Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 74 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Ан Стюарт. Лунен танц

ИК „Торнадо“, Габрово, 1998

Редактор: Мария Дъбравова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

Технически редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Студио „Seven“, Габрово

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Диана Й.)

Глава 2

Джулиет отново сънуваше. Вече трета нощ тя спеше в малката таванска стаичка на „Птицата и перата“. Лежеше под тънкото вълнено одеяло, свежият морски вятър галеше лицето й. Сънуваше баща си. Джак Макгауън Черния беше необикновен, не приличаше на останалите хора. Беше раздразнителен и вечно недоволен, но доста успешно се преструваше на чаровник. Също така успешно се преструваше, че много обича скъпата си дъщеря, че я обича достатъчно, за да я взема със себе си на своите дълги пътешествия. Че от обич я обрича на живот в места с доста странен и необичаен климат, в държави, които се разкъсват от война, че от обич я въвлича в приключения, които са доста опасни, макар и завладяващи. Тя също го обичаше предано и го следваше навсякъде, споделяше неговия ентусиазъм. Беше като майка за него, обожаваше го. Чак до момента, когато той я предаде за последен път. Той я изостави, умря от сърдечен удар в Египет, под силното египетско слънце, и я остави във властта на Марк-Дейвид Лемур.

Не, тя не искаше да сънува. Не искаше дори да мисли за това. Не искаше да мисли за смъртта на баща си, нито пък за седмиците и месеците, които последваха. Беше приключила с тази част от живота си веднъж и завинаги. Нищо не можеше да я застави да се върне пак към онова съществуване. Нито пък да съживява миналото е мисли за него и със сънищата си.

Тя би дала всичко, за да може да се върне в Египет. Или в Гърция, или на някое друго топло и слънчево място, където беше живяла с баща си, където се беше скитала сред руини, беше пила козе мляко и носила момчешки дрехи. Носеше момчешки дрехи още от времето, когато беше навършила четири годинки. Все още можеше ясно да си спомни деня, в който за първи път беше облякла рокля. Беше на шестнайсет, а баща и беше купил роклята от един стар сириец — ушита от коприна и прекалено голяма за крехкото й стройно тяло. Роклята я задушаваше, а освен това, не беше последна мода. Но тя я беше облякла и се беше почувствала като кралица, като неземно същество от вълшебна приказка. Беше се наслаждавала на екстравагантните, но искрени хвалебствия на Черния Джак. А после беше вдигнала очи и беше срещнала погледа на стария приятел на баща си, на Марк-Дейвид Лемур. И се беше почувствала ужасно неловко.

Трябваше да се довери на преценката си, Черния Джак също трябваше да се довери на нейното предчувствие. Тя се беше опитала да му обясни неприятното безпокойство, което я беше обзело, но баща й просто беше махнал с ръка и не беше обърнал никакво внимание на тревогите й. Както винаги, той се беше проявил като лековерен и доверчив човек. Не искаше дори да допусне мисълта, че дъщеря му не е в безопасност, когато се намира до него. Не искаше да мисли за това, че неговият най-добър приятел и спътник не е достоен за доверието му.

Черния Джак Макгауън никога нямаше да узнае до какво бяха довели неговите действия, освен ако хората не можеха да надничат от отвъдното, за да видят каква каша са забъркали. В момента Джулиет, която все още обичаше баща си така, както го беше обичала преди девет месеца, когато той беше срещнал смъртта си, и която силно усещаше загубата, беше доволна. И щеше да бъде доволна дотогава, докато беше сигурна, че никога повече няма да види Марк-Дейвид Лемур.

Тя седна в леглото и се загърна с грубото одеяло. Беше й студено, а същевременно се потеше. Пружините хлътваха под тежестта й, но тя не обръщаше внимание. Беше спала и в по-неудобни легла и на по-неприятни места от тази гореща и задушна таванска стаичка в Южна Англия.

