Ан Стюарт
Лунен танц (11)

Глава 10

В Сатърс Хед беше спокойно и тихо, когато Джулиет се измъкна от къщата. Беше малко преди зазоряване, най-студената част от денонощието, и наоколо нямаше жива душа. Птичките весело чуруликаха, след като през цялата нощ бяха мълчали. Приливът прииждаше. Джулиет чуваше как вълните се разбиват в пясъка. Утринната мъгла се вплете в косите й и ги превърна в рошави вълни.

Тя бягаше. Вчера беше подложена на мъчение, макар да не разбираше защо. Знаеше само, че самотата й ще трае дълго. Колкото по-скоро избягаше, в толкова по-голяма безопасност щеше да бъде.

Фелън Ромни не я потърси, след като тя избяга от него. Името на Марк-Дейвид Лемур се оказа достатъчно, за да я накара да загуби и ума, и дума. Той не си бе направил труда да я последва, защото очевидно мислеше, че я е уплашил.

Точно обратното. От самото начало й беше ясно, че ще трябва да избяга. Обстоятелството, че той беше узнал истината за нея, само правеше бягството още по-наложително. Доколкото можеше да съди, той щеше да я върне на съпруга и да прибере в джоба си обявената за награда тлъста сума.

Според нея той вече беше получил наградата си. Сигурно украсените с диаманти обеци го бяха отвели до нейния съпруг. И, без съмнение, сега пък Ромни щеше да доведе съпруга й при нея.

По-скоро би умряла. По-скоро би се хвърлила в морето, отколкото да се върне при този мъж. И би го направила наистина, ако няма никакъв друг избор.

Всички в Сатърс Хед все още спяха. Валериън се беше върнал доста късно през нощта, а изражението на обикновено засмяното му лице беше мрачно. Той беше взел в стаята си бутилка вино и, според Дулси, не беше се появявал повече из къщата.

Фелън беше вечерял сам, Ханигън беше единственият свидетел на вечерята му. Джулиет се беше нахранила в кухнята, доволна да бъде в компанията на Дулси и да слуша неспирното й бърборене. А през цялото време мозъкът й трескаво мислеше. Беше обзета от тревога. Когато вечерта напредна, а Ромни не я беше потърсил, нито пък беше изпратил да я повикат, тя си каза, че би трябвало да изпитва облекчение. Но вместо това, паниката й се беше увеличила и беше станала непоносима.

Нямаше намерение да си ляга да спи. Не се осмеляваше да заспи, защото знаеше, че решетките на прозореца и заключената врата не могат да попречат на Ромни да влезе. Дори не направи опит. Нощта беше топла и тя се задушаваше в стаята. Искаше й се да диша свежия, изпълнен с мирис на море, въздух. Лежеше на леглото в тъмнината и чакаше сънят да дойде, но той не идваше. После започна да очаква утринната дрезгавина, за да стане и да избяга. Страхуваше се, че някой може да й попречи, очакваше го. И не знаеше какво иска да дойде по-напред — сънят или светлината.

Сънят дойде първи и въпреки опасенията й, победи умореното й тяло. А след това дойдоха сънищата.

Стаята беше осветена от свещи и населена със сенки. Лемур обикновено идваше при нея в мрака, защото искаше да скрие перверзните си желания, но тази нощ беше по-различно. Тя лежеше в леглото и го гледаше. Знаеше, че няма къде да избяга. Когато се опита да му се изплъзне, той я нарани дори по-лошо. Тя знаеше, че е най-добре да лежи неподвижно и да се подчинява.

Гледаше го как прекосява стаята. Той настояваше да държи очите си отворени, за да вижда омразата в тях.

Беше красив мъж. Беше в разцвета на силите си и нямаше нито грам мазнина около талията си. В кафявата му коса нямаше нито един бял косъм, поведението му беше мило и безупречно. Но той беше чудовище. Тя знаеше какво ще я кара да прави. При тази мисъл се задуши и омразата в погледа й стана още по-силна. Тя също така знаеше, че, за съжаление, нейната омраза го възбужда.

— Обърни се — каза той тихо и нежно.

