Ан Стюарт
Лунен танц (5)

Глава 4

Този ден на южното крайбрежие на Англия беше прекрасен. Дори Фелън Ромни трябваше да го признае. Въпреки че родната му земя предизвикваше у него неприятно чувство, защото му създаваше впечатление за дълбока и глуха провинция, в горещ летен ден като този, когато от океана подухва свеж солен бриз и слънцето грее ярко над главите на хората, той можеше да си представя, че пак е в Италия, Египет или Гърция, където нямаше правила, нямаше строг обществен ред, нямаше отговорности. Е, поне за хора, които бяха твърдо решили да бездействат и да бъдат смятани за нехранимайковци.

Но дори тук, в Англия, и дори в този момент, не обръщаше много внимание на тези неща, напомни си той с горчивина, докато се спускаше по тясната пътека към заливчето. Да се криеш от правосъдието, си имаше своите предимства. Поне не му се налагаше да се тревожи относно проблемите на имението на лорд Хари и да се крие от майки, които са тръгнали на лов за съпрузи на дъщерите си. Дори не трябваше да мисли за майка си и за нейните пристъпи на лудост. Предпочиташе грижите, които има, да са на по-ниско и елементарно ниво. Например как да предпази по-малкия си брат от незаслуженото кърваво отмъщение на майка си. Как да не позволи на Валериън да се върне в Йоркшир, кипейки от неразумен и заслепяващ гняв. Как да му внуши, че не това е начинът да се изясни истината и да се изчисти позорът от семейното име, че сигурно по този начин той ще свърши на бесилката.

А какво да прави с крехкото, прилично на сърна девойче, което върви до него и носи кошница за пикник, платната му за рисуване и бутилка „Бордо“, от която той нямаше намерение да пие. Той щеше да носи по-тежките неща, но младият Джулиън не искаше и да чуе. Проклетото й упорство щеше да доведе до нейната гибел и той искаше да й го каже без заобикалки. Тя беше бледа. Потеше се под тежкия жакет, но той се съмняваше дали ще успее да я убеди да го съблече. Но много му се искаше тя да го направи. Искаше да види дали под бялата батистена риза се крият женски гърди.

„Не че имаше значение“ — припомни си той строго. Не беше я довел в къщата си, за да я съблазни. Само Бог знаеше защо въобще го беше направил. Може би това беше каприз, някаква своеобразна прищявка. Тъй като също играеше свой собствен маскарад, той беше сметнал, че може да се присъедини към тяхното семейство. Те всички бяха своеобразни измамници. А можеше би — защото търсеше начин да разсее скуката, която го беше обзела и беше дори по-силна от тази на брат му. Валериън поне имаше тайното удоволствие да си прави шеги и да мами глупавото население на Хемптън Реджис. Но Фелън беше лишен дори от това дребно удоволствие.

Поне в Англия не беше се задържал толкова дълго на едно място от времето, когато беше навършил пълнолетие. В Хемптън Реджис почти четири седмици единственото му развлечение беше рисуването. А на всичкото отгоре, тук нямаше нищо, което можеше да рисува. Цветята бяха бледи и незабележителни в сравнение с тропическите цветове, океанът — сив и безличен, сравнен с ярката небесна синева над Средиземно море. Най-вече — не беше имал жена, откакто беше напуснал Гърция. Никога не беше позволял на инстинктите си да го ръководят, но точно сега едно топло женско тяло би му доставило развлечението, от което имаше нужда.

Джулиън Смит, както тя беше избрала да се нарича, не беше отговорът на проблемите му. Тя не искаше дори да си признае, че е жена, и едва ли щеше да преустанови маскарада, за да разсее скуката му. Фелън трябваше да се задоволи с игрите на въображението си и да се чуди дали под момчешките дрехи тя не е плоскогърда и с прекалено широка талия. Но ужасно се страхуваше, че тя е много привлекателна.

Обърна се назад и я погледна. Тя сумтеше и пуфтеше, местеше тежкия си товар ту на едното рамо, ту на другото, ту на гърба си и той я съжали.

— Товарът ти е прекалено тежък, момче — каза той, като присмехулно наблегна на думата „момче“.