Не искаше да мисли и за другия мъж. Високият, циничен, язвителен мъж със спокойното, невъзмутимо изражение на лицето, със сребристите очи и тънките, чувствени устни. Тя не харесваше мъжете, не харесваше животинските им апетити и варварското им незачитане на останалите. Фактът, че нещо напълно непонятно в този мъж я привличаше, я плашеше повече от очевидната заплаха, която представляваше сър Невил Пинуърт и дори повече от спомена за Марк-Дейвид Лемур.

Джулиет стана от леглото и боса отиде до отворения прозорец Оттам се виждаше морето и тя с копнеж се загледа в него. Англия беше страната, в която се беше родила, но тя се чувстваше повече от чужденка в тази земя. Беше по-добре в различните страни, където беше живяла с Черния Джак. Ако можеше, щеше да се качи на следващия кораб и да се отправи към страните с по-топъл климат. Дори нямаше да се обърне назад.

Но не й стигаше смелост да го направи. И без това играта, която започна беше прекалено опасна. На сушата тя успяваше да намери нужното й усамотение и да запази тайната си непокътната. Но на борда на кораб това щеше да бъде невъзможно. От онова, което си спомняше за кошмарното завръщане по море от Португалия с Лемур, й ставаше ясно, че на борда на кораб не съществува нищо подобно на усамотение или приличие. А жена, преоблечена като момче, несъмнено се нуждаеше от тези две неща.

Трябваше да изчака, докато събере достатъчно пари, за да си купи билет до Франция. Каютата щеше да й осигури сравнително спокойствие, а щом веднъж вече напусне бреговете на Англия, ще може да си облече отново рокля. Ако иска, разбира се. Но свободата, която даваха панталоните, щеше да й липсва.

А засега, по-добре да остане тук. Изминалите три дена бяха запълнени в усилена работа, но тя беше силна, по-силна дори от двете високи и мускулести сервитьорки, които все така й хвърляха многозначителни погледи. Беси беше добродушна, по майчински загрижена и прекрасна готвачка, Маубрей се преструваше на мърморко, но беше любезен и обичлив. Двете глупави момичета си намираха по-добри обекти, след които да тичат. Общо взето, тя щеше да бъде доволна да остане в Хемптън Реджис, докато се зададе по-добра възможност.

Но точно сега не можеше да прекара и минута повече в тази задушна стаичка. Искаше да тича боса по плажа и да чувства влажния солен вятър в косите си. Искаше да диша с пълни гърди, да лежи на пясъка и да слуша песента на птиците. Искаше отново да се чувства свободна, пък било то само за няколко кратки часа.

Тя стегна панталоните си и пусна отгоре огромната бяла риза, но не си даде труд да се пристегне, за да скрие и без това малките си гърди. Остави мъжките чорапи и обувките си в стаята и нави скромно украсените с дантела ръкави чак до мургавите си лакти. Пусна косата си да се развява свободно и излезе.

В годините, които беше прекарала далеч от Англия, се беше научила да върви тихо, почти безшумно. Никой не я чу, докато слизаше на пръсти по тясната, виеща се задна стълба. Огънят в кухнята беше почти загаснал, но все още изпращаше горещи вълни. Тя се спря и си отряза комат хляб, преди да се отправи навън в топлата лятна нощ.

Над главата й, на синьо-черното като индиго небе, светеха звезди, същите звезди, които я гледаха отгоре и над Египет. Когато стигна до песъчливия бряг, тя пъхна хляба в джоба си и се спусна да бяга. Бягаше боса по мокрия пясък, вятърът се заплиташе в косата й, а бялата батистена риза се вееше край тялото й. Прескачаше скалите, танцуваше покрай водата и дълбоко вдишваше чистия, влажен, солен въздух. Беше така отдадена на това обикновено и просто удоволствие, че не усети, че не е сама на брега, докато не се блъсна във високата, неумолима фигура.