Нямаше избор. Той отново щеше да се опита да я обладае и отново щеше да се провали. И след това щеше да я нарани. Беше се случвало толкова много пъти, че тя вече беше престанала да ги брои.

Лежеше по корем на леглото и здраво стискаше юмруци. Беше заровила лице във възглавницата, за да задушава виковете и риданията си, и чакаше докосването на малките му, но жестоки длани.

Първото леко, като погалване с перце, докосване беше истинска ласка, беше откровение. Пръстите се спуснаха нежно по дължината на гръбнака й, следвайки извивките на тялото й през тънката памучна нощница. Тя се стегна в очакване на атаката, в очакване той да разкъса дрехите й, да се покачи върху нея и да се опита да влезе в тялото й, което винаги му отказваше достъпа до него.

Но нищо не се случи. Ръцете му продължаваха да я галят бавно, търпеливо, нежно. Качиха се нагоре по гръбнака й и повдигнаха главата й.

А после устните му докоснаха тила й и трепет премина през тялото й. Никога преди не я беше целувал. Докосването на хладните му влажни устни до тила й беше още едно откровение, но тя не искаше да признае това. Мразеше го. Не искаше да се научи да харесва нещата, които той правеше с нея. Не искаше болката да бъде съпътствана от удоволствие.

Но нямаше нито избор, нито възможност да промени нещата. Тази вечер нямаше да има болка, нямаше да има унижение. Дори така, както лежеше на леглото с глава, заровена във възглавницата, тя не можеше да се бори с усещанията, които неговите сръчни и опитни пръсти предизвикваха по тялото й. Те се промъкнаха под нощницата й и докоснаха кожата й. Като че ли и ръцете му бяха различни, бяха по-големи, по-силни и по-загрубели. Тя пак се стегна в очакване той да се качи отгоре й и да я нарани, но той не го направи. Продължаваше да я гали, да я милва. И да я възбужда.

А после ръцете му станаха по-настойчиви. Обгърнаха раменете й и я накараха да се обърне. Тя продължаваше да държи очите си затворени, за да не вижда триумфа, изписан на тясното му, бледо лице.

Той докосна клепачите й с устни и тя изпита неземно блаженство. Той целуна и двете й очи, а клепачите й запърхаха безпомощни. Той целуна слепоочията й, скулите, ушите й. А после, за първи път, я целуна по устните.

Отначало целувката беше лека, той просто докосна с устните си нейните, които бяха здраво стиснати. Ласката беше толкова нежна, че я накара да се отпусне. След това дойде и първото докосване с език, на което тя трябваше да устои, знаеше го и беше твърдо решена да успее. Но не успя.

Езикът и устните му бяха нежни, но настоятелни. Тя отвори своята уста и му позволи да я целуне, позволи на езика му да докосне нейния. Отметна косите от лицето й и нежно я помилва, за да я успокои.

Никога преди не я беше целувал, а се оказа, че тя познава вкуса на устата му. В слабо осветената от свещта стая тя отвори очите си и видя, че мъжът, който лежи над нея, има тъмна коса и сребристосиви очи. И присмехулна усмивка.

— Ти знаеше, че съм аз — прошепна той.

И тя не можеше да го отрече. Не можеше да отрече и факта, че тялото й охотно отговаряше на ласките му. Вдигна ръцете си и ги плъзна по гърба му. После обгърна врата му и го придърпа към себе си. Искаше да чувства тялото му върху своето. Така и стана — неговото тяло покри нейното толкова плътно, колкото тялото на Марк-Дейвид Лемур никога не би могло.

Той лежеше като в люлка между бедрата й, върху вдигнатата и измачкана нощница. Тя се намести под него, неспокойна, копнееща по нещо. И когато той я докосна, тя извика леко, докато бавно я завладяваха горещина и някакви непознати тръпки.

Нейният вик я събуди. Беше изненадана, почти изпаднала в шок. Беше сама в мрака, лежеше на леглото, а кожата й беше покрита с пот. До прозореца нямаше никой, вратата все още беше заключена. Било е сън. Сластен, предателски сън.

