. — Рано или късно, ще трябва да имаш деца, а това няма да стане, ако носиш поли. Въпреки че си много красив като жена, братко.

Въпреки заядливите думи, Фелън внимателно взе в ръка една от напудрените къдрици на Валериън. Той грубо отблъсна ръката му.

— Да, аз съм направо жена от първа класа — с кисела физиономия и горчива усмивка каза той. — Носът ми е ужасно прав, не е възможно да има по-правилна форма. Устата ми е доста голяма, бузите ми са с набола брада, брадичката ми показва силна решителност, гръдният ми кош е направо сплескан…

— А краката ти са огромни. Е, поне си суетен като всички жени, които съм срещал — спокойно каза Фелън и се наведе, когато Валериън запрати към него едно шише с парфюм.

— Все още заобикаляш въпроса. Какво ще правиш с момичето, което си довел тук? — настоя на своето Валериън.

Фелън повдигна рамене.

— Не и това, което ти, очевидно, би извършил, ако беше на мое място.

— Ами тогава, значи си глупак. Бих ти пожелал да й се порадваш, въпреки че ти явно не си впечатлен от скрития й чар. Имам си и по-добри неща за вършене от това да стоя и да те гледам как си губиш времето с тази прекрасна жена. Излизам, защото трябва да направя няколко сутрешни визити.

Фелън смръщи вежди, но Валериън се направи, че не забелязва.

— Кого имаш намерение да посетиш?

— О, мислех да спра в „Птицата и перата“ и да видя дали Маубрей има още от онзи прекрасен коняк и дали би се разделил с известно количество от него.

— Мисля, че има. Свободните търговци винаги се снабдяват с него. Не се съмнявам, че избата на Маубрей е пълна с първокачествено френско вино и чудесен френски коняк.

— А после мисля да спра в библиотеката на Хакет и да видя дали там има готически романи.

— Наистина не е необходимо да четеш тези боклуци, Валериън. Никой не би разбрал, ако само се преструваш, че си ги чел.

— Грешиш, братко мой. Аз извличам голяма доза безполезна информация от тези ужасяващи любовни истории. Научих много повече за гънките на женския мозък, отколкото смятах, че е възможно.

— Похвално е с какво усърдие се стараеш да играеш ролята си — измърмори Фелън.

Валериън се усмихна. Усмивката му не беше по женски лукава и кокетна, беше самодоволна мъжка усмивка.

— Не се заблуждавай, братко. Имам намерение да приложа новопридобитите знания в много по-изгодни начинания.

— О, Господи — простена Фелън. — Нима ще се превърнеш в жена с интелектуални и литературни интереси?

— Да, но ще бъда прекрасна жена с литературни интереси — каза Валериън и погали коприненорусата си коса. — И мога да ти кажа, че тя е доста впечатлена от мен.

— Вал… — предупреди го Фелън. — Играем опасна игра.

— Ти знаеш също като мен, че правосъдието е по петите ти, а това, което аз мога да направя, за да те защитя, не е безгранично. Не се излагай на по-големи опасности заради някакви си фантазии, които скоро ще забравиш. Хайде да заминем!

Усмивката на Валериън никак не беше приятна.

— В това е проблемът, Фелън. Не съм сигурен, че са само фантазии. Нито пък, че скоро ще ги забравя.

Изражението на Фелън се изкриви в гримаса.

— Всичките двайсет и пет години от живота си си прекарал във влюбване във всички жени, които се изпречват на пътя ти. Не би могъл да избереш по-неподходящо време за голямата любов на живота си.

— Но човек наистина не може да избира тези неща с разума си, братко — отвърна Валериън. — Вярвай ми, опитвам се да се преборя с това чувство. Боря се по мъжки, мога да добавя. — Той подритна полите на роклята си, която тази сутрин беше на жълти цветчета. А после вдигна поглед към по-големия си брат: — Предлагам ти да направиш същото. Младият Джулиън ще усложни живота ни, без да е необходимо. Нещата ще се влошат, като легнеш с нея.

— Тя се преструва на момче, Вал. Едва ли ще успея да я убедя, че споделям сексуалните вкусове на Пинуърт.

— Но винаги можеш да я убедиш да престане с този маскарад.

