Ан Стюарт
Лунен танц (20)

Глава 19

Джулиет не би повярвала, че може да заспи. Стаята, която трябваше да сподели със съпруга си, беше малка и лошо обзаведена. По-добрите стаи очевидно бяха оставени на разположение на лейди Марджъри. В тяхната стая имаше само един стол с права облегалка и едно хлътнало легло. Тя не си въобрази, че може да отложи или да подобри нещата, като се свие на топка на стола. Легна върху завивките и затвори очи. Ръцете почиваха свободно от двете страни на тялото й. Ножът беше пъхнат под жакета й. Не можеше да предотврати неизбежното. Единственият начин да го направи може би беше да се хвърли през прозореца, но тя не би избрала пътя на страхливците. Бяха й останали много малко неща, включително и гордост, но тя с радост би жертвала и нея в името на Фелън. Подобна жертва обаче би била безсмислена. Трябваше да отвлича вниманието на съпруга си и да не му подсказва нито с думи, нито с жест, че жадува отмъщение. А после… ако ножът не свършеше работа, щеше да измисли нещо друго.

Беше толкова уморена. Не беше спала като че ли от векове. Би дала всичко за няколко часа безметежен сън. Но трябваше да стои будна, трябваше да събере всичките си сили. Пълното съзнание беше единственото възможно средство да се защити от Лемур и онова, което той щеше да й стори.

Слушаше шумовете, които старият хан издаваше — гласовете в мрака, свиренето на вятъра в клоните на дърветата, хлопането на прозорците. Някъде отдалеч долетя приглушен вик, който почти веднага заглъхна. Нищо повече не я обезпокои. И тя заспа. Сънува Фелън. Събуди се в студената утрин и погледна смъртта в лицето.

Не се помръдна. Беше се вцепенила. Очите, които се взираха в нея, бяха малки, черни и в тях светеше лудостта. Жената беше много стара. Не приличаше на нито една от жените, които Джулиет беше виждала през живота си. Но тя веднага се досети, че това е майката на Фелън.

— Май беше заспала, красавице моя? — тихо и монотонно заговори лейди Марджъри. — Отдавна седя тук и те чакам да отвориш очи. Имаш здрав сън. А това може да бъде и много опасно. Можех да ти прережа гърлото, докато спиш, без въобще да се събудиш. Кръвта ти щеше да изтече и никой нямаше да разбере. Е, подобна смърт не е никак красива — каза тя и прокара пръсти по острието на нож, изцапан със стари петна кръв, — но има предимството да бъде бърза и тиха. Съпругът ти дори не издаде звук.

Тя седеше в долния край на леглото — слаба, прегърбена фигура. Джулиет не помръдваше, завладяна от неописуем ужас. В леглото имаше още едно тяло, но то вече не дишаше. Тя обърна глава, съвсем леко и съвсем малко, и видя, че тялото е на съпруга й. Гърлото му беше прерязано от край до край и приличаше на втора уста, която беше широко ухилена. Той плуваше в собствената си кръв.

Джулиет се смъкна от леглото и се затъркаля по пода в отчаян опит да се измъкне. Но старата жена й препречи изхода. Сбръчканото й лице излъчваше странно спокойствие.

— Няма да ми избягаш — каза тя весело. — Не си мисли, че ще успееш. Аз съм доста силна. За мен бе достатъчно лесно да убия съпруга ти и да довлека тялото му до леглото. Той дори не заподозря, че такава мила старица като мен може да бъде толкова опасна.

— Какво искате от мен?

Усмивката на лейди Марджъри беше смразяващо сладка.

— Мислех, че ще ми бъдеш благодарна. Недей да търсиш ножа, който беше пъхнала под жакета си. Аз го взех. Свърших работата вместо теб. И трябва да си призная, че това ми достави удоволствие. Никога преди не бях убивала мъж. А и той май си го заслужаваше. Мислеше, че може да ме изнуди!