Тя бързо се облече, а ръцете й трепереха. Дори сънищата й я бяха предали. Трябваше да избяга по-бързо и по-далече.

Нямаше за какво да съжалява, казваше си тя, докато слизаше по пътеката надолу към морето. Новите й дрехи бяха завити в лекото одеяло. Съжаляваше, че не успя да се сбогува с Дулси и Ханигън. Дулси беше като всички жени, които се отнасяха майчински с нея. Искаше да я нахрани добре и да я закриля и Джулиет й беше благодарна. А в Ханигън имаше нещо, което я караше да му вярва и да му се доверява. Тя разбираше неговата главна грижа — братята Ромни и опазването на техните тайни. Но нещо й подсказваше, че той би се погрижил и за нея, а тя така копнееше за ръце, в които да остави грижите си.

Не беше успяла да се види и с Валериън. Той я караше да се смее, беше за нея онзи брат, който винаги й е липсвал, а и сестра, помисли си тя с горчива усмивка. Тя никога нямаше да узнае какво го е накарало да предприеме този маскарад, доста по-труден за изпълнение от нейния. Можеше обаче да му пожелае успех, по-голям от нейния.

Фелън нямаше да й липсва. Нито за миг. Едва ли щеше да съжалява за това, че неговите сребристосиви очи няма повече да шарят по тялото й, да я наблюдават, да я преценяват, да проникват под външността и защитата й и да виждат това, което тя иска да скрие от всички. Нямаше да съжалява и за допира на ръцете му. Нито пък за допира на устните му.

Това, че беше сънувала онзи сън, беше жестока подигравка на съдбата. А може би не чак толкова жестока?! Може би, някъде далеч, далеч в бъдещето съществуваше мъж, чието докосване нямаше да й е неприятно. Мъж, който щеше да й даде деца и нежност, колкото и невъзможно да й се струваше това сега.

Тя имаше намерение да върви покрай брега, докато се отдалечи достатъчно от Хемптън Реджис Беше се отправила на запад към Плимут. Щеше да се смеси с тълпата в големия град, да изчезне в нея и да се крие, докато реши как ще бъде най-добре да избяга. Вече нямаше обеци, които да й осигурят някаква безопасност. Не се беше осмелила да претърси къщата, за да види дали няма да намери нещо ценно. Фелън Ромни я познаваше прекалено добре. Той не би оставил бижута на място, където тя би могла да ги намери. Той не би й помогнал да избяга.

От морето се издигаше гъста мъгла. Тя се спря за миг, за да събуе обувките си и да върви точно по границата на вълните. Ужасена разбра, че не е сама на брега.

Застина на място и се опита да види нещо през гъстата мъгла. На една скала, която скоро щеше да бъде покрита от прилива, видя куп дрехи. А после видя човека, къпещ се в морето.

Нито за миг не се усъмни кой може да е. Само един мъж в Сатърс Хед обичаше морето, само той би станал още призори, за да поплува. Фелън Ромни.

Трябваше да се обърне и бързо да се изкачи там, откъдето беше дошла. Трябваше да избяга, защото той несъмнено щеше да я забележи. Само те двамата бяха на безлюдния бряг. Трябваше да избяга веднага, по-бързо, по-далече от Сатърс Хед и изкушенията, които дори не беше започнала да разбира. Но вместо това — стоеше там — неподвижна и втренчена в него.

Той беше невероятно гъвкав и грациозен. Гмуркаше се в бялата пяна на вълните като делфин, гладък, лъскав и силен. Чувстваше се в морето като у дома си. Джулиет си спомни приказките, които й беше разказвала нейната стара бавачка. Приказки за неземни същества, които живеели през деня на сушата, а нощем — в морето. Русалки и морски богове, красиви и нежни. В тази мъглива утрин би могла да повярва, че тези приказки са истина.

А после разбра, обзета от ужас, че той излиза от морето. Зададе се от пяната и тръгна право срещу нея, но като че ли не я виждаше, нито пък усещаше присъствието й. А тя беше като вкаменена. Не можеше да се помръдне. Гледаше го с почуда и удивление.

