Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Браг (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fires of Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 78 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Огньовете на рая

Издателство „Ирис“, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)

8

Шоз нае най-добрия апартамент в хотел „Парадайз“. Поръча вечеря от пет блюда и бутилка френски коняк, потопи се в димящата вода на ваната, обмисли варианта с проститутка, но се отказа и се напи. Остана в леглото до късно на следната утрин.

Заради коняка спа непробудно, за разлика от предишните две нощи, когато се въртя непрекъснато заради несподелената си страст към принцеса Браг. Не беше свикнал да бъде така обсебван от някаква си фуста. Но тази имаше тяло на грешница и той си помисли, че сигурно би била красавица, ако се приведеше в ред. Той бе притежавал множество прекрасни жени, най-красивите в света, и това не беше най-важното за него. Винаги беше предпочитал да прави любов в тъмното.

Освен това нейният тип не му се нравеше ни най-малко. Познаваше детайлно този сорт нежни създания. Изгаряха от нетърпение да се шмугнат в леглото с него, но когато се разминаваха по улицата, дамите се правеха, че дори не го познават. Сексуално се прехласваха по него и той подозираше, че го правят по-скоро защото подобен мъж с три четвърти апахска кръв във вените беше табу в тяхното общество, отколкото затова, че беше привлекателен и надарен в леглото. Почти всички бяха женени и не даваха и пукната пара за брачния си обет. Беше се наситил на тези жени още преди седем години.

Щеше му се да прекрати серията мрачни мисли, защото го тормозеха, но не успяваше. Все още можеше ясно да види Мериан Клакстън да лежи върху тоалетната си масичка, където я беше оправил, в черния си корсет, с разперени встрани крака, задъхана за още въпреки страха си, че може да я убие. Бяха любовници цяла една година, започвайки точно когато беше в средата на последния семестър в юридическия факултет. Тя не само го беше натирила, но и предала, а след като беше успял да избяга от щатския затвор Ню Йорк, го смяташе способен на убийство.

Гневът му се надигаше всеки път, когато си помислеше за Мериан, скалъпения процес и затвора. Но също така една част дълбоко вътре в него стенеше. Не защото вече беше окачил табелката „Ш. Савидж, адвокат“ върху вратата на току-що наетата уютна малка кантора, но защото бляновете му бяха започнали да умират много преди това, след напускането на ранчото в Южна Калифорния, където беше отгледан.

Да бъде мрачен и навъсен още от сутринта не беше добре както за храносмилането, така и за настроението му. Той изруга по адрес на момичето, задето бе събудило отдавна приспани спомени. Закуската се състоеше от кафе и глътка от снощния коняк за прогонване на пулсирането в слепоочията.

Бизнесът му изискваше внимание. Не беше изненада, че денят беше ясен и горещ. Той се пусна безгрижно надолу по улицата, за да добие впечатление от прясно боядисания малък град. Табелата над дрогерията беше ярко червена. Универсалният магазин можеше да се похвали с изписани върху огромни витрини златни букви, големи колкото Шоз, а прозорецът на бръснарницата беше на червени и бели ивици. В този град имаше нещо, което го притесняваше — беше твърде свеж и чистичък, място, в което хората създават семейство. Твърде идиличен. Би могъл да постои, но мястото не беше за него и никога нямаше да бъде.

От пощата изпрати телеграма до своя купувач в Хюстън. След като каза на чиновника, че ще чака отговора в хотела, отиде да се подстриже и избръсне. Върна се в хотела за резултат, но нямаше нищо. Клиентът му не беше отсядал в указания хотел.

Новините бяха много лоши. Той изпрати друга телеграма, този път до Хавана, Куба.

Нямаше да получи отговор до вечерта или следващата сутрин. Отказа да се тревожи. Сделката беше стабилна, но очевидно беше възникнало нещо и продажбата трябваше да се отложи. Надяваше се горещо клиентът му да не е тикнат в някой от мрачните испански зандани на Хавана. Тази възможност не се изключваше и тогава продажбата се отлагаше за неопределено време или се анулираше изобщо до появата на нов кандидат. За щастие купувачът не беше опандизен и щеше да пристигне скоро в Хюстън, така че сделката щеше да се осъществи след няколко дена.

