Ан Стюарт
Лунен танц (10)

Глава 9

Валериън беше започнал да забравя колко много мразеше този маскарад. Джулиет му беше дала така жадуваното развлечение и той се беше освободил от неприятните чувства и мисли. Беше му добре, докато абсурдният му копнеж по Софи де Куинси не беше станал непоносим и той наново надяна корсета и полите си. Този път откри, че те вече не му се струват забавни и смешни.

Възможностите за избор бяха очевидни. Можеше да остане в Сатърс Хед и да играе шах с Джулиет, наблюдаван от ревнивите, критични очи на Фелън. Това, само по себе си, беше доста забавно. Никога досега не беше предполагал, че студеният му, емоционално неангажиран брат ще се поддаде на ревността, но нямаше съмнение, че под присмехулното изражение на Фелън се крият силни чувства.

Можеше да отстъпи пред настояванията на Фелън и да избяга в Париж като презрян страхливец. И бягството от Йоркшир му беше достатъчно. Беше изпаднал в шок и беше объркан и от двете неща, които се бяха случили — и от смъртта на баща си, и от обвиненията на лейди Марджъри. Преди още да може да мисли трезво, Фелън, с помощта и вероятно по настояване на Ханигън, го беше довел в това кътче на южното крайбрежие, откъдето щяха да тръгнат за Франция.

Но той не искаше да замине. Имаше хиляди причини за нежеланието му, повечето от които можеше и да пренебрегне, но защо трябваше да го прави? Ако истината беше, както и двамата с Фелън предполагаха, че лейди Марджъри е убила съпруга си, Валериън не би искал тя да се узнае. Въпреки че по този начин името му щеше да остане неопетнено, а животът му щеше да бъде вън от опасност. Неговото присъствие в Ромни Хол, колкото и невинно да беше, щеше да се превърне в проклятие за лейди Марджъри. Предателството, което синът й Фелън беше извършил спрямо нея, беше най-лошото, което можеше да й се случи.

Не, той нямаше да обвини старата лейди. И заради самата нея, и заради брат си.

Но не можеше да послуша брат си и да избяга. Не още. Рано или късно, щеше да му се наложи да приеме факта, че никога вече няма да види Англия. Но само за няколко кратки мига — минути, часове, дни, той щеше да се наслади на прекрасното английско лято. И на едно прекрасно английско момиче.

И ако ръката на правосъдието го достигне, преди да е успял да избяга, нямаше да съжалява за тези мигове. Не би облякъл рокля и не би се показвал така пред целия град за никоя друга жена. Той беше мъж, който винаги се беше възхищавал от жените в тяхното блестящо разнообразие, изпитваше към тях нормално сексуално влечение, но също и уважение. Имаше толкова много жени и всяка от тях си имаше своя собствен чар. Той не беше и предполагал, че ще се увлече по едно толкова младо момиче, току-що излязло от училище. Че ще се впечатли дотолкова, че да пренебрегне собствената си безопасност, а и тази на брат си.

И защо трябваше да е така богата, така красива и така дяволски добре възпитана? Нима не можеше да се влюби и камериерка, в дъщеря на воденичар или в кръчмарска слугиня? Защо ли му трябваше да стига до напредналата възраст двайсет и пет години само за да се влюби безнадеждно в младо невинно момиче?

Не беше успял да намери у себе си достатъчно разум и да се откаже от нея. Не беше се вслушал в предупрежденията на брат си, в предложенията на Ханигън, нито в своята собствена по-добра преценка. Слушаше само сърцето си. А сърцето му копнееше по интелектуалката.

Срамен беше фактът, че Фелън е така хлътнал по Джулиет. Ако Джулиет беше до него, облечена в момчешките си дрехи, Валериън може би щеше да успее по-добре да контролира нещата. Едва ли щеше да се опита да се люби със Софи, докато тъмните, мъдри очи на Джулиет го наблюдават.

Но го накараха да тръгне сам и каквото и да се случеше, щеше да тежи на съвестта на Фелън. Разбира се, той нямаше да направи нищо, с което да застраши безопасността си, а и тази на брат си. Но можеше да си позволи един лек флирт, толкова умел, че мис Софи де Куинси никога да не се досети, че разговаря с майстора на флиртовете.

Само за това можеше да се моли, само на това можеше да се надява в тяхната обречена връзка. И той щеше да се наслади на всяка секунда от разговора им.

