Бренда Джойс
Огньовете на рая (38)

37

Ню Йорк Сити, декември 1897 година

Утре се омъжваше. Люси не знаеше дали да плаче или да се смее. Седна пред тоалетната масичка и погледна тъжно отражението си в огледалото. Нямаше вид на щастлива булка. Приличаше по-скоро на вдовица.

Внезапно тя стана и се заразхожда из стаята, която беше нейна, откакто се помнеше. Преобладаващата част на огромното помещение бе отредена на леглото с балдахин, а останалата се заемаше от едно плюшено канапе и няколко кресла. Доминиращите цветове бяха кремаво и бяло. Четирите двойни прозорци от далечната страна гледаха към Сентръл Парк. Люси отвори единия. В студения зимен ден паркът беше постлан с дебел сняг, който блестеше на слънцето. Леденият въздух сякаш я освежи и ободри. Поне прогони част от обхваналата я апатия.

Днес беше нейният двайсет и първи рожден ден. Би трябвало да е щастлива, като се имаше предвид късметът й. Щеше да се жени за една от най-ухажваните перспективни партии в Ню Йорк, за което трябваше да благодари изцяло на баща си.

Проблемът бе, че образът на другия се възправи отново неканен пред нея — мрачен и насмешлив.

Люси се опита да го прогони ужасена. Той не владееше вече толкова често мислите й; в действителност се случваше да не се сети за него през целия ден, след което обаче споменът й напомняше, че изобщо не го е забравила.

Най-вероятно и нямаше да успее никога.

Болката отдавна си беше отишла, отстъпвайки място на гняв.

Родителите й се оказаха прави. Той не беше за нея. Скитник и негодник. Единственият човек, за когото го беше грижа, беше неговата продажна персона. Тя знаеше, че без него й е по-добре. Ако се интересуваше от нея, никога не би подписал онези документи.

Шокът от случката се оказа огромен.

Тя едва си спомняше пътуването към Браунсвил, защото тогава се намираше в състояние на истерия, причинена от мисълта за умиращия Шоз. Той беше загубил толкова много кръв. В града я бяха настанили набързо в една хотелска стая с леля й Сторм. Люси умоляваше леля си да я пусне, за да открие Шоз. Сторм я бе раздрусала грубо.

— Какво става, Люси? Кажи какво има.

Люси не се беше замислила изобщо за последствията от разкриването на истината.

— Не искам той да умре! — хлипаше тя. — Пусни ме, моля те, при него!

— Не разбирам — отвърна й Сторм, но бледността й говореше точно за обратното.

— Обичам го! Той ми е мъж!

Сторм я прегърна и залюля, докато Люси се заливаше в сълзи. Успокои я, че той няма да умре и й обеща да донесе вести за състоянието му, но й каза, че не може да я пусне при него при никакви обстоятелства. Сторм я остави, след като Люси обеща да чака завръщането й. Ала още в следващия миг, когато се оказа сама, излетя навън, за да открие Шоз.

Сега вече знаеше част от истината. Леля й бе отишла при баща й с новините за техния брак. Истината възпламени намерението му да ги държи разделени до окончателния развод. Както винаги, Рейд Браг успя да осъществи плановете си.

Люси прималя от облекчение, когато откри, че раната му е превързана. Макар и блед, беше ясно, че е жив и се възстановява. Тя се страхуваше толкова много Шоз да не умре!

Ненадейното гневно нахлуване на баща й я лиши от възможността да поговори с него и да го утеши. Рейд я извлече от затвора и я върна в хотелската стая.

— Как смееш! — разбесня се Люси. — Ще се върна обратно. Имам пълното право…

— Нямаш никакви права! — извика баща й с вдигната ръка.

Люси се сви до стената, защото никога не бе го виждала да вилнее така. Рейд беше на границата на насилието. Тя не предприе нищо, защото разбра, че той се бори да възвърне самообладанието си, а освен това трудно сдържаният порив бе предизвикан от нея.

Рейд се успокои. В малката стая не се чуваше нищо освен запъхтяното им дишане.

— Татко!

Той покри лицето си с ръце.

— За малко да те ударя!

Люси се приближи до него и докосна широкия му гръб.

— Няма нищо. Разбирам, че се страхуваш за мен, защото ме обичаш.

Рейд се извърна към нея и я прегърна. Люси притвори очи и също се притисна към него. Това бе бащата, когото обичаше — нейно божество от времето, когато беше малко момиченце. Единственият човек, способен да оправя и най-забърканите каши.

Но този път илюзиите й бяха грубо погазени. Той не съедини в едно парчетата от раздробения й свят. Напротив, стъпка го още по-жестоко.

Рейд поиска тя да не се среща никога повече с Шоз. Когато настоя за развод, Люси отказа. Поиска среща с Шоз, но баща й забрани. Под повърхността на техните битки съществуваха подмолно напрежение и объркани чувства, затова не след дълго те бяха въвлечени в застрашително и огласено с крясъци противоборство. Нито леля й Сторм, нито нейната баба успяха да ги помирят. Всички заеха страната на баща й и се опитваха да я убедят, че трябва да се разведе с Шоз и да започне живота си отново. Люси престана да им натяква, че го обича. Очевидно никой не я слушаше, нито пък го беше грижа.

Същата вечер дядо й донесе документите. Независимо от изживяната травма, Люси беше изчерпана и дремеше. Когато на вратата се похлопа, тя се стресна. Той и донесе какао, но тя виждаше единствено листовете хартия в ръката му.

— Събудих ли те?

— Не.

— Донесох ти горещ шоколад — усмихна се той.

Тя не успя да му се отплати с усмивка. По-скоро й се плачеше. Дерек приседна в краката й и й подаде порцелановата чаша.

