Ан Стюарт
Лунен танц (12)

Глава 11

Вчерашният ден като че ли беше подготовка за преизподнята. Валериън беше изпълнен с мъчения от най-различен вид, сякаш всичките заслужени от него. Фелън го беше предупредил. Ханигън също му беше говорил. Ако ги беше послушал, самият той щеше да види бедата. И щеше да стои настрани от мис Софи де Куинси. Но пък никога нямаше да се влюби в нея. А тя беше такова слънчево и интересно младо момиче.

Бяха се изкачили по покрития със скали склон и бяха стигнали границата на имението на семейство Де Куинси. Валериън се чудеше как да смени опасната тема, която беше подхванал. Софи бодро крачеше до него, лека и грациозна, малката й ръка почиваше в огромната му длан.

— И така, кажи ми, скъпа Валери — каза тя.

Бяха стигнали до малкия белведер, който се намираше в градината на майка й, и продължиха започнатия разговор. Той й позволи да го дръпне вътре. В далечината се виждаше самата мисис Де Куинси, която ги гледаше с одобрение. Смелата и екстравагантна мисис Рамзи беше малко леконравна и поради това не беше съвсем подходяща компания за сладко и младо момиче като Софи, но поне беше безвредна. Все пак, тя не беше опасна като някой развратен млад мъж.

Валериън се отпусна на тапицирания диван и протегна напред дългите си крака, като забрави, че така излага на показ прекалено големите си ходила. Софи, която винаги беше тактична, просто седна дяволски близо до него. Направо се сгуши в него и го хвана под ръка.

— Да ти кажа какво?

Ръката му опираше в нежните й гърди, а малкият белведер беше изпълнен с аромата на парфюма на Софи.

— Да ми разкажеш за онова. За мъжете и жените: какво правят заедно и защо то си заслужава шума, който се вдига около него.

— Мислех, че майка ти ти е обяснила всичко.

Софи сбърчи нос.

— Да, но с ужасно научни думи. Звучеше ми така, като че ли тази работа е лишена от достойнство, а и всичко ми се видя много объркано.

Той погледна надолу към нея, като заглуши стона, който напираше да излезе от гърлото му.

— Но то наистина е така — каза той. — Ако мъжът, който прави любов с тебе, мисли за достойнството си, то значи, че не мисли за теб. А това няма да е добре за нито един от двама ви и няма да ви донесе удоволствие.

— Удоволствие? — Тя, изглежда, беше шокирана от подобно представяне на нещата. — Но нали не се предполага, че това нещо носи удоволствие.

— Разбира се, че носи. Как мислиш, защо на света се раждат толкова много бебета? Не защото хората ги искат всичките, Господ да ги благослови. Повечето от тези бебета са последица, която не може да се избегне. Хората не могат да се наситят един на друг, не могат да се откъснат един от друг, а после е много късно.

— Но щом хората не искат бебетата, защо тогава правят любов?

— Мила — бавно каза той, — бебетата не идват при всеки любовен акт. Има начини, които предпазват жените от забременяване.

Тя беше шокирана. Очите й се отвориха широко.

— Какви? — направо го попита тя.

Валериън изруга наум и с голямо усилие успя да не изрече ругатнята и на глас.

— Мъжете правят определени неща — опита се той да се изплъзне.

— И ти няма да ми кажеш? — настоя тя. — Не мислех, че си толкова малодушна. Може би ще трябва да се омъжа за капитан Мелбърн и да го помоля той да ми каже.

— Ако си мислиш, че такова надуто и педантично конте като него ще ти обясни нещо, очаква те голямо разочарование. Предполагам, че всичките му знания за правенето на любов се изчерпват с наблюденията му върху неговите кучета.

— Тогава ти ми кажи — каза тя.

Пусна ръката му и се отдръпна от него, а той прие това с облекчение. Облекчението му обаче беше краткотрайно. Тя се изтегна на тапицирания диван и сложи главата си в скута му. Опасно близо до онази част от анатомията му, която Софи щеше да разпознае със затруднение.

„Проклятие“ — нещастно си помисли той.