Изглежда, мисълта, че някой може да я изнуди, никак ней допадаше. В стаята се носеше мирисът на кръв, на смърт и на лудост.

— Какво искате от мен? — отново попита Джулиет.

— Преди да умре, съпругът ти ми разказа много неща. Каза ми, че ти и моят син сте любовници. Не мога да понеса това. Никой, освен мен, не може да има Фелън. Направих всичко възможно да се отърва от неговия брат, но не успях. Сега съм тук, за да завърша започнатото. Няма да позволя на нито една жена да застане между мен и детето ми.

— Аз няма да застана между вас. Съпругът ми ви е излъгал. Фелън мислеше, че съм…

— Фелън? — лейди Марджъри повтори името с кадифен глас. — Ти го наричаш Фелън? — Тя поклати глава и каза: — Ти ще дойдеш с мен, дете.

— Защо?

Старата жена се замисли за миг.

— Предполагам, че все някога ще те убия. Междувременно, ще имам нужда от помощта ти. Трябваше да се отърва от Барбе, за да мога да свърша със съпруга ти. Страхувам се, че съм го ударила прекалено силно. Ханигънови като че ли са направени от стомана, но май и те имат своите слаби страни. Мисля, че ще трябва да заемеш мястото му като мой слуга.

— Ханигънови? — каза Джулиет.

— А, да, Ханигънови. Доста забележително семейство. Не знам какво бих правила без тях. Дължа им повече, отколкото бих могла да изразя. Ето къде отиваме, между другото. Не в Хемптън Реджис, нито пък в Сатърс Хед. Както виждаш, аз много добре знам къде се крият моят син и онова копеле, брат му. Ще отидем в едно малко селце до морския бряг, където ще помисля какво да предприема. Там живеят само представители на семейство Ханигън и никой друг. Те ще ни посрещнат, както подобава.

Джулиет си спомни за Ханигън и за неговото мило, любезно, но по мечешки тромаво държание спрямо нея, за неговата закрила. Озари я лъч надежда.

— Добре — каза тя, — ще дойда с вас.

— Мила моя — каза лейди Марджъри, като притисна ножа до бузата си, — ти наистина нямаш избор.

 

 

Следващите два дена бяха най-нещастните в живота на Валериън, макар той да не можеше да каже защо. Фелън му забрани да се появява в града, докато не купят билети за някое корито. Валериън не искаше да спори с него. Толкова му бяха омръзнали роклите, че трябваше със сила да го принуждават да ги облече. Беше необходима сила, но не и когато той знаеше, че Софи има нужда от него.

Но той нямаше представа от какво има нужда Софи, за какво мисли. Не знаеше дори как се чувства. Когато я заведе у тях, тя беше болна, но не много тежко. Мисис Де Куинси беше склонна да изпада в паника и да се тревожи повече от необходимото. Беше от онези майки, които слагат единственото си дете в леглото и го гледат като писано яйце само защото то е понастинало малко. Тя сигурно вече е възстановила цветущото си здраве.

Доколкото можеше да прецени, Софи беше настинала като последица от преживения ужас, когато той я беше целунал, без да иска. Господи, та момичето беше съвсем невинно! Но сигурно се е досетило, че жените не бива да се целуват помежду си с отворени уста, нито пък бива да използват езиците си. Дали пък не беше почувствала наболата му брада? Дали най-накрая не се беше досетила? Фактът, че тя никога не се досети за пола му, беше още един удар по неговото самолюбие. Тя сигурно беше усетила силата, с която го привличаше.

Но май не беше. И по-добре, че нещата стояха така. Защото, ако се беше досетила, тя щеше да бъде доста объркана, а той щеше да бъде поставен в опасност. Той и Фелън бяха към края на пребиваването си в тази страна. Континентът ги зовеше. Той не можеше повече да се противопоставя. Щяха да минат години, докато се върнат в Англия, ако въобще някога се върнеха. За Софи щеше да бъде по-добре да остане със спомена за ексцентричната си приятелка, отколкото със спомена за мъжа, който я беше обичал.