Той не носеше никакви дрехи, беше чисто гол. Беше съвсем различен от нейния съпруг и съвсем различен от децата, които беше виждала да играят голи на морския бряг. Беше красив, нямаше друга дума, която да го описва по-добре. А тя никога не беше и предполагала, че мъжкото тяло може да й се струва красиво. Гледаше го втренчено, шокирана и смутена. А после разбра, че няма да има време да избяга. Можеше единствено да се скрие.

Наблизо имаше струпване на скали и дръвчета. Тя се скри там, сви се на топка и сдържа дъха си. Помоли се на немилостивия Бог да я запази, да направи така, че той да не я види.

Тя чакаше. Шумът на вълните заглушаваше всички други шумове. Тя се надяваше, че той е тръгнал към къщата и че ще има време да избяга. Когато напрежението стана непоносимо, тя се изпъна и вдигна главата си. Очите й веднага срещнаха сребристосивия поглед на Фелън Ромни.

Беше обул панталоните си, което беше утеха, макар и малка, за нея. Гърдите му обаче бяха голи и по тях все още проблясваха капчици морска вода, тъмната му коса блестеше на слънцето. Той клекна до нея. Тази поза трябваше да го направи по-малко заплашителен, но вместо това тя се почувства по-уязвима от всякога.

— Нима искаш да избягаш, хубава Джулиет? — запита той с измамно нежен глас.

Но тя не се излъга. Не беше готова и да излъже, защото прекрасно знаеше, че лъжата няма да й помогне. Ако се опиташе да избяга, той щеше да я хване. Можеше само да се опита да се споразумее с него.

— Това ми изглеждаше най-разумно — каза тя. — Ти знаеш прекалено много за мен. Предполагам, че вече си информирал Лемур…

— И защо предполагаш така?

— Ти открадна обеците ми. Проследи откъде съм избягала. Сигурно знаеш, че е обявена награда за онзи, който знае нещо за мен.

Той повдигна рамене, а движението му привлече вниманието й към ширината им. Те наистина бяха много красиви, широки, мускулести рамене. Не бяха прекалено, грозно развити. Тя се запита каква ли е кожата му. Мека, като на Марк-Дейвид? Или твърда?

— Има много неща, които са по-важни от парите — каза той.

— Аз няма да ти ги дам.

— Не се ласкай с подобни мисли, моето момиче. Аз не изгарям от необуздана страст по тебе.

Тя се изчерви.

— Добре — каза му. — Ти не искаш тялото ми, не искаш и парите, които би спечелил, ако ме предадеш на Лемур. Какво, тогава, искаш от мен?

Той седна на петите си, обмисляйки въпроса й. Тя се опита да съсредоточи вниманието си върху лицето му, но очите му бяха твърде смущаващи. Бяха дори много по-смущаващи от тялото му. Опита се да не вдига поглед от пясъка, но не успя. Постоянно нещо отвличаше вниманието й.

Коремът му беше плосък и мускулест. Тялото му беше окосмено, беше го забелязала и преди. Космите по гърдите му бяха тъмни и къдрави. Окосмена пътека се спускаше чак до корема му. „Сигурно са твърди“ — помисли си тя. На гърдите му се белееше стар белег, който ясно изпъкваше на почернялата му от слънцето кожа. Раната имаше нащърбени краища, което подсказваше, че най-вероятно е била причинена от нож. Тя отмести погледа си.

— Какво искам от тебе? — зачуди се той. — Не съм сигурен. Развлечение, може би. Твоите тайни. Дори лошия ти нрав.

— Мислех, че вече знаеш тайните ми — каза тя.

— Колко си наивна! Не прави прибързани заключения. Знам, че Марк-Дейвид Лемур те търси. Знам, че си негова съпруга. Всичко друго е загадка за мен. А напоследък доста се отегчавам.

— Мислех, че загадките около самия теб ще ти бъдат достатъчни.

— Малкото котенце вече има нокти, така ли? Чуждите тайни са загадка само ако не можеш да намериш отговорите. Докато при тебе това не беше толкова трудно. Всичко, което трябва да направя, е да те докосна и ти ще изпаднеш в паника. Ще ми кажеш всичко, което поискам.

