Ан Стюарт
Лунен танц (14)

Глава 13

Фелън Ромни беше в извънредно лошо настроение. Валериън не само че не се върна тази нощ, но беше изчезнал някъде с девствената дъщеря на семейство Де Куинси. Вдъхващата уважение и страхопочитание мисис Де Куинси имаше пълна вяра в способността на Вал да се грижи за скъпоценната й рожба, но Фелън далеч не беше толкова сигурен.

Той познаваше брат си много добре. Знаеше, че по природа той беше безразсъден и весел. Но знаеше също така, че този маскарад вече започваше да му тежи и го караше все по-рядко да проявява здрав разум.

Знаеше, че брат му е влюбен. Странна мисъл за мъж като Фелън, който не вярваше в любовта. Не можеше обаче да пренебрегне фактите. Валериън обичаше жените и към всяка една от тях се отнасяше с еднаква нежност и внимание. Но човек трябваше само да види изражението на лицето му, когато устните му произнасяха името на Софи, за да разбере, че е луд от любов.

Фелън копнееше да препусне по следите на по-малкия си брат и да го спаси, да поправи грешките, които може би беше допуснал, както беше правил толкова много пъти, когато беше малък и безпомощен. Ако беше сторил най-лошото, а той вече беше беглец, който се крие от правосъдието, щеше да си навлече и справедливия гняв на бащата на момичето. Тогава нищо нямаше да помогне, освен да напусне родината си завинаги.

В най-добрия случай, той беше бездомно копеле, което беше дълбоко привързано към земята. Но неговото съществуване беше принудило една добре възпитана дама да заколи съпруга си.

Нито едната от тези две представи не беше утешителна и не се харесваше на Фелън.

И той едва ли можеше да обвини Валериън, че следва безразсъдните си желания, след като той самият не успяваше да подчини своите.

Беше се опитал да запълни времето с действия, които всъщност бяха безполезни. Беше решил да направи известни проучвания и дълго беше яздил в напразни опити да открие загадъчното семейство на Ханигън. Но откри само малкото селце Хемптън Парва, което беше населено единствено от хора на име Ханигън. Нямаше нито един представител на друга фамилия. Посрещнаха го добре, но го гледаха с досада и не отговориха на нито един от въпросите му. Всеки един от тях можеше да бъде свързан с Ханигън. И когато се завърна обратно вкъщи и откри, че Валериън го няма и че всеки момент ще връхлети буря, настроението му съвсем се влоши.

Трябваше да вземе една от книгите на Валериън и да се оттегли в спалнята си в компанията на две бутилки с вино и на собствените си безрадостни мисли. Трябваше да стои по-далече от Джулиет Макгауън Лемур, докато тя не беше готова да му каже истината.

Но не беше сигурен, че ще успее да го стори. Той беше мъж, който се гордее със способностите си за самоконтрол, със способността си да устоява на почти всички човешки слабости. Но когато всичко уж беше решено, оказа се, че не разполага с повече воля от нахалния си по-малък брат. И хванат като в капан от разразилата се буря на тази безлюдна ивица земя, той се поддаде на изкушението да вкуси малко от опасността. „Само малко, само глътка“ — реши той. Глътка от прекрасната предизвикателна уста на Джулиет.

 

 

— Господарят те вика — предаде накратко съобщението Ханигън, като подаде главата си през вратата на кухнята.

Дулси вдигна поглед от фурната.

— Ей сега ще дойда — каза тя и остави дървената лъжица.

— Не тебе, жено. Ей онова момиче.

Джулиет вдигна глава и се опита да потисне страха, който бавно се надигаше и пропълзяваше в гърлото й Денят беше сравнително спокоен и откъм тревоги, и откъм работа. Беше го прекарала в кухнята, помагайки на Дулси. Очакваше, че ще свърши също така, както беше започнал — без да й се налага да понася обезпокоителното присъствие на господаря на къщата. Стана и протегна ръце към жакета си.

— Нямаш нужда от това, момиче — каза Ханигън. — Иска да му сервираш вечерята. И с тези дрехи ще се справиш с работата.

— Да му сервира вечерята? — повтори Дулси скандализирана. — За каква я мисли той? Ще трябва аз да го уча на маниери.

