Ан Стюарт
Лунен танц (2)

Глава 1

Хемптън Реджис, Ексетър

 

Флечър Маубрей прекъсна размишленията си по средата и се загледа в младия мъж, който вървеше по тясната селска уличка пред пивницата в Хемптън Реджис. Тази беше единствената пивница в Хемптън Реджис, но тъй като Маубрей беше и стопанин на мината в селото, пивницата щеше да бъде най-добрата — дори ако трябваше да се съревновава с множество други. Беше ранен следобед и голямата зала на заведението беше празна. Маубрей излезе пред прага, за да подиша свежия летен въздух, и тогава видя непознатия за първи път.

В малкото крайбрежно селце често се появяваха непознати. През миналия месец тук беше онази двойка, която се беше настанила в Сатърс Хед; да не говорим за моряците, които редовно спираха и нощуваха на пристанището. Но момчето, което вървеше по улицата с подчертано нехайна и небрежна грациозност, беше съвсем друго нещо.

Беше слабо и с крехко телосложение, на не повече от седемнайсет или осемнайсет години. Да, не беше по-голямо и по бузите му нямаше почти нищо друго, освен кожата, която беше с цвета на светло злато. Очите му бяха много големи, прекалено големи за тясното му ъгловато лице. Миглите му бяха красиви и дълги като на някое девойче, но всъщност е всеизвестно, че мъжете винаги са по-надарени от жените, що се отнася до красивите мигли. Тялото му беше деликатно, стъпалата му — тесни; личеше, че под опънатите панталони краката са с добра форма. Всъщност, по тогавашната мода панталоните се носеха до глезена и формата на прасците се виждаше съвсем ясно. Момчето носеше още и пелерина, а върху гъстите му кафяви къдри се виждаше и едно изящно кепе. Раменете му бяха тесни, дланите му — малки, но съвършени, по пръстите му нямаше пръстени. Ако не беше тъмната му кожа, то можеше да мине за твърде красиво момче.

— Добър ден. — Момчето беше спряло пред „Птицата и перата“, погледът му беше спокоен и приятелски, гласът му — тих и мелодичен. — Казаха ми, че тук мога да намеря работа.

Маубрей поклати глава.

— Времената са много тежки, момко — отвърна той. — Имам си достатъчно помощници.

Момчето само повдигна рамене и с печална усмивка прие неприятните обстоятелства, трудния живот и необходимостта от икономии.

— А дали ще се намери нещо, което мога да свърша, за да ми дадете вечеря?

Маубрей го погледна. Не беше мъж, склонен към благотворителност, защото добрите дела не водят доникъде. Но не беше и безсърдечен човек. След миг колебание кимна.

— Щом искаш да работиш, имам една конюшня, която трябва да се почисти и торът да се изхвърли. Как се казваш, момче?

— Джулиън. Джулиън Смит, сър — каза момчето и сне шапката от главата си.

— Викай ми Маубрей. Всички от селото ми викат така. — Той се взря по-внимателно в момчето. — Болен ли си бил, момче? Бузите ти са много червени.

Лицето на Джулиън Смит леко порозовя в отговор. Руменината по бузите много му отиваше.

— Не, сър. Просто съм стоял много на слънце. Идвам от континента.

— Добре, трябва да се грижиш за себе си. Прекаленото стоене на слънце е вредно за тялото — строго му каза Маубрей. — Ела с мен. Ако сметна, че работиш много и добре, може би ще ти намеря работа за няколко дни. Изглежда, отдавна не си слагал нищо в уста.

Усмивката на Джулиън беше плаха и чаровна.

— Истина е, сър, не съм ял от няколко дена — каза той. За миг Маубрей замръзна на мястото си, изненадан и очарован от красотата на усмивката на това момче. Разбира се, всичко зависеше от самото момче. Ако искаше, можеше да изкара прехраната си и по друг начин, много по-лесен от почистването на конюшнята и носенето на вода за кухнята. Тези две дейности изискваха много и усилена работа, а бяха слабо заплатени. Сър Невил Пинуърт беше известен със странните си вкусове, а имаше повече пари от всички граждани на Хемптън Реджис. Ако Джулиън Смит привлече вниманието му, бъдещето му щеше да бъде осигурено. Ако обичаше тези неща, разбира се.