Фелън беше постоянно затворен в библиотеката, а на лицето му имаше изражение, което не позволяваше да го заговорят. Той беше забранил да се споменава името на Джулиет. Валериън проявяваше разбиране и се стараеше да запази мира между тях. Тя беше заминала, беше изчезнала и те не можеха да се доберат до нея. Валериън трябваше да приеме факта, че е заминала по своя воля. Макар и да виждаше, че брат му се разкъсва от болка.

Валериън яздеше бързо по брега. Соленият вятър го блъскаше в гърдите. Препускаше така, като че ли дяволите бяха по петите му. Когато отидеха на континента, той щеше да подстриже прекалено дългата си коса, щеше да си пусне брада и въобще нямаше да се бръсне, щеше да бъде мръсен и опърпан, щеше да има лоша репутация и щеше да бъде толкова мъжествен, колкото пожелае. Имаше намерение да пие, да играе комар и да ходи по жени само за да докаже на самия себе си, че е мъж. И никога да не забравя това.

Проблемът беше, че той никога не се е съмнявал, че е мъж до мозъка на костите си. Мъжествеността не се измерваше със способността да поемаш големи количества алкохол, нито със способността да се биеш с юмруци, нито със способността да лягаш с всяка срещната жена. Мъжествеността се измерваше, според него, със самоуважението, достойнството и съзнанието за собствената цена. И със способността за истинска любов.

Беше сутринта на третия ден от заминаването на Джулиет. Валериън се отправи обратно към къщата. И той, и конят бяха плувнали в пот от бързата езда по брега. Докато вървеше през кухнята, Валериън смъкна ризата си и я хвърли в ръцете на Ханигън.

— Къде е брат ми? — запита той Дулси, като по пътя си грабна купа със зрели малини.

— В библиотеката. Замислен е, както винаги напоследък — каза Дулси и го плесна по ръката с жест, който показваше майчинската й привързаност. — Нима ще се разхождаш полугол из цялата къща?

— Не, скъпа Дулси — каза той, като се опита да се усмихне. — Имам намерение да смъкна и панталоните си и да се разхождам напълно гол.

— Хайде, изчезвай оттук! — изпищя Дулси. — Нашето домакинство е уважавано и благоприлично, нещастнико!

Той се засмя, взе си още една купа с малини и тръгна нагоре по стълбите. Усмивката му изчезна още в мига, когато се скри от очите на Дулси. Още един ден, още един безкраен ден на очакване. Щеше пак да мисли за Софи, която си беше у дома в онази толкова по женски привлекателна стая и лежеше в леглото. Поне да не беше я виждал. И без това фантазиите му бяха достатъчно живи и му причиняваха твърде много мъка. И сега си я представяше: изпъната на леглото, с розовобяла млечна кожа, загърната в белите ленени чаршафи. Налегна го неописуема мъка.

Прозорците на неговата стая гледаха към морето. Той ги остави отворени, за да влезе чистият и хладен утринен въздух. Спря и се загледа навън, в ярката слънчева светлина. Изведнъж до слуха му стигнаха гласове. И сред тях той долови гласа, който най-много искаше да чуе и от който най-много се страхуваше. Гласът на Софи де Куинси.

Бързо спусна щорите на прозорците. Стаята потъна в мрак. Тръгна с бързи крачки към вратата. Оттам съвсем ясно чу гласовете. Фелън убеждаваше с оня свой проклет високомерен тон Софи, неговата Софи, незабавно да се върне назад.

— Щом е болна, аз непременно трябва да я видя — инатеше се Софи. — Ние се разделихме… при много объркани обстоятелства.

— Тя наистина не иска никого да вижда — продължаваше да я убеждава Фелън. — Има главоболие…

Гласовете опасно се бяха приближили.

— Мене ще приеме — категорично отряза Софи.