— Той я мисли за слугиня — остро я сряза Ханигън. — Което, поне в момента, тя несъмнено е. Освен ако не му каже истината и не го опровергае. Хайде, аз ще дойда с теб, момиче.

Джулиет се колебаеше.

— Кой още е там?

Устните на Ханигън се изкривиха в доста неприятна усмивка.

— Подобни въпроси не се задават от прислугата в къщата — каза той. — Всъщност тази вечер господарят ще вечеря сам.

— Тогава защо има нужда да му сервират вечерята? — отвърна с въпрос тя.

— Попитай го сама, ако имаш смелост — предложи Ханигън.

Това вероятно щеше да бъде поредната битка във войната, която двамата водеха. Тя нямаше да му позволи да я докосне. Щеше спокойно и точно да му сервира вечерята. И щеше да устои на изкушението да запрати чинията в лицето му.

Официалната трапезария в Сатърс Хед беше малка и елегантна, осветена от свещи. Фелън седеше в единия край на масата и държеше чаша вино в ръка. Ръката му беше грациозна, а пръстите — дълги. Тъмната му коса се спускаше на къдрици по високото му чело. Беше облечен в черни панталони и бяла риза, която беше разтворена на врата. Неофициалното и небрежно облекло показваше, че щеше да вечеря сам. Тя внимателно измина цялата дължина на трапезарията. Държеше подноса с двете си ръце и усещаше погледа му върху себе си. Той следеше всяко нейно движение.

Сервираше спокойно и със завидно умение. Вечерята, приготвена от Дулси, беше превъзходна. Тя му отвори втората бутилка вино, разтвори ленената кърпа и я сложи на скута му, а после избърса от масата въображаемите трохи.

— Има ли нещо друго, сър? — почтително го запита тя. В гласа й обаче се долавяше и присмехулност.

Той не си направи труда да я погледне. Цялото му внимание беше насочено към вечерята.

— Седни — кратко нареди той.

— Бих предпочела да се върна в кухнята, сър.

— Седни.

Джулиет седна. Той започна да се храни бавно и изискано. По всяко друго време Джулиет щеше да бъде във възторг от отмерените и точни движения на ръцете му. Тя самата мразеше да я гледат, докато се храни. Ако в стаята имаше слуги, тя обикновено ги отпращаше. Впи поглед в пространството пред себе си и само отвреме-навреме поглеждаше към него. Чакаше той да я заговори. Той се хранеше, както правеше и всичко друго — с неосъзната грация.

— Опитвам се да реша какво да правя с теб — каза той, а на нея й беше необходимо време, за да осъзнае, че той беше проговорил.

— Не е необходимо да правиш каквото и да било с мен. Можеш просто да ми върнеш обеците и да ме оставиш да замина. Със сигурност това би било най-разумно.

— Малко ме интересува какво е разумно и какво — не. Той се облегна удобно назад и я погледна. Тя осъзна, че той пие повече от обикновено. Не му личеше, но в очите му блестяха опасни пламъчета. Изминаха една-две минути и тя едва тогава разбра, че той й беше щракнал с пръсти.

— Да, сър?

— Можеш пак да напълниш чашата ми.

Бутилката с виното беше до лакътя му. Тя стисна зъби и стана от мястото си. Доближи се до бутилката. Потънала в мислите си, тя му сипа само глътка и той поклати глава неодобрително.

— Трябва ти повече опит, ако искаш да продължаваш кариерата на слугиня, прекрасна Джулиет — измърмори той. — Може би трябва да те карам да сервираш всичките ми яденета. Да, трябва да придобиеш повече сръчност и по-добро око. Това е най-малкото, което мога да направя за теб.

— Аз вече съм достатъчно сръчна — процеди тя през зъби.

— И трябва да помниш, че не можеш да възразяваш на по-високопоставените от теб — бавно каза той, очевидно забавлявайки се от създалата се ситуация.

— Ще се постарая, сър — каза тя. — Ако някога попадна в компанията на такива.

Тя започна да се отдалечава, но той протегна ръка и я хвана за китката.

— Ти май наистина нямаш представа колко опасно е поведението ти, а?