Хемптън Реджис беше малко крайбрежно градче. Не беше нито красиво, нито прекалено неугледно. „Птицата и перата“ беше единственият хан в него. Имаше още няколко магазина, сладкарница и библиотека, в която Валериън се отби най-напред. От френските романи беше научил за жените повече, отколкото през целия си живот, през който беше наблюдавал жените внимателно. Смяташе, че в това отношение е възприемчив ученик, жаден да научи повече. Освен това, любовните сцени в тях бяха толкова деликатно описани, че се покриваха с представата му за физическо удоволствие. Поне той и Софи четяха едни и същи пасажи, след като не можеха да извършат описаните в тях действия.

Този път късметът беше с него. Мис Де Куинси си беше вкъщи. Гласът й долиташе от някоя от задните стаи, а също и нежният й смях. По тялото му пропълзяха тръпките на желанието — мъчение, което беше добре дошло. Те поне му напомняха, че все още е мъж.

Той мина през библиотеката, за да намери този глас, но се спираше, за да отговори на многобройните поздрави. Пофлиртува малко с генерал Монтегю, позволи на сър Хилъри Бекуит да целуне огромната му, облечена в ръкавица ръка. Когато влезе в задната стая, придаде на лицето си подходящата апатична физиономия. Добре, че умееше да се владее, защото му бяха необходими неимоверни усилия, за да задържи това изражение. Желанието му беше да смръщи гневно вежди и да изкрещи.

Мис Софи де Куинси не беше сама. До нея седеше и държеше ръката й един, за бога, истински Адонис. Не безполезно и надуто конте като сър Невил, а истински враг. „Истински съперник“ — нещастно отбеляза Валериън. Косата му беше щедро намазана с помада, беше облечен небрежно, но елегантно, шалчето му беше внимателно завързано, панталоните му бяха кожени и прилягаха точно по мускулестите му крака, а жакетът му беше толкова добре ушит, че отдалече се виждаше, че шивачът му е добър. Той беше великият Уестън, а не някой незначителен човек. Мъжът, облечен в тези безупречни дрехи, беше пример за подражание. Зъбите му също бяха безупречни, профилът му беше ясно изразен, раменете — широки, а коремът — без никакви тлъстини. Валериън се спря до вратата. Държеше полите си със силната си ръка и се взираше в двамата.

Мъжът, който без съмнение сипеше комплименти в благосклонните уши на Софи, първи вдигна поглед. Изпълненият му с възхищение поглед накара Валериън да побеснее. Беше хванат натясно. А после Софи се обърна и ярките й сини очи блеснаха от радост. Нейната радост премахна лошото настроение на Валериън и той прекоси стаята със съвсем не дамски, а с широки крачки, за да поеме протегнатите ръце.

Но ръкостискането не беше достатъчно за мис Софи де Куинси. Тя се хвърли в ръцете му и здраво го прегърна. Нададе вик, в който се примесваха огромна радост и скрита болка.

— Толкова много ми липсваше! — прошепна му тя развълнувано.

Той не можа да устои. Погали я по гърба, но внимателно. Не позволи на ръката си да се задържи на талията й, нито пък на някое друго място. Пошепна в ухото й успокоителни думи и въобще, направи всичко, което бе необходимо. Когато най-накрая тя го пусна, очите й бяха влажни и бляскави.

— Добре ли си? — попита тя, като изпитателно се вгледа в лицето му. — Толкова много се тревожех през цялото време. Ти въобще не се появяваше в града и…

— Леко неразположение — каза той, като грациозно махна с ръка, следвайки инструкциите на Джулиет. Беше убеден, че ръкомахането му е по-женствено дори от нейното. — Вече съм съвсем добре.

— О, не! — задъхано възкликна Софи. — Не ми казвай. Ти не си… не е… искам да кажа…

Той беше в пълно неведение какво се опитва да му каже тя. Присъствието на контето до нея не му помагаше да си изясни въпроса. Но поне прояви достатъчно усет към ситуацията и каза:

— Мисля, че в момента съм излишен. Вече трябва да си тръгвам, но ще очаквам официално представяне по-късно. Ваш слуга, мис Де Куинси.

С учтив поклон и един последен, отвратително изпълнен с копнеж поглед към Софи той ги остави сами.

— Кое беше това конте? — разгневено запита Валериън.