На Маубрей му се струваше, че момчето не си пада по това. Но той не споделяше мнението си с никого, особено с мъже като Пинуърт, които можеха да купят и продадат поне пет момчета като това и чиято благосклонност беше необходима на онези, които имаха някакъв бизнес в Хемптън Реджис. Какво ще предпочете сър Невил да има в леглото си, за да топли тялото си, беше негова собствена грижа. Никой не можеше да му се меси. Маубрей мислеше, че Джулиън Смит ще предпочете да рине с лопатата конските изпражнения. И ако зависеше от него, щеше да го държи настрани от сър Невил. „Птицата и перата“ беше процъфтяващо заведение и със сигурност можеше да издържа още чифт ръце и здрав гръб. Той щеше да вземе момчето на работа, въпреки че то изглеждаше слабичко. Доколкото Маубрей познаваше съпругата си, тя щеше да притисне момчето до огромните си гърди така, както притискаше всички бездомници, които преминаваха през хана им. Тя нямаше да се противопостави.

— Конюшнята е зад хана, момче — каза Маубрей. — Може би все пак ще успея да ти намеря работа за няколко дена. Ще трябва да те позакрепим, а за тази цел най-добри са морският въздух и добрата храна. Трябва малко да понапълнееш. Изглеждаш така, като че ли и най-слабият повей на вятъра може да те отвее.

Джулиън пак се усмихна със спокойната си, чаровна усмивка.

— По-силен съм, отколкото изглеждам, сър.

— Маубрей — поправи го той. — Ще видим колко си силен, след като свършиш почистването на конюшните.

На Джулиън му трябваха три часа и половина да почисти старото сено и тора от конюшните, да ги застеле с прясна слама, да нахрани конете и да разчеше гривите им. Конете бяха първокласни, Джулиън веднага разбра това, въпреки че класата им далеч не беше като тая на грациозните арабски жребци, които беше яздил в Египет.

Той прекара ръка през косата си и направи недоволна гримаса, като усети колко ниско е подстриган. Той си помисли, че така му беше много по-хладно и удобно. Прекара ръка по потното си чело. Ех, ако само можеше да съблече жакета си.

— Свършил си добра работа, момче! — Маубрей беше изникнал до лакътя му. — Можеш да се изкъпеш ей там в онова корито, а после ще ти дадем да вечеряш. Моята Беси също иска да те види и да ти каже, че чифт работни ръце са винаги добре дошли — дори с тях да върви и едно гладно гърло. Предполагам, че нямаш къде да спиш?

— Не, още не — каза Джулиън и поклати глава.

— Добре, имаме една свободна стая над кухнята. Можеш да спиш там една-две вечери.

— Много сте любезни — срамежливо отбеляза Джулиън.

Маубрей като че ли също беше объркан. Откровеното му, прямо и сърдечно лице изведнъж почервеня.

— Не обръщай такова внимание на това, момче. Ние ще използваме труда и помощта ти. В града има доста аристократи, а те са капризни и изискват много. Не искаме да си мислят, че не можем да им осигурим стандарта, на който са свикнали, нито пък, че нашият стандарт е по-нисък.

— Аристократи?

Тревогата, която се прокрадваше в нежния, мелодичен глас на Джулиън, не можеше да остане незабелязана.

— Не се тревожи, момче. Ти ще работиш в кухнята.

Маубрей окуражително го потупа по рамото, а Джулиън се сви под натиска на ръката му.

— Моята Беси ще се погрижи да те нахранят добре и да те настанят удобно, а също така да си в безопасност — каза му Маубрей.

„В безопасност“ — помисли си Джулиън, като с усилие запази веселия израз на лицето си. Ако беше толкова лесно да му осигурят безопасност!

 

 

Няколко часа по-късно, когато седеше в ъгъла на прекалено затоплената кухня и се потеше под жакета си, си мислеше, че дори човек, толкова сърдечен и по майчински нежен като Беси, не можеше да извърши такъв подвиг. Стомахът му беше приятно пълен, а очите му се затваряха от умора. Щеше да бъде много доволен, ако можеше да си почине няколко дни, да се нахрани прилично и да не бъде принуден постоянно да хвърля поглед през рамо, за да види кой го следва.

Агнес, една прекалено закръглена и добре хранена сервитьорка, бързо премина през кухненската врата. Пълните й бузи се бяха зачервили от вълнение, а големите й гърди се повдигаха и спускаха ритмично. Очите й незабавно се отправиха към Джулиън, а той с доста голямо усилие на волята потисна инстинктивното си притеснение.