По звука на гласа й Валериън се досети, че те вече са изкачили стълбите. Единственият начин, по който Фелън можеше да я спре, беше да употреби сила. А той не би направил това. Особено след като знаеше, че, ако я докосне, Валериън бясно ще излети от стаята си и ще го повали на пода.

Нямаше избор. Тихо затвори вратата, пъхна се в леглото и придърпа завивките до брадичката си. В стаята цареше мрак. През пролуките на щорите се процеждаше съвсем бледа и оскъдна светлина. Ако тя останеше в далечния край на стаята, номерът щеше да мине. Да, трябваше да заключи вратата. Но и тогава неговата любима, която притежаваше неимоверно упорство, рано или късно щеше да влезе в стаята му. Трябваше да се изправи с лице пред неизбежното.

— Валери?

Гласът й беше нежен, сладък, загрижен. Тя открехна вратата и в стаята нахлу доста силна светлина. Той изстена, както се надяваше, доста убедително.

— Прекалено е светло!

Тя бързо се вмъкна в стаята и затвори вратата след себе си. Точно под носа на Фелън. В тъмната стая той виждаше само силуета й и проблясването на златните й къдрици. Профилът й с решителната брадичка се очерта ясно, когато тя се отправи към леглото.

— Скъпа Вал — каза тя, — добре ли си? Толкова много се тревожех за теб…

— Разбира се, че съм добре, дете — едва чуто рече той и се опита още по-плътно да се прилепи към възглавницата. — Едно от моите ужасни главоболия. Често ме спохождат и тогава нищо не помага, освен пълният мрак и абсолютното спокойствие.

— А аз те безпокоя — каза тя нещастно. — Тръгвам си…

— Не — каза той, защото не успя да победи нежеланието си да се раздели с нея.

Та нали я виждаше за последен път! Нека поне за момент да се наслади на присъствието й.

— Седни и ми говори. Моят… съпруг ми каза, че си болна и не приемаш посетители.

— Майка ми е казала така — отговори тя, а в гласа й се прокрадна известна острота. — Казах ти, че тя обикновено вдига много шум за нищо. Имах съвсем лека настинка, но бях много… разтревожена.

— Измъчена, Софи? — повтори той, самият той разтревожен. — И за какво?

Тя прекоси стаята и се приближи опасно близо до него. Върху единствения стол в стаята имаше куп дрехи, затова тя седна в долния край на леглото. В опасна близост до обутите му в ботуши крака, които бяха скрити под завивките.

— За теб, Вал — каза тя с тон, който ясно показваше, че твърдо е решила да подхване разговора в тази насока. — И за мен. За нас.

„Светците да ни закрилят“ — помисли си нещастно Валериън.

— Мило дете — едва чуто отговори той, — май не те разбирам.

— И аз не се разбирам — каза тя, а гласът й преливаше от нещастие. — Знаеш, нали, че теб чувствам по-близка от което и да е човешко същество. Между нас съществува духовна връзка, каквато преди не съм изпитвала, и намирам този факт за доста обезпокоителен. Не че нямам и други добри приятелки, а имам и майка, която ми е предана. Но ти си различна. Непрекъснато искам да съм с теб, да разговарям с теб, да се смея с теб. Нещо ме тегли към теб, а не разбирам какво е то.

Валериън, който псуваше на ум, преустанови за малко заниманието си и й отговори:

— Мила моя — нежно каза той, — наистина съм поласкана.

— Не искам да бъдеш поласкана! — изстреля тя в отговор. — Ти си най-прекрасната жена на света. Разбираш всичко по-добре от мен. Обясни ми. Обясни ми защо искам да прекарам остатъка от живота си с теб, а не с капитан Мелбърн. Обясни ми защо, когато те докосна, отвътре ми става и горещо, и студено, защо ме боли стомахът, а пулсът ми се ускорява, защо сърцето ми бие така силно…

— Веднъж ти ми каза, че много приличало на първите симптоми на грипа — каза той.