Софи се засмя гърлено.

— О, не трябва да го наричаш така. Капитан Мелбърн е най-преследваният мъж в града. Чест за мен е да бъда предмет на неговото внимание. Или поне така твърдят приятелите ми.

— Надут самохвалко — каза Валериън, като потисна желанието си да изрече някакви по-груби думи, които въобще не биха подхождали на една дама. — Изглежда доста високомерен.

— Наистина е. Но когато човек е неимоверно богат, от добър род, а и герой при това, той сигурно има причини да бъде високомерен и самонадеян.

— Но тъй като аз не съм никое от тези неща, мога да си остана съвсем кротка и смирена.

Софи се засмя, а през него премина и го разтърси силно сексуално желание. А после изражението на лицето й се промени и тя каза.

— Но ти все още не си ми казала! Може би не трябва да питам, но чувствам… Е, между нас има известна близост и известна липса на задръжки и…

— Ти можеш да споделиш всичко с мен и да ме питаш каквото и да е — каза Валериън и взе крехката й длан в своята с надеждата, че тя няма да забележи несъответствието между дланите им.

— Загуби ли бебето?

— Какво?

Той не успя да скрие объркването си.

— Знаех си, че нищо не трябваше да споменавам! — нещастно каза Софи. — Но твоят съпруг спомена за бременността на Маубрей, а ти знаеш как новините бързо се разпространяват. Ти, разбира се, не си споделила нищо по този въпрос с мене и аз разбирам твоята деликатност, но когато дни наред ти никъде не се виждаше, аз толкова се разтревожих…

— Аз не съм бременна — каза Валериън категорично, като вътрешно кипеше от недоволство.

— О, толкова съжалявам — каза Софи и още веднъж обви ръцете му около себе си.

Това си беше истинско мъчение. Но в същото време той се чувстваше като в рая. Гърдите й се допираха до гръдния му кош, златнорусата й, мека коса гъделичкаше носа му, тя миришеше на лавандула, люляк и коприна и той си помисли, че ако не я целуне, ще умре.

Но тя плачеше! Горещите й сълзи пареха врата му, крехкото й тяло се тресеше от риданията, а той се чувстваше по-виновен и зъл и от разбойника, който беше забил ножа в бащиното му сърце.

Бяха му необходими много усилия, за да я накара да се отдръпне.

— Няма нужда да плачеш, Софи — каза той с дрезгав глас.

— Но бебето! — прошепна тя. — Ти си загубила бебето.

Дявол да го вземе, този негов брат с всичките му прибързани приказки, помисли си Валериън.

— Позволи ми да те уверя, мила Софи, че никога не съм била бременна. Това беше грешка. Уви — добави той, за да подсили ефекта, с подходящо тъжен глас. — Оказа се, че никога няма да мога да имам деца.

Тя беше готова пак да започне да ридае, а Валериън се зачуди как да отвлече вниманието от темата. Докато мисълта за Софи, плачеща за неговото бъдеще, му носеше известна наслада, то мисълта за Софи, ридаеща за несъществуващо, никак не беше очарователна.

— Хайде да говорим за по-весели неща — решително каза той и я хвана под ръка. — Разкажи ми за своя ухажор. Ще се ожениш ли за него? — А наум добави: „Ще се наложи ли да го убия?“

— Той иска да се оженим.

Валериън преглътна стенанието си.

— Предложи ли ти вече брак?

— О, не официално. Но направи няколко намека, които да ме подготвят за честта. И мама говори с мен по въпроса.

Тя сбърчи нослето си.

— Така ли? И какво ти каза?

— О, обясни какъв е дългът ми и ми каза, че капитан Мелбърн е също толкова подходящ кандидат, колкото и всеки друг. Той поне бил красив и не би имал кой знае какви претенции.

— Значи, ти не искаш прекалено придирчив съпруг? — невинно попита Валериън.

— А нима някоя жена иска такъв съпруг? Бракът е обществена институция, все пак, и не прилича на браковете, които са описани в книгите и пиесите. Човек се жени заради сигурността и социалното положение.

— И заради децата — добави той.

— О, Валери! — каза тя, готова пак да се разплаче.

— Успокой се, скъпа. — Той я помилва по главата. — Мисля, че с подходящия партньор бракът е нещо повече от сигурност и удобство.