— Започни ти — каза той, като потисна импулса си да я погали по златнорусата коса.

Тя стисна устни и прие сериозно изражение. Обмисляше неговото предложение.

— Добре — каза тя. — Знам, че мъжът се покатерва върху жената и пъха члена си в нея. А тя лежи, докато всичко свърши, а после е… влажна и трябва да се изкъпе. Трябва да използва и тампони. Знам, че първия път ще има болка и кръв, макар че количеството няма да бъде като това на месечния цикъл. Така ли беше и с теб?

Валериън си спомни за пълничката, сластна дъщеря на мандраджията, за миризмата на тяхната плевня и за върховното удоволствие, което изпита още първия път. Тя беше много по-опитна от него. Чувствата, които изпитваше към нея, бяха доста близо до любовта, макар че сега тя беше щастливо омъжена и имаше три малки деца, а съпругът й беше дяволски ревнив и много силен.

— Не съвсем — каза той.

— Майка ми каза, че жените не обичали много секса, въпреки че понякога много харесвали милувките, които идвали след него. И ти предпочиташ тях?

Тя премести главата си, за да го погледне. Лицето й се потърка нежно в полата му и той почувства, че цялото тяло го боли. Преглътна с мъка.

— Милувките наистина са приятни — позволи си да каже той. — И тези, които предхождат акта, и онези, които идват след него. Но в секса има много повече от това.

— Нима?

Тогава той се предаде. Май нямаше да може да я убеди да изоставят темата, а се чувстваше толкова нещастен вече, че едва ли положението можеше да стане по-лошо.

— Да, има — каза той, като остави гласа си да прозвучи гърлено и съблазнително.

Взе в дланта си кичур от нейните златни коси и започна да си играе с него. Тя нямаше да разпознае скритата ласка, която се криеше в това движение.

— Първо, много по-добре е, ако жената не лежи неподвижно. Ако обвие ръцете си около врата на мъжа, а краката си — около талията му…

— Краката си? — повтори Софи, ужасно шокирана.

— И тя се движи — каза той, като прокара длан по кичура коси.

Той обикновено носеше ръкавици, за да скрива мъжката форма на дланите си, но сега ги беше смъкнал и ги развяваше насам-натам. Софи преглътна.

— Движи се? Как?

— В съответствие с неговите движения.

— И той ли се движи? — Тя беше още по-ужасена, ако това въобще беше възможно. — Мислех, че той просто лежи отгоре й, докато семето влезе в утробата й. Като кокошка, която снася яйца.

Валериън се усмихна и подпря главата си на стената.

— Не е точно така. Изискват се… определен брой движения, които носят удоволствие и на двамата. Той влиза в нея. А после се движи навън-навътре.

— Наистина ли?

Очите й бяха широко отворени.

— Наистина. Не си ли виждала как се съвокупляват животните?

— Само веднъж, много отдавна. Но те го правеха различно. Едно зад друго и бяха…

Лицето й придоби възможно най-привлекателния нюанс на розовото.

— Това е само различна поза, която хората също използват — каза той и пусна кичура коса. — Но движенията по принцип са същите.

— И на жените това им харесва? — попита тя.

— Да, ако мъжът е сръчен и знае как да им достави удоволствие. Ако иска да достави удоволствие и на нея, както и на себе си. Прекалено много мъже обаче се грижат само за своето собствено освобождаване.

— Освобождаване?

Мисълта беше убийствено сладка.

— Освобождаване — каза той. — Едновременно физическо и духовно. Кулминацията на любовната игра. Двойката продължава движенията, напред-назад, навън-навътре, и напрежението се натрупва и натрупва, докато избухне в оргазъм. Французите го наричат la petite morte.

— Малката смърт — каза Софи. — Не звучи приятно.

Той се усмихна.

— Да, но е. Това май е най-върховното преживяване на света. И за двамата.

— Трудно ми е да го повярвам — каза тя с глас, изпълнен със съмнение. — Откъде тогава идва влагата? Мама казва, че първия път само кървиш.

Ако сладката Софи преместеше главата си само на сантиметър, щеше да почерпи знания от първа ръка.