Слабият, но пронизителен писък, който се изтръгна от гърлото й, определено беше писък на момиче. Тя почти се задуши от усилието да го спре. Силни ръце хванаха нейните и ги стиснаха здраво. Тя погледна нагоре в мрака и видя лицето на мъжа, за когото се страхуваше да мисли.

Не знаеше дори името му. Маубрей не го беше споменал, а тя не искаше да задава въпроси. То нямаше значение. Той беше един от местните аристократи и със сигурност нямаше да се заинтересува от един кухненски прислужник. Което обаче не обясняваше защо държи ръцете й толкова здраво, защо й се струваше, че пръстите му милват кожата й през леката батистена риза и защо той се взира така изпитателно в лицето й.

— Какво правиш тук сам в този час? — рязко запита той, а гласът му процепи нощната тишина.

Тя не се учуди защо той се интересува от това, къде ходи тя.

— Беше ми много горещо и не можех да заспя — каза тя като нарочно придаде по-голяма плътност на гласа си, — сър — добави, след като помисли малко.

Лека усмивка, прилична на сянка, премина по лицето му, но хватката на ръцете му не се отпусна.

— Така е добре, момче — каза той присмехулно. — Не забравяй да се държиш прилично с по-добрите от теб.

Джулиет нямаше навик да мисли за когото и да било, особено за един мъж, че е по-добър от нея, но преглътна готовия язвителен отговор. Опита се да се отскубне, но хватката му се засили и й причини болка.

— Може ли да се върна в хана? — Гласът й придоби подходящото за случая безразличие и сведе предизвикателния си поглед.

— Не мисля, че това е особено умна идея.

Тя пак го погледна и дори не се опита да прикрие изненадата си.

— Защо не?

— Тъкмо идвам от „Птицата и перата“ — каза той с тон, който се опитваше да я убеди. — Последните три часа прекарах в опити да накарам сър Невил да се напие и да падне под масата, но не постигнах никакъв успех. Надявам се, че една разходка по плажа ще избистри главата ми и ще мога да подновя усилията си с нов прилив на енергия.

— И защо се опитващ да го накараш да падне под масата? — запита тя, като забрави, че на един кухненски прислужник не подобава да задава въпроси на един аристократ. Но когато се сети, вече беше късно — той отговаряше на въпроса й:

— Защото, скъпо мое момче, трябва да го отклоня от главната му цел.

— И каква е тя? Сър — добави бързо тя, като си пожела той да пусне ръцете й.

Получи се, но резултатът беше още по-обезпокояващ. Той докосна лицето й и отметна тъмнокестенявата й коса от челото.

— Ти, Джулиън Смит, си главната му цел.

Тя застина съвсем неподвижна под изненадващо нежната му ръка и присмехулния му поглед. Сигурно е питал Маубрей за името й, но защо ли си е направил този труд? И защо иска да я защити от капризно същество като сър Невил?

— Вярвам, че мога и сам да се грижа за себе си — каза тя. — Правил съм това и през последните пет години.

— Наистина ли? И имал ли си много опит с джентълмени като сър Невил? Джентълмени, които предпочитат красиви млади момчета?

Тя отново погледна нагоре към него като нарочно направи крачка назад. Искаше да се покаже изненадана.

— Не, до тази вечер — не.

Той като че ли не схвана веднага какво му казва Тя почти очакваше, че гняв ще затъмни невъзмутимото му, присмехулно лице. Но вместо това, той се засмя.

— Не, нямам предвид себе си, момче. Аз мисля, че жените са много по-привлекателни и забавни. Но имам добро сърце и в него винаги има място за едно бедно агънце като теб.

— Аз едва ли съм бедно агънце — смразяващо отговори тя. — Мога и сам да се защитя от домогванията на приятеля ви.

Тъмнокосият не се опита да й противоречи. Той само я погледна с приемех, а по лицето му играеше лека подигравателна усмивка.

