Ан Стюарт
Лунен танц (8)

Глава 7

— Дявол да го вземе, дявол да го вземе, дявол да го вземе! — мърмореше си Джулиет под носа чак докато се добра до стаята си, където най-после остана сама и извика: — Дяволите да ги вземат всичките и да ги завлекат в пъкъла.

С голямо удоволствие използваше богатството на английския език от ругатни. Баща й я беше научил на тези, и дори на още по-лоши, но тя избягваше да използва най-грубите псувни. Марк-Дейвид Лемур ги беше изричал по неин адрес и тя не искаше да ги използва срещу мъжа, който виждаше прекалено много неща.

Тя можеше да кълне на много езици: на френски, италиански, гръцки, арабски и испански. Но нямаше по-добри от старите англосаксонски фрази, които единствено можеха да разпръснат лошото й настроение.

Хвърли се на тясното легло и се загледа през прозореца. Гледката на морето и вечерното небе й доставяше голяма наслада. Стаята беше малка и оскъдно мебелирана, но беше нейна, а това беше голямо предимство и я изкушаваше да остане. Никога преди не й бяха давали собствена стая в домакинство като това.

Беше права — беше глупава и сляпа, нямаше право да се надява, че никой няма да види какво се крие под външността й. Беше станала самодоволна и арогантна, вярваше, че ще успее да заблуди всички. Никой не се беше изтървал пред нея, никой не беше коментирал ситните й стъпки, които никак не приличаха на широките крачки на мъжете. Никой не беше събличал дрехите й, въпреки че Рамзи я беше заплашил. Но той го беше направил нарочно, за да види каква ще бъде нейната реакция. Тя не се беше издала тогава, но това се оказа недостатъчно да приспи подозренията му. Дявол да го вземе, дявол да го вземе, дявол да го вземе!

Нямаше да избяга веднага. Той ще я наблюдава, сигурно очаква бягството й. Той я познаваше прекалено добре — факт, който я плашеше още повече и заради обстоятелството, че беше проникнал под маскировката й. Никак не й харесваше, че се е намерил мъж, който да вижда ясно какво става в душата й.

Щеше да изчака два дена. Той нямаше да я докосне отново — все пак, той имаше прекрасна жена, а Джулиет отлично знаеше, че тя самата е дребна, мургава и обикновена. Лемур й беше дал да разбере, че й липсва онова, което всяка жена трябва да има — факт, който извънредно силно я радваше.

Ако успееше да дочака подходящия момент, щеше да бъде в безопасност. Все още щяха да й трябват пари, ако искаше да си купи билет за някой от корабите. Сега обаче се страхуваше, че след Рамзи, и някой друг може да прозре под маскировката й. Може би трябваше да обмисли наново стратегията си. Вече беше усвоила акцента на работническата класа. Може би можеше да си купи билет, предрешена като шивачка или като камериерка, която пътува към новото си работно място.

Но дори на нея това не й изглеждаше особено убедително. Сама жена на борда на кораб, особено на кораб, който тя би могла да си позволи; ще си навлече много неприятности и ще се изложи на опасности, които може би щяха да я накарат да избере дори Марк-Дейвид Лемур. Не можеше да си представи ясно всички възможни опасности, но на борда на кораб всичко се случваше.

Стана от тясното легло и отиде до прозореца. Погледът й се зарея над градините и морето, обгърна целия хоризонт — открай докрай. Нощният въздух беше изпълнен с аромата на рози, който се смесваше със соления мирис на океана. Тя се облегна на перваза и въздъхна. Трябва да избяга. Трябва да престане да си търси извинения и да храни напразни надежди, че ще успее да приспи подозренията на Рамзи. Защото, изправена лице в лице с истинските си чувства, трябваше да признае, че всъщност никъде не иска да замине. Не искаше да напусне това място, където за първи път от смъртта на баща си беше намерила сигурност и удобство.

И по някаква нелогична и необяснима причина, не искаше да се отдалечи от най-голямата заплаха, която някога беше срещала — мъжа, чийто дяволски очи лесно бяха проникнали под маската й. Мъжът, чието докосване я ужасяваше и отвращаваше, също като докосването на който и да е друг мъж, но в същото време разпалваше странни копнежи в нея, копнежи, които тя се страхуваше.

Тя решително се отдалечи от прозореца и се запъти към леглото. Повдигна тънкия дюшек и отново разгледа всичките си вещи, които наистина никак не бяха много. Лекото дантелено бельо, предназначено за изискана дама и другият чифт дрехи.

Джулиет седна на петите си, а в нея бушуваха гняв и паника. От вързопчето липсваха обиците, украсени с диаманти.