Тя го изгледа внимателно. В погледа й липсваше почтителност и това странно обстоятелство щеше да я издаде рано или късно, ако беше останала в хана.

— Аз съм добре — каза тя и повдигна товара си още по-нависоко. — Сър — добави тя, като леко потрепера от презрение и недоволство.

Той се замисли дали да не вземе кошницата и вързопа от ръцете й. Подозираше, че това ще се окаже повод за избухването на война, която щеше да му даде така очаквания случай да сложи ръцете си върху тялото й. Реши обаче, че моментът не е подходящ.

— Както искаш — каза той, като сви рамене. — Не сме много далече.

— Да, по-добре е да вървим още много — промърмори тя под носа си.

Предположи, че той няма да я чуе, но беше сбъркала. Той се усмихна. Имаше невероятно остър слух, който му беше останал от дните, които беше прекарал в Арабия, където и най-малкият шум можеше да бележи границата между живота и смъртта. Едва ли пропускаше много от шумовете и тук, в Англия. Чуваше почти всичко.

Тя сигурно не беше щастлива от това, че са я измъкнали от къщата, натоварили са я с разни неща и са й заповядали да върви. Беше го разбрал от тихите изсумтявания, издаващи недоволството й, и от редките стенания, които беше успял да долови. А също и от начина, по който тя стъпваше. Краката й, обути в неподходящи обувки, се плъзгаха по тясната, обсипана с камъчета пътечка. Но тя едва ли щеше да се почувства по-щастлива, когато стигнат до отдалеченото място, което беше тяхната цел.

Пътеката изведнъж стана още по-стръмна и чу как тя дълбоко си пое въздух. Това означаваше, че пак се е спънала. Той нарочно намали крачката си. Питаше се дали тя няма да направи неочаквано и непредвидено гмуркане в морето.

— Къде отиваме? — запита го най-после с глас, за който може би мислеше, че е достатъчно угоднически. Но той просто издаваше раздразнение. Слухът на Фелън не долови нищо друго в него.

— До едно много отдалечено и спокойно кътче на морския бряг. Наричат го Заливчето на Мъртвеца — отговори Фелън и още повече намали крачката си, защото чу колко тежко диша тя.

— Очарователно — отвърна тя, като пак забрави положението си на подчинен.

Той пак се усмихна.

— Тази част от крайбрежието е била обитавана от хора, които нарочно са предизвиквали корабокрушения, за да си присвояват неща и стоки от разбитите кораби. Без съмнение, ти си чувал за тях. Много части от крайбрежието на Англия са били обитавани от подобни банди по едно или друго време. Когато времената са лоши, хората правят това, което е необходимо, за да оцелеят и да нахранят децата си. Никой не може да ги обвинява.

— Дори това да включва заблуждаването на моряците, воденето на кораба до скалите и удавянето на чуждите деца, за да си напълниш джобовете? — остро отвърна Джулиън.

— Да, дори това. Съмнявам се, че тези хора са били способни да извършат хладнокръвно убийство. Те всъщност дори не са го желаели. Те са се интересували от товара на кораба, а не от живота на пътниците.

Той си позволи да спре и да се обърне към нея. Тя беше малко по-нависоко по тясната пътека и той успя да види очите й.

— И те спасявали ли са живота на пътниците, след като са обричали кораба на гибел? — запита тя и стисна здраво кошницата в нежните си ръце, които не бяха подходящи за такава тежка работа.

— Не, мисля, че точно в тази част на Англия те са предпочитали да ги ударят здраво по главата, за да са сигурни, че няма да има свидетели.

Грееше ярко слънце, но тя потрепери като от студ. Погледна към морето зад него с лека и необяснима тревога — като че ли очакваше бандата разбойници да се появи всеки момент.

— Не се тревожи — каза Фелън. — Тези хора отдавна не упражняват занаята си. Оттогава е минал повече от един век. Ако някой от техните потомци са все още живи, те без съмнение са кротки, миролюбиви, почитащи закона и десетте божи заповеди, също като теб и мен.

— Но това не винаги е похвално — прошепна тя.

— Да, и аз мисля така. Ти може би ще се окажеш много по-обикновен човек, отколкото изглеждаш на пръв поглед.