— Но аз не се ръководя от сексуалните си желания. Твоята безопасност и изчистването на позора от името ни стоят на първо място. Всичко останало идва после. Ако успеем да открием кой всъщност е убил лорд Хари, ще бъде добре. Той и аз винаги сме се мразили и презирали. Аз вярвам, че той е заслужил съдбата си. Но не искам ти да плащаш за нечие чуждо престъпление. А колкото до момичето, вече обсъдихме въпроса и стигнахме до извода, че тя не е моят тип. Аз обичам по-налетите и наперени жени, а също така предпочитам русокосите.

— Все пак — с престорено глуповата усмивка каза Валериън, — нали си женен за русокоса жена.

Тихо почукване на вратата спря Фелън, който щеше да тупне брат си по рамото далеч не особено нежно. Ханигън отвори вратата, без да изчака. Изражението на лицето му, когато погледна към Валериън, беше, както винаги, едновременно тъжно и весело.

— Мислех, че ще искате да знаете Ваше благородие. Момичето вече е будно.

— Ти ли каза на Ханигън от какъв пол е младият Джулиън, или той сам се е досетил?

Валериън предвидливо се отдалечи от силните ръце на Фелън.

— Ханигън знае всичко — каза Фелън.

— Но не знам как да се измъкнем от тази каша, господарю мой — мрачно каза Ханигън.

— Мислех, че той най-после ще престане с тези „господарю мой“ и „ваше благородие“ — каза Валериън. — На хората ще им направи впечатление фактът, че към скромния мистър Рамзи се обръщат толкова тържествено.

— Ревнуваш ли, братко? — безизразно се поинтересува Фелън. — Стига да можех, с удоволствие бих ти отстъпил титлата, която презирам.

— Върви по дяволите — прокле го в отговор Валериън, дълбоко обиден.

— Ханигън има глава на раменете си, което не може да се твърди за тебе през по-голямата част от времето — продължи безмилостно Фелън. — Той знае кога да бъде дискретен. Къде е момичето сега, Ханигън?

— В кухнята с Дулси и яде колкото за цяла армия. Не мога да си представя, че Беси Маубрей е държала момичето гладно.

— Предполагам, че гладът й е с много по-стара дата от няколкото дена пребиваване в Хемптън Реджис — някак разсеяно каза Фелън. Обърна се и изгледа брат си, който все още му се сърдеше. — Наистина ли мислиш, че идеята ти да се превърнеш в жена с интелектуални и литературни интереси е умна, Вал? Тя не е глупачка. Подозирам, че ако тя не беше тук, животът ти щеше да бъде много по-лесен и приятен.

Валериън мрачно се усмихна. Фелън го познаваше доста добре и не си струваше да отрича думите му.

— Не тя ме интересува — каза му той. — Името на моята любима е Софи, нима не помниш? Ако с нещо не отвличам мислите си от тези проклети поли, сигурно ще удуша някого и ще ме обесят за убийство — тогава целият този маскарад ще бъде абсолютно напразен и безполезен.

— Зависи кого ще удушиш — каза Фелън с някакво подобие на усмивка.

— Бих искал да мога да докопам гърлото на майка ти — промърмори Валериън.

— Не те обвинявам за това твое желание.

— Търся само малко развлечение, Фелън. Не се тревожи, че мога да проявя неблагоразумие и недискретност. И въпреки че мис Де Куинси има жив и пъргав ум и е високо интелигентна, в същото време тя е и наивна. Тя вероятно няма да се досети, че аз съм мъж — освен ако аз самият не й го докажа.

— И аз ще трябва да разчитам, че ти няма да изпробваш нейната интелигентност, нали? — каза Фелън необичайно кротко.

Валериън му отправи една очарователна усмивка.

— Ще трябва да се довериш на Софи така, както се доверяваш на твоето малко бездомниче, братко мой. — Той взе един копринен шал и доста елегантно и изкусно го наметна на раменете си, като скри мускулестите си ръце. — Не ме очаквай в някакво точно определено време. Не знам кога ще се върна. Надявам се, че семейство Де Куинси ще ме поканят на обяд.

— Внимавай, Вал — предупреди го Фелън вече с по-сериозен глас.

— Винаги внимавам — отговори Валериън и се отправи с бодра стъпка към вратата, но в последния момент се сети, че трябва да върви като дама, и намали крачката си.

Отговорът на Фелън беше една недоверчива усмивка.