 

 

— Интересно — прошепна Фелън е поглед, вперен в бижутата, които Ханигън беше оставил на бюрото — не са неща, които едно момче от конюшните би место да притежава. Намери ли нещо друго, което би представлявало някакъв интерес?

Ханигън повдигна рамене.

— Тя се върна прекалено бързо. Трябва да ти кажа, че под дрехите си тя носи дамско бельо. Бельото също е от висока класа.

— Защо ли мисълта, че си се ровил в бельото й, никак не ми харесва? — запита Фелън с измамно спокойствие.

Ханигън се усмихна.

— Мисля, че вие по-добре от мене знаете отговора на този въпрос, въпреки че май не искате да си го признаете. Искате ли да я заключа в стаята й? Тя може и да реши, че времето е подходящо за бягство.

— Тя е енергично момиче и сигурно ще избяга през прозореца — каза Фелън. — Мисля, че просто ще скрия дрехите й. Тя няма как да се скита без дрехи. Въпреки че се преструва, че е свободомислеща, тя все пак има разум в главата си.

— Искате ли да се погрижа за нея?

Фелън знаеше, че Ханигън просто се заяжда с него и чака гневната му реакция.

— Не ме предизвиквай. Ако някой ще влиза в спалнята й, то това ще бъда аз.

— Знаех си, че ще кажете това — самодоволно отбеляза Ханигън. — Добре, ще оставя тази работа на вас.

Фелън беше готов да го извика обратно. Тревожеше го фактът, че изпитва необяснима и неразумна ревност. Нали беше решил, че никога през живота си няма да се влюбва в жена?! Докато успяваше да се държи настрана и да не се поддава на чувствата, всички жени щяха да му изглеждат еднакво хубави и добри и той щеше успешно да участва в играта Отдавна, още преди години, той се беше отделил от семейството си — физически и емоционално. Отдавна беше решил, че той самият няма да има семейство — съпруга и деца, че няма да води живота, който другите хора смятаха за нормален. Наследството му беше много мрачно и неясно, твърде нестабилно. Докато успяваше да държи чувствата и желанията си под контрол, нямаше защо да се тревожи.

Джулиет заплашваше трудно извоюваното му спокойствие, заплашваше самообладанието му. Мисълта, че Ханигън е докосвал финото й бельо, беше непоносима и го ядосваше. Мисълта, че той е влизал в стаята й, където тя лежеше, караше вътрешностите му да се свиват от обикновена, неусложнена и проста сласт.

Но не беше точно така, не всичко е толкова просто.

Сластта винаги ясно заявява за себе си и лесно се задоволява, ако не с една жена, то с друга. Ако продължаваше да се поддава на неразумните си копнежи по нея, щеше най-накрая да падне в пропастта. Не можеше да си позволи да се интересува прекалено много от нея.

Той почака да мине полунощ и обитателите на къщата да легнат да спят, а в нея да се възцари покой и тишина. Тя сигурно е заключила вратата, а може би дори я е барикадирала. Глупаво дете. Ако решеше да влезе, нищо не би могло да го задържи отвън.

Но сега беше в настроение за насилие. Излезе навън в градината и започна да обикаля около къщата. Лунната светлина му показваше пътя. Прозорецът на приземната й стаичка гледаше към океана. Той беше затворен, сигурно за да я предпази от хладния нощен въздух, но той го отвори само с едно леко побутване.

Тя лежеше, изпъната на леглото, а върху нея беше хвърлена лека завивка. Вратата беше подсигурена с един стол, на който лежаха дрехите й.

За него беше просто като детска игра да скочи през прозореца и леко да се приземи на босите си крака. Взе дрехите й и се обърна, за да излезе пак през прозореца, но се спря, поддавайки се на изкушението.

Тя лежеше по корем и той виждаше нежната, грациозна извивка на гърба й. Свитата й в юмрук ръка беше съвсем близо до устата й, а по бузите й се виждаха следи от изсъхнали сълзи.

Това го изненада. Джулиет не беше жена, която лесно би се поддала на слабостта и сълзите. Но сама в стаята си, изправена пред загубата на обиците й и пред разкриването на маскарада й, тя се беше предала.

Той протегна ръка, за да отстрани мокрите кичури коса от лицето й, но размисли и се спря. Ако я докоснеше, щеше и да я целуне. А ако я целунеше, докато тя лежеше съвсем гола в леглото, щеше да се поддаде на изкушението и да я люби. А ако я любеше, щеше да бъде принуден да я накара да си тръгне. Преди да е направил фаталната грешка да се влюби в нея.