— Сър Невил е тук — каза тя, останала без дъх. — Дойде с онези двамата от Сатърс Хед. Те тримата искат вечеря и френски коняк — и Господ знае още какво. Дори е заета в общата зала, а на мен ще ми е нужна помощ.

Джулиън не се помръдна. Беси вдигна глава от мястото си до огнището. Широкото й лице излъчваше тревога и загриженост.

— Маубрей нареди момчето да не влиза в общата зала — каза тя.

— Те не са в общата зала, а в частния салон — нетърпеливо и избухливо отвърна Агнес. — А вие знаете какви са аристократите, трябва да съм там след секунда с поръчката. Изпратете момчето да донесе коняка.

— Не знам дали трябва да го направя.

Беси, изглежда, се разкъсваше от нерешителност. Тя беше безкрайно мила и любезна с него, а поръчението беше незначително. Може би трябва да се отплати за грижите. Каква ли опасност за него представляваха местните аристократи и хората от Хемптън Реджис?! Сигурно беше срещал и по-големи трудности и се беше справял.

— Ще го направя — каза той и стана от пейката, радостен, че може да се отдалечи от адския огън.

— Защо не си съблечеш жакета? — любезно и загрижено го запита Беси, и то не за първи път. — Сигурно ти е ужасно горещо.

Джулиън поклати глава, като се надяваше, че никой няма да забележи капките пот по челото му.

— Бях в места с много по-горещ климат доста дълго време — отговори той. — Сега нашият английски климат ми се струва ужасно неприятен.

Беси повдигна рамене и му подаде поднос с шише коняк и три кристални чаши.

— Внимавай по стълбите. Ако се случи нещо с тези чаши, ще трябва да се скриеш от Маубрей. А също така и от мен.

На Джулиън му бяха необходими само няколко минути, за да види същинския мек и добродушен Маубрей под престорено коравата външност. Усмихна се.

— Да, разбира се, ще бъде ядосан, ако ги счупя.

Беси закачливо му се закани с пръст.

— Не искам от теб дръзки отговори, момче. И стой по-далеч от очите на сър Невил.

— Защо?

Беси изведнъж се смути.

— Много си млад, нали, момко?

— Миналия октомври навърших седемнайсет — отвърна той, като намали с пет години възрастта си.

— Е, имал си достатъчно време да научиш за тези неща. Просто бъди любезен и стой настрани. Странен е този наш сър Невил, но в него има нещо… Няма значение — завърши Беси с въздишка. — Прави това, което ти казвам.

Джулиън си помисли, че сър Невил наистина бе странна гледка — бе последвал Агнес до частния салон на втория етаж. Успя да влезе незабелязано, а огромните му очи успяха да обхванат изцяло картината, която представляваха великолепният сър Невил и елегантните му гости, които очевидно флиртуваха с него.

Сър Невил беше облечен в червеникавокафяво. От ръкавите му се спускаше дантела; дантела украсяваше жабото му и дори пръстите му. Изтънялата му и оредяла коса беше вчесана според модата — в небрежна и рошава прическа, и беше оцветена в бледорозово, а кожата му дължеше много повече на изкуствените средства, отколкото на природата.

Тя беше смъртнобледа, а на умело избрани места се открояваха няколко цветни петна. В едната си ръка държеше лорнет, а в другата — ветрило, с което вееше на една доста едра, но привлекателна млада дама.

„Странно, наистина“ — помисли си Джулиън. Дамата, която несъмнено беше красива, изглеждаше много по-мъжествена от мъжа. Тя имаше едри кости, изглеждаше в добро здраве, а златистата й коса се спускаше на къдрици около широките й, млечнобели рамене. Лицето й беше прекрасно, с огромни сиви очи, високи скули, широка, чувствена уста и брадичка, която беше може би малко по-силно изразена, отколкото беше необходимо, за да бъдат спазени каноните на класическата красота. Беше облечена в бледосиня рокля. Талията й беше мъничко по-широка, а обутите й в леки обувки крака — малко по-големи, но това не пречеше усмивката й да бъде най-чаровната на света.