— Не ми се присмивай — отговори тя. — Не, размислих, присмивай ми се! Смешно е, абсурдно е, нали?

— Абсурдно е — едва чуто се съгласи той.

— Искам да замина с теб.

— Какво?

Тя успя да го изненада, все пак.

— Ти каза, че съпругът ти се подготвя за заминаване, за пътешествие. Искам да дойда с теб.

— Майка ти никога няма да се съгласи. — Той беше категоричен.

— Знам. Затова реших да не й казваме. Наистина, тя няма защо да се тревожи. Нали ти ще ми бъдеш добра компаньонка, а и ще ми дадеш възможност да видя света. Никой няма да намери за странно нашето приятелство.

— Всички ще намерят за странно това, че си избягала от къщи — каза той доста саркастично.

— Може би, ако я помолиш, мама все пак ще се съгласи.

— Нямам намерение да я питам. Не искам да идваш с нас.

Тя бързо и дълбоко си пое дъх. Той разбра, че я е наранил. Прокле се, макар да знаеше, че е неизбежно.

— Помислих, че… прости ми — каза тя много нещастна. — Мислех, че ти също си… привързана към мен.

— Наистина съм. Точно затова не искам да те влача със себе си из континента. Аз самата трудно следвам съпруга си. Ние сме като скитници, дете. Скитници, които нямат корени, които нямат дом. Не искам и ти да водиш такъв живот.

— Но, Вал, аз имам много пари — каза тя нетърпеливо. — Аз и ти можем да си построим къща тук, а съпругът ти да продължи да скита по света, щом иска. Признавам, че не искам да напускам Англия, но искам да бъда с теб.

— Софи — каза той нежно, — това наистина не може да стане.

— Защо не?

— Ще бъдем отхвърлени от обществото.

— Защо?

Господи, колко невинно беше това дете!

— Защото — грубо рече той — аз и ти не можем да делим една и съща къща като приятелки. Ще я делим като любовници.

Най-после успя да я шокира. А тя на свой ред го застреля с думите, които произнесе съвсем смирено:

— Щом ти искаш така, аз съм съгласна.

Беше му необходимо цялото самообладание, за да не я докосне. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Тя дори не разбираше какво й предлага той, дори не беше схванала, че той се е признал за мъж. Той много добре знаеше, че тя не изпитва влечение към жените. Тя желаеше него. И беше готова да рискува всичко, което притежава на този свят.

— Но аз не съм. — Даде й време да преглътне отказа му и продължи: — Мила моя Софи, ти си много млада. А аз съм опитна, образована и това ти намираш за привлекателно. Но ти имаш нужда от съпруг, от деца, от живот, който да си бъде изцяло твой. А аз предпочитам да водя свободния живот, на който съм свикнала. А и не ме интересуват романтичните чувства на моя собствен пол.

— О! — каза тя, гласът й звучеше съвсем измъчено и разочаровано. — Нямах предвид… Искам да кажа, мислех… — Думите й заглъхнаха, победени от смущението и объркването. — По-добре да тръгвам.

И тя стана от леглото.

Той не можа да го понесе. Да я унижи беше дори по-лошо, отколкото да я излъже. Но да й каже истината, беше просто невъзможно.

— Прости ми, Софи — каза той с естествено дълбокия си глас. — Не исках да те нараня.

— О, Вал — каза тя със задавено ридание.

И се хвърли на леглото към него, подсмърчайки. Ръцете му обгърнаха крехкото й тяло. Направиха го като че ли по своя собствена воля, докато той всъщност искаше да я отблъсне. Погали я по косата, целуна я. Косите й миришеха на цветя. Тя подсмърчаше в ръцете му, а той мълвеше нежни успокоителни думи. Пръстите й здраво го стискаха. Изведнъж тя застина, а той разбра, че вече е много късно.