— Какво? — попита тя и го погледна изненадана.

— Страст? — предположи той.

Тя обмисли думите му.

— За мъжа, може би. Но жените не изпитват страст. Любов, може би, ако си късметлия и обстоятелствата се стекат благоприятно. Но не и страст.

— По своя собствен богат опит ли съдиш? — меко я запита Валериън.

Тя се спря на вратата и несигурно го погледна. Наблизо нямаше никой, който можеше да чуе, а това беше истинско щастие.

— Ти обеща, че ще ми разкажеш какво всъщност се случва между мъжа и жената — каза тя. — Имаш ли намерение да изпълниш обещанието си?

Валериън затвори очи за миг. Беше дал прибързано обещание. Вероятно го беше подтикнал самият дявол и желанието поне да й каже за любовта си. Ако спазеше даденото обещание, той щеше да бъде този, който ще страда.

— Не мислиш ли, че това може да направи и капитан Мелбърн? — предложи той. А наум си помисли: „Първо ще му откъсна топките.“

Софи неуверено сбърчи нослето си.

— Не мисля, че ще бъде добре да говоря с него по тези въпроси. Някак си, идеята да имам потомство от капитана е… много смешна. Не мога да си представя как ще изглежда без прекрасните си ботуши.

— Той вероятно няма да ги събуе — измърмори Валериън.

Софи го погледна изненадано.

— Няма да ги събуе ли? Но как…? Но защо…?

— Ела с мен, любов моя — каза нежно Валериън, — и аз ще ти разкажа всичко, което знам по въпроса.

В огромните й сини очи се смесваха трепетно очакване и известно безпокойство. Тя запита:

— Нима е така ужасно, както мама твърди?

Прииска му се начаса да удуши строгата майка на Софи.

— Всичко зависи от това, дали ще се омъжиш за капитан Мелбърн — каза той. — Или за някого, когото обичаш и на когото не можеш да устоиш.

Софи се изкикоти.

— Мъж, на когото да не мога да устоя?! Не мога да си представя такова нещо.

Той погали дланта й, като внимаваше ласката да не бъде много настойчива.

— Ще се изненадаш сама от себе си, дете. Ще се изненадаш.

Денят беше красив. Слънцето блестеше във водите на пристанището, небето беше чисто и яркосиньо, а до него беше мис Софи де Куинси. Те излязоха от библиотеката и се отправиха към брега. Никой мъж на света не би могъл да иска повече от живота, помисли си Валериън. Освен ако не беше облечен като него в рокля, а не в обичайните за мъжете панталони.

Софи гледаше към морето със замечтан поглед.

— Някой ден — каза тя — ще пожелая да избягам от всичко. Просто ще се кача на някой кораб и ще отплувам и никой няма да може да ме спре. Никой няма да може да ми задава въпроси, никой няма да може да ми чете лекции за моя дълг към обществото.

— Странно — каза той, като нарочно придаде на гласа си весели нотки, — никога не бих се досетила, че ти си човек, който копнее за пътешествия.

— Всъщност, не съм такъв човек — каза тя. — Обичам морето, но предпочитам да го наблюдавам от прозореца, стъпила на твърда земя, а не от борда на кораб. Но сега се чувствам неспокойна. — Усмихна му се дяволито и добави: — Обаче когато си до мен, се чувствам по-добре.

— Може би ти все пак ще се омъжиш за капитан Мелбърн — каза той. — На колко си години? На седемнайсет? На осемнайсет? Има си причина жените да се омъжват толкова млади.

— Защото стават неспокойни ли? — вметна Софи. — Ти затова ли се омъжи?

— Нека да не говорим за мен — каза Валериън, на когото беше омръзнало да реди лъжа след лъжа. — Нека да помислим за твоето бъдеще. Много по-вълнуваща тема за разговор. Моето е вече твърдо определено.

— Твърдо определено? Не мислех, че мистър Рамзи е така твърдоглав.

— Такъв е, скъпа приятелко, такъв е — мрачно каза Валериън. — И така, капитан Мелбърн е кандидат за твоята ръка. Той е много красив, разбира се, въпреки че е прекалено едър.

— Не е толкова едър, колкото е твоят съпруг — отбеляза Софи.

— Но и ти не си така едра като мен — отвърна Валериън. — От друга страна, твоят капитан Мелбърн изглежда приятен човек.