А не искаше да я остави да си тръгне. Не и преди да е узнал какви тайни крие в себе си. Трябваше да се задоволи с един последен, изпълнен с копнеж поглед. След това отново се промъкна през прозореца, а нейните дрехи бяха преметнати през ръката му. Те миришеха на рози, на море, бяха запечатали нейното ухание. Той стоеше в осветената от луната градина и притискаше лицето си до грубия плат, вдишвайки нейната миризма. А после се съвзе, като че ли изплува от небитието.

Като че ли беше луд. Може би луната беше причината за тази лудост? Започваше да изглупява и да се побърква, също както Валериън беше побъркан по малката си интелектуалка. Не беше чак толкова луд, колкото беше майка му.

Не, не беше. Все още не беше.

Това особено проклятие все още го чакаше, все още беше някъде в бъдещето.

 

 

— Отивам да пояздя — каза Валериън на следващата сутрин.

Седяха на масата за закуска. Фелън го погледна над приборите, а очите му бяха присвити, за да хванат всички нюанси на настроението на брат му. Валериън не си правеше труд да прикрива настроенията и мислите си. Беше облечен в панталони и бяла риза, златнорусата му коса беше завързана отзад и разкриваше красивото му лице. Той наистина беше красив като жена, безстрастно си помисли Фелън. Но като мъж беше още по-красив.

— Мислиш ли, че е разумно? — меко възрази той и си сипа кафе.

Дулси приготвяше прекрасно кафе, вкусът му беше като на арабското кафе, което предпочиташе. Валериън обаче винаги казваше, че усещал зърната в устата си.

— Разбрах, че страховете ни са се оказали напразни и че нашата малка Джулиет още не е разкрила тайната ни. Може би ще е по-добре да я запазим.

— Нашата малка Джулиет? — повтори Валериън и също си сипа чаша кафе. — Означава ли това, че си готов да я делиш с мен?

— Недей да изпитваш търпението ми, Вал — каза Фелън.

Направи усилие и потисна инстинктивния си гняв. Никога преди не беше ревнувал жена, още по-малко пък от собствения си брат. Но сега ревнуваше.

— Тя предложи да ти стане камериерка.

— Наистина ли? Това може и да ми хареса. — Валериън се отпусна на стола и зачака гневната реакция на Фелън. Но Фелън не му достави това удоволствие.

— Не мисля обаче, че ще го направи. Тя мрази мъжете.

Чувството за хумор на Валериън си беше непокътнато.

— Предполагам, че ти ще успееш да я убедиш.

— Може би. Ако си направя труда.

— Уведоми ме, когато загубиш интерес към нея.

— Достатъчно! — гласът на Фелън прогърмя.

Чашите затракаха в чинийките си, толкова мощен беше ревът му Той вече не криеше чувствата си. След това добави, вече по-тихо:

— Мисля, че ясно дадох да се разбере, че само аз ще имам право да я докосвам.

— Да, братко мой, беше повече от ясен. Беше направо прозрачен — весело каза Валериън. — Любопитно е само колко груб и стиснат си станал. Не съм свикнал със сегашните ти настроения. Преди жените означаваха за теб само няколкочасово развлечение.

— Джулиет не е нещо повече от другите за мен. — Фелън беше категоричен.

— Нима? Защо тогава не искаш да я делиш с никого?

— Валериън…

— По дяволите, братко мой — каза Валериън, умолително скръстил ръце, — аз само се заяждам с теб. Тя не може да се мери с моята умница, поне аз мисля така. Но нали съм облечен в рокли, аз съм обречен на безбрачие.

— Винаги можеш да съблазниш Невил Пинуърт — предложи му Фелън.

— Той е само един нещастник. — Валериън сви рамене. — Къде е в този момент твоята героиня?

— Все още в стаята си, където ще остане и през следващите няколко часа.

— Откъде си толкова сигурен?

— Откраднах дрехите й.

Валериън изрази учудването си с леко подсвирване.

— И какво си откраднал, докато си бил в стаята й? — присмехулно запита той.

— Тя спеше, брат. Дори не разбра, че съм бил там. Ако реша да я имам, ще го направя, когато тя е в пълно съзнание.

— Ако?

Златните вежди на Валериън се извиха в дъга. Фелън се направи, че не забелязва.

— Тя също така притежава и чифт украсени с диаманти обици. Аз изпратих Ханигън да види дали няма да разбере нещо, свързано с тях. Очевидното обяснение е, че ги е откраднала и затова бяга и се крие. Аз обаче не мога да го приема. Тя не ми прилича на крадла.