Не че го беше грижа да внимава за откраднатите пушки, но не му харесваше да убива времето си в Парадайз. Инстинктът му го предупреждаваше да се пази от необяснимото привличане на града. Не беше за него. Мисълта да ходи чак до Долината на смъртта и да се връща обратно обаче също не го блазнеше.

В хотела той се настани за късен обяд в изисканата трапезария сред белоснежен лен, кристални чаши и подпрели високите сводести тавани колони. Ресторантът се смяташе за най-добър в града. Тъкмо беше подхванал телешкото печено, когато те влязоха. При появата й той остави вилицата, без да сложи хапката в уста. Не го бяха видели. Независимо от часа, ресторантът беше претъпкан заради делови обеди, докато той седеше ненатрапливо в един ъгъл с изглед към всички. Ококори се, а сетивата му се замаяха.

Криво я прецени. Беше си принцеса, вълнуващо красива, и той не можеше да откъсне очи от нея. Не забеляза какво носеше, а и не го интересуваше, някаква рокля на бронзирани ивици и подходящо чадърче. Онова, което видя, беше лицето със съвършен овал и тен като слонова кост, твърде сочна уста и големи сини очи. Беше неотразима и той я желаеше.

Беше седнала в компанията на една елегантна възрастна дама и Джоана. Говореше и се смееше безгрижно, омайваше и владееше аудиторията. Той се усмихна. Дали нямаше да е забавно да прекара няколко дни допълнително в Парадайз? В края на краищата не бяха приключили общия си бизнес.

Припомни си какво бе казала. Трябвало да я насили, ако я иска, и че щяла да насъска цялата фамилия Браг и закона срещу него. Не беше се усъмнил нито за секунда в думите й, или пък в това, че бе разярена. А беше бясна, защото той отказваше да играе определената му от нея роля, която всеки друг мъж би изпълнявал безпрекословно. Тя беше разглезена и погълната от себе си, свикнала нещата да стават винаги по волята й. Последното нещо, което искаше, беше законът или могъщото й семейство да дишат във врата му, но предизвикателството му допадна; ненапразно казваха, че опасното го привлича. Знаеше, че може да я прелъсти, да я накара да го иска, да я вземе доброволно. Можеше да изпълнява възложената му от нея роля временно. Разбира се, че съществуваше рискът да го обвини в изнасилване, когато я напуснеше, и да започнеха да го преследват докрай. Въпросът беше дали рискът си заслужаваше. Дали тя го заслужаваше.

Не му се наложи да мисли дълго. Сетивата му се бяха събудили като тези на ловец. Наблюдаваше я, сякаш беше плячка. Изпита удоволствие от чувството, което беше много еротично. Тя спря да говори за момент, поозърна се наоколо и когато го видя, се вцепени.

Шоз й се усмихна и вдигна чашата си като за наздравица. Тя скръцна със зъби и навири нос, преди да извърне главата си встрани. Той отпи.

Тръгна си първи и нарочно мина покрай тяхната маса. Дебнещият му поглед не я изпускаше и това му доставяше голяма наслада. Тя стоеше сковано на стола, защото усещаше приближаването му. Страхът и очакването й бяха осезаеми. Той се поспря, когато се изравни с нея и тя можа да го види ясно.

— Здравейте — поздрави много учтиво той.

— Здравейте — отвърна тя и му хвърли безизразен и враждебен поглед.

Джоана се усмихна срамежливо.

— Кой сте вие, господине? — намеси се елегантната възрастна жена.

Той й се усмихна. Дамата не се огъна, но той настоятелно продължи с усмивката.

— Аз бях този, който придружи младите госпожици до града.

Погледът на Миранда стана още по-твърд. Люси се присегна и я докосна по ръката.