В този момент те и двамата видяха Джулиън и започнаха да го изучават, а гръмогласният им, весел смях внезапно заглъхна. Изведнъж му се прииска да има свободна ръка, с която да разхлаби яката си, но нямаше. Трябваше да се задоволи да запази лицето си спокойно, да държи погледа си учтиво забит в пода и да се надява, че ще се измъкне, без да успеят да го разгледат по-добре.

— Кое е това прекрасно младо същество? — тихо и монотонно запита един нежен женски глас.

Джулиън погледна към дамата, а после, шокиран, разбра, че гласът принадлежи на джентълмена.

— Той е нов, сър Невил — нервно отвърна Агнес.

Сър Невил дори не удостои с поглед сервитьорката. Неговите леко изпъкнали, сини очи бяха приковани в лицето на Джулиън. Погледът му беше гладен, хищен.

— Това ми е ясно, момиче — изстреля той думите, затвори ветрилото и се приближи до Джулиън. — Как се казваш, момче? — продължи да пита той с нежния си, превзет глас.

Джулиън остави подноса на масата, като се надяваше, че ще успее бързо да се измъкне, но сър Невил го изпревари. Сложи костеливия си бял пръст под брадичката му и повдигна лицето му.

— Остави го на мира, нещастнико — заяде се с присмехулен тон дамата. Гласът й беше дрезгав и по-дълбок, отколкото на придружаващия я мъж. Тя говореше бавно и приятно провлачваше думите. — Не виждаш ли, че момчето е съвсем невинно. И въобще не е твоят тип.

— О, аз обичам невинните момчета — тихо промълви сър Невил, а пръстът му милваше брадичката на Джулиън. Кожата на Джулиън беше гореща, а тази на сър Невил — студена. — Наистина, много обичам да ги покварявам.

В стаята имаше и трети човек. Джулиън дори не го беше забелязал, защото стоеше като хванат в капан от хипнотизиращия поглед на сър Невил и от явното весело настроение на дамата. Но изведнъж усети присъствието му зад себе си — едно наистина огромно тяло, което се извисяваше над него.

— Нали я чу какво ти каза, Невил — дълбокият глас накара Джулиън да настръхне до мозъка на костите си. — Остави момчето на мира. Не всички споделят твоите перверзни вкусове.

— Но откъде може да знае дали не му харесва, след като не е опитал? — Сър Невил не се обезкуражаваше лесно. — Какво ще кажеш да дойдеш с мен, момче? Ще живееш в прекрасна къща, ще носиш красиви копринени дрехи и ще ядеш каквото пожелаеш. Никога няма да ти се налага да работиш и ще спиш в меко пухено легло.

— Може би трябва да му обясниш, че няма да спи сам в него — продължи язвителният глас зад гърба на Джулиън.

Джулиън чувстваше как червенина залива лицето му. Докато беше в Арабия, беше чувал за някои от странните вкусове на мъжете. Въпреки предупреждението на Беси, той не беше разбрал, че и англичаните имат подобни склонности. Отдръпна се от нахалната бяла ръка и от алчният поглед, забравил за момент за чуждото присъствие зад гърба си. Блъсна се в нечие огромно тяло — много твърдо, мускулесто и топло, а дланите, които се спуснаха на раменете му, бяха корави и силни.

— Ако бях на твое място, момче — каза бавно гласът зад него, — щях да избягам оттук бързо като подплашен заек. Далеч от опасни вълци като сър Невил.

Джулиън се обърна, погледна нагоре, право в лицето на човека, който го държеше като в плен. И застина, като хипнотизиран, за миг. Не можеше да се помръдне.

Ако дамата беше красива, а другият джентълмен — изящен, този беше нещо съвсем различно от тях. Беше висок, може би не най-високият мъж, който Джулиън беше виждал, но все пак се нареждаше на трето-четвърто място. Беше без излишна тлъстина, слаб, почти изпит, но тялото му беше силно и като излято от стомана. Силата му се чувстваше и в дланите, които бяха положени на раменете на Джулиън. Косата му беше черна, дълга, не според тогавашната мода, а лицето — много различно от това на дамата: тясно, с присмехулно изражение, с цинична усмивка на тънките устни. Очите излъчваха хладна пресметливост и интелигентност. Необикновени. Сиви, като тези на жената, но с някакъв необикновен сребърен блясък. Джулиън имаше странното, обезпокоително чувство, че погледът му може да прониква до същината на хората, да разголва душите и мислите им. Желанието му да избяга стана дори още по-силно. Той имаше прекалено много тайни, които трябваше да укрие от този проницателен, всевиждащ непознат.