— Когато мъжът стигне до оргазъм, той изпразва в жената своето семе. То е част от влагата.

— А останалата част?

— Идва от нея. Когато жената изпитва удоволствие, тя става гореща и влажна…

Той се насили да спре и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Очарователно — възкликна Софи. — Но доста объркано.

— Без съмнение — съгласи се Валериън. — Когато жената стигне до оргазъм…

— Какво? — изпищя тя и премести главата си опасно близо до онази част от неговата анатомия, която уж не съществуваше.

Той стисна зъби.

— Жената също стига до оргазъм. Но само ако мъжът е достатъчно опитен. Според някои мъже усилието не си заслужава. Но ако мъжът те обича истински, той няма да те остави незадоволена. И за него удоволствието няма да е пълно, ако само той стигне до оргазъм.

— Наистина ли?

Той се замисли дали да й каже истината. Да й каже ли, че повечето мъже въобще няма да се интересуват от нея, че ще вземат прекрасното й младо тяло и ще го използват за своето собствено удоволствие, а после ще я оставят — изцапана, поругана и разочарована. Че ще й дадат само бебета и нищо друго. Той не искаше това да се случва на неговата Софи. Не искаше никой друг, освен него, да я докосва, да й дава бебета или да я води до оргазъм.

— Ще бъде така само за мъжа, който те обича — постави условие той. — Ето защо не трябва да прибързваш да се омъжваш за мъж, който се интересува повече от своите кучета, отколкото от теб. Твоето удоволствие ще бъде последното, което го интересува.

— Значи, ти не мислиш, че капитан Мелбърн ще ме накара да изпитам… — тя се замисли за думата — оргазъм?

„Не мога да издържам повече“ — помисли си Валериън отчаяно и се опита да стои неподвижно.

— Мисля, че е малко вероятно да ти достави удоволствие.

Тя вдигна главата си от скута му и седна. Точно навреме, защото не се знаеше какво може да се случи.

— Тогава със сигурност няма да се омъжа за него — спокойно каза тя. — Но не знам как да обясня това на мама. Истината може и да не й хареса.

Дяволитата й усмивка почти го накара да изстене.

— Доколкото познавам майка ти, тя няма ни най-малка представа за какво говорим.

Той нарочно говореше бавно, за да прикрие напрежението в гласа си. Тя също беше неспокойна. Отново промени позата си. Седна с подвити крака и грациозно извито тяло.

— Знаеш ли какво искам, Вал? — каза тя с очарователна сериозност. — Искам да срещна мъж, който да е точно като теб.

След тези думи те излязоха от белведера. Софи беше загрижена за него, защото той никак не изглеждаше добре. Тя приписа това на проблемите със здравето, което уж беше имал преди. Той прие поканата на мисис Де Куинси за обяд и през цялото време, докато поглъщаше храната, беше измъчван от въпросите на майката относно наклонностите на дъщеря й. Софи допринасяше немалко за неговото неудобство, като риташе под масата. Той се сбогува с тях навреме, преди да са си помислили, че е станал досаден и невъзпитан. При сбогуването беше подложен на ново мъчение — Софи обви врата му с ръце и го целуна по бузата, която, надяваше се той, все още беше гладко обръсната.

— Ти си най-любимото ми същество в целия свят — прошепна тя в ухото му. — Благодаря ти за следобеда.

А той си помисли за мъченията и нещастието, които беше преживял.

— Благодариш ми за какво? — запита я той.

— За твоята откровеност. Аз ценя откровеността повече от всичко.

Думите й бяха като нож, който се заби в сърцето му. Той успя спокойно и невъзмутимо да премине през града, но едва дочака да вземе завоя, който водеше към Сатърс Хед, и се втурна към къщата като обезумял. Опитваше се да потисне гнева и разочарованието, които изпитваше, като бягаше в тръс и надаваше високи стонове. Но не успя.

Когато се прибра, изпи две бутилки вино. Но и те не бяха достатъчни, за да изтрият доверчивото лице на Софи от паметта му. Нито пък за да заличат спомена за усещането, което нежните й ръце бяха предизвикали, докато почиваха на бедрото му. Ако тя разбереше, че е говорила по толкова интимни въпроси с мъж, никога нямаше да му прости. Проклятие! А ако откриеше, че е била лъгана през цялото време, нима щеше някога да му прости?