Гласът му беше мек, копринен. Тя погледна надолу към него, към ръката, която я държеше. Кожата му беше придобила постоянен загар като последица от годините, които беше прекарал, изложен на лъчите на тропическото слънце. Нейната кожа беше също толкова мургава. Така удобно изпънат и разгърден, той никак не приличаше на английски джентълмен. Приличаше по-скоро на пират, на разбойник. Наистина беше много опасен. И защо ли тя продължаваше да си мисли, че той може да я спаси от Лемур?

— И защо да е опасно? — попита тя.

Тонът й беше равен и спокоен, но това беше измамно. Въпреки че я държеше здраво, тя не изпитваше болка. Палецът му нежно галеше кожата й. Тя се запита какво ли ще стане, ако се опита да избяга. В следващия миг се запита защо ли не иска да избяга.

— Защото съм мъж — каза той. — Не съм бил толкова дълго без жена още откакто станах на шестнайсет години. Докаран съм до състояние, в което всичко може да привлече моето желание, включително и дете, което не знае дали е момиче, или момче.

Тя отдръпна ръката си, а той я остави да си отиде, като непрекъснато я гледаше с преценяващи очи.

— Аз си лягам — каза тя и с наперена походка тръгна към вратата.

— Ти си моя слугиня — гласът му я последва, в него се долавяше присмехулност. — Поне засега. А аз не съм те освободил.

— Върви по дяволите! — отвърна му тя кратко.

И затръшна вратата след себе си. Смехът му я преследва по целия път до нейната стая. Когато влезе в нея, тя заключи вратата и я подсигури със стола. Вътре беше горещо и задушно, но дъждът валеше толкова силно, че тя не се осмели да отвори прозореца. Седна на леглото, сама в тъмнината, и се зачуди какво ли, за бога, ще стане с нея.

 

 

Трябва да беше заспала. Когато се събуди, в къщата цареше тишина, неземна тишина, нарушавана единствено от потрепването на дъжда по прозореца. Беше й горещо, задушаваше се, хваната като в капан в тази стая, в тези дрехи, в този живот, който не беше неин, но беше принудена да избере. Тя отключи съвсем тихо вратата и пристъпи в безлюдния коридор.

Кухнята беше пуста и тъмна. Ханигън и Дулси сигурно се бяха оттеглили в стаите си, които се намираха в малката пристройка до конюшнята. Надяваше се, че Валериън е успял да се прибере въпреки бурята. Ако не беше, значи тя беше сама в къщата с мъжа, който предизвикваше в нея твърде объркани чувства.

Тя отвори вратата на кухнята, колкото да се образува тесен процеп, и почувства върху лицето си дъжда и вятъра, които се смесваха в мокра вихрушка. Чувстваше се прекрасно — въздухът беше пречистен и хладен. Без да се колебае, тя се плъзна навън, в потопа, и внимателно затвори вратата след себе си.

Незабавно се измокри до кости, бялата й риза залепна за тялото. Едва виждаше на метър пред себе си. Вятърът запращаше косите й в лицето. Ако имаше разум, щеше да се обърне и бързо да избяга в прикритието на стаята си. Но тя никак не се чувстваше подвластна на разума.

Дивата буря беше предизвикала диви страсти в сърцето й, а за тях тя нямаше отговор. Беше оставила обувките си в стаята и сега вървеше боса през калния двор. Заобиколи къщата и тръгна към градината. Погледна назад към тъмната сграда, нищо не се виждаше. Фелън сигурно отдавна се беше оттеглил в стаята си, където дъждът и виното са го приспали. Нямаше да я безпокои повече тази вечер.

Щеше още веднъж да се опита да избяга. Чак до сутринта никой нямаше да разбере, че е заминала. Дори и тогава можеше да не забележат. Дъждът щеше да измие, да заличи следите й до сутринта. Ако имаше разум, нямаше да изпусне предоставилата й се възможност. Можеше да няма друга.

Неговите аргументи, разбира се, бяха убедителни. Тя нямаше да се справи сама с Лемур. Може би Фелън щеше да я защити. Но дали щеше да го направи? Или щеше да я продаде, както беше направил с обеците й? Може би щеше да вземе добра цена за нея?

Тя не му вярваше. Не вярваше на нито един мъж. Крайно време беше да си припомни това.