Тя вдигна глава и се втренчи в него с изненада, която беше доста издайническа.

— Нима видът ми не е съвсем обикновен? — запита го тя.

— Не, не особено.

— Е — отвърна тя небрежно, — може и много да се изненадате.

Той само се обърна и продължи да слиза по тясната пътека.

— Аз рядко позволявам на хората да ме изненадват, млади момко Джулиън. Не се доверявам на никого и наистина трябват много усилия, за да бъда изненадан. И как възнамеряваш да направиш това? Като докажеш, че външността ти е съвсем обикновена? Или пък като разкриеш, че под лошите ти обноски се крие абсолютен безумец?

— Не, нито едното, нито другото. Аз съм точно такъв, какъвто изглеждам.

— Да, разбира се, че си, момче — каза той, като извънредно много се забавляваше. — Нито за миг не съм се съмнявал.

Той чу подхлъзването й, половин секунда преди тя да изпищи. Камъчетата се разпиляха под краката й и той чу как тя бързо и панически си пое въздух. Извърна се светкавично и успя да я хване, но товарът й се разпиля на всички страни.

Тя се отпусна в ръцете му, като първо здраво се блъсна в него. Разбра, че е привързала и здраво стегнала гърдите си. Тялото й беше меко и, дявол да го вземе, от него се носеше уханието на жена — свежа миризма на цветя, лек дъх на мускус и слаб повей на канела като от най-вкусните рула на Дулси. И той се запита какъв ли ще е вкусът й при това чудно ухание.

Тя трепереше. Той не я пусна, макар да знаеше, че трябва бързо да го направи. Но той беше мъж, който никога не правеше нещо само заради това, че така трябва да се постъпи.

Усети колко слаба и нежна е талията й под тежкия жакет, усети къде точно започват бедрата й. Беше преминала седемнайсетте години, които си признаваше. На ярката слънчева светлина той видя много повече опит в уморените й кафяви очи и изведнъж изпита желание да заличи горчивината в погледа й.

Нима можеше да направи това? Той я пусна толкова внезапно, че тя залитна и успя да стъпи на краката си с доста голямо усилие.

— Аз ще нося товара през останалата част от пътя — каза той студено, докато събираше разпилените по пътя неща.

Тя се опита да възрази:

— Но това е мое задължение…

— Ти си най-ненадеждният слуга, когото съм имал нещастието да срещна — безизразно каза Фелън. — Не искам в обеда ми да има пясък, нито искам да счупиш триножника ми; или пък… — Той вдигна счупената бутилка „Бордо“ и тъжно я загледа. — Или пък да счупиш бутилката с вино — с досада завърши той.

Ако беше очаквал, че ще я сплаши или укроти, той трябваше да се разочарова.

— Вие винаги можете да ме победите — каза тя и му обърна гръб.

Студенината й беше равна на неговата. Той я изгледа с присвити очи — поглед, който можеше да уплаши много смели мъже. Но тя дори не трепна.

— Не ме изкушавай — изръмжа той.

Заливчето на Мъртвеца имаше формата на полумесец и беше измамно спокойно. Водата в него беше неподвижна и сива, но под нея се криеха опасни плитчини и пясъчни насипи. Човек можеше и да го помисли за идеално малко пристанище, но не и след като види лежащия на една страна кораб и счупените му мачти, които се белееха на яркосиньото небе. Веднага щом стъпи на пясъка, Фелън сложи товара си на земята и съблече жакета си. Хвърли поглед през рамо към момичето. Тя стоеше на няколко метра от него, не помръдваше и гледаше с тъжни очи останките на кораба.

— Преди колко време се е разбил този кораб? — попита тя.

— Не съм сигурен. Той е все още доста запазен, предполагам, че преди около петдесет години. Солената вода запазва за известно време дървото от разложение. Сигурно няма да е станал на парчета и след още петдесет години.

Той пусна жакета си на пясъка и седна върху него. Започна да събува обувките си.

— И ти може да се поразсъблечеш, момче — с копринен глас каза той. — Днес е дяволски топло, а и тези обувки са ти големи. Ще си по-добре бос.

Тя, разбира се, веднага се смути и обърка:

— Предпочитам да остана с жакета си.