— Но нали беше убеден, че тя се кани да обере джобовете ти и да бяга?

— Това е друга работа. Тя ме мрази. И смята, че играя опасна игра. — Фелън се облегна назад, наслаждавайки се на кафето. — Мисля, че обиците са нейни и че си имат своя собствена история. Скъпоценни камъни с такава големина лесно се разпознават и Ханигън ще намери отговорите на моите въпроси.

Валериън се протегна и си взе една козуначена кифла. Дулси беше усвоила и тънкостите на френската кухня. Тя беше достойна за уважение жена.

— И защо мислиш, че ще успее да ги намери? — запита Валериън. — Какви необикновени способности е развил този мъж, докато е странствал с теб?

— Мисля, че той винаги е имал определени способности — отговори му Фелън. — А и аз не се интересувам по какъв начин той се добира до сведенията. Предполагам, че има познати или роднини, които са осведомени за притежателите на по-известните диаманти и за кражбите, които са се случили напоследък.

— Ти си предан и верен работодател.

— Ханигън служи на нашето семейство още от времето преди моето раждане. Ти го знаеш също толкова добре, колкото и аз — простичко отговори Фелън. — Той е готов да умре за нас. За мен, а също и за теб — добави той.

— Вярвам, че се опитва да го стори. Но да се надяваме, че няма да бъдеш принуден да стига дотам.

Валериън стана, протегна се и каза:

— Е, аз тръгвам.

— Внимавай! Този край е доста пуст, а сега е още много рано. Не искам да има свидетели на утринната ти езда. Никак не си приличаме и никой няма да те вземе за мен.

— Какъв скучен досадник си ти, братче — заяде де Валериън.

— Не бих искал да те загубя.

— Ти си за мен по-добър брат, отколкото заслужавам. — Валериън изведнъж беше станал много сериозен.

— Вярно е. Все още можеш да имаш Джулиет — отговори брат му, като разпръсна събралите се у него чувства. — Хайде, отиваш да яздиш. Колкото по-бързо свършиш с ездата, толкова по-скоро ще облечеш роклята си и ще бъдеш в безопасност.

— Не ми напомняй за роклите — изстена Валериън. — Не ми е ясно защо все трябва да се връщаме към този абсурден маскарад.

— Щом се е оказал достатъчно добър за принц Чарли, значи е достатъчно добър и за теб.

Фелън внимаваше да изчисти гласа си от съчувствието, което изпитваше. Наистина той много добре усещаше разочарованието, което Валериън сигурно изпитваше. Той беше енергичен мъж, много обичаше жените, а сега беше като хванат в капан, облечен в рокли. Язденето беше наистина много опасно, но ако не яздеше, Валериън едва ли щеше да намери отдушник на чувствата си и щеше да избухне.

— Направи ми услуга. Сложи си шапка. По този начин хората ще те помислят за мен.

— Шапката няма да се задържи на главата ми при скоростта, с която смятам да яздя — каза Валериън. — Сигурно ще сметнат, че изисканата мисис Рамзи е мъжкарана и затова язди по мъжки и носи мъжки панталони.

— Съмнявам се. Яздиш съвсем като мъж.

— Благодаря на бога за това. Мислех си, че вече заприличвам на жена. Не искам да стана друг сър Невил.

— Нямаш никакъв шанс да станеш като него. Не и докато въздишаш по Софи.

— Ах, Софи — замечтано каза Валериън. — Тя ще причини смъртта ми.

— Да се надяваме, че няма, Вал. Искрено се надявам, че тя няма да ти причини зло.

На вратата се появи Ханигън, мълчалив както винаги. Фелън беше свикнал на маниерите му, защото двамата обикаляха света заедно през последните десет години: отначало в служба на армията, а после — за собствено удоволствие. Валериън обаче още подскачаше нервно при появяването на Ханигън.

— Аз също тръгвам — каза Ханигън. — Оставих дрехите пред вратата й, но тя отказа да я отвори. Каза ми да вървя да си гледам работата, но думите й бяха доста двусмислени.

— Напсува те, нали? — развеселен, запита Вал.

— На няколко езика.

— Е, тя поне ще поддържа формата ти в това отношение — каза Валериън. — Благодари на бога за това.

— Защо да благодаря на бога? Защо ми желаеш злото? — запита Фелън.

— Добре дошло е всичко, което разсейва скуката. Докато тя те забавлява, няма да ме караш да бягам от страната. Освен това, предполагам, че и ти ще искаш да останеш тук заради такова малко, очарователно същество като нея.

— Оценявам искреността ти, братко мой — с горчивина в гласа каза Фелън. — Надявам се, че тя е съвсем навременна.