— Знаеш ли, Филип — каза жената с дрезгавия си глас, — мисля, че той е много по-очарован от теб, отколкото от Невил. Може би ти ще трябва да промениш вкусовете си.

Мъжът, който се казваше Филип, не й обърна никакво внимание. Настойчиво продължи да гледа надолу към Джулиън.

— Не мисля така — каза той със загадъчна усмивка.

Вратата към частния салон се отвори и сложи край на безизходното положение. В стаята се втурна, останала без дъх, втората сервитьорка.

— Помощта ти в кухнята е много необходима, Джулиън — важно каза тя. — Аз ще свърша работата тук.

— Но аз искам момчето да ни изчака да свършим с вечерята — провъзгласи сър Невил. Той избухваше лесно, а сега беше доста раздразнен от стечението на обстоятелствата.

— Остави го да върви, Невил — прошепна дамата. — Днес няма да развращаваш никого. Ще трябва да се задоволиш с мен.

— Въпреки че си много красива, Валери, ти не си моят тип — каза Невил и хвърли изпълнен с копнеж поглед на Джулиън.

— Може да се изненадаш, скъпи Невил — нежно му каза дамата.

Само за миг Джулиън почувства известна слабост. Не можеше да се помръдне. Имаше странното чувство, че всеки един от присъстващите в стаята, като се започне от двете сервитьорки, които същата вечер по-рано бяха флиртували безмилостно с него, и се стигне до прекрасната дама и двамата развратни джентълмени, го гледа с изненадващо любопитство, издаващо сексуален апетит.

Но това беше абсурдно! Направо нелепо! Двамата джентълмени представляваха два полюса във всичко: различаваха се коренно по външност, по темперамент, по характер; вероятно — и по сексуални интереси. Джулиън беше много доволен, когато успя да се оттегли, напълно смутен и объркан. Никой не направи опит да го спре, но когато внимателно и тихо затвори вратата след себе си, той чу дрезгавия глас на дамата, който бавно провлачваше думите:

— Знаеш ли, Филип, може би, вместо Невил, ние трябваше да го задържим.

Вратата се затвори, преди Джулиън да успее да чуе отговора на високия джентълмен. Само язвителният му глас проникна през дебелата дъбова врата, думите останаха неясни. „Още по-добре“ — помисли си Джулиън, като слизаше по тесните стълби надолу към кухнята. Нещата и без това вече бяха станали много сложни и заплетени.

Беси само го погледна, а после го заведе до таванското помещение над кухнята. Там беше горещо и задушно. Леглото беше малко и с провиснали пружини, разположено прекалено близо до прозореца. Някой, вероятно Беси, се бе опитала да направи мястото по-гостоприемно и приятно. Джулиън се оглеждаше около себе си, застинал от изненада. Погледът му се спря последователно на меката завивка и на тънкия дюшек, на легена и на съда с вода. Чантата му беше сложена до леглото, като явно не беше отваряна и нищо от багажа му не беше разглеждано.

Поне така се надяваше той. Не обичаше да мисли за това, как биха реагирали хората, ако надникнат в чантата и разгледат съдържанието й. Нещата, които притежаваше, не бяха много. Още един чифт дрехи, по-износени от тези, които бе облякъл. Бельо от тънък ленен плат, обточено с дантели. И чифт обици, украсени с диаманти и перли, които представляваха цяло състояние.

Джулиън погледна към прозореца и видя отражението на лунната светлина. В тази топла лятна нощ селището Хемптън Реджис беше напълно спокойно, въпреки че отдолу долиташе смеха на посетителите в кръчмата, а отдалеко се чуваше шумът на океана. А той все още продължаваше да се чуди, че сър Невил е притежателят на нежния женски глас, а не дамата.

Разкопча жакета и кожената си жилетка и ги съблече, като внимателно ги подреди и а стола. Събу панталоните и чорапите си и раздвижи пръстите на краката си. Прохладният нощен въздух беше много приятен. Съблече огромната си бяла риза, а после и бельото и въздъхна облекчено.