— Ах, каква смела душа — каза той нежно, а тя потрепери на топлия нощен въздух. — Сър Невил може да те накълца на кайма, ако пожелае. Той не е толкова добродушен, колкото изглежда.

— Мога да се грижа за себе си.

— Аз не бих разчитал на това.

Гласът му беше нисък и гърлен, изненадващо примамлив. Но Джулиет си спомни, че тя не е жена, която може да бъде примамена от непознат мъж на осветен от луната плаж.

Обърна се и побягна. Страхуваше се, че той ще протегне силните си ръце и ще я задържи, но той я остави да си отиде. Стоеше неподвижен на лунната светлина и я гледаше как бяга по пясъка. Тя не се осмеляваше да погледне през рамо. По някаква неизвестна и на нея причина мъжът я смущаваше с хладния си, спокоен поглед. Тя не се доверяваше на мъжете, не би се доверила на нито един от тях, включително на този тъмнокос и мургав, безименен мъж, който се беше провъзгласил за неин покровител.

Не разбра защо беше взела такова глупаво решение — да влезе през предната врата на сградата, вместо да се прокрадне през кухнята и после по задното стълбище. Искаше да се върне в безопасността на малката си таванска стаичка, да се скрие от очите на онзи, който виждаше прекалено ясно дори в тъмнината, да се скрие от ръцете, които бяха едновременно твърди и нежни.

Но беше забравила кой я очаква в хана. Веднага щом стигна до стълбището, видя сър Невил, изтегнат на стол близо до камината. На бледото му напудрено лице ясно изпъкваха потъмнелите му, замаяни очи. Като се имаше предвид, че другите мъже се бяха опитвали да напият сър Невил, беше очевидно, че победителят бе той, без да го осъзнава. Пинуърт изглеждаше така, като че ли не е съвсем на себе си. Но вдигна поглед и я видя.

Сър Невил се изправи на несигурните си нозе и се заклатушка към Джулиет, която се беше спряла в подножието на стълбите и стоеше там като хипнотизирана.

— Ето те и теб, момче — каза той с нежния си мелодичен глас. — Отдавна те търся. Дойдох тук с надеждата да те открия, но Рамзи ми препречи пътя. Имам — той високо хлъцна, — а… имам предложение за теб. Ела с мен в имението Пинуърт. Ще ти хареса, сигурен съм. Такова красиво момче като теб не трябва да си губи времето да носи вода и да чисти конюшните. Ще съсипеш нежните си красиви ръце.

Той взе една от дланите й в своите. Ръцете му бяха изненадващо силни.

— Моля ви, сър Невил — каза тя, като се опита да се освободи и да потисне отчаянието, което я изпълваше.

Доста прибързано беше казала на онзи мъж, че може и сама да се защити. Сега откри, че няма да успее да се справи с любовните подтици на този пиян аристократ.

— О, разбира се, че ще изпълня молбата ти, момче — каза той и с другата си ръка я притисна към себе си — Да, наистина ще я изпълня.

— Свали ръцете си от момчето, Пинуърт.

Гласът беше нисък, гърлен и ужасно приятен. Тъмнокосият мъж стоеше на прага — спокоен и невъзмутим, абсолютно невъзмутим.

Сър Невил се намръщи, но все още я държеше здраво.

— И защо да го направя, Рамзи? Аз първи го видях. Не предлагам нещо чак толкова необичайно, а и прекрасно знам, че ти не споделяш вкусовете ми. Остави ни насаме и аз ще убедя момчето.

— Аз не мисля така.

Рамзи пристъпи в стаята. Сър Невил не беше чак толкова пиян, че да не разпознае заплахата, която се излъчваше от Рамзи. Той пусна Джулиет, очевидно неохотно, а тя се подпря на перилата и разтри наранените си китки. Обгърна се с ръце, като че ли искаше да се защити, да се скрие.

— Не разваляй нещата, Рамзи. Не вярвам да е толкова трудно да го убедя. Видях го как те гледа. Може да бъде убеден да прехвърли вниманието си към някого, който поне го заслужава.