Той стана и тръгна към нея. Допира на пясъка до босите му ходила беше особено приятен.

— А аз предпочитам да го съблечеш — каза той. — И след като си мой слуга, ще правиш това, което ти казвам.

По изражението на лицето й той отгатна, че събира цялото си самообладание, за да не се обърне и побегне. Беше много уплашена от неговото приближаване.

— И ако откажа?

Той се усмихна. Тя беше неуверена, думите й прозвучаха колебливо.

— Тогава аз ще го съблека вместо теб.

Тя доста бързо съблече жакета си. Батистената риза, която беше облякла под него, й беше прекалено голяма, разбира се, и успешно скриваше всички извивки на тялото й.

— И обувките — каза той вече спокойно и нежно.

Тя го изгледа, но прояви благоразумие и не започна да спори. Седна на пясъка и започна да събува прекалено големите за нея тежки обувки с дебела подметка. Доволен, Фелън взе скицника и моливите си и се отдалечи от нея.

— Не обичам да ме безпокоят, докато работя — извика й той през рамо. — Намери си някакво занимание, докато аз скицирам останките на този кораб.

— След като не обичате да ви безпокоят, тогава защо ме доведохте тук? — запита заядливо тя.

Беше все още седнала на пясъка, а босите й деликатни нозе бяха протегнати напред.

— Джулиън, моето момче — с укор в гласа каза Фелън, — трябва да се научиш да изразяваш почит към господарите си, ако искаш да продължаваш да играеш сегашната си роля.

— Сегашната си роля? — повтори тя, като се опитваше да скрие колко нервна е всъщност.

— Ролята ти на слуга — добави той, развеселен. В гласа му се долавяха успокоителни нотки. — От слугите се очаква да мълчат, да не възразяват и да се подчиняват. Те никога не предизвикват господарите си. Докато аз работя, ти можеш да се разхождаш по водната ивица и да размишляваш за грешките, които постоянно допускаш.

— Вие сте много великодушен, сър — каза тя с нежния си, мелодичен глас.

В същото време го гледаше гневно изпод спуснатите си клепачи. Той се усмихна.

— Ти нямаш представа колко съм великодушен, моето момче.

 

 

Той знаеше. Нямаше особена причина да смята, че се е досетил. Джулиет реши, че напразно е обзета от паника. Не можеше обаче да се отърве от чувството, че нейният загадъчен нов работодател, мистър Филип Рамзи, знае, че тя несъмнено е жена.

Не беше направила нищо, с което да се издаде, в това беше абсолютно сигурна. Беше изучила мъжката походка и идеално я наподобяваше. Държеше тесните си рамене гордо изправени и опънати назад и дори подсвиркваше, когато се сетеше да го направи; гласеше брадичката си войнствено издадена напред. Та тя дори не знаеше как трябва да се държи една дама! Чувстваше се неудобно в рокли, не знаеше подробностите на етикета и въобще не умееше да флиртува. След наложеното й усамотение с Марк-Дейвид Лемур тя смяташе, че повечето членове на мъжкото общество са отвратителни. Правеше всичко възможно да се движи, говори и действа като мъж. Новият й господар нямаше как да се досети за тайната й.

Тя отново започна да мисли за заминаване. Беше дошла в пристанищния град Хемптън Реджис само поради една-единствена причина — да спечели достатъчно пари и да си купи билет за първия кораб, който заминава към слънчевите страни. Нямаше значение точно къде — Гърция, Арабия, Египет или Италия — всички тези страни й се струваха еднакво приемливи. Някое място, където ще може да живее спокойно с малкото средства, които щяха да й донесат обиците, украсени с диаманти и перли; някое място, където няма да се сблъска с мъжа, който се наричаше неин съпруг.

Тя потопи пръстите си в ледената вода и леко потрепери. Дори в тази горещина ледените води на Атлантическия океан не се бяха стоплили. Да, този океан не беше като Средиземно и Егейско море, нито като река Нил. Тя искаше пак да види онези води. Само там щеше бъде в безопасност от мъжа, който я преследваше. Щеше да изчезне някъде дълбоко в провинцията, да се смеси с тамошните хора, а един типичен английски джентълмен като Марк-Дейвид Лемур щеше да бъде безпомощен, нямаше да успее да хване следите й. Тук, в Англия, тя беше много по-уязвима и всеки следващ ден й носеше все по-голяма заплаха.