— Това е мъжът с магаретата, бабо. Онзи, за когото ви говорих с дядо.

— Да, разбирам. Благодаря ви, господин…?

— Шоз Купър — каза той, използвайки името, което си беше измислил преди седем години след бягството от затвора.

— Благодаря ви, господин Купър.

Той погледна Люси. Зачуди се какво ли е наговорила за него на баба си и дядо си. Подозираше, че е далеч от истината. В противен случай тази симпатична дребна женица нямаше да седи и да му благодари, ако знаеше, че госпожиците са прекарали две нощи сами в неговата компания.

Люси извърна лице към него.

— Виждам, че не сте си тръгнали от града? — каза тя, стараейки се да подслади оцета в гласа си.

— Любувам се на времето — отвърна той, поздрави и ги напусна.

На рецепцията запита дали няма съобщение за него. Отговорът на телеграмата до Хавана още не беше пристигнал.

— Спешно е — каза той на служителя и му пробута един долар. — Моля да ме уведомите веднага щом пристигне отговорът.

— Много бързаш да си ходиш — изсъска Люси зад гърба му, щом служителят изчезна в офиса.

Шоз се облегна на лакът върху плота на рецепцията, видимо развеселен.

— Здравей, принцесо — провлачи той гръдно и многозначително.

— Не ме наричай така!

— Няма причини да не го правя! — Погледът му преброди тялото й. — Ти си принцеса, не — богиня!

— Искам да се махаш оттук. — Комплиментът му я остави безчувствена.

— Искаш да си ходя?

— Защо си тук?

— Не мисля, че е твоя работа.

— Кога заминаваш?

— Това също не те засяга.

— Копеле! — Тя хвърли тревожен поглед през рамо в посока на трапезарията. — Проблеми ли ще ми създаваш?

— Само ако си ги търсиш. — Той се усмихна доволно от двойното подканяне да си гледа работата.

— Предупреждавам те. — Тя размаха облечен в бяла ръкавица юмрук под носа му.

Той го сграбчи и я накара да се закове на място. Хватката му беше здрава и непоклатима, но не и болезнена. Шоз притисна ръката й към гърдите си и се взря в нея. Тя отвърна на погледа му и за момент почувства ударите на сърцето му с малката си длан.

— Да сключим примирие, Люси — каза с нисък глас той.

Тя отскубна ръка с неясен вик, погледна го с огромно недоверие и изчезна.

 

 

— Добре ли си, Люси? — запита Миранда.

Бяха седнали в по-малката от двете дневни на къщата, която беше и по-уютна с пъстрия мотив „дърво на живота“ върху тапетите, плюшените мебели, тапицирани в златно и горско зелено, и дебелите килими на пода. Чакаха пристигането на Дерек, преди да се преместят в трапезарията за вечеря.

Люси беше станала много мълчалива, откакто бяха напуснали Парадайз същия следобед. Направи опит да се усмихне и го придружи за по-убедително с кимване.

— Да, бабо, само съм малко изморена.

— Надявам се, че не си болна.

Люси не отговори, твърде дълбоко потънала в собствените си мисли. Защо този несретник беше все още в града? Какво целеше? Колкото по-скоро си заминеше, толкова по-добре за нея във всяко отношение. Искаше отчаяно да забрави случилото се, но ако той останеше, винаги съществуваше възможност някой да научи истината.

Тя трябваше да предотврати това на всяка цена. Съществуваха две истини и две лъжи. На баба си и дядо си беше казала убедителна лъжа — как Шоз ги бил срещнал в деня на пристигането им в Парадайз. Не им беше дала възможност да заподозрат, че всъщност бяха прекарали цели два дена и две нощи с него. Само Джоана знаеше истината.

Тя знаеше и двете истини. Не само че бяха прекарали две нощи с Шоз, но и че Люси се бе компрометирала с него.

Шоз също знаеше две истини.

Люси се доверяваше безрезервно на приятелката си. На него тя изобщо не вярваше.