 

 

Мис Софи де Куинси, обичаната единствена дъщеря на мистър и мисис Пърсивал де Куинси, не беше в най-доброто си настроение. Последният роман на мисис Редклиф беше същинска скука, най-близката й приятелка също беше ужасно отегчителна — беше се влюбила в красив млад мъж, избран от родителите й, дори времето не беше никак весело. Тази сутрин валеше дъжд — студен, силен и всепроникващ дъжд. А тя искаше да направи една самотна разходка по морския бряг и да мечтае за приключения и пирати. Седна до прозореца в библиотеката на родния си дом в покрайнините на Хемптън Реджис и печално и неутешимо се загледа в дъжда.

Софи беше момиче с приятен и лек характер, може би малко по-умна и малко по-красива, отколкото е необходимо на една жена, но с огромно и щедро сърце. Днес се чувстваше като истинска продавачка на риба и само мисълта, че изтънчената и приятна мисис Рамзи беше оставила картичката си, можеше да спаси Софи от бездната на непоносимата скука.

Тя не беше от онези момичета, които се привързват към по-възрастни от тях жени, като например Прунела и някои други нейни приятелки от училище, но във Валери Рамзи имаше нещо, което безусловно очароваше Софи. Може би беше начинът, по който тя се държеше: у нея като че ли нямаше разяждаща неувереност като у повечето жени, държеше млечнобелите си рамене изправени и леко обтегнати назад, волевата й брадичка беше неустрашимо издадена напред, а копринената й руса коса беше небрежно завързана на тила й. Може би беше дълбокият й гърлен глас или пък неочакваната сила, която се криеше в доста големите й длани. Тя беше жена, която не се подчиняваше на оковите на брака, жена, която притежаваше ум и воля и следваше само собствените си желания. Софи искаше да бъде точно като нея.

— Мисис Рамзи — извика тя и стана от мястото си до прозореца.

Бързо прекоси стаята и прегърна високата си приятелка. Целуна въздуха зад бузата на мисис Рамзи и се намери хваната в силните ръце на новата си приятелка, докато срамежливо й се усмихваше отдолу нагоре.

— Бях почти умряла от скука и ето, че ти идваш, за да ме спасиш!

— Не вярвам нито дума — каза мисис Рамзи с дрезгавия си глас. — Младо момиче с твоя интелект никога не би могло да се отегчава. Какво става с всички млади мъже в този град, че ти трябва да седиш сама в този дъждовен ден?

— Младите мъже в глада не ме интересуват — чистосърдечно си призна Софи. — По-скоро предпочитам да прекарам времето си с интелигентна жена като теб.

Лека усмивка затрептя на внимателно начервените устни на приятелката й.

— Нима? Трябва да кажа, че съм поласкана. Но, рано или късно, ще трябва да започнеш да харесваш мъжете. На колко си години?

— На осемнайсет — каза Софи, като завлече гостенката си до мястото до прозореца и я накара да седне до нея на удобния диван.

Широкият диван като че ли изведнъж стана тесен за тях, но истината беше, че Софи се беше притиснала в гостенката си, която боготвореше.

— Достатъчно съм голяма, за да знам дали харесвам мъжете, или не. Не знам само дали бих искала да се омъжа. Мисля, че не бих се омъжила.

— Никога?

— Ако мога да го избегна, никога не бих се омъжила — чистосърдечно каза тя. — Ти си била невероятно щастлива, ти и мистър Рамзи като че ли чудесно се разбирате. Личи си, че се уважавате. Повечето бракове, на които съм била свидетел, не са така щастливи.

Гостенката хвана ръката й и я помилва.

— Сигурна съм, че малко преувеличаваш.

— Не, ни най-малко. Повечето жени са робини на родителите си, докато се омъжат, а после стават робини на съпрузите си.

— Но ти не изглеждаш като робиня на родителите си.

— В това е проблемът. И двамата ми родители са извънредно свободомислещи и интелигентни. Те са ме научили да мисля за себе си и за своите желания, да бъда независима. Научиха ме, че съм равна на който и да било мъж. И аз се тревожа, че може би няма да открия подходящия за мен съпруг, който ще се съгласи да си остана такава.

— А може и да се изненадаш някой ден — прошепна мисис Рамзи, докато голямата й длан стопляше малката ръка на Софи.