Обувките щяха да й трябват, също и дрехите й, а и пари. Но щеше да й бъде необходима и всяка минута. Не биваше да се колебае повече.

Тя знаеше къде той държи парите си. Наистина, той не беше направил никакъв опит да ги скрие от нея. В горното чекмедже на бюрото му имаше куп златни монети. Нямаше да вземе всичките. Много по-вероятно беше да открие бягството, когато види, че бюрото му е претърсвано. Освен това, тези пари можеше да бъдат по-необходими на Валериън, отколкото на нея, а той беше много любезен с нея. Беше съвсем различен от присмехулния си, циничен по-голям брат.

Тя бавно се прокрадна отново в тихата къща. Отиде в стаята си и събра вещите си, а после се отправи към библиотеката. На масичката в хола имаше поставена газена лампа, чийто пламък беше съвсем слаб. Тя я взе и влезе в библиотеката. Светлината на лампата никак не беше достатъчна, но тя безгрешно тръгна към бюрото.

То беше отключено. Остави лампата върху него и протегна ръка към парите. Щеше да пъхне по-голямата част от тях под ризата си и да излезе навън в дъжда, но после размисли.

Часовникът на Фелън лежеше върху бюрото. Той беше златен и вероятно струваше много пари, а тя го беше виждала да го държи в ръка повече от един път. Протегна ръка и го докосна, казвайки си, че трябва да го вземе като компенсация за липсващите обеци. Стори й се много топъл във влажните й ръце. Тя го помилва така, както влюбена жена би помилвала кожата на любимия.

В стаята миришеше на дъжд, на обработена кожа, на пушек и вино. Напомняше й за нещата, които не можеше да има, които не искаше да има. Трябваше да избяга, напомни си тя отчаяно и взе часовника.

Стори й се като жив, като част от него. Непрестанното му тиктакане беше биенето на неговото сърце. Блестящото злато топлеше ръцете й. Знаеше, че не може да го открадне. Не можеше да открадне и парите му. Не можеше да избяга, независимо от желанието си и от факта, че разбираше необходимостта от това.

Тя внимателно остави часовника на мястото му. Тихо затвори чекмеджето, а парите остави непокътнати вътре. После тръгна да излиза от стаята.

— Решението, което взе, беше мъдро — каза Фелън Ромни.

Джулиет беше обзета от паника, но заглуши вика, който напираше в гърлото й. Изтърва обувките и дрехите си на земята. Монетите, които й беше дал Маубрей, шумно се разпиляха по пода. През цялото време той беше там. Седеше в креслото в пълния мрак и я наблюдаваше. Бутилката, поставена на масата до него, беше празна. В очите му светеше тъмен и опасен пламък.

— Не знаех, че си тук — каза тя не особено умно.

— Разбира се, че не знаеше. Не умееш да крадеш, скъпа Джулиет. Чух те да се приближаваш от цяла миля разстояние и просто загасих лампата. Исках да видя какво ще направиш. Ти ме изненада.

— Бил си изненадан от решението ми да избягам?

Той поклати глава и бавно се изправи. Движенията му бяха грациозни, което показваше, че виното не беше му повлияло особено.

— Изненадан съм, че си променила намеренията си.

— Не съм променила мнението си относно бягството. Само реших да не те ограбвам. Ти ми каза, че ще ме пребиеш от бой, ако го направя, а аз реших, че наистина може да си толкова жесток.

— Да, сигурно ме мислиш за много жесток човек — каза той.

Прекоси бавно стаята. Нощта беше влажна, но на него, изглежда, му беше горещо от изпитото вино. Беше разкопчал ризата си. Краищата й свободно се вееха около силното му тяло. Тя си спомни за обръснатите гърди на Валериън и я напуши смях, който успя да потисне.

— Може би досега съм се държал като животно, а? — попита той.

Тя беше почти готова да се съгласи с него, но после разбра, че както винаги, думите му са пълни с ирония. Той вероятно смяташе, че досега се е въздържал и е бил безупречен. А може би, все пак, наистина беше такъв. Тя знаеше само, че всеки път, когато той я погледне, тялото й реагира така, все едно я е докоснал.

— Можеш да задържиш обеците — нервно каза тя и отстъпи крачка назад, готова да избяга.

— Много благородно от твоя страна. Но аз не държа на тях.