Тя погледна пак към мъжа, който я беше довел в това безлюдно, красиво кътче на морския бряг. Беше седнал на една подаваща се от водата гола скала, скицата беше подпряна на коляното му и изцяло се беше отдал на работата си. Тъмната му коса падаше около лицето му, а тънките му устни бяха здраво стиснати. Цялото му внимание беше приковано в рисунката. Сигурна беше, че ако подозираше каква е тайната й, той нямаше да я доведе на такова усамотено място, а после въобще да забрави за нея.

Не, тя беше дала прекалено голяма свобода на въображението си. Напрежението от изминалите седмици си казваше думата. Беше се уморила да се крие, да работи усилено тежка работа, беше изтощена от липсата на сън и оскъдната храна. И се тревожеше, непрекъснато се тревожеше, че Лемур ще изникне иззад някоя скала и ще предяви правата си над нея.

Разбира се, той щеше да го направи. Но той нямаше представа къде е тя. След като беше изчезнала от хотела в Лондон, той сигурно я беше потърсил в най-близкото голямо пристанище. Ето защо тя беше избрала отдалечения и малко известен Хемптън Реджис. Той беше достатъчно малък и неизвестен, но в същото време достатъчно голям град, в който спираха непретенциозни, скромни на вид кораби, които пътуваха до Средиземно море. Ако Лемур продължеше да я търси, а несъмнено той щеше да го направи, той щеше да съсредоточи усилията си в Доувър или Плимут. Нямаше да си губи времето в малките пристанища по английското крайбрежие.

И, разбира се, той нямаше да търси едно момче.

Знаеше за предпочитанията й към мъжките дрехи, все пак познаваше я повече от двайсет и две години. Но щеше да предположи, с типично мъжка арогантност, че тя никога няма да обуе панталони, след като изглежда толкова добре в роклите, които беше ушил за нея.

Тя мразеше всяка една от онези рокли, с техните високи, задушаващи я яки, тежки поли и убити, кални цветове. Мразеше пристягащите корсети и дантеленото бельо, мразеше всички ония фустички, които трябваше да навлича отдолу, а също така мразеше и неудобните дамски обувки. И ги мразеше най-вече заради това, че й бяха подарени от Марк-Дейвид Лемур.

Приливът идваше и над скалите се носеше приятно бучене. Вълничките станаха по-големи и заемаха все повече пространство от мократа ивица пясък. Джулиет се наведе, за да навие крачолите на панталоните си. Дори ледените води на Атлантическия океан бяха добре дошли.

Тя се питаше дали не е направила сериозна грешка, като е напуснала „Птицата и перата“ и е последвала Филип Рамзи. Сигурно щеше да намери начин да се изплъзне от ноктите на Пинуърт. Щом беше успяла да избяга от Лемур, щеше да успее да избяга от всеки друг мъж. Пак погледна към господаря си, който все още беше вглъбен в работата си. Но Рамзи можеше да се окаже по-различен. Може би нямаше да успее да избяга от него. Той виждаше много повече неща от сър Невил — неговите сребристо-сиви очи бяха далеч по-остри, леко изпъкнали и жабешки. Те виждаха по-ясно дори от безцветните очи на Лемур. Щеше да й трябва доста изобретателност и най-вече смелост, за да надхитри силния, властен мъж, който седеше съвсем наблизо.

Джулиет нямаше съмнения, че притежава и ум, и смелост да го направи. Толкова лесно и просто беше да реши накъде да тръгне. Но при сегашната си заплата и сегашната си работа щеше да събере парите за пътуването до Италия чак като стане на трийсет години. Тези изгледи не бяха никак радостни. Можеше, разбира се, да продаде обиците. Но не го правеше заради една-единствена причина — диамантите на Макгауън бяха добре известни и ако се опиташе да ги продаде в някое провинциално градче, само щеше да доведе преследвача до собствената си врата. Освен това, щеше да има нужда от парите, когато се установи някъде.