— Как успяваш да накараш мистър Рамзи да спазва правилата на брака? Трябва да си призная, че го намирам за доста страшен. Той е толкова висок, строг, мрачен и циничен.

Мисис Рамзи повдигна рамене.

— Щом го опознаеш, веднага ще разбереш, че всъщност той е доста очарователен. Освен това, винаги мога да го накарам да направи това, което искам, стига да подходя към него правилно. Доста отдавна сме заедно. Аз не се бъркам в живота му и той не се бърка в моя.

— Дотогава, докато и двамата се подчинявате на нормите на обществото — каза Софи. — Норми, продиктувани от мъжете.

— Всъщност, аз не спазвам нормите, които смятам за неправилни и които не ме интересуват — невнимателно подхвърли гостенката й, облегна се назад и протегна учудващо дългите си крака.

Софи изненадано я погледна.

— Аз наистина завиждам на ръста ти — каза тя замечтано. — Може би щях да бъда малко по-самоуверена, ако не бях толкова дребна.

— Повярвай ми, мис Де Куинси, не ръстът ми кара мистър Рамзи да ме уважава. Аз не съм по-висока от него.

Софи се изкикоти.

— Да, и аз мисля така. И моля те, наричай ме Софи.

— Само ако и ти ме наричаш Вал. Все пак, като се обръщаш с „мисис Рамзи“ към мен, само напомня и на двете ни, че аз съм робиня на съпруга си.

— Не, никога не съм имала предвид това — каза Софи, събрала цялата си смелост. — Аз неимоверно силно ти се възхищавам. Ти си по-различна от всички жени, които съм срещала. Аз толкова много искам да бъдем приятелки.

Мисис Рамзи имаше най-блестящите сиви очи. Тя погледна надолу към Софи, а Софи не успя да разгадае изражението на очите й. В тях имаше едновременно и нежност, и нещо хищно — погледът едновременно я стопляше и плашеше.

— Ти си едно много сладко дете — каза мисис Рамзи с дълбокия си глас. — Но може би си прекалено доверчива. Не знаеш нищо нито за мен, нито за съпруга ми. Кой знае, може и да сме нещо съвсем различно от това, за което се представяме.

Софи рязко се изправи.

— Не съм толкова наивна, колкото си мислиш. Предполагам, че имаш и някои тайни. Очевидно е, че си водила необичаен и изпълнен с приключения живот. Надявам се, че ще стана твоя довереница.

— Искаш да споделя с теб тайните си? — Лека подигравателна усмивка затрептя на широката уста на мисис Рамзи и за момент тя заприлича на съпруга си. — Понякога е по-добре да оставим тайните дълбоко заровени.

Софи не знаеше как да тълкува това, не беше сигурна, че мисис Рамзи я отблъсква и отказва нейната близост.

— Обидих ли те? — нещастно запита тя. Присмехулната усмивка на гостенката се стопи и ръката, която все още държеше нейната, я стисна по-силно.

— Не, дете мое — каза тя. — Само ми напомняш колко съм измъчена и отегчена.

— Не, не си — каза Софи, с което се стремеше да изрази привързаността си. — Само имаш богат опит. Бих искала да се облагодетелствам от твоята мъдрост.

— Не мога да разбера какво искаш да кажеш.

— Искам да знам всичко. Всичко, което можеш да споделиш с мен — поправи се тя.

— Бих те шокирала.

— Не, аз не се шокирам лесно. Моите родители са се погрижили да ми дадат доста либерални възгледи. Разрешиха ми да чета всичко, което пожелая.

— Да, разбирам. — Гласът на мисис Рамзи беше гърлен, мъркащ, приличен на гласа на диво животно от джунглата. — Я да видим какво знаеш за света. Наясно ли си за това, което се случва между мъжа и жената?

Софи пак почувства известно безпокойство и известно задоволство. Не знаеше как да тълкува чувствата си.

— Разбира се — отговори тя.

— Наистина ли?

— Майка ми обясни всичко научно и в най-малки подробности. Много спокойно и обективно.

— Вече съм срещала майка ти и нямам съмнения, че тя е точно такава. Но ми е чудно как е успяла да те убеди, че ти е разказала всичко.

Софи тихичко се изкикоти.

— Вярно е, че мама е малко… прекалено интелигентна — заключи тя. — Но пък тя ме научи, че човек трябва да използва мозъка си и да извлича от него всичко, което може. Трябва да използваме докрай възможностите си.