— Дай ги тогава на Валериън. Ще му стоят чудесно.

Устните му се изкривиха в усмивка. Джулиет не можеше повече да крие от самата себе си реакциите на тялото си. Със същия успех би могла да полети към луната. Ето защо искаше да избяга, разбираше причините за желанието си много добре. Не защото той можеше да й причини болка или да й навреди по някакъв начин. Искаше да избяга от разрушителната му, опасна усмивка.

— По-скоро бих предпочел да ги видя на твоите уши — каза той.

— Те не ми приличат.

— Украсените с диаманти обеци — каза той някак си замечтано, отнесено и тя разбра, че всъщност беше доста пиян — и нищо друго върху тялото ти.

И той протегна ръце към нея. А тя беше почти готова да се спусне към него. Залюля се към ръцете му, които й предлагаха опасна утеха. Искаше да усети тялото му. Но блесна светкавица, почти веднага последвана от силен гръм, и тя се осъзна.

Избяга боса, почти полудяла от страх и желание, навън в бурната нощ. Пет пари не даваше за бушуващите природни стихии. Той я хвана малко преди да се скрие в градината. Дъждът се изливаше върху тях и ги измокри до кости.

— Започнах вече да се уморявам — каза той с дебел, плътен глас — от твоите непрекъснати опити да ми избягаш.

Тя не притежаваше същата сила като него. А и не искаше да я има. Този път се отпусна в ръцете му. Чувстваше се скрита и защитена от мократа пелена на дъжда. Притисна се в него и вдигна лицето си към неговото. Остави се на дъжда и на целувките му, които я заливаха подобно на природната стихия. Тя го прегърна през кръста, а мократа бяла риза я удряше по ръцете, които бяха здраво сключени на гърба му. Нейните собствени, объркани чувства бушуваха като силната буря.

Ръцете му бяха малко загрубели. Устните му бяха твърди и настоятелни. И когато той я събори на мократа трева, тя не се опита да се съпротивлява. Тялото му покри нейното, устните му вече не се откъсваха от нейните, а дъждът ги заливаше. Беше едновременно и блаженство, и мъчение.

Той разкъса ризата й, копчетата се разхвърчаха и тя се оказа гола до кръста. Кожата й почувства влагата и студенината на въздуха, но топлата влага на устата му беше много по-въздействаща. Той притисна раменете й към влажната земя. Целуна гърдите й, устните му заиграха с втвърдените им зърна. После ги засмука, а през нея преминаха горещите вълни на желанието, разтърсиха я цялата и се съсредоточиха между краката й. Почувства как я завладява паника, някакъв тъмен страх, съвсем различен от ужаса, който беше изпитвала при докосванията на Лемур. Не беше страхът от мъжката жестокост, нито страхът от болката. Страхуваше се от своята собствена слабост и от копнежа, който изпитваше по този мъж.

Ръката му се плъзна между бедрата й и дланта му я обгърна през мокрите панталони. Галеше я леко през тънкия плат, нежно и изкусително, а устните й се извиха към него. Тялото й реагираше инстинктивно. Този инстинкт беше древен като света.

Той вдигна главата си, оголи гърдите й и тя потрепера от студения нощен въздух. Погледна я. Изражението на лицето му беше неясно, погледът му беше търсещ. Тя затвори очи. Дъждовните капки падаха по бузите и клепачите й. Все още се страхуваше да го остави прекалено да се приближи до нея.

Той си почиваше върху нея. Само сантиметър делеше устните им. Тя чувстваше втвърдената му плът и чакаше. Лежеше неподвижно и се чудеше какво ще бъде следващото му движение. Беше готова за най-лошото.

Той целуна клепачите й, леко ги погали с устни. После нежно прокара устни по нейните, бавно ги засмука, увеличи натиска, а тя можеше единствено да се притиска до него. Ръцете й го потърсиха, не можеше повече да скрива факта, че го иска, че това й харесва. Ръката му се плъзна между двамата и започна да разкопчава копчетата на панталона й.

Отново я завладя паника и тя започна да се съпротивлява. Толкова силно и отчаяно се бранеше, че не го чуваше какво й говори. Дори не го виждаше. Чак когато, изтощена, се отпусна за малко, гласът му долетя до нея през пелената на ужаса, който я беше обзел.