Не, за да се измъкне от страната, май ще трябва да краде. Дамата на къщата имаше бижута, които стояха на тоалетната й масичка и винаги бяха в ужасен безпорядък, Джулиет вече се беше уверила в това. Можеше да вземе някое по-скромно бижу и да го продаде на някой безскрупулен капитан. По този начин щеше да си осигури място на кораба му. А можеше да си отваря очите и да види къде държат сухата пара. И ако Рамзи я ядосаше много, тя щеше да вземе цялата сума.

От друга страна, добре беше, че беше приела предложението му. Маубрей и Беси бяха толкова мили с нея, че не можеше да открадне от тях. Филип Рамзи, с язвителната си физиономия и хапливи забележки, заслужаваше това, което щеше да го сполети.

Слънцето се беше издигнало високо над главите им. Като прилежен слуга, тя трябваше да изпълни задълженията си. Дулси беше опаковала цяла планина от храна, Джулиет го знаеше добре, защото раменете още я боляха от тежестта на кошницата. Чудеше се дали трябва да сподели храната с господаря си, или трябва да го изчака да се нахрани, а после да вземе остатъците, да се скрие зад някоя скала и да ги изяде. Или може би трябва да чака, докато се изкачат обратно по дългия път до Сатърс Хед? Не, не знаеше как трябва да постъпи.

Погледна към хоризонта и през костите й премина тръпка. Копнееше да пътешества. Почти можеше да ги види, онези хора от миналото, с техните фалшиви обещания за сигурност, как отмъкват кораб подир кораб към скалите и плитчините на Заливчето на Мъртвеца. Чудеше се дали някога са платили за греховете си. И дали призраците на техните жертви не населяват останките на онзи кораб и самото заливче.

Джулиет не вярваше в призраци. Но, все пак, по-добре беше да се доближи до господаря си, който възбуждаше у нея странни чувства. Запъти се към него и хвърли небрежен поглед през рамото му към скицата, над която той работеше. Той обаче я обърна с лицето надолу и й се усмихна.

— Не ми трябва публика, когато работя — сряза я той.

— Много добре — изненадана, отвърна тя.

Грубата скица, нахвърляните щрихи бяха повече от точно възпроизвеждане на всички детайли. Те предаваха чувството за разрушение, за зловеща и мрачна самота, за изоставеност, за загуба и мъка и за неосъзнато престъпление.

— Ти критик на изкуството ли си, моето момче? — бавно провлече думите той и я изгледа с проникващия до дълбините на душата й поглед. Очите му наистина бяха забележителни. — Аз само съм нахвърлял образа. Тази скица ще ми напомня за моите странствания.

Бележникът, пълен със скици, рисувани от него, беше дебел и поизносен. Без да се замисля за последиците, тя протегна ръка към него. За нейна изненада, той й го подаде и проследи с поглед как тя сяда на пясъка до него и започва да го прелиства.

Скиците бяха повече от добри. Те бяха забележителни. Същината и детайлите, чувствата и разума, всичко беше идеално предадено. Рисуваните с молив и мастило рисунки бяха еднакво живи. Беше рисувал странни арабски градове и кози пътечки, които приличаха на онези, по които беше стъпвала в Гърция. Обръщаше страница след страница, завладяна от носталгия. Изведнъж спря изненадана на една страница, на която се виждаше огромна, гола жена.

— Сарита — каза тя с глас, изразяващ огромната й изненада. И успя да стъписа господаря си. Той се взря в нея.

— Откъде, за бога, познаваш най-известната куртизанка в Александрия? — запита я той.

Джулиет се усмихна. Усмивката й беше самодоволна, мъжка.

— И аз съм пътувал малко — каза тя. — Дори съм бил в къщата й на улица „Ел Бабеер“.

Тъмните му вежди се свиха неодобрително.

— Не е трябвало да ходиш — категорично рече той. — Кой глупак те е завел там?

— Мой п… приятел.

Без малко щеше да се изтърве и да каже „баща ми“. Наистина, по онова време тя беше на дванайсет години и, както обикновено, беше облечена като момче. Сарита я беше нахранила с грозде и сладки, а после беше изчезнала с Черния Джак Макгауън, като остави малката Джулиет да се забавлява с домашния любимец на Сарита — една маймунка.