Думите й още звучаха в ушите му. Тя ценеше откровеността повече от всичко, а той непрекъснато я лъжеше. Каквато и надежда да беше хранил за щастлив завършек, тя вече не съществуваше. Можеше спокойно да придружава Фелън в скитанията му по света и да бъде като него — без корен. Без Софи не би се чувствал спокоен и у дома си.

На всичкото отгоре, той се беше оставил да го придума да излязат утре на разходка. Не беше успял да й откаже, както не успя да откаже и на невинните й въпроси. Беше платил цената за всичко това, а утре сигурно щеше да бъде още по-лошо. Щяха да бъдат само двамата в нейната малка открита карета и щяха да пътуват чак до останките от римската крепост. Ще трябва да внимава да не бъде подхваната отново темата за секса. Защото не беше сигурен дали ще успее да запази самоконтрол.

Останките от римската крепост се намираха в Кинли, на дванайсет мили. Щяха да отсъстват през целия ден, затова готвачката на Софи щеше да им приготви храна като за пикник. Пътуването щеше да бъде едновременно пътуване към рая и пътуване към ада. Той се зарече, че това ще бъде последният път, когато ще бъде в нейната компания без други лица, които да бъдат свидетели на неговото поведение. След утрешния ден той щеше да я държи настрана. Трябваше да приключи с това положение, което приличаше на задънена улица, и да замине за Париж. А това означаваше да признае несъществуваща вина и да прояви малодушие. Не го тревожеше петното, което щеше да украси името му. Първо на първо, това име никога не е било неговото. Поне не законно.

Можеше само да се надява, че ще успее да изпълни замисленото. Колкото по-голямо е разстоянието между тях, толкова по-голяма ще е възможността тя да му прости, ако въобще някога открие истината. Макар и тази възможност сега да му изглеждаше нищожна.

На следващата сутрин нямаше и следа от Фелън, нито от Джулиет. Валериън се беше събудил с ужасно главоболие. За наказание се изкъпа със студена вода и застана в средата на стаята, обут само в долни гащи Беше започнал да се бръсне, когато Джулиет влезе и го загледа критично.

— Не знаех, че джентълмените се бръснат сами — каза тя.

Той наистина харесваше Джулиет, харесваше дори нейните хапливи забележки и високомерието, което като че ли й беше вродено. Защо не можеше да се влюби в момиче като нея?

Защото неговият изненадващо ревнив брат щеше да го убие. Той я погледна и й се усмихна.

— Но аз не съм джентълмен — каза той, като внимаваше да се обръсне съвсем гладко.

Тя се засмя.

— Вярно. Не съм сигурна като какъв изглеждаш. Може би като някое митично същество, може би като кентавър.

— Уверявам те, че съм истински мъж.

— Ще запомня — каза тя.

Дяволитата й усмивка не се съчетаваше много добре с объркването, което лицето й излъчваше. „Нищо чудно, че Фелън е лудо влюбен в нея“ — помисли си Валериън.

— Какво прави тази сутрин? — запита я той, като започна да бръсне другата си буза.

Тя не му отговори. Той я погледна и видя, че цветът на лицето й се е променил. Сега кожата й беше обагрена от червенина. Така, значи Фелън се е приближил с една крачка към нея. А може и с повече. Той се запита къде ли е прекарала нощта. Реши, че не е била в леглото на брат му. Ако беше, нямаше да изглежда така… свежа.

— Разхождах се на чист въздух — отговори тя.

Тонът й беше весел и безгрижен и почти успя да го заблуди. Но, очевидно, не се беше разхождала сама. Като си спомни, че брат му много обича да плува рано сутрин, той отчасти успя да се досети за сутрешните събития.

— Господи, какво правиш? — изпищя тя.

Той пак й се усмихна.

— Бръсна гърдите си, мило момиче. Трябва да го правя на няколко дена. Едва ли ще е добре за мисис Рамзи да има руси косми по несъществуващите си гърди.