Той остана сам и довърши закуската си на спокойствие. Валериън и Ханигън бяха излезли едновременно от стаята. Беше ярък, слънчев летен ден, ден, който можеше да се нарече спокоен и щастлив. Той си позволи няколко секунди бездействие, през които се поддаде на очарованието на деня и вкуси от измамното спокойствие, а после се запъти към кухнята, прекоси и пое към стаите в задната част на къщата. Нейната врата беше последната по коридора. Черните й дрехи все още бяха скупчени пред нея.

Той почука силно.

— Дрехите ти са тук и те очакват, Джулиет. Имаш пет минути да се облечеш.

— Върви по дяволите.

Гласът беше гневен, но долиташе приглушен от вътрешността на стаята. В него нямаше и следа от плач или съжаление, помисли си със задоволство Фелън. Тя наистина не беше от тези жени, които проливат сълзи и се поддават на разочарованието. Тя въобще не приличаше на жена, която би могла да плаче. Той мразеше женските сълзи. Сълзите, които беше видял снощи, сигурно бяха нещо, което твърде рядко можеше да се види на лицето й.

— Пет минути — повтори той, — или ще вляза и сам ще се погрижа за облеклото ти. Задачата може и да ми хареса, но се съмнявам, че ще хареса и на теб.

Тя му отговори на арабски, а псувнята беше толкова неприлична, че той беше шокиран. Но въпреки това ужасно се забавляваше.

— Права си — отговори той на същия език. — Баща ми наистина беше развратно магаре но не мисля, че някога е ял свински изпражнения. И доколкото знам, майка ми никога не се е съешавала с камили.

Тишината, която беше настъпила зад вратата, беше достатъчно красноречива.

— Пет минути — повтори той и се отдалечи, подсвирквайки си.

 

 

Той говореше арабски. По-добре от нея. Тя можеше единствено да повтаря псувните, които беше научила и механично запомнила, а той наистина можеше да води разговор на този език. И защо ли му трябва на един провинциален благородник да знае арабски?

Тя чакаше и внимателно се ослушваше. Чак когато стъпките му заглъхнаха, ти стана и отиде до вратата. Беше я подпряла с един стол, но не се съмняваше, че ако пожелае, той може да го строши и пак да отвори вратата. Не се съмняваше също така, че разполага само с пет минути.

Вече се беше уморила да проклина. Ругатните поемаха само известно количество от нейното разочарование, а след това загубваха тази си способност. Нищо нямаше да успее да извърши, ако само си стоеше в стаята и вдигаше пара.

Преброи до шейсет, след това отмести стола и предпазливо отвори вратата, увита в тънкото одеяло. Дрехите й бяха внимателно наредени на пода. Тя ги сграбчи и силно затръшна вратата зад гърба си.

Бяха мъжки дрехи. Тя се втренчи в тях шокирана, но с благодарност. Мислеше си, че Рамзи ще иска от нея да носи рокли, в най-добрия случай. А в най-лошия — нещо евтино и яркочервено. Явно го беше подценила, дрехите бяха като тези на сериозните ученици, черни панталони, жилетка и бяла риза. Три чифта дрехи и към тях пълен комплект ленено бельо.

Имаше само един проблем. Нямаше нищо, с което да стегне гърдите си. Наистина те бяха малки, но безспорно бяха много женствени. Въпреки че тя се смяташе за плоскогърда, беше по-надарена от златокосата съпруга на Рамзи, а беше чувала, че мъжете отдават голямо внимание на женските гърди. Но тя всъщност не искаше да се сравнява с мисис Рамзи.

Бързо се облече и започна да се мие, но остави на себе и собствената си батистена риза, в случай че господарят й наистина реши да изпълни заканата си. Изминаха цели десет минути, преди да отвори вратата. Точно навреме, почти е блъсна в него.

Нямаше представа как изглежда. Стаята й беше удобна, но в нея нямаше огледало. А и по неговото лице не успя нищо да прочете. Рамзи умееше да пази мислите си само за себе си. Нямаше нищо чудно в това, че тя се беше заблудила и беше сметнала, че е успяла да го излъже. Той само кимна с глава.

— Мисля, ще се съгласиш, че тези дрехи са по-удобни — каза той.

— Откъде ги взехте?

Тя нямаше намерение да се преструва повече и затова не добави „сър“.

— Ханигън има много способности. Аз просто трябва да го помоля и той ми доставя всичко. Открил съм, че понякога е по-добре да не го питам как намира нещата.

— Дали ще успее да донесе украсени с диаманти обици?