Гласът на сър Невил постепенно премина в тихо скимтене. Устата на Рамзи се изкриви в презрителна усмивка. Той дори не погледна към свитата фигура на Джулиет.

— Ти виждаш нещата така, както ти се иска на теб А всъщност, Валери попита за момчето и аз обещах да го заведа в Сатърс Хед. Ще го използваме като допълнителна работна ръка.

— И аз мога да го използвам! — запротестира сър Невил.

— Я да видим сега, за какво е цялата тая врява? — Маубрей се появи на върха на стълбите и заслиза надолу. Сивата му коса се развяваше на всяко стъпало. — О, моля за извинение, сър Рамзи. Не знаех, че вие и Негово благородие сте още тук. Къде е тази Агнес? Ще трябва хубавичко да я смъмря…

— Ще я изпратим — веднага се съгласи Рамзи. — Имаме нужда от малко уединение.

Маубрей като че ли беше изненадан.

— Вие, мистър Рамзи? Аз… а-а… не знаех… — Погледът му попадна на Джулиет и той се смути още повече. — Защо момчето е тук?

— Аз ще ти го открадна, Маубрей — каза Рамзи. — Имаме нужда от младо момче, което да ни помага в къщата, и Джулиън като че ли е подходящ. Предполагам, че нямаш възражения?

— Но аз го искам! — извика сър Невил.

Маубрей като че ли разбра за какво става въпрос. Изражението му стана още по-загрижено и той заслиза по-бързо. Успокои се чак когато стигна до Джулиет. Тя продължаваше да обвива тялото си с ръце, ясно съзнавайки, че гърдите й могат да се видят под тънката батистена бяла риза.

— А ти какво предпочиташ, момче? — любезно я запита той. — Не може да се отрече, че сър Невил ще прояви извънредно голяма щедрост, а момчетата понякога не могат да бъдат особено придирчиви за това, как ще си изкарват прехраната. Но ти имаш избор. Можеш да останеш тук, все ще успеем да ти намерим работа. А можеш и да отидеш с мистър Рамзи.

Джулиет погледна нагоре към него. Тя, както и той, много добре знаеше, че „Птицата и перата“ не можеше достатъчно дълго да предлага прехрана на още едно гърло. А намеренията на сър Невил бяха повече от очевидни. Ако отидеше с него, той щеше да бъде обречен на възможно най-голямото разочарование. А тя щеше да бъде разкрита.

Единственият възможен изход оставаше мистър Рамзи. Погледна го изпод тежките си мигли, като се надяваше, че той няма да разгадае изражението на лицето й. Той я плашеше така, както никой мъж досега не беше успявал. Марк-Дейвид Лемур я беше наранил. Намеренията на сър Невил бяха далече от благоприличието. Беше се страхувала за живота си много пъти. Беше бягала от бандити в Египет, беше се крила от ловци на роби в Мароко — само нейният ум и този на баща й можеха да я защитят тогава. Но тъмнокосият, мургав мъж, който не желаеше тялото й, нито пък искаше да й причини болка, можеше да я нарани по-силно от всички други.

— Ще отида с мистър Рамзи, сър — тихо каза тя.

Маубрей въздъхна.

— Сигурен ли си, момко?

Тя кимна. По-добре щеше да бъде, ако беше оставила косата си вързана на опашка. Дори късо подстригана, както беше в момента, тя падаше около лицето й по начин, който издаваше девойката.

— Сигурен съм.

Дори да беше очаквала, че мистър Рамзи ще бъде доволен, очакванията й бързо се разпръснаха. Той само кимна с глава, като че ли точно това беше очаквал от нея.

— Иди си събери нещата — каза той.

— Сега? Тази вечер?

Гласът й слабо трепереше. Беше направила своето решение. Но не беше готова да го изпълни.