— Отвратително — каза тя и потрепера, но продължи да го гледа като омагьосана как работи с ножчето.

— Съгласен съм с теб, но нямам никакъв избор. Не се тревожи, Фелън не бръсне гърдите си.

— Знам — чистосърдечно си призна тя и се изчерви още повече. — Искам да кажа, че не ме интересува какво прави той с тялото си.

— Разбира се, че не те интересува — каза Валериън, а в гласа му прозвучаха успокоителни нотки.

Той обра пяната, която беше останала по гърдите му, и я попита:

— Колко си силна?

Тя изненадано го погледна и на свой ред каза:

— Защо питаш?

Той й подаде една огромна банела, която изглеждаше като уред за мъчение, и каза.

— Трябва да придам нова форма на моето женско тяло.

— Откъде взе това? — Гласът й беше изпълнен с уважение. — Никога преди не съм виждала подобно нещо.

— Вярвам, че дебелите стари дами ги носят. А може би и дебелите стари мъже. — Той обви тялото си с банелата и се обърна с гръб към нея. — Просто дръпни вървите, колкото можеш по-силно.

— Валериън!

Гласът на Фелън изплющя като камшик и Валериън трепна. Обърна се и видя брат си да го гледа от прага.

— Имам ужасно главоболие — каза той уморено. — Моля те, не крещи така.

Фелън поомекна.

— И да имаш главоболие, вината за това е твоя. Знаеш, че не можеш повече от бутилка вино. За нещастие, май не падаш по-долу от баща ни в това отношение.

— Малка утеха — неблагодарно каза Валериън.

Джулиет беше изтървала вървите на банелата, а лицето й беше пребледняло. Бяха й се струпали прекалено много емоции и Валериън вече не можеше да разчете изражението на лицето й. Но не можеше да сбърка реакцията на Фелън. Затова Валериън реши да я съжали.

— Ако можеш да ми донесеш малко кафе от кухнята — каза той на Джулиет, — ще бъда твой роб цял живот. Фелън ще ми помогне с утринния тоалет.

Тя избяга, без да каже дума, и Фелън веднага тръгна към него със страшно изражение на лицето.

— Фелън ще ти помогне с тоалета, добре — изръмжа той. — Дръж проклетите си ръце по-далеч от нея!

Ако главата не го болеше толкова много, Валериън може би щеше да се позабавлява за сметка на брат си. Може би щеше да му се стори странно, че иначе невъзмутимият му брат, сега е изпаднал в ярост. Но успя само да поклати глава.

— Погледни ме, човече! Да не би да мислиш, че имам намерение да я съблазня, като й предложа да ми помогне да се облека като жена?!

Но целият здрав разум на Фелън се беше стопил.

— Не мога да знам какво става в главата ти. Просто не искам да я докосваш.

— Но аз не съм я докоснал, дявол да го вземе. Тя се опитваше да завърже корсета ми. Това не е най-еротичното нещо на света, уверявам те. Ако мислиш, че е, с радост ще ти дам корсета назаем и ще можеш сам да разбереш дали той възбужда Джулиет.

Фелън замахна към него. Обикновено рефлексите на Валериън бяха по-бързи и той успяваше навреме да клекне, но днес, като последица от двете бутилки вино и недостатъчния сън, те бяха забавени. Юмрукът на Фелън попадна в лицето му. Силата на удара наруши равновесието и на двамата и те паднаха на земята.

— Слез от мен, кон такъв! — каза ядосано Валериън, който беше като хванат в капан от проклетите поли на роклята.

Фелън се изправи на крака и протегна ръка на брат си, за да му помогне да стане. Валериън не обърна внимание на жеста му.

— Дявол да те вземе — каза той. — Как, по дяволите, да обясня това на Софи?

— Е, имаш синина, добре — каза тихо Фелън. — Тя просто ще си помисли, че съпругът ти те бие. И че, без съмнение, ти си го заслужаваш.

— Всичко това е прекрасно, но вчера аз й говорих за добрите страни на брака и удоволствията, които един добър съпруг може да й даде.