Ръцете й се плъзнаха по голите му мускулести ръце, опипаха брадичката му, по която брадата беше набола. Мокрите й от сълзи бузи бяха положени на голите му равни гърди. Тя замръзна. А после с рязко движение го отблъсна, скочи от леглото и миг по-късно дръпна щорите. Светлина заля стаята — ярка слънчева светлина.

Тя се втренчи пребледняла в него. Чаршафите стигаха едва до кръста му. Той седеше в леглото и, несъмнено, беше мъж. И, несъмнено, беше виновен.

— Ти, копеле — каза тя тихо. Гласът й издаваше силното й нещастие.

— Всъщност, аз наистина съм копеле — каза той, ритна чаршафите и стана от леглото.

— Ти ме излъга. Изигра ме.

— Да — отново се съгласи той.

— И през цялото време си се надсмивал над мен. Над глупавата малка провинциалистка, готова да захвърли всичко заради страстта, която изпитва към друга жена.

— Никога не съм ти се надсмивал. Аз бях… силно развълнуван.

— Дяволите да те вземат! — ядосано изруга тя.

— Да.

Тя затръшна вратата Отиде си. Той не направи опит да я спре. Нямаше какво да й каже, нямаше приемливо извинение за лъжите му. Той знаеше още от по-рано, че те двамата нямат бъдеще. Но се надяваше, че ще му остане сладкият спомен.

Вратата рязко се отвори. Този път беше Фелън.

— Какво, по дяволите, се случи?

— Не можеш ли да се досетиш? — уморено каза Валериън и се извърна от прозореца. — Тя ми предложи да избяга с мен. Аз отклоних предложението. Каза ми, че ме обича. Казах й, че трябва да почака и да предложи любовта си на мъж. Тя се хвърли в прегръдките ми и тогава целият въпрос се превърна в чиста теория. Тя мрази лъжците.

— Опита ли се да й обясниш причините, които са те накарали да я излъжеш?

— Не.

Настъпи миг мълчание.

— Това е много добре — каза най-после Фелън, който, както винаги, беше по-практичният от двамата. — Колкото по-малко хора знаят за нас, толкова по-добре.

— Трябва да се измъкнем оттук, Фелън. Когато хората от Хемптън Реджис разберат…

— Тя няма да каже на никого. Защото ще навреди на самата себе си. Все пак, всички знаят, че бяхте неразделни през последните няколко седмици. Да не говорим, че прекарахте сами една нощ. Когато хората разберат, че си мъж, нейната репутация ще бъде съсипана.

— Тя може и да не предполага, че ще стане така. Тя е напълно невинна.

— Невинна, да. Но не е глупава. Няма да каже на никого. И не заради себе си. Веднага щом се успокои, ще разбере, че си имал някаква основателна причина да я излъжеш. Може и да не се досети за причината, но се обзалагам, че ще запази сигурността ни.

— Трябва да се измъкна оттук, Фелън. Ако нещата продължават да се развиват от лошо по-лошо, съгласен съм дори да плувам до Франция.

— Утре.

— Какво?

— Утре една малка лодка тръгва към Франция. Купих билети и за трима ни. За теб, за мен и за Ханигън.

— Ами Дулси?

— Тя ще остане тук. Има семейство, няма интерес да кръстосва земното кълбо с нас.

— Утре — мрачно каза Валериън, стараейки се да изпита облекчение.

— Хайде, по-весело, Вал. Докато стигнем до Париж, вече ще си забравил за нея — прошепна Фелън.

Погледна към брат си и срещна неговите очи.

— Така, както ти забрави за Джулиет!

— Джулиет? Коя, по дяволите, е тази? — противопостави се Фелън.

— Просто жена, която те обича.

И Фелън бързо излезе от стаята, без да се опитва да скрие настроението си.

 

 

Софи де Куинси се беше поболяла. Беше ядосана, беше разтърсена. Ако не беше направила посещението си в Сатърс Хед със старата каруца, теглена от още по-стара кранта, щеше да препусне към къщи с трескава бързина. Но Батъркап беше прекалено стара, а и много мила, и не можеше да я удря с камшика много силно. Дори да смъкнеше кожата от гърба й, тя пак нямаше да развие кой знае каква скорост. Софи трябваше да се задоволи с бавното пъплене към града. По лицето й се стичаха сълзи — сълзи на гняв и болка.