Той протегна ръка и я погали по косата, а после я отмести от лицето й. Допирът му я изненада и тя се отдръпна.

— Ти каза, че не искаш тялото ми — напомни тя, като се бореше с паниката.

Студената му усмивка не й помогна да възстанови самообладанието си.

— Никога не съм казвал това. Казах само, че не съм обременен от необуздана страст по теб. Аз съм мъж, който притежава завидно самообладание. Нещо, което щеше да забележиш, ако познаваше малко повече живота.

— Аз съм събрала достатъчно опит — остро му отговори тя. На лицето му не се появи нито съчувствие, нито симпатия.

— Предполагам, че си мислиш така. Бракът с мъж като Лемур едва ли е бил приятно преживяване.

— Защо казваш това?

— Защо иначе би избягала от него? — контрира я той.

— Той може да ме е измамил. Може да е имал любовница. Може да ме е пренебрегвал — предложи му тя няколко възможни отговора.

— В такъв случай ти нямаше да избягаш и да се криеш от него. Нямаше да се ужасяваш всеки път, когато те докосне мъж. Ти самата щеше да си намериш любовник, за да си отмъстиш.

— Нима така постъпват хората от английското висше общество? — попита го тя.

— Това би опростило нещата.

— Не ми харесва тук — каза тя.

Тонът й беше категоричен. Не можеше повече да си държи езика зад зъбите. Наистина й се струваше, че няма смисъл да се опитва да скрие от него. Фелън Ромни винаги се досещаше кога го лъжат.

— Не ми харесва тази страна, където хората лъжат и мамят.

— Това е твоята страна!

— Не, вече не — каза тя твърдо. — Не съм сигурна на коя страна принадлежа, но не и на тази.

Той дълго и замислено я гледа. Прииска й се да притежава поне малко от неговата способност да чете мисли.

— Мисля, че ще намериш отговорите на въпросите, които си задаваш — каза той, — но само ако престанеш да бягаш.

Тя не се помръдна. Желанието й за бягство беше по-силно от всякога, но желанието й да остане беше по-силно и от него. Каза си, че бяга заради страха от Марк-Дейвид Лемур и нежеланието да го види отново. Каза си, че иска да се върне в Египет, в екзотичната земя, където се чувстваше у дома си.

Но всъщност, най-много й се искаше да избяга от този мъж, който беше коленичил твърде близо до нея. Мъжът, който я наблюдаваше с такъв интерес.

— Остави ме да си отида — каза тя изведнъж, без да крие молбата в гласа си. — Върни ми обеците и ме остави да си отида. Никога вече няма да ме видиш, обещавам. Ако остана тук, Марк-Дейвид Лемур ще ме открие рано или късно, а на теб това няма да ти хареса. Той може да бъде много неприятен, когато е ядосан.

— И аз мога.

— Моля те — отново повтори желанието си.

— Така ще е може би най-разумно — замислено каза той. — И без това нашето собствено положение е неясно и сложно. Постъпих неразумно, като те доведох тук, като те спасих от Пинуърт, но както ти казах, бях много отегчен. Ако въобще имах разум, щях да постъпя точно така, както предлагаш ти. Дори щях да ти дам малко пари, за да напуснеш този остров, който и без това силно мразиш.

Тя почувства предателска, измамна надежда да се промъква в сърцето й.

— Ще го направиш ли? — с дрезгав глас запита тя.

Той протегна ръце и взе лицето й в дланите си. Прокара дългите си пръсти през косите й Очите му блестяха.

— Бих могъл — прошепна той. — Убеди ме.

Устните му бяха студени и влажни, имаха соления вкус на морето. Тя не можеше да се отдръпне, дланите му все още държаха лицето й. Не можеше, а и не искаше да се съпротивлява. Коленичи на пясъка, ръцете й бяха свити в юмруци и положени в скута й. Позволи му да я целуне. Каза си, че би понесла всичко, само и само той да я остави да си отиде.

Грешеше. Можеше да устои на груба сила, можеше да устои и на нахалство. Но не можеше да устои на нежността на неговите устни, на настойчивостта, с която те успяха да разтворят нейните. Не можеше да устои на нахлуването на езика му в устата й.