Той стана, отиде до огледалото и огледа лицето си. Изражението му беше объркано.

— Нима наистина си го направил? Не мога да си представя каква е била причината за подобен разговор. Сигурен съм, че не искаш да я окуражиш да се омъжи, тъй като, очевидно, не може да се омъжи за теб.

— Очевидно — простена Валериън. Удареното място щеше да се подуе, дявол да го вземе. — И аз не бързам да я задомя. Искам просто да бъда сигурен, че когато го направи, тя няма да получи по-малко, отколкото заслужава.

— О, добри ми Боже, Валериън! И какво си й казал?

— Разказах й за чудесата на сексуалното преживяване. Тя беше направо очарована.

— Да, мога да си представя. Колко благородно от твоя страна. Защото това сигурно е бил разговорът, който ти е носел най-голяма утеха.

— Едва ли.

И тогава Валериън се засмя на нескопосната си шега.

— Щом не мога да я имам за себе си, искам поне да е щастлива. С информацията, която й дадох, тя никога няма да се омъжи за смотаняк като капитан Мелбърн.

— Кой, моля те, е капитан Мелбърн? — учуден попита Фелън.

— Един от нейните ухажори.

Настъпи дълго мълчание.

— Съжалявам, Валериън — със сериозен глас каза Фелън.

— Синината ще изчезне.

— Не за това говорех.

— Знам.

Очите им се срещаха и дълго и напрегнато се гледаха, а после Валериън сви рамене и се усмихна.

— Ще взема от живота това, което мога. Което не е много, за съжаление. Ние ще прекараме деня заедно, а после аз ще отсъствам дълго. Ще се изпълни желанието ти, Фелън. Ще избягам като презряно псе. Ще дойда във Франция с теб.

Брат му продължаваше да мълчи и Валериън, изненадан, впи поглед в него.

— Мислех, че ще ликуваш. Откакто сме тук, се опитваш да ме качиш на някой кораб. Казах ти, вече искам да избягам.

— Защо?

— Защото се примирих. Примирих се с това, че Софи не е за мен. Примирих се с това, че истината за смъртта на стария лорд Хари никога няма да излезе на бял свят. И може би това е за добро.

— Не съм съвсем сигурен, че го е направила тя — безизразно каза Фелън.

Валериън седна на края на леглото и продължи да обува копринените си чорапи.

— Естествено е, че не искаш да го повярваш. Не ти се иска да мислиш, че майка ти е убила баща ти.

— Естествено е майка ми да бъде първата след заподозрените — каза Фелън отново безизразно. — Мисля, че тя е способна на всичко. Но нещо в цялата работа ме смущава, нещо не е на място. Свикнал съм да се доверявам на инстинктите си, а те ми казват, че не го е извършила тя.

— Тогава кой?

— Ако имах и най-малкото подозрение, щях да предприема нещо по въпроса, нали? Но не знам откъде да започна.

— Фелън — поде Валериън, — сигурен ли си, че можем да се доверим на Ханигън? И не ме гледай така! По едно насинено око на ден е достатъчно.

— Познавам Ханигън, откакто съм жив. Той е предан на семейството.

— Знам. Питам се само дали предаността му включва и преданост към истината. Имам чувството, че знае повече, отколкото казва.

— Може и да си прав — каза Фелън бавно. — Той ни е предан, но е малко прекалено покровителствен. — Той отиде до прозореца и погледна към морето, а после продължи: — Още три дена. Те няма кой знае колко да променят нещата. Ако дотогава не сме изпитали и най-малкото възможно подозрение, ще тръгнем към чуждите земи и ще живеем живот, изпълнен с прекрасни приключения.

— Не съм сигурен, че обичам приключенията. Подозирам, че съм фермер по душа, точно като майка ми.

— Щеше да бъде добре, ако можеше да се грижиш за Ромни Хол — каза Фелън.

Валериън сви рамене.

— Не всичко е в нашите ръце. Ти не искаш имението, а аз не мога да го имам.