— Ще тръгна за вкъщи не по-късно от десет минути. Пътят до Сатърс Хед е доста дълъг, Джулиън.

— Винаги можеш да промениш решението си — каза сър Невил, като леко се поклащаше.

— Ще бъда готов след пет минути — каза Джулиън и заподскача босоног по стълбите.

От сър Невил нямаше и следа, когато тя излезе на осветения от луната двор. Беше се облякла бързо и доста небрежно. Не беше рискувала да губи време за пристягането на гърдите си. Надяваше се, че широкият жакет и тъмнината ще скрият издайническите извивки. Поне фигурата й беше по момчешки тънка и стройна. Ако имаше формите на Агнес, нямаше да може да участва в подобен маскарад.

Рамзи стоеше до черния си като нощта кон и я чакаше с измамно търпение.

— Това ли е всичко, което имаш? — попита той, като погледна малкия вързоп в който бяха увити другият й чифт дрехи и всичко, което притежаваше на този свят.

— Да… Сър — добави тя, като се проклинаше.

Не й беше трудно да проявява почтителност към останалите. Какво, по дяволите, имаше в този мъж, че я караше да рискува всичко в името на такова дребно предизвикателство?

Линиите, които се сключваха около устните му, станаха по-дълбоки, когато той се усмихна.

— Отпред или отзад искаш да яздиш, Джулиън?

Джулиет погледна коня. Не беше яздила от месеци, а конят на Рамзи беше висок и силен красавец.

— Предпочитам да вървя.

— Нямаш избор, момче. Трябва да се върна в Сатърс Хед навреме и ще те взема със себе си. Не можем да разочароваме дамата.

— Но аз не…

Протестът й беше съвсем безполезен. Той протегна дългата си силна ръка и я повдигна. Спусна я на гърба на коня.

— Спокойно, Черньо — успокои той коня и седна зад нея. Тялото му беше плътно притиснато до нейното. Тя се опита да се измести напред и да държи гърба си скован и изправен, но битката беше предварително загубена.

Той хвана юздите. Ръцете му я обгръщаха и въпреки че не беше я прегърнал, тя ги чувстваше толкова осезателно, колкото и бедрата му, притиснати до нейните. Тя отново потрепера в топлия нощен въздух.

Маубрей бързо притича на двора. В ръката си държеше завързана на възел носна кърпа.

— Забрави това, Джулиън — каза той и хвърли кърпата в ръцете й. — Заплатата ти.

През тънкия плат тя почувства тежестта на добрите, стари английски монети.

— Но аз не съм я заслужил…

— Задръж ги — каза Маубрей и обви пръстите й около носната кърпа. — Те ще ти дадат възможност да направиш своя избор.

Беше забравила коя всъщност е тя. Сълзи на благодарност изпълниха очите й Наведе се и го целуна по грубата буза. Маубрей се сепна изненадан, а после й се усмихна.

— Грижи се за себе си, момче. И ако имаш нужда от място, където да преспиш, за теб винаги ще се намери такова в „Птицата и перата“.

Миг по-късно те потеглиха. Яздеха мълчаливо към края на града. Копитата на коня издаваха тих, приличен на звън звук, когато се удряха в паважа. Джулиет държеше гърба си изправен, като се бореше с внезапната умора, която я завладя. Бореше се и с усещането за топлината на тялото, притиснато в нейното, за силата на ръцете, които я обгръщаха, но не я докосваха. Усещаше мускулите на дългите бедра, които бяха притиснати в нейните.

— Може би за в бъдеще трябва повече да внимаваш кого целуваш, млади момко Джулиън — каза Рамзи след няколко минути.

Паважът беше свършил и пътят представляваше една прашна бразда. Градът се беше смалил в далечината.

— Някой може да те разбере погрешно.

Тя усети как се изчервява и още веднъж благодари на Бога за тъмната нощ и за факта, че язди пред него.

— Трябваше по някакъв начин да изразя привързаността и благодарността си — защити се тя.