И тогава Джулиън Смит, по-известен като Джулиет Макгауън, дъщеря на неизвестния Джак Макгауън, наричан Черния, легна на леглото и заспа веднага. Беше изтощена и сънят й беше дълбок.

 

 

— Какво имаше предвид, като каза ние да го задържим вместо Невил? — попита мъжът на име Филип.

— Е, сега не искам кавги и разправии — измърмори Невил. — Знаете, че мразя споровете, които не съм започнал аз самият. Освен това, аз първи го видях.

— Но моя интерес към него не е перверзен — заяде го Валери.

— Той е два пъти по-млад от тебе и, без съмнение, е девствен — отговори Невил. — Това вече е достатъчно перверзно.

— О, но аз мислех да го запазя за Филип.

— Вие двамата причинявате главоболие — каза високият джентълмен и се отпусна на един стол с небрежна елегантност. Взе чашата си с коняк, която Агнес вече беше донесла — И все пак, той събужда у мен странно чувство. Той е смешен, нелеп, абсурден.

— Защо? — запита го объркан Невил.

Валери му отправи една отвратителна усмивка.

— Ще ти кажа, когато пораснеш, мили.

Сър Невил хвана учудващо силната й ръка и я поднесе към устните си.

— Ако някога успея да се влюбя в жена — прошепна той, — то това ще бъдеш ти.

— Извънредно съм поласкана — отговори тя и запърха с мигли. — Но не знам как ще се почувства съпругът ми.

— Следвай сърцето си, мила — каза Филип с язвителния си глас. — Не ми позволявай да се бъркам в твоите малки удоволствия.

Невил пусна ръката й с нервна припряност.

— Казах „ако“ — бързо изрече той. — Но, уви, ще трябва да останем само приятели. И като говорим за приятелство, мога да ви предложа от най-чудесния крем за кожа, направен от шампанско и краве прясно мляко. Ще направи чудеса за загрубелите ви ръце.

— Много любезно — прошепна Валери.

А Филип само изсумтя и сложи на масата празната си чаша коняк.

 

 

Два часа по-късно гостите на сър Невил бяха безопасно настанени в тяхната карета и потеглиха по осветения от луната път към удобната си квартира в Сатърс Хед. Пътуваха мълчаливо през по-голямата част от пътя. Дамата първа наруши тишината:

— Има моменти, Фелън, когато чувството ти за хумор като че ли се изпарява.

— Трябва само да те погледна, братко мой, и чувството ми за хумор веднага се завръща — отговори Фелън присмехулно, като приятно провлачваше думите.

Валериън подритна полите си.

— Господи, видя ли какви многозначителни погледи ми хвърляше онзи малък извратен тип? Сигурен съм, че ще бъде извънредно щастлив да узнае какво всъщност се крие под полите ми. А сега той се измъчва и е отвратен от мисълта, че го привлича една жена.

— Радвам се, че го намираш забавно — отговори Фелън Джеймс Мърдок Ромни.

— Само Бог знае колко малко са нещата, които наистина ме забавляват — каза Валериън. — И докога ще трябва да нося тези проклети поли? Защо, за Бога, избрахме този от всички възможни маскаради? Не можехме ли да се дегизираме като моряци, като търговци или като цигани? Вече започвам да говоря глезено и превзето като жена. Осъзнаваш ли колко много време измина, откакто за последен път имах възможност да флиртувам с жена?

Гласът му беше изпълнен с отвращение.

— Тази вечер, например, ти доста успешно флиртува.

Валериън потрепна.

— Това не се брои. Уморен съм и съм отегчен. Уморен съм да стоя като хванат в капан в онази къща, уморен съм да нося поли, уморен съм от бездействие и липса на сексуален живот.

— Съмнявам се — пак провлече думите Фелън. — Не обичам да ти го припомням, Валериън, но с тази твоя руса коса не можеш да минеш за циганин.

— Но ти можеш, проклета да бъде черната ти коса — измърмори Валериън, но без истинска злоба и яд. — Щом трябва да се преструваме на съпрузи, не може ли ти да бъдеш момичето?

— Не, не би подхождало на достойнството ми — каза Фелън. — Освен това, ти изцяло си виновен, че си така привлекателен и красив.

— Не зная колко дълго бих издържал. Лорд Хари беше убит преди повече от месец, а все още нищо не се е случило.

— Майка ми се радва на една всеобща скръб и съчувствие — невъзмутимо каза Фелън.