— Със сигурност е така — съгласи се мисис Рамзи. — Но също така трябва да се научиш да използваш тялото си.

— Но тялото служи единствено за задоволяване на животинските нужди.

— Глупости. Ти живееш в тялото си. То те задължава да се грижиш за него и да му доставяш удоволствие. Освен ако не искаш да станеш монахиня. Знам всичко за начините им за потискане на плътта, за бичуването и за пепелта.

— Изпитала ли си всичко това?

— Не. Но съм научил от брат си много за монасите.

— Не знаех, че имаш брат.

Мисис Рамзи като че ли беше много обезпокоена от нещо.

— Нима не съм споменавала за него? Скъпият Фелън прекарва повечето време от годината в чужбина. Той има страст към местата с горещ и екзотичен климат. Страхувам се, че намира Англия прекалено студена и скучна.

— Фелън. Името е доста необикновено. Сигурно е доста объркващо да имаш брат на име Фелън и съпруг, също на име Фелън.

— Не особено — отговори тя. — Когато трябва да се обърна към съпруга си на име, аз му казвам просто мистър Рамзи. Или още по-просто, само „скъпи“. Това, изглежда, е напълно достатъчно.

— Бих искала да се срещна с брат ти. Може и да променя мнението си за мъжете.

— Ти няма да харесаш Фелън — остро отговори мисис Рамзи. — Но може да харесаш другия ми брат — Валериън.

— Двама братя? Ти си щастливка. Винаги съм искала да имам брат или сестра — каза със завист в гласа Софи.

— Можеше и да не мислиш така, ако имаше такива — кисело каза гостенката й. — Особено ако са близнаци.

— Валериън е твой близнак? Направо прекрасно! Съвсем еднакви ли сте?

— Не съвсем — бавно каза тя.

Софи се изчерви.

— Колко съм глупава. Разбира се, че не сте съвсем еднакви. Нали… — гласът й неочаквано секна.

Мисис Рамзи поклати глава.

— Да, виждам как стоят нещата, скъпо мое дете. Въпреки всичкото ти четене, ти не знаеш нищо за фактите, взети направо от живота. Твоето образование не е завършено. Ще трябва да направя нещо по въпроса.

— Ще го направиш ли? — запита Софи, а очите й блестяха от нетърпение.

— За мен ще бъде удоволствие — отговори мисис Рамзи. Още веднъж Софи имаше чувството, че е попаднала в устата на вълка.

 

 

Джулиет беше сама в скромната кухня на Сатърс Хед, когато нейният спасител влезе там. За първи път тя го виждаше на дневна светлина, нищо, че денят се случи дъждовен. През нощта той й се струваше опасен с извисяващия си ръст, със сардоничната си усмивка и със сребристите си очи, но и дневната светлина не намаляваше особено заплахата, излъчваща се от него. И новопридобитото самообладание на Джулиет веднага изчезна.

За първи път от месеци се чувстваше спокойна така, както си седеше до кухненската маса и поглъщаше чудесната храна, която Дулси беше приготвила. Дори таванската стаичка на „Птицата и перата“ беше временна спирка, място, където можеше да се скрие за малко и да си поеме дъх.

Тук, на това място, се чувстваше различно. Като у дома си.

И все пак — нямаше нищо познато. Беше стара провинциална къща, построена на върха на склон, който се спускаше чак до морето. Огромна къща, в която цареше безпорядък и в чиято занемареност имаше нещо привлекателно. В нея работеха двойка прислужници на средна възраст, които се грижеха за господарите си със собственическа гордост. Дулси беше приветлива и любезна и главната й грижа, като на всички готвачки, беше да храни добре и да кара останалите да напълняват. Всичко вършеше с дълбоко вкоренена преданост към господарите си.

Странно беше, че тя се чувстваше тук като у дома си. Ценеше високо свободата си и искаше отново да бъде свободна, искаше да се върне в Егейско море или на бреговете на Нил; или пък да изследва нови места. Но понякога й се искаше да изпита поне малко чувство за сигурност. За привързаност. За принадлежност към дадено място.

Но всъщност тя принадлежеше на някого. На Марк-Дейвид Лемур. И споменът я накара да потръпне от отвращение точно в момента, в който Филип Рамзи влезе в стаята.