— Тогава бях на петнайсет — продължи тя да доукрасява лъжата. — Моят приятел и аз спестихме пари и отидохме да я видим от любопитство, така да се каже.

— Съмнявам се — с горчива усмивка каза той. — Тя не си губи времето с недорасли момченца.

— Аз не съм недорасло момченце!

— Ами какво си тогава, млади Джулиън? — запита той, като дори не се постара да прикрие заплахата в гласа си.

„Дявол да го вземе“ — помисли си Джулиет. Той нямаше как да знае истината, но със сигурност беше много проницателен и беше разбрал, че под нейната външност се крие нещо. Тя сви коленете към тялото си, обхвана ги с ръце и се обърна, за да срещне погледа му. Не беше разбрала, че е седнала прекалено близо до него. Той се беше облегнал удобно на скалата, позата му беше отпусната, но тя не можеше да се отърве от усещането, че под привидното му спокойствие се крие неизчерпаема енергия, готова всеки момент да избухне. Той далеч не беше спокоен и тих човек.

— Вие какво мислите, че съм? — хладнокръвно му се противопостави тя.

Тогава той се усмихна с онази лека присмехулна усмивка, която предизвикваше у нея желание да го удари.

— Не съм съвсем сигурен. Може би ще е по-лесно да ти кажа какво не мисля, че си.

Джулиет почувства тръпки на ужас в стомаха си, но не се предаде.

— Добре — каза тя, — какво не мислиш, че съм?

— Не мисля, че си момче прислужник. Очевидно, ти си казал на Дулси, че майка ти е била слугиня в кухнята, а баща ти е бил моряк. Много се съмнявам във всичко това. Поне единият от родителите ти е от висшата класа. Може би си копелето на някой по-незначителен аристократ. А майката може и да е била слугиня в кухнята. Познавам едно момче, чиито родители са точно такива.

— Но това момче не съм аз, сър — отрече Джулиет. — Моят баща наистина беше моряк. И аз пътувах с него, след като останахме без майка ми. А после и той умря на борда на един кораб; започнах да странствам из Египет. Нямаше кой да се грижи за мен. Рано се научих сам да отговарям за себе си.

— Да, наистина — прошепна той. — И какво те накара да се върнеш в Англия? Носталгията по дома? Патриотизмът? Копнежът по родната земя?

Тя се опита да потисне усмивката, която напираше на устните й.

— Направих грешка — каза тя. — Мислех си, че трябва да се върна и да видя дали ще мога да намеря някои от роднините на майка си. Но те, изглежда, всички са измрели. Не успях да намеря никого. И така, аз мисля пак да тръгна към страните с топъл климат веднага щом събера пари да си купя билет.

— Винаги можеш да работиш като момче, което обслужва каютите — предложи Рамзи сериозно, но в сивите му очи танцуваше присмехулно пламъче. — Ти си достатъчно красиво момче и едва ли ще откажат да те вземат на работа.

— Като се има предвид какви неприятности си навлякохте, за да ме отървете от сър Невил, мисля, че сегашното ви предложение е само губене на време. Не мислите ли и вие така? — възрази Джулиет.

— Няма проблеми, моето момче — прошепна той. — Въобще не мисли за това. Но ако мислиш да спестиш пари за билет до Египет от заплатата, която мисля да ти давам, трябва да ти кажа, че доста си надценил моята щедрост.

Джулиет прехапа устни. Не трябваше така чистосърдечно да споделя плановете си, но все още можеше и сега да се защити.

— Ще трябва да следя и за някоя друга възможност.

— Да, сигурен съм, че ще следиш внимателно. Напомни ми да кажа на Ханигън да заключи всичките ни ценности.

— Сър! — запротестира Джулиет. — Не съм имал намерение да се отплатя за щедростта ви с кражба.

— Джулиън! — като я подиграваше, той й отговори по абсолютно същия начин: — Вярвам, че за нищо не те бива. Защо не видиш какви деликатеси ни е сложила Дулси? Аз май умирам от глад.

Тя се изправи с вродена грация, но после се сети за ролята си.