Как е могла да я излъже? Или по-скоро, как е могъл да я излъже? Валери Рамзи, вулгарната, цинична, ексцентрична дама въобще не беше дама, а мъж.

И то какъв мъж. Никога преди не беше виждала мъж без риза. Гледката направо беше замъглила разсъдъка й. Кожата му беше бронзова, а под нея играеха мускули. Беше толкова топла и податлива под нейните ръце.

Той не се беше обръснал. Наболата брада само го правеше по-привлекателен. Красивите му сиви очи с абсурдно дългите мигли вече ни най-малко не приличаха на женски. Как е могла да бъде толкова глупава?

Той беше много висок. Извисяваше се над нея в осветената от слънцето спалня. Никога преди не й се беше струвал толкова висок. Изведнъж, без маскировката си, той беше станал огромен, много мъжествен и много опасен.

Но беше лъжец, напомни си Софи. Каква глупачка беше, готова да захвърли всичко заради него. Тя самата дори не беше разбрала веднага какво му предлага. Знаеше само, че бъдещето без Валери Рамзи щеше да бъде тъмно, направо черно.

Но щеше да бъде истинска благодат, сравнено с това нечувано предателство. По-добре щеше да бъде за нея, ако можеше да прекара живота си с мисълта, че е била разчувствана от друга жена. „Възбудена“ беше думата, макар тя да се опитваше да я избегне. Влюбена. Точно така, макар умът й да не искаше да приеме факта. Беше се влюбила в друга жена. Само за да открие, че тя е мъж.

Изведнъж разбра колко абсурдно е всичко това. Прииска й се да се изсмее на глас. А после си спомни, че се беше събличала пред него. Беше го молила да й разкаже какво се случва между мъжете и жените. Беше лежала в прегръдките му в белведера, беше положила главата си в скута му, а той й разказваше за странните и прекрасни неща, които мъжете и жените правят заедно.

Топлина плъзна по цялото й тяло. Беше разговаряла с него за неща, за които не беше споменавала дори пред майка си, нито пред най-добрите си приятелки. Беше пуснала любопитството си на воля и той го беше задоволил. Дяволите да го вземат!

Ако беше джентълмен, той щеше да насочи разговора към по-приемливи теми. Щеше да стои по-далече от нея, нямаше да я окуражава. Щеше… Щеше да й каже истината. Само от истината тя имаше нужда в живота си. От честност, независимо, че тя можеше и да я нарани.

Чак когато стигна в околностите на Хемптън Реджис, а сълзите изсъхнаха по бузите й, тя се запита защо ли я е излъгал. Тя не беше го запитала, а и той не беше предложил обяснение. Но трябва да е имал особена причина.

А кой тогава беше мъжът, който се наричаше съпруг на Вал? Очевидно, бяха роднини. Софи се досети, че вероятно са братя. Но защо са предприели такъв абсурден маскарад?

Изкушаваше се да обърне каруцата и да се върне в Сатърс Хед. Майка й сигурно е побесняла от яд, когато е разбрала, че дъщеря й е взела превоза и е излязла сама. Щеше обаче да се досети, че Софи е тръгнала към някоя приятелка, което беше напълно приемливо. Но ако майка й разбере, че е била сама в спалнята с полугол мъж…

Но като се замисли, се сети, че беше прекарала цяла нощ в леглото със същия този мъж. Ако някой разбереше, репутацията й щеше да бъде напълно съсипана.

Тази мисъл не я обезпокои. Тя не се интересуваше от мнението на обществото, от неодобрението на майка си, нито от предложението на капитан Мелбърн.

Интересуваше се само от това, дали причините за лъжата на Вал могат да я оправдаят. И дали тя ще може някога да му прости.