— Нима? Трябва да внимаваш също кого даряваш с привързаността си. Хората може да се възползват от теб.

— Мога да се грижа за себе си.

— Да, каза го вече няколко пъти. Но все още не си ме убедил.

Тя се извърна на седлото, за да го погледне в лицето, и веднага разбра, че е направила грешка. По-добре да не беше го поглеждала. По-предвидливо щеше да бъде да не се приближава повече до него. Но сега, след като беше направила прибързано и внезапно движение, трябваше да не му показва колко е развълнувана.

— Затова ли ме водите в къщата си, мистър Рамзи? — спокойно запита тя. — Все още ли сте в плен на заблудата, че съм младо момче, което се нуждае от закрила?

Той погледна надолу към нея, а сивите му очи заблестяха със сребрист блясък на лунната светлина.

— Не — отвърна той.

Отговорът беше кратък, но тя прояви разум и не настоя за повече обяснения. Обърна се напред и се опита да се свие още повече в прекалено големите за нея дрехи, които беше разменила срещу своите. Получи ги от един банкерски син, с когото пътуваше на един и същ кораб от Португалия.

— Наистина ли сестра ви очаква да ме заведете там? — запита тя, като се загледа в коприненочерната грива на коня. Опита се да не забелязва съвършената форма на ръцете, които държаха юздите.

— Сестра ми?

Той, изглежда, беше изненадан.

— Имаш предвид Валери. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но тя е моя съпруга.

Нямаше логично обяснение на това, че Джулиет се почувства объркана и разочарована. Но вече беше свикнала, че нищо, свързано с този мъж, не се подчинява на логиката. Пак се извърна към него, пренебрегвайки опасността.

— И защо съжалявате? — запита го тя.

— Нима отново си забравил къде ти е мястото, Джулиън?

Тя отново рязко обърна главата си и се взря право пред себе си.

— Моля за извинение, сър — промълви тя.

— Защо постоянно дърпаш перчема си? — подигра й се Рамзи. — Съжалявам, че ми е съпруга, защото тя е една недостойна жена — дива и непредпазлива, винаги се забърква в нещо. А аз наистина съм един уравновесен джентълмен. И правя всичко възможно да я накарам да спазва приличие.

По време на странстванията си Джулиет беше срещала много джентълмени — и сериозни, и уравновесени, и други, които не можеха да се нарекат такива. Усещаше, че мъжът, който седи зад нея, е далеч от онези уважавани и скучни мъже, които бяха на почит и бяха смятани за уравновесени. Всъщност, малко сериозност и улегналост биха били доста полезни в момент като този. Животът й през последните няколко месеца никак не беше спокоен. Джулиет би дала всичко на света за малко усамотение и скука.

— Странно — каза тя. — Можех да се закълна, че сте близки роднини. Очите ви са еднакви.

— Много си наблюдателен. Всъщност, ние имаме и кръвно родство, и брачен съюз. Валери е моя втора братовчедка. Но повечето хора не забелязват приликата помежду ни. Ти, обаче, не си като повечето хора, а, моето момче?

Тя никак не хареса слабото, едва доловимо провлачване на думите, когато той я нарече „моето момче“. Но нито за миг не се усъмни, че той е разгадал маскировката й. В разрез с общоприетите норми, тя беше прекарала половината си живот в панталони и беше свикнала с тях. Знаеше, че върви точно както трябва — с леко поклащане и доста наперено. През всичките седмици, откакто беше слязла на тази благословена страна и беше избягала от Лемур, нито един човек не беше прозрял какво се крие под външния й вид. Този висок джентълмен с присмехулна усмивка и хладни сребристи очи едва ли щеше да бъде първият от тях.

— Старая се да проявявам малко ум — каза тя.