Рамзи дори не трепна.

— Напоследък не съм го молил да ми доставя такива обици. Нима искаш да притежаваш един такъв чифт? Аз бих ти предложил първо да ги заслужиш.

Джулиет щеше да изсипе няколко ругатни на гръцки, но навреме се отказа. Щом говореше арабски, може би знаеше и други езици. Но не можеше направо да го попита, а и той едва ли щеше да й отговори. Може би щеше да го направи, когато той е готов и е в настроение затова.

— Какво искате от мен?

Той се облегна на стената, обмисляйки въпроса й. Той наистина никак не приличаше на английски джентълмен с мургавото си присмехулно лице и сардонична усмивка. Не приличаше и на военните офицери, които беше срещала, докато пътуваше с баща си. И никак не приличаше на педантичния й съпруг.

— Зависи — отговори той.

— От какво?

— От настроението ми. И твоето желание да ми сътрудничиш. Засега Дулси има нужда от помощ в кухнята, а аз предполагам, че момче като тебе, което все още расте, има нужда от закуска.

— Казахте ли на Дулси?

— Дулси винаги го е знаела. Цялото домакинство знаеше за твоя маскарад.

— Защо тогава съм облечена в това? — И тя посочи панталоните си.

— Мислех, че ще ги предпочетеш. Но ако искаш, мога да ти дам някоя от роклите на Вал, макар да ми се струва, че ще ти бъдат прекалено големи.

— Тези дрехи са ми добре.

Усмивката му беше лека и студена.

— Освен това, ако облечеш рокля, хората в града ще заговорят, а ние предпочитаме да пазим всичко в тайна и да не даваме на хората повод за разговори.

— Но, тогава, защо въобще ме доведохте тук? Не беше ли по-разумно да ме оставите на милостта на сър Невил?

— Не мисля, че сър Невил щеше да бъде особено нежен или милостив с тебе — отговори гой, — а и бях отегчен до смърт. Ти беше относително забавна и аз с нетърпение очаквам другата част от прекрасните ти истории за майка ти, камериерката, и за баща ти, моряка.

— Но това беше лъжа.

— Сигурен съм, че и следващото ти обяснение ще бъде също толкова фантастично.

Тя се втренчи в него. Беше готова да му каже, че майка й е била шивачка, а баща й — коняр, но подозираше, че този път номерът няма да мине.

— Няма да си губя времето — каза тя с огромно достойнство — Вие няма да повярвате на нищо, което ви казвам.

— Може би няма — съгласи се той. — Но винаги можеш да ме изпиташ. Кой е баща ти?

— Не знам — важно каза тя. — Мисля, че майка ми не знаеше.

При тези думи той се усмихна. Усмивката му изразяваше число и неподправено удоволствие, а Джулиет отново почувства онези предателски тръпки.

— Очарователно — прошепна той. — А коя е майка ти?

Тя обмисли няколко възможни отговора, които бързо отхвърли.

— Вашата съпруга — сладко каза тя с надеждата, че ще го накара да избухне.

Но неговият гръмогласен смях я свари неподготвена и много я изненада.

— Това наистина ще бъде огромна изненада за Вал — каза гой. — Хайде, отивай в кухнята, момче, и виж дали можеш да измислиш нещо по-смислено.

Той се обърна и се отдалечи бързо. Изчезна в края на коридора и като че ли никога нямаше да се върне. Може би завинаги беше изгубил интереса си към нея.

С присвити очи тя го гледаше как се отдалечава. „Още по-добре“ — каза си тя. Беше й дал нещо — беше й подсказал как да оцелее в Сатърс Хол. Трябваше само да бъде ужасно отегчителна и щеше да предотврати всякакви опити за внимание от негова страна. Не че много й се отдаваше и затова се питаше дали не преувеличава малко способностите си.

Едно нещо беше сигурно: тя не искаше никога вече да почувства ръцете му върху тялото си. Усещането беше прекалено обезпокоително, прекалено объркващо. Най-разумният начин да се защити като че ли беше да се сприятели със съпругата му. Той сигурно нямаше да се бърка в отношенията между съпругата си и нейната камериерка.

Ако се беше тревожила каква ще бъде реакцията на Дулси и как тя ще я посрещне в кухнята, скоро трябваше да се увери, че няма нищо страшно. Дулси сложи обилна закуска пред нея, а после седна да бели картофи със същото весело настроение и бодър дух които винаги показваше. Джулиет почти беше готова да реши, че Дулси не знае истината за нея, но тя се обърна към нея с името „Джулиет“.

— Нещо друго? — попита Джулиет, след като пусна и последния картоф в купата с вода.