— Той не е моят капитан Мелбърн. Поне не още — искрено добави тя. — Той има други предимства. Живее в Лейк Дистрикт. Далече, далече от моите родители.

— Това винаги е точка в полза на бъдещия съпруг — учтиво се съгласи Валериън. — Обича да ходи на лов?

— Много.

— О, Господи.

— И е влюбен в кучетата си.

— Това в негова полза ли говори, или против него? — попита я Валериън.

— Не съм много сигурна. Твърди, че е обикновен човек, а аз вярвам, че точно такъв ми е необходим. Искам да живея в провинцията и да имам дузина бебета, да затварям буркани с мармалад и сладко, да броя чаршафите си и да поливам цветята си.

— Прилича на истинска идилия. И капитан Мелбърн ще ти даде всичко това, а после ще отиде на лов и няма да те безпокои — каза той, като се прокле за искреността си.

— Да — отговори тя с мрачен глас, — но когато погледна тази розова картина, някак си не виждам в нея капитан Мелбърн до себе си.

— Ами, той може и да си счупи врата някой ден, докато обикаля на кон да прибира дузината си деца.

Софи се изкикоти.

— Животът рядко е толкова благосклонен.

— Предполагам, че е така — с въздишка се съгласи Валериън.

— Но ако беше, може би и твоят съпруг щеше да продължи да пътешества без теб, а ти щеше да останеш тук, при мен. Лейк Дистрикт е твърде красива област, знаеш ли?

— Знам — мрачно каза Валериън. — Но не мисля, че можеш да разчиташ, че животът ще е особено благосклонен към теб, скъпо момиче. Предполагам, че ще последвам мистър Рамзи дори в дивата джунгла. И предполагам, че съпругът ти ще доживее до дълбока старост, а ти вероятно ще се съсипеш с толкова много деца.

— Глупости — каза тя. — Аз съм млада, здрава и силна. Нямам намерение да се превръщам в една от онези крехки жени, които се отказват от работата, когато тя започне да нараства с всеки изминал ден. Имам намерение да доживея до почтена възраст.

Той погледна свежото й младо лице, блестящите й очи и нежната, любима нему уста и се усмихна. Самият той вече се чувстваше много възрастен.

— Предполагам, че ще постъпиш така, както ти решиш.

— И така, кажи ми, скъпа Валери — каза Софи с ведра усмивка, като седна на една огромна скала, без да я е грижа за светлата муселинова рокля, — щом капитан Мелбърн не става, за кого да се омъжа?

Той я погледна. Той нямаше толкова много рокли и трябваше да внимава да не ги изцапа. Трудно беше да се ушият рокли за неговата фигура. Той беше висок метър и осемдесет и доста едричък. А Фелън винаги го кореше, силно и продължително, ако повреди някой от тоалетите си.

Дяволите да го вземат Фелън! Той седна до Софи на огромната скала. Бяха на самия бряг и шумът от града долиташе съвсем далечен и приглушен. Хората може и да ги забележеха, но никой нямаше да чуе какво й казва. Можеше да си позволи толкова неприличности, за колкото събереше смелост. А той беше в особено настроение и много смел.

— Не съм казала, че не бива да се омъжиш за капитан Мелбърн — каза той сериозно и разумно.

— Ти мислиш, че трябва да чакам някого, към когото ще изпитвам страст.

— Така ли съм казала?

— Не с толкова много думи. Но аз мисля, че имам честта да те познавам много добре, макар че сме заедно от сравнително малко време. Ти мислиш, че ще бъде скучно, ако се омъжа без любов. Ти мислиш, че идиличният живот, който описах, ще бъде истинско мъчение.

— Въобще не мисля така — каза той. — Има моменти, в които много бих искал да живея във ферма до някое езеро, да имам овце, говеда и всякакви култури, но да нямам съпруг, който през цялото време да ми намира работа. Въпреки че предпочитам Йоркшир пред Лейк Дистрикт.

— Аз също харесвам Йоркшир — възкликна Софи. — Знаех си, че двете много си подхождаме.

— За нещастие, аз вече съм омъжена — горчиво каза той.

Тя се засмя. Смехът й беше великолепен и топъл и беше истинско мъчение за него.