Беше доволна, че успяваше да придаде едва доловим лондонски акцент на дрезгавия си контраалт. Единствено годините прекарани в странство, можеха да й попречат. Тя умееше да се движи, говори и държи както подобава на младо момче, но нейният глас постоянно се стараеше да издаде нежния й пол. Не беше прекарала достатъчно време сред хората в родината си и не знаеше какъв е езикът на групата, за чийто член се представяше. Беше направила няколко опита да наподоби техния акцент, които се бяха провалили напълно и почти я бяха издали.

— Да, успяваш да проявиш разум — отвърна Рамзи. — Може би искаш да се облегнеш на мен? Ще яздим дълго, а момче на твоята възраст ще се нуждае от почивка. Между другото, на колко години си, всъщност?

— На седемнайсет — излъга тя, защото много добре знаеше, че може да мине и за по-млада. А истината беше, че е на двайсет и две.

— Колко си млад! — промълви той. — И къде е твоето семейство, млади Джулиън?

— Нямам такова — отговори тя и си помисли, че прекрасно се справя с подходящия акцент. После се сети и добави: — Сър.

— Нямаш семейство? — присмехулно повтори той. — Очарователно. Облегни се на мен. Аз не съм като Пинуърт. Тържествено ти се заклевам, че младите момчета не ме интересуват.

— А нима предпочитате лошите и неверни жени? — запита тя, преди да успее да помисли и да сдържи дръзкия си език.

След като зададе този прям и непринуден въпрос, тя беше обзета от неописуем, сковаващ ужас. Седеше неподвижно в очакване да я изхвърли от коня в близката канавка. Но той се засмя. Смехът му беше обезпокоителен, нежен, странно чувствен в нощния въздух, раздвижван от морския бриз.

— Добре е, че идваш в Сатърс Хед, Джулиън. С език като твоя ще се забъркаш в много по-големи неприятности и няма да можеш да се справиш с тях.

Той взе поводите само в едната си ръка, а с другата я прихвана през талията, точно под гърдите, и я придърпа към себе си. В допира му нямаше и следа от нежност.

— И не ми казвай пак, че можеш и сам да се грижиш за себе си. Щеше да се забъркаш в такава каша с Пинуърт, че дори Маубрей нямаше да може да ти помогне. Приеми най-сетне, дете, че ще си много по-щастлив в Сатърс Хед, където ще бъдеш и в по-голяма безопасност.

Тя го чувстваше зад себе си. Той беше голям, силен и топъл. Здрави кости и мускули — в слабото му тяло нямаше нито едно меко местенце. Нямаше смисъл да се опитва да се бори със задържащата я ръка. Ако го направеше, той можеше случайно да докосне гърдите й, а такъв риск тя не можеше да си позволи. Нямаше друга възможност, освен да се облегне на него.

Нежният бриз развяваше косите й и понякога те се спускаха над лицето й. Яздеха по крайбрежната ивица, шумът на морето се сливаше с тропота на коня и с биенето на сърцето на мъжа зад нея. За първи път от много месеци насам тя можеше да затвори очи и да се отпусне, да се почувства в безопасност. Нима щеше да бъде слабост от нейна страна поне за миг да се отдаде на това внезапно изкушение?

— Точно така, момче — прошепна Рамзи в ухото й, когато тя се отпусна на него. Беше доста изтощена и не забеляза веселите присмехулни нотки в гласа му. Той продължи: — От утре няма да имаш и миг почивка. Валери постоянно ще ти намира работа. Най-добре ще бъде да си отпочинеш, колкото можеш сега. Довери ми се. Няма да позволя да паднеш от коня.

— Да ти се доверя? — сънено промълви Джулиет. Искаше да се изтръгне от сладките прегръдки на съня, но не можеше. — Не се доверявам на никого.

— Много мъдро, момче — каза той и дъхът му погъделичка ухото й. — Но сега, само за малко, можеш да се отпуснеш. Никой няма да те нарани, докато аз съм до теб.

„Може би няма, помисли си Джулиет, която не можеше да надвие съня. Но кой ще ме защити от теб?“