— Успокой се — каза той, очевидно не за първи път. — Няма да те нараня.

Погледът й се фокусира върху мургавото му лице и я прониза тръпка. Продължаваше да чувства огромната му твърдина и знаеше, че няма да може да му попречи да я вземе. Той владееше тялото й — очевидно без никакво особено усилие от негова страна. Нямаше съмнение, че ще я обладае, а това щеше да бъде лошо, много по-лошо от всичко, което й беше сторил Лемур. Защото тя самата го желаеше — него и онова, което щеше да се случи.

— Престани да се съпротивляваш — каза той, — и ще те пусна.

А тя дори не осъзнаваше, че все още се противи. Опита се да се успокои, но не можеше. Ако се отпуснеше, дори за миг, мракът щеше да се спусне над нея, а тя не би могла да понесе това.

— Престани — каза той отново.

Тонът му беше остър, той беше доста раздразнен и гневът му най-сетне проникна през черния облак, който се беше спуснал над нея. Тя замръзна и се втренчи в него. Той се издигаше като заплаха над нея в мрака. Тя премигваше, защото в очите й влизаше вода.

— Така е по-добре — каза той вече по-спокойно и по-нежно. — Никога през живота си не съм изнасилвал жена и нямам намерение да го правя и занапред. Не мисля, че би било забавно, нито пък приятно. Предпочитам жените, които любя, да са топли и доброволно отдаващи се. Да лежат в меко и сухо легло, а не на влажната земя в градината, и то през такава ужасна нощ.

Думите му бяха присмехулни, но и изпълнени с горчивина. Тя не знаеше дали презрението, което се долавяше, е насочено към нея, или към самия него. Внезапно той се изправи рязко и я издърпа след себе си.

— Следващия път — каза той — може и да не ти позволя да се измъкнеш.

За миг и двамата застинаха неподвижни. А после тя осъзна, че ризата й, също като неговата, виси раздрана около тялото й и че гърдите й са изложени на нощния хлад и на неговия втренчен поглед. Тя хвана двата края и ги придърпа един към друг. Закри гърдите си и се запрепъва обратно към къщата.

— Прекалено късно е, Джулиет — гласът му я последва студен и тъмен като нощта, — аз те видях, докоснах те, вкусих от тебе. Рано или късно, ще те имам. За мен няма значение, че Лемур ме е изпреварил. Той е успял само да те нарани.

— Ти също ме нарани.

Тя спря на прага. Гласът й едва се чуваше, заглушаван от гръмотевиците.

— Не съм. И никога не бих го направил.

Тя затвори очи за миг.

— Остави ме да си отида — помоли го тя.

— Никога.

Той остана сам в градината дълго, след като тя беше влязла в къщата. Нуждаеше се от съмнителната утеха на студения дъжд. Имаше за какво да мисли и мечтае. Мечтаеше за нея, фантазираше и всичките му видения бяха свързани с нея. Спомни си как беше чул прокрадващите се стъпки в хола, как беше протегнал ръка и потопил стаята в тъмнина.

Силният гняв, който го беше обзел, когато я беше видял да рови из чекмеджето му, беше задвижил нещата. Тогава си каза, че ще бъде студен, ще се държи на разстояние, че ще си поиграе с нея. Видя я как взе в ръце часовника, който му беше много скъп спомен от бащата, когото той презираше. Искаше да потуши гнева си посредством тялото, което го възбуждаше прекалено силно.

Използва първото извинение, което му дойде наум, за да я последва. Тя нямаше да стигне далеч в тази буря без обувки и без пари. Щеше да се върне в стаята си още на зазоряване и двамата можеха да се престорят, че нищо не се е случвало.

Но той търсеше причина, за да я докосне. И щеше да се люби с нея в калната трева, като разгонена свиня, без да обръща внимание на очевидната й срамежливост и на паниката й, но нещо беше победило страстта му и го беше възпряло.

Казваше си, че може да я вземе по всяко време. Тя може би беше свикнала с това. Все пак, беше омъжена за Лемур, а неговата репутация далеч не беше безупречна. Без съмнение, търкалянето в калта с него беше за предпочитане пред прегръдките на съпруга й.