Господарите обикновено не влизаха в кухните на къщите си, особено пък да търсят новия прислужник. Те просто нареждаха да се яви. Но мистър Рамзи беше по-различен мъжете, които Джулиет беше срещала досега. Високото му слабо тяло беше доста елегантно и грациозно и подсказваше, че той би бил като у дома си дори в двореца „Сейнт Джеймс“. Въпреки че беше отегчена от мъжете, това в него й харесваше.

— Дулси ми каза, че ядеш така, като че ли се каниш да погълнеш цялата къща — каза той, като си взе един стол и седна срещу нея.

Изведнъж тя си спомни, че е длъжна да стане на крака в присъствието на господаря си. Но вече беше доста късно да поправи грешката си, затова тя остана на мястото си. Тънката й ръка все още стискаше здраво чашата с кафе — най-вкусното кафе, което беше пила извън Италия.

— Ще работя за прехраната си — каза тя.

— Няма нужда да се защитаваш, момче — каза той и присмехулното пламъче пак просветна в очите му. — Предполагам, че ще успеем да те изхраним. Въпросът обаче е какво да правим с тебе, след като вече сме те взели в къщата си?

— Справям се добре с конете — каза тя.

— Ханигън е достатъчен за работата в конюшните — отвърна той.

— Мога да нося вода и да върша всякаква черна работа. Много съм силен.

Новият й работодател обаче беше доста скептично настроен.

— Ами, един по-силен вятър ще те събори на земята.

— Тогава защо ме доведохте тук, щом мислите, че не мога да работя? — запита го тя, но под предизвикателството й прозираше известно неудобство.

— Може би и аз като Пинуърт се интересувам от тебе? — доста безцеремонно предположи той.

И тя му повярва, но само за миг. Имаше нещо в начина, по който той я гледаше, нещо, което тя не можеше да определи.

— Не — каза тя. — Вие не сте от тези мъже.

— Може би наистина не съм — допусна той. — Може би просто съм искал да те спася от безрадостната ти съдба.

Той се протегна и вдигна крехката й ръка, а после започна да я изучава бавно и с огромно любопитство. Несъзнателната ласка на пръстите му предизвика горещи вълни в тялото й.

Тя скочи и се отдалечи от масата. И от него.

— Вече ти казах, че мога и сам да се грижа за себе си — каза тя рязко, като й се искаше сама да си вярва. — Способен съм да се защитавам. Не се нуждая от съжалението и благоволението на хората. Пътят обратно до града няма да ми отнеме много време. Ако Маубрей няма нужда от мен, мога да намеря работа и на друго място.

Измина половината разстояние до вратата на кухнята. Не очакваше това, което последва. Ако го подозираше, щеше да има по-добри шансове да се пребори с него. Или поне така си мислеше тя.

Той хвана китката й, изви ръката й и я избута до грубата, замазана с хоросан стена. Задържа я там. Ръцете му бяха здрави като стомана. Нямаше как да му избяга.

— Аз не мисля така, млади момко Джулиън — прошепна той в ухото й. — Никъде няма да ходиш, поне засега. Можеш да се грижиш за себе си колкото и коте, родено вчера. Тук никой няма да ти стори зло, затова няма да става нужда да се защитаваш.

— Никой няма да ми стори зло? — противопостави му се тя, задушавайки се. — Тогава какво правите вие в момента?

— Аз не ти причинявам никаква болка.

И тя разбра, че това беше самата истина. Вярно, че не можеше да се движи; вярно, че беше безпомощна, но не изпитваше болка. Тогава той я пусна и отстъпи назад. Тя се обърна и го изгледа отдолу догоре с надеждата да прочете нещо в очите му. Но те бяха студени и загадъчни както винаги.

— Какво искате от мен? — запита тя с дрезгав глас.

Той вдигна ръката си и тя се сви от страх, че може да я докосне. Но той бързо отпусна ръката до тялото си.

— Проклетият проблем, млади момко — прошепна той ласкаво, — е, че и аз самият нямам ни най-малка представа. Когато ми хрумне нещо, ще ти кажа.

Джулиет погледна непроницаемото лице на мъжа, който се извисяваше над нея, и потрепера. Можеше би проявяваше малодушие, но истината беше, че не желае да узнае отговора на въпроса си. Оставаше й само надеждата, че докато вземе решение, тя отдавна ще бъде далече от него.