— Вярно — каза тя, — а и ти не можеш да ми дадеш деца. — Тя се изчерви леко при това шокиращо твърдение. В този момент той не можеше да реши кое е по-силно — неговата гордост или неговата страст. Искаше да прати предпазливостта и здравия разум по дяволите, да я отведе в някое забутано кътче и да й покаже колко способен е всъщност да й даде деца. Да й даде онова, за което той самият отдавна мечтаеше.

Чувството за самосъхранение не можеше да го спре. Но го възпря усмивката й и доверието, което светеше в сините й очи. Независимо от това колко я обичаше и колко мразеше този маскарад, той не можеше да я накара да плати за всичко. Неговата майка беше платила същата цена преди двайсет и пет години. Той не можеше да постъпи така с невинно младо момиче, в което е имал глупостта да се влюби. Трябваше да се задоволи със съмнителното удовлетворение да стисне зъби.

— Трябва да те предупредя, мила Софи, че ако избереш живота, подчинен на страстта, дните ти понякога ще бъдат извънредно напрегнати, а друг път — дори нещастни. Може би ще бъдеш по-щастлива със своя капитан.

— Може би — със съмнение в гласа каза тя. — Докато те нямаше, бях почти убедена, че е така.

Той я погледна.

— А сега?

— А сега не съм толкова сигурна. Кажи ми, ти изпитваш ли страстни чувства към мистър Рамзи?

Думите й го накараха да избухне в гръмогласен смях.

— Не — кратко отговори той.

— Тогава защо аз трябва да очаквам нещо повече?

— Защото заслужаваш повече.

— Какво точно заслужавам?

Искаше да й каже. Дори нещо повече, искаше да й покаже. Облечените му в ръкавици ръце се впиха в скалата. Успя да се усмихне спокойно.

— Заслужаваш да бъдеш щастлива — каза той.

— Имам намерение да бъда — каза тя и ритна полите на роклята си.

Под муселина се показа глезенът й — нежен, добре оформен и непоносимо еротичен. Ако някога му се отдадеше възможност да я люби, щеше да започне от глезените й. А после бавно да се придвижи нагоре — бавно, съзнателно бавно. И когато най-после стигне до горния край на бедрата й…

Той стана от скалата много бързо. В движенията му нямаше никаква грация, дори леко се препъна.

— Хайде да се поразходим — каза той с дрезгав глас, който беше малко по-дълбок от обикновено.

— Добре ли си? — запита го тя и се плъзна долу след него.

Той нямаше друг избор, трябваше да протегне ръце и да я хване, да я задържи за малко, само за миг, но миг, който беше истинско мъчение за него.

— Чувствам се прекрасно — процеди той през стиснатите си зъби. — Изведнъж почувствах копнеж по морето.

— Ще се поразходим — каза тя — и ти ще ми кажеш какво да правя с капитан Мелбърн.

— Моля? — „Става все по-лошо и по-лошо“ — горчиво си помисли Валериън.

— Ти си светска жена. Разбираш много повече от останалите хора. Ако съпругът ми обича повече кучетата си и лова, отколкото мен, какво трябва да направя, за да променя нещата?

— Ако съпругът обича повече кучетата си и лова, отколкото теб, от тази работа нищо няма да излезе, тя е обречена. — Валериън беше категоричен. — А и, първо на първо, не трябва да се омъжваш за него.

Но тя не се отказваше лесно.

— Може би трябва да се обличам в прекрасни дрехи — започна да разсъждава тя — или пък въобще нищо да не обличам. Да нося само перлите, които майка ми ми даде, когато станах пълнолетна. Те наистина са прекалено едри за мен, но са принадлежели на прабаба ми и са страшно хубави. Виждала ли си ги?

— Да — каза той.

Беше видял проклетите перли, да. Те бяха с големината на нокътя на палеца му и изглеждаха прекалено големи за нейното нежно вратле. Те дори не подхождаха на муселинената й рокля и на скромното й шалче. Щеше да бъде по-красива, ако не носеше никакви украшения. Млечнобялата й кожа беше единственото украшение, което му харесваше. Той се препъна, изруга и се изправи.

— Като че ли вече си взела решение — със студен глас каза той.

— Взела съм — спокойно и ведро отговори тя. — Няма да се омъжа за него.

Заля го облекчение.

— Защо не? Мислех, че искаш да живееш в Лейк Дистрикт с един толерантен съпруг.