— Чуй какво ще ти кажа. Ако се наложи да емигрираме, ще отвлечем мис Де Куинси и ще я вземем с нас. Тя ми прилича на романтично младо момиче. Вероятно обича приключенията. И ще се ожениш за нея веднага щом стъпим във Франция.

— Съмнявам се. Тя може и да обича приключенията, но мрази лъжата във всичките й форми — мрачно каза Валериън.

— О! — Фелън нямаше какво повече да каже.

— Разбира се, ти винаги можеш да поделиш Джулиет с мен. — Валериън протегна ръце, за да се защити, и избухна в смях. — Не ме удряй отново, Фелън. Аз само се заяждам с теб.

— Аз не го намирам за забавно.

— Забелязах. Това е първият път, когато вземаш на сериозно жената, която ти харесва. Ако въобще си я взел.

— Да съм взел какво?

— Нея, разбира се.

— Нямам такива намерения.

— Луд ли си? Не трябва и двамата да сме луди от любов и да се чувстваме нещастни — възрази му Валериън.

— Любовта няма нищо общо с мен. Аз няма да я взема в леглото си, нито пък на континента. Не отричам, че я намирам привлекателна…

— Много добре, защото и без това не бих ти повярвал…

Фелън се втренчи в него и настана тежко мълчание.

— Не се нуждая от допълнителното усложнение да взема в леглото си жена, която има същите проблеми като нас.

— Какво е открил Ханигън за нея? Узнал ли е откъде идват диамантите? И какво е името й?

— Да — каза Фелън. — И аз ще бъда повече от щастлив да споделя тази информация с теб, ако поне един път проявиш здрав разум и си останеш вкъщи днес.

— Здравият разум никога не е бил сред моите качества — весело му отговори Валериън. — Утре ще бъда толкова сериозен и толкова изпълнен с чувство за отговорност, колкото искаш. Но днес имам намерение да се насладя на последните часове, които ще прекарам с мис Софи де Куинси.

Фелън поклати глава присмехулно, опитвайки се шеговито да изрази отвращение.

— Тогава ще трябва да оставиш на мен да реша какво ще е най-добро за Джулиет. И какво ще е най-добре за нас, а то не включва нейното пътуване до континента. Ще й дадем подслон, докато живеем в тази къща, а когато тръгнем, ще се погрижим за нейната безопасност. Това е всичко, което можем да направим.

— Ти не я искаш, а аз не мога да я имам. Също като имението. В цялата тази работа май няма много разум, а?

— Не съм казал, че не я искам. Казах само, че няма да я взема в леглото си. И ако още веднъж я намеря сама с тебе в спалнята ти и ти си полугол, ще получиш нещо повече от едно насинено око.

Валериън щедро напудри лицето си. Удареното място вече беше станало мораво и към края на деня сигурно щеше да е подуто значително.

— Никога преди не си бил ревнив, Фелън — замислено каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Всеки, който има очи, може да види, че тя е влюбена в теб. Тя мисли за мен като за по-голям брат. Или като за по-голяма сестра — горчиво добави той. — Все едно, че нямам пол за нея. Но ти си друго нещо. Когато си край нея, тя не сваля очи от теб. Гледа те като хипнотизирана. Както и ти нея.

— Не е вярно.

— Ти си безнадежден случай — каза Валериън. — И си толкова ревнив, че не виждаш това, което е под носа ти.

Успя да забележи, че Фелън с усилие сдържа гнева си.

— Едва ли има значение. Сега не е моментът да усложняваме нещата с… с глупостта си.

— С влюбване, бих казал аз. Използвай правилната дума, Фелън. Тя няма да изгори езика ти — весело му каза Валериън.

— Не го вярвам, братко. Едва ли мога да вярвам на дете като теб. Занимавай се с твоята любовна афера, а мен остави на спокойствие.

— Съгласен — каза Валериън. — Само че другия път, когато си обзет от ревност по някого, в когото не си влюбен, не ми насинявай окото.

Фелън само го погледна.

— Надявам се, че твоята интелектуалка ще превърне живота ти в ад днес — спокойно му каза той.

— Не се тревожи, братко мой — отговори Валериън с горчивина. — Тя вече го направи.