— Добре, господарю, ох — каза тя, като му отдаде чест. Присмехулният му глас достигна до нея, докато тя тършуваше из кошницата за пикник.

— Аз и ти имаме нещо общо, моето момче.

— И какво е то, сър?

Сякаш започваше да запомня и да използва добре това задължително „сър“, помисли си Джулиет, горда със себе си.

— И двамата не обичаме това благословено кътче, тази земя, това кралство — Англия — каза той.

— Не че не я обичам — призна тя. — Наистина, за някои хора тя е рай, един прекрасен остров. Но аз не се чувствам у дома си тук.

— Момче, което е чувало за Шекспир? — каза Рамзи. — Учудващо. Забележително. Да не си чул за него, докато си бил в дома на Сарита?

Тя срещна погледа му със забележително самообладание.

— След като я познавате достатъчно добре, за да направите тази скица, мисля, че знаете отговора на въпроса си. Тя не е жена, която си губи времето с интелектуални разговори.

Той й отговори с гръмогласен смях.

— Вярно, наистина. Но езикът на нейното тяло няма равен на себе си.

Тя почувства как неволно се изчервява. Можеше само да се надява, че тенът й ще прикрие руменината.

— Аз не знам за това — сковано отговори тя. Мисълта за високия мъж с елегантното слабо тяло, впримчен в дебелите, надарени ръце на Сарита, никак не й беше приятна.

— Мислех, че ти и твоят приятел сте се радвали на услугите й поне една нощ — каза той.

Ад и проклятие, този мъж започваше да става досаден. Тя обмисли възможността да му отговори безочливо, без да й мигне окото, но после се отказа от идеята. Можеше да започне да й задава въпроси относно подробностите, а за тези въпроси тя нямаше готови отговори.

— Излъгах — каза тя.

— Знаех си, моето момче. Чудя се за какво друго още си излъгал.

— За нищо друго, сър — запротестира тя, извикала на помощ цялата си честност.

— Наистина ли? Предполагам, че ще трябва да се задоволя с думата ти — каза той доста любезно. — Поне засега — добави след кратък размисъл.

Джулиет седеше съвсем тихо и неподвижно и го гледаше през тясната ивица пясък, която ги разделяше.

— Ако не ми вярвате… — поде тя сърдито…

— Ни най-малко не ти вярвам. Но, помни, аз не вярвам на никого. Освен на Вал, разбира се. Мога да ти дам един малък съвет, Джулиън, който ще ти помогне да се справиш по-добре с ролята си в този свят.

Джулиет потисна яростното си желание да му каже да млъкне и да прати съвета му по дяволите.

— За мен ще бъде чест, сър.

— По-добре поддържай акцента си през цялото време — каза той.

Тя се втренчи в него, без да си даде труд да прикрие враждебността си.

— Не знам за какво говорите — смразяващо отвърна тя.

Той се засмя, изправи се в целия си огромен ръст и тръгна към нея.

— Сигурен съм, че не знаеш — присмя й се той. — Може би трябва да ти обясня в подробности.

Той протегна ръка към нея. Ръката му беше много дълга. Джулиет се запита дали ще й се наложи да плува, за да избяга на безопасно разстояние. Но той взе кошницата и се отдалечи, без да я докосне. Чувството, което я заля, беше облекчение, не разочарование. Чувството беше толкова силно, че главата й се замая. Тя го проследи с поглед как стигна до осветената от слънцето скала и се настани удобно до нея. Той потупа с ръка пясъка до себе си и я подкани:

— Ела и хапни малко, моето момче.

Тогава, на това същото място, Джулиет реши, че ще напусне Хемптън Реджис при първа възможност и ще си опита късмета в някой по-голям пристанищен град. Започваше да подозира, че Филип Рамзи е много по-опасен и от Марк-Дейвид Лемур.

По отношение на Лемур поне чувствата й бяха прости и ясни. Тя го мразеше, омразата й беше силна и неподправена.

По отношение на Филип Рамзи, нейните чувства бяха много по-объркани. А точно сега в нейния живот нямаше място за несигурност.

Щеше да избяга. При първа възможност. Преди да й е станало пределно ясно, че иска да остане.