— Искам да живея с някой, който ще ме обича повече от кучетата си. Не знам как да се състезавам с някой мокър шпаньол — каза тя, като се усмихна леко. — Мисля, че по-добре ще направя, ако почакам да се запозная с брат ти.

— Ще го убия — промърмори Валериън.

— Не искаш да се оженя за твоя близнак? — озадачена, попита тя.

За миг Валериън изпадна в недоумение за какво всъщност говори тя. А после се сети.

— О, моят близнак, Валериън? Но ти дори не си го срещала. Двамата може и да не се харесате.

— Той на тебе ли прилича?

— Почти еднакви сме, само дето той е мъж — напълно искрено каза Валериън.

— А по характер приличате ли си?

— Той лъже — твърдо каза Валериън.

Лицето на Софи помръкна.

— Наистина ли?

— Наистина — каза Валериън.

— Тогава, предполагам, че и за него няма да се омъжа. Не искам да бъда лъгана. Това е единственото нещо, което не бих простила.

„Чудесно!“ — мрачно си помисли Валериън. Дори и да се беше надявал на някакво чудо и на щастлив завършек, вече нямаше и тази утеха — надеждата.

— Мисля, че хората ще ме сметнат за чудачка — спокойно каза Софи. — Ако не мога да открия подходящия човек, за когото да се омъжа, аз въобще няма да сключа брак.

— Ами какво ще стане с дузината деца?

— О, ще ги имам при всички случаи — каза тя с дяволита усмивка. — И всички ще бъдат от различни бащи. Мама ми каза, че жените са робини на мъжете, а за това няма основателна причина. Аз мога да бъда и искам да бъда по-различна.

— Не, не можеш да бъдеш толкова различна, колкото си мислиш — каза Валериън. — Мисля, че майка ти иска да се омъжиш за капитан Мелбърн.

— Може би тя чувства, че ще успея да се справя с него. И че той няма да се меси в моите удоволствия.

— Тук е права. Повечето жени търсят съпрузи, които няма да пречат на малките им прищевки. Но такова бъдеще винаги ми е изглеждало лишено от топлина.

— Но аз мислех, че ти и мистър Рамзи водите независим живот — каза Софи, а красивите й вежди бяха смръщени. Тя беше много объркана.

— Да, така е. За голямо съжаление — неискрено добави той. — Мисля, че трябва да търсиш истинската любов, онази, за която си чела в романите. Тогава сърцето ти ще бие силно, пулсът ти ще бъде учестен, стомахът ти ще се свива, а ти цялата ще трептиш.

— Звучи ми така, сякаш ще бъда болна от грип — каза Софи присмехулно. — Много неприятно.

— Но си заслужава, дете мое. Определено си заслужава — каза той с въздишка.

— Била ли си някога влюбена, Вал? И не ме залъгвай с някоя история за мистър Рамзи, защото няма да ти повярвам. Ако въобще съществуват бракове, сключени за удобство, твоят трябва да е такъв. Обичала ли си някога някого истински?

— Да — каза той и я погледна.

— И краят е бил нещастен?

Гласът й беше нежен и изпълнен със съчувствие.

— Да. Краят беше предопределен. От самото начало знаех, че любовта ми е безнадеждна.

— Защо? Любовта не бива да бъде безнадеждна! — каза тя с увлечение и жар, присъщи на нейните осемнайсет години.

— Той беше копеле. Беше от низко потекло, криеше се от правосъдието, беше без пукната пара и нямаше никакво бъдеще — каза той. Гледаше я внимателно и дебнеше да види каква ще бъде реакцията й.

— И той не те помоли да го последваш?

— Не. Беше му останала поне малко чест. Не ме помоли. А и аз не му го предложих.

— Тогава не си го обичала истински — каза тя твърдо.

— Ти не знаеш нищо по въпроса — каза той с приглушен глас.

Тя взе огромните му длани в своите и здраво ги стисна, а изражението на лицето й беше гневно.

— Вие не сте се обичали истински — каза тя отново, — защото, ако се обичахте, щяхте да преодолеете пречките. Любовта може да победи всичко. Аз искрено вярвам в това.

Той погледна надолу към нея, към нежните, решителни устни, към ясните сини очи, към облака златноруса коса.

— И аз бих искала да вярвам в същото — каза той. — Бих искала да можеш да ме убедиш в това.

Но той беше по-възрастен и по-мъдър. И знаеше, че за тях нямаше да има хепиенд.