— Нищо засега. Излез малко. Иди да се разходиш и да подишаш чист въздух Предполагам, че по-късно през деня ще потрябваш на господаря. А сега времето си е изцяло твое.

Джулиет никак не се успокои от това предложение. Тя като че ли предчувстваше, че господарят наистина ще я извика после.

— А къде е мисис Рамзи сега? — запита тя с възможно най-невинен глас.

Думите й изненадаха дори невъзмутимата Дулси.

— В стаята си, предполагам — каза тя след моментно колебание. — Тя току-що се върна от езда. Ако бях на твое място, не бих се приближавала до нея без разрешението на господаря.

— Защо?

Дулси изглеждаше извънредно объркана.

— Защо? — повтори тя. — Защото… а-а… рано сутрин тя е бясна като дявол. Хвърля разни неща, наистина.

Джулиет нито за миг не повярва на думите й.

— Но тя няма такъв вид. Изглежда много мила и възпитана.

— Не всичко е такова, каквото изглежда — категорично отряза Дулси. — Стой по-далеч от нея, мис, ако не искаш да пострадаш.

— Разбира се — тихо се съгласи Джулиет.

Но веднага реши, че никой и нищо не би могло да я застави да стои по-далече от мисис Рамзи. Нейният съпруг можеше да забрани достъпа до нея, но решението му щеше да бъде неочаквано грубо и абсурдно. Тя си взе ябълка и излезе навън. Зарадвана от яркото слънце, тя тръгна към конюшните.

В момента, в който никой не можеше да я види през прозореца на кухнята, тя заобиколи къщата и се покатери върху широката каменна стена Скочи от другата й страна и тръгна през градината с рози, която имаше спешна нужда от плевене. Розовите пъпки почти не се виждаха и Джулиет се спря опечалена. Малко й трябваше, за да остане там и да започне да плеви, но имаше по-важна работа, напомни си тя. Трябваше да се добере до мисис Рамзи и да си осигури нейната помощ, преди онзи дявол, съпругът й, да я е спрял.

Предната врата беше широко разтворена, за да пропуска слънчевата светлина. Наоколо не се виждаше жива душа. Джулиет се шмугна вътре и се заизкачва по предното стълбище. Беше се събула боса, за да стъпва по-тихо. Беше се отправила към стаята на мисис Рамзи и мислеше, че няма начин да я сбърка. Вече знаеше, че, за съжаление, вратите и стените са доста дебели и не допускат шпиониране и подслушване. Но мислеше, че ще успее да се увери поне дали господарката на къщата е сама в стаята си. А може би беше заета със съпруга си?

Спря се пред малката дъбова врата и допря ухото си до нея. Заслуша се внимателно. Не се чуваха гласове, а само весело подсвиркване, което беше много изненадващо за такава изискана дама като мисис Рамзи, и плискането на вода.

Джулиет сложи ръка на дръжката на вратата и тихичко я изпробва. Тя поддаде. После си пое дълбоко дъх и извика:

— Мисис Рамзи!

А после отвори вратата.

Ваната беше в средата на стаята. Мисис Рамзи се беше изправила и се протягаше да вземе една хавлия, когато Джулиет влезе.

Мисис Рамзи несъмнено не беше мисис Рамзи! Той незабавно се пъхна обратно във ваната, а сапунената пяна се разплиска по пода. Той нададе приглушен вик, а после се засмя.

— Вие не сте жена!

— Очевидно — отговори той с горчивина, която много приличаше на онази, която се долавяше в гласа на предполагаемия му съпруг — Това не бива да те ужасява чак толкова — добави той. — Изглежда идеята да се обличаш като противоположния пол не е чужда и на теб.

— Хиляди дяволи — Рамзи се появи на отсрещната стена. Изражението му не предсказваше нищо добро. — Казах ти да стоиш далеч от тази стая?

— Не се сърди на момичето, Фелън — безгрижно каза мъжът във ваната — Можеш да я обвиниш единствено в любопитство. — Така или иначе тя щеше да узнае и ти го знаеше, когато я доведе у дома.

— Но щеше да узнае, когато аз сметнех за необходимо — сряза го той и се втренчи в нея.

Джулиет започна да отстъпва към вратата, по-далеч и от двамата. Шокът и съмнението бяха изтрили от съзнанието й всяка разумна мисъл.

— Вие сте по-лоши и от сър Невил — задъхано каза тя, обърна се и побягна.

— По дяволите — повтори Рамзи и се втурна след нея.

Тя беше хукнала по стълбите, но едва беше стигнала до първата площадка, когато Рамзи я хвана за китката и я привлече към себе си.