Дерек беше изгубил много време да я хока заради глупостта й, след което беше изпратил няколко мъже да търсят колата и евентуално някакъв оцелял багаж Люси чувстваше, че минава метър и беше много благодарна. Ако и двете истини излезеха наяве, нямаше да се отърве така лесно, а щеше да бъде обругана и напълно озлочестена. Във всеки случай беше сигурна, че Шоз ще свърши с куршум в стомаха, изпратен от дядо й.

Не че я интересуваше, ако го застреляха, въпреки че й се струваше прекалено. Тя реши да поеме нещата в свои ръце.

На следната утрин уговори Били да я закара до града на пазар без Миранда. Наистина беше необичайно за Люси да ходи до Парадайз без баба си, но нея сутрин потеглиха без знанието й. Искаше й се да елиминира и Джоана, но имаше нужда от нея. По-добре приятелката й да е посветена в това, което прави, отколкото Били, който щеше да иска да я придружава навсякъде, ако беше сама.

Оставиха момчето до градската пивница, след като го убедиха, че би се отегчил да ги съпровожда при пазаруването. Походката на Люси беше енергична, когато се отправи към хотела, следвана от Джоана.

— Какво става, Люси? — поиска да узнае тя. — Отиваш да се срещнеш с него, нали?

— Не е това, което си мислиш — отвърна Люси и само забави невидимо крачка, въпреки че беше втрещена.

— Използваш ме като прикритие, за да се срещаш с него — твърдо каза Джоана.

— Това не е любовна среща.

— Не ти вярвам.

— Довери ми се — каза Люси и постави ръка върху рамото на приятелката си. — Моля те, Джоана, нуждая се от доверието ти.

Най-накрая Джоана кимна утвърдително и двете влязоха във фоайето на хотел „Парадайз“.

— Къде ли може да бъде по това време? — запита нервно Люси.

— Едва девет е — каза Джоана. — Сигурно си е все още в стаята.

Тя обхвана помещението с поглед.

— Не мога да се кача там горе.

Джоана не каза нищо, докато Люси се терзаеше. Изведнъж тя възбудено сграбчи приятелката си за ръката.

— Отвлечи вниманието на служителя. Помоли го за… за карта. Питай го къде е връх Пит, дали става за пикник, как се стига дотам. Аз ще изтичам горе само за минута.

— Откъде знаеш в коя стая е?

— Вчера питаше за пощата си — усмихна се Люси, — и мъжът на рецепцията погледна в кутия 525. Това е апартаментът, в който дядо настанява най-добрите си приятели — намира се на най-горния етаж. А сега върви!

Люси наблюдаваше как Джоана се приближи към чиновника, след което отстъпи към неотдавна поставения асансьор. Скоро те поведоха разговор, но мъжът беше с лице към нея. Люси вдигна очи към тавана. Такава глупачка ли беше Джоана? Трябваше да го накара де се обърне! Най-накрая, когато мъжът влезе в офиса, Люси натисна бутона за повикване, вратите се отвориха, тя хвърли още един поглед към рецепцията, където Джоана стоеше сама, и се хвърли в асансьора. Вратите се затвориха със завръщането на чиновника, и тя сметна, че не я бе видял. Сърцето й биеше лудо в гърдите. Апартаментът на губернатора. Беше наречен така още от времето, когато губернаторът беше отседнал в него за първи път преди тридесет години. Люси се изненада, че Шоз имаше пари, за да си позволи такова настаняване. После си помисли злобно, че ги нямаше и щеше да напусне града без да плати сметката. Почука на вратата.

Той й отвори моментално. Беше надянал само прилепналите и избелели джинси, докато коланът и копчелъкът му бяха незакопчани. Гърдите му бяха влажни и голи. Очите му се разшириха.

Преди да успее да проговори и дори да я покани, Люси се шмугна покрай него в стаята.

— Затвори вратата — извика тя, — преди някой да ни е видял.

Той се подчини усмихнато.