Марк-Дейвид Лемур не беше я целувал по този начин. Марк-Дейвид Лемур въобще не я беше целувал, с изключение на обществени места и светски събирания, когато целувката по бузата беше задължителна. И сега, изведнъж, тя изпита страстно желание да бъде целувана. Прииска й се дори да отвърне на целувката на Фелън.

Езикът й срамежливо докосна неговия. Той нададе гърлено стенание и покри тялото й със своето. Кожата му беше хладна, също като утринния въздух. Беше все още влажна от водата, а космите, които покриваха гърдите му, бяха меки и податливи на милувката на дългите пръсти на Джулиет. Тя си каза, че трябва да го отблъсне. Но не можеше дори сама себе си да убеди, че наистина иска това.

Той раздвижи главата си. Тя помисли, че ще се отдръпне, че ще прекъсне целувката. Но той само я наклони под ъгъл и пак я целуна. Езикът му нежно и ритмично проникваше в устата й, устните му бяха плътно прилепени до нейните, а хладната му кожа се сгорещи под милувките на нейните пръсти. Тя чу тихо стенание. То изразяваше страх и подсказваше началото на отстъплението С ужас установи, че стенанието излиза от нейните уста.

Изпадна в паника и се вцепени. Отскубна се от прегръдката му, преди той да успее да я затегне. Покатери се на скалата и го загледа оттам. Дишаше тежко. Той беше откраднал сърцето й, разума й и дори дъха й. Тя се сви и затрепери.

Той не се спусна след нея. Просто коленичи там, на пясъка. Той самият дишаше тежко. Гърдите му се вдигаха и спускаха бързо. Тя не искаше да гледа към тях, затова насочи погледа си по-надолу, към втвърдената плът под опънатите черни панталони. Паниката й още повече нарасна.

— Промени ли решението си, прекрасна Джулиет? — прошепна той. Дори не се опита да прикрие напрежението в гласа си. — Мислех, че искаш да се пазариш за освобождението си.

Тя срещна изпълнения му с ирония поглед.

— Какво искаш да кажеш?

Усмивката му беше присмехулна, неприятна.

— Че можеш просто да съблечеш момчешките си дрехи и да заслужиш свободата си, а и двайсет шилинга отгоре. Все пак, същото нещо си давала на Лемур поне дузина пъти.

Тя му зашлеви шамар. Силен шамар. Ръката й му нанесе удар, който изненада и двамата със своята сила и неочакваност. Тя втренчи поглед в него, пребледняла от страх. Очакваше силния удар, с който той вероятно щеше да й отвърне. Но той не я удари.

— Възможно е — каза той — да съм си го заслужил. Предлагам ти обаче да не повтаряш това действие. Понякога се поддавам на настроението си.

Джулиет не можеше да се помръдне. Никога преди, през целия си живот, не беше удряла друго човешко същество. Никога не беше изпитвала такъв гняв. Беше видяла достатъчно от света и от неговите жестокости и не искаше да пренася своите чувства върху другите. Но никой не беше предизвиквал толкова силен гняв у нея, както този мъж с непредпазливите си думи. Ръката още я болеше от удара, който му беше нанесла.

— Сега ще се върнем в къщата — каза той.

Изправи се на крака и се извиси в цял ръст над нея. Тя погледна нагоре към него.

— Ти никога няма да ме пуснеш, нали? — попита го тя.

— Не — каза той. — Поне засега няма да те пусна. Просто исках да видя колко ще дадеш, за да откупиш свободата си.

— А щеше ли да ми я дадеш?

— Мога да се досетя за много неща, които бих могъл да ти дам — каза той. — Но свободата ти не е сред тях. Стани, Джулиет. Освен ако не искаш да те нося. Не мисля, че идеята ти харесва. Аз съм доста силен, но дори такъв лек товар като тебе може да ме изтощи, а ако се спрем, за да си починем…

Джулиет скочи на крака.

— Ти си по-лош и от Лемур — изстреля тя.

Той не се трогна от обидата.