— Махни се от мен, ти извратено създание! — изпищя тя.

— Не съм по-извратен от тебе. Ако си мислиш, че на брат ми му харесва да носи рокли, значи, прекалено прибързано си правиш изводите. Той никак не обича полите, нито пък аз.

— Брат ти?

— Ти вече забеляза приликата, нали, моето момче? — иронията му беше трудно поносима. — Той предпочита да има жени в леглото си — каза Фелън, огромен и страшен в мрака, — а също и аз.

Обзета от паника, тя се опита да го удари и да избяга, но напразно. Той беше много по-едър и по-силен от нея, а стълбището беше тясно и задимено. Нямаше къде да избяга. Обгърна я с ръце и притисна устни в нейните. Тя не се съмняваше какво означава това. Той хвана малките й длани само с едната си ръка, а с другата — здраво брадичката й, за да не мърда. Целуна я силно, като прилепи гърба й към стената.

Тя чу ужасяващо скимтене и разбра, че бе нейното собствено. Презираше се за това. Никога не беше хленчила с Марк-Дейвид Лемур, никога не беше молила за милост. Нямаше да го направи и сега, с този мъж.

Нямаше и нужда. Силният натиск на устните му почти веднага омекна. Целувката, която беше започната като нападение, се превърна, по някакъв загадъчен начин, в милувка, в ухажване, което победи ужаса и страха й. Той пусна китките й, прегърна я през кръста и нежно я придърпа към себе си. Може би сега, когато той не я държеше толкова здраво, тя трябваше да използва свободата си и да избяга. Но не, тя остана в прегръдките му и му позволи да се наслади на устните й, позволи му да я милва, да проникне зад паниката й и да достигне до някаква нейна скрита и незнайна частица, която копнееше за нещо, което тя дори не разбираше.

И тогава езикът му докосна устните й, а тя се отдръпна ужасена назад.

Той я пусна, остави я да си отиде. Сребърните му очи проблясваха в оскъдната светлина на стълбището. Тя видя как гърдите му бързо се издигат и спускат, видя несъмненото доказателство за неговата възбуда.

Тя избърса устните си с длан в опит да изтрие целувката му. Не си направи труд да прикрие реакцията си на недоволство. А той просто я гледаше. Погледът му беше мрачен и непробиваем.

— Мисля, че вече си разбрала защо не можеш да бъдеш камериерка на Вал. Той се оправя много по-добре с Ханигън. На тебе няма да ти стигне силата, за да завържеш връзките на неговия корсет.

Като че ли целувката въобще не съществуваше. Тя щеше да играе по същия начин.

— Защо се преоблича като жена?

Нямаше как да се сбърка студената му мъжка усмивка. Как му беше извикал брат му? Не беше Филип. Фелън?

— Ще ти кажа, моя скъпа Джулиет — прошепна той, — ако и когато реша да ти се доверя.

Той протегна ръка и докосна устните й. Пръстите му бяха нежни и търсещи, а кожата им беше леко загрубяла. Тя отдръпна главата си назад и го погледна.

— Е, сега поне няма да му се налага да носи рокли вкъщи — продължи той спокойно. — Знам, че той ще бъде възхитен.

— Фелън — каза тя.

Той присви очи.

— И това ли успя да дочуеш?

— Това истинското ти име ли е?

— Да — каза той безизразно.

— Странно име.

— Да, име, което бие на очи — съгласи се той. — Според майка ми, то означава „вълкът“.

Чувството за сила, което Джулиет изпитваше, явно беше временно и изчезна така бързо, както се беше появило. Името му беше много подходящо.

— Мисля, че не трябва да оставам тук.

— Аз пък мисля — решително каза Фелън, — че няма да си тръгнеш, докато аз не ти кажа. А това няма да стане скоро. — Той отстъпи крачка назад и добави: — Качи се обратно горе. Предполагам, че Валериън вече е прилично облечен. Вие двамата трябва официално да се запознаете.

— Мисля, че видях от брат ти повече, отколкото бих желала — измърмори Джулиет.

— Да, вероятно е така — с горчивина в гласа каза Фелън. — Няма значение, ще правиш това, което ти казвам.

— А ако откажа?

— Ще приема, че си малка страхлива госпожица, която бяга от суровия си и строг баща. И ще направя всичко възможно да те върна на скъпото ти семейство.

— Ще дойда — горчиво се съгласи тя.

— Да, така си и знаех.

А Джулиет се чудеше дали би могла да убие мъж. Сигурна беше, че може да опита и ще й достави радост.