Но беше почувствал паниката й. Тя не беше намалила неговото желание, но му беше върнала здравия разум. Тя беше дребничка, крехка и изплашена, беше й студено. Страхуваше се от него, от неговата страст, от неговия гняв. За първи път от години той се почувства засрамен.

Ако беше сигурен, че ще успее да прояви самоконтрол, щеше да я последва, да я вземе в прегръдките си да пресуши сълзите й с целувки. Щеше да я утеши и да я стопли, да й прошепне всички онези глупави нежни слова, които жените обичат да слушат. Никога преди не беше пожелавал да ги изрече. На никоя жена. Но сега искаше да ги прошепне в нейното ухо.

Но нямаше доверие на себе си. Представата му за утешаване можеше бързо да се превърне в животинско желание, което да го заслепи. А ако я вземеше сега, против волята й, в момент, когато тя се чувстваше изгубена и уплашена, тя никога нямаше да му прости. И той самият нямаше да си прости.

Знаеше, че трябва да се раздели с нея, да я изпрати някъде, където Лемур няма да може да я намери. Някъде, където щеше да бъде в безопасност, където няма да я заплашват хора като Фелън Ромни. Но също така знаеше, че не е готов да го направи. Първо трябваше да се качат с Валериън на някой кораб за Франция.

Ако зависеше от него, вече щяха да са заминали. Но не можеше да остави Валериън тук, а той отказваше да бяга като престъпник. Бяха в окаяно положение, в задънена улица и Фелън не знаеше кой ще избухне първи. И кой ще оцелее след експлозията.

Времето течеше. Досега все още не бяха възникнали други подозрения и други алтернативи. Оставаше единствено възможността лейди Марджъри да е забила ножа в тялото на съпруга си. Колкото по-дълго братята останеха в Англия, в Сатърс Хед, толкова по-опасно щеше да става тяхното положение.

Рано или късно, някой щеше да смъкне маската на Валериън. Все някога щеше да им се наложи да вземат решение, да направят известна жертва и да напуснат родината. Или да кажат истината. Ако не го направеха, решението вече нямаше да е тяхно.

Щом веднъж се озоват във Франция, Фелън щеше да възстанови контрола над дохода, който беше наследил от леля си и чичо си, които бяха починали в годината на неговото раждане. Той не беше обвинен в престъпление, но необходимостта да пазят в тайна местонахождението си го възпрепятстваше да посегне към парите си. А когато възстановеше достъпа си до тях, щеше да изпрати Джулиет далеч от съпруга й садист, на безопасно място.

А можеше и да я вземе със себе си. Мисълта дойде неканена, изкушаваща. Можеше да я защитава, да я има до себе си, в леглото си…

Не, не можеше да има това, независимо от силното си желание и страстта, която изпитваше към Джулиет. Беше се примирил със съдбата си много отдавна. В живота му нямаше за постоянно място за жена. Рано или късно, всички започваха да настояват за женитба, за бебета и за дом, а Фелън не можеше да стои на едно място. А и не искаше да има деца. Не искаше да предаде на поколенията лудостта, която беше видял в очите на майка си.

Разбира се, Джулиет нямаше да настоява на женитба. Тя вече беше законно омъжена за друг мъж. Докато се отвращаваше от докосването му, нямаше да иска да има деца. Той обаче имаше намерение да я научи да се наслаждава на секса. Вече беше постигнал известен напредък в това отношение и не се съмняваше в крайната си победа.

Тя може би нямаше да се оплаква и от непрекъснатото местене от място на място. По-голямата част от живота си беше прекарала така, следвайки известния си баща през страни, които повечето англичани дори не бяха чували. А и изглеждаше повече от нетърпелива да напусне този остров, Англия.

А после реалността го връхлетя. Беше полунощ, а той стоеше в градината под проливния дъжд. Все още беше възбуден и твърд от незадоволената страст и си мечтаеше за щастлив завършек на любовта с една избягала чужда съпруга.

Очевидно полудяваше.

Щеше да я изпрати някъде надалеч, заедно с обеците й. Щеше да й даде всички пари, които успееше да отдели. Щеше да й даде и проклетия часовник, оставен му от баща му. Щеше да я изгони утре сутринта, още с пукването на зората.

Преди да е започнал да съжалява за решението си.