— И през цялото време ме обвинява в добре планирано, хладнокръвно убийство. Дявол да го вземе, трябва да се върнем там.

— Ти, както и аз, много добре знаеш, че не можем. Моята уважавана майка може и да е почти луда, но ще успее да убеди правосъдието, че ти си студенокръвен убиец. Най-безопасно ще бъде да напуснем страната, докато всичко отшуми.

— Никъде няма да отида — раздразнено каза Валериън. — Кой, мислиш, го е убил, Фелън? — тихо запита той.

— Ако знаехме, нямаше да бъдем на стотици мили от Йоркшир. Щяхме да преследваме проклетото копеле и щяхме да го изправим пред съда.

— Моята единствена надежда, нали? Да открием кой всъщност го е убил.

— Нашата единствена надежда. И аз съм загрижен като тебе. Според Ханигън, мнението на хората е раздвоено. Те се чудят кой от двама ни го е убил. Изглежда, повечето от тях смятат, че истинският извършител съм аз, а майка ми само ме защитава. Хората знаят, че лорд Хари и аз винаги сме се мразили, докато ти, както много пъти е било доказвано, си неговият любимец. Аз не искам дори да стъпвам в Йоркшир, още по-малко искам да вляза във владение на собствеността, която винаги съм презирал.

— Едва ли някой наистина вярва, че ти си замесен в убийството на татко.

— А нима някой наистина вярва, че ти си жена — отговори Фелън. — Хората вярват в това, в което искат да вярват. И по-скоро ще повярват на очевидното, отколкото да се задълбочават.

Валериън повдигна рамене.

— Е, поне можем да се показваме в обществото. Дори този маскарад е за предпочитане пред самотата. Особено след като ти не искаш да ми позволиш да яздя на обществени места. Никога не съм предполагал, че тази черна овца — брат ми, е такъв тиранин.

— Може и да си мислиш, че си много убедителен в ролята си на жена — каза Фелън, — но аз не съм толкова сигурен. По-добре е да вземем всички възможни предохранителни мерки.

— А не мислиш ли, че хората може и да се питат защо живеем така отшелнически?

— Аз просто ще им кажа, че ти си в трудно положение.

Валериън го загледа неразбиращо изпод дългите си златни мигли.

— Какво означава пък това?

— Означава, че съм казал на хората, че ти очакваш дете. Или по-просто, че си бременна.

— О, Господи! — простена Валериън. — Необходимо ли беше това? Можеше да ми спестиш неудобството и унижението.

— Но това се оказа много ефективно. Стана ясно защо предпочитаме само собствената си компания. А също така обясни защо талията ти е малко по-широка, отколкото трябва.

— Но можеш ли да обясниш защо стъпалата ми са така огромни? Това не може да се обясни с една предполагаема бременност — противопостави му се Валериън и отчаяно се обърна към прозореца. Взря се в осветения от луната път и поклати глава. — Проклятие! И сега се сещам — какво ще правим с нея, Фелън?

— С коя? С Марджъри? Не мисля, че можем да направим много.

— Не се прави на глупак. Говоря за момичето.

Фелън се облегна назад и въздъхна. Спомни си. Тя имаше най-необикновените очи, които блестяха на мургавата й кожа. Може би беше успяла да заблуди повечето хора, но не и братята Ромни. На самите тях, играещи един необикновен маскарад, беше детска игра да разгадаят чуждата тайна, която не беше така добре маскирана.

— Тя не е наша грижа, Вал. Имаме си нашите собствени тревоги и проблеми и за тях трябва да се грижим.

— Но тя е просто дете, Фелън. Сигурно е загазила страшно, за да избяга от родното си място…

— По-възрастна е, отколкото си мислиш Може би е малко над двайсет. И се съмнявам, че е по-загазила от нас самите. Не се нуждаем от още една изгубена душа. Вал. Имаме си достатъчно грижи.

Валериън пак поклати глава, без да се тревожи за внимателно подредените си къдрици.

— Предполагам, че си прав. Може би само ще влошим нещата. И все пак, забеляза ли очите на Фелън?

Фелън Ромни също се загледа в осветения от луната пейзаж, като нарочно запази напълно безизразно лицето си.

— Забелязах ги — каза тон.

И мълчанието пак се възцари в каретата, в която всеки от братята остана сам със своите собствени мисли.