— Нима? Тъй като още не си ми разказала до какви дълбочини стига неговото коварство, не знам дали трябва да се чувствам обиден, или не. Хайде, ела — каза той и тръгна по виещата се пътека, която водеше към къщата.

Тя се загледа в гърба му, в грацията и силата, които се излъчваха от него. От цялата си душа пожела да има сега в ръката си остър нож, който да забие в мургавата му, силна плът. Запита се дали има някакъв шанс да го надбяга.

Не беше вероятно да успее. Тя беше малко по-млада от него, но неговите крака бяха по-дълги, а и той беше босоног, докато тя беше обута в неудобните, прекалено големи за нея обувки. Той щеше да я хване, да я блъсне върху пясъка и може би щеше да се сбъдне кошмарът, който беше сънувала. Ако въобще можеше да се нарече кошмар. Сънят можеше да носи и друго име. За последен път тя се опита да призове в него здравия му разум.

— Много по-удачно би било да ме оставиш да отида далеч оттук. Лемур все някога ще ме открие, а той е опасен, когато е ядосан.

Той се обърна и я погледна.

— Никога не съм се славел с благоразумие. Аз държа на своето. Докато си тук, аз няма да му позволя да те нарани.

— Аз не ти принадлежа — гневно рече тя.

— Не, не още. Но може да станеш моя.

— И ако откажа? Ще ме върнеш ли на него?…

— Марк-Дейвид Лемур няма никога вече да те докосне! — Той беше категоричен. — Имаш моята дума.

— И какво те кара да мислиш, че вярвам на думата ти?

Той повдигна рамене. И тази обида не успя да го засегне.

— Твоите инстинкти, прекрасна Джулиет. Мисля, че инстинктите ти са съвършено развити. Мисля, че ако трябва да избираш между мен и съпруга си, ти ще избереш мъжа, който поне не е отявлен негодник. Права си за едно. Рано или късно, той ще се появи тук. Ако не тук, то на друго място, където ще се опиташ да се скриеш. Много по-добре ще бъде за теб да останеш под закрилата ни — моята и на Валериън. — Той повдигна ръка, за да спре възраженията й и продължи: — И не ми казвай, че можеш и сама да се грижиш за себе си. Видях те как се справяш. Не е достатъчно добре. Можеш само да бягаш, а накрая той ще те хване.

Тя го погледна. Той беше прав, усещаше го, знаеше го. Нищо не можеше да бъде по-лошо от нещата, които Лемур й беше сторил, и от онези, другите, които се беше опитал да й стори. Може би щеше да оцелее, дори и да изпиташе същото с Фелън Ромни. Той едва ли щеше да бъде по-брутален. Неговите целувки поне раздвижваха кръвта й, тя ги намираше за прекрасни.

Което може би беше още по-лошо. Чувствата й към Лемур бяха прости и ясни. Тя го презираше и желаеше неговата смърт.

А чувствата й към Ромни не бяха така прости. Преплитаха се страх и копнеж. А той беше способен да нарани не само тялото й. Можеше да нарани и душата й. Можеше да разруши и двете.

— Нима ми предлагаш някакъв избор? — запита тя с високо изправена глава.

— Не. Давам ти възможност да проявиш гордостта си и да се преструваш, че решението е твое. Но всъщност решението ни най-малко не е твое.

Тя се усмихна горчиво.

— Ти поне си честен — каза тя.

— В някои отношения.

— Ще дойда с теб — каза тя — при едно условие.

— И то е?

— Да не ме докосваш отново. Да не ме целуваш, да не слагаш ръцете си върху мен. Съгласен ли си?

Той прекоси ивицата пясък, която ги разделяше, хвана я за раменете, притегли я към себе си и я целуна. Целувката му беше завладяваща, притежаваше разрушителна сексуална сила. Целува я дотогава, докато тя започна да му отговаря. А после я пусна.

— Съгласен съм — каза той.

И се заизкачва по пътеката, този път — без да си направи труда да види дали тя го следва. Тя изтри устните си с ръка. Опита се да изтрие и вкуса на устните му. Погледна още един път към безкрайната ивица пясък, която я делеше от Плимут и която водеше към свободата. А после тръгна след Фелън.