— Как е той?

— Спи — намръщи се дядо й. — Няма треска, твърд и силен както винаги.

— Моля те да ми помогнеш, дядо — подхвана тя, след като си отдъхна поне що се касаеше до здравето на Шоз. — Не позволявай да го пратят в затвора.

— Той няма да ходи в затвора, Люси — каза Дерек, неспособен да излъже.

— Какво се е случило? — зяпна от изненада тя.

За един кратък миг си помисли, че дядо й е успял някак си да спаси любимия мъж.

— Правителството го изпраща в Куба, Люси.

— Куба!

— Нали знаеш, че подкрепяме бунтовниците, а Шоз ги снабдява от дълго време с пушки.

Люси се изви встрани. Сега вече й стана ясно с какво се занимава Шоз. Когато вдигна глава, лицето й грееше в усмивка.

— Следователно на практика е герой?

— Люси — подхвана тежко дядо й, — той не е герой. Той е избягал углавен престъпник и контрабандист на крадено армейско оръжие. Не е човек за теб, както й да го погледнеш.

— В Парадайз го харесваше — каза тя с помрачено настроение.

— Да, и все още го харесвам като мъж, но не е за моята внучка.

— Вече няма значение — отбеляза тя с притворени очи. — Изглежда всички забравят, че съм му жена, дядо, и нищо не може да го промени. Какво ще стане след Куба?

Дерек се поколеба.

— Не ми е работа аз да ти го кажа, но се боя, че грешиш, Люси.

Той се пресегна и я потупа по ръката. Люси го изгледа втренчено.

— Шоз вече подписа бракоразводните документи. Не беше нужно да го уговаряме дълго.

— Не ти вярвам.

В действителност мислите й се разминаваха с думите.

— Сега е твой ред — рече кротко дядо й.

Люси погледна към листовете в ръката му с насълзени очи. Това не й попречи да забележи подписа на Шоз.

— Вие сте го придумали.

В себе си тя бе започнала бавно да умира.

— Не, скъпа. Не сме го насилвали, нито сме му се отплащали по някакъв начин, въпреки че баща ти беше готов и на двете.

Люси остана поразена. Не беше възможно нещата да са взели такъв обрат. Тя не искаше да повярва на очите си. Най-лошото бе, че дълбоко накъде у нея се зароди съмнение дали той изобщо я обича. Тя с болка трябваше да признае, че не разбра защо Шоз се бе оженил за нея. Женитбата се оказа импулсивен акт. Никога не би трябвало да се залъгва и да се уповава в любовта му. Очевидно съюзът им не значеше нищо за него.

— Съжалявам, Люси — каза Дерек. — Оставям ти документите тук. Подпиши ги, когато сметнеш, че си готова. Утре се връщаме в Парадайз.

Прииска й се да бъде на ранчото още на мига. Изпита голяма нужда да види майка си.

— Ти си млада, умна и силна, да не говорим за красотата ти — бе казал дядо й. — За нула време всичко ще бъде само спомен. Времето ще се погрижи за това. Повярвай ми, че скоро ще се появи друг човек в живота ти.

Люси не му отвърна.

— А и не би трябвало да те притеснява вероятността да се разрази скандал. Ще се погрижим нищо да не излезе наяве. Никой никога няма да научи, можеш да ми се довериш.

 

 

Дядо й не се оказа прав по въпроса за скандала. Прибраха се в Ню Йорк през първата седмица на август — Люси, родителите й, братята й и Джоана. Съвпадението беше много необичайно.

Тексаските вестници не споменаваха и дума за нейното отвличане, но Тексас беше подвластна на Дерек Браг територия. Парадайз се грижеше сам за репутацията си. Случката там беше табу въпреки всички известни подробности и Люси продължаваше да се ползва от предишното всеобщо уважение и любов.

В деня на завръщането им в Ню Йорк обаче тлъстите заглавия във вестниците огласиха нашироко новините, които Тексас така успешно запази в тайна. „Наследница се завръща в обществото след отвличане“, „Наследница от империята Браг оцелява след отвличане“ бяха само част от заглавията, а първенството държеше сензационният жълт вестник на Хърст „Ню Йорк Джърнъл“, подхванал атаката с редакционната статия „Наследница от фамилията Браг прекарва месец с похитител в Мексико“.

Люси все още бе твърде замаяна и безчувствена от постъпката на Шоз, но родителите й бяха разтърсени и разгневени. Тя беше изпратена начаса в Нюпорт за последните няколко седмици от лятото. Ако се наложеше, биха я пратили и в Хонконг.

Тя не напускаше фамилното имение. Имаше дни, в които не излизаше дори от стаята си. Спеше през по-голямата част от времето, загубила всякакъв апетит. Родителите й я караха настоятелно да излиза с приятели и да приема посетители в къщи, но Люси не им обръщаше внимание. Дори отпрати Леон Клакстън, без да се види с него, въпреки неговото съобщение, че напуска скоро Съединените щати и иска да говори с нея. Просто нищо не я интересуваше.

И тогава един ден към края на лятото мъглата се вдигна и отчаянието изчезна. Люси изведнъж се почувства ядосана.

Беше сигурна, че Шоз не се терзае заради нея. Намираше се някъде в Куба, но доколкото го познаваше, той беше от оправните и сигурно отдавна я беше забравил. Тогава защо трябваше да скърби по него? Тя беше Люси Браг, а той — господин никой. За него тя беше върхът, но за нея Шоз се оказа най-лошото, което можеше да й се случи. Не отричаше, че го беше обичала и навярно все още беше малко влюбена в него, но щеше да се върне към живота с отмъстителност, за да покаже на всички, че не дава пукната пара за проклетото копеле.

Преди да се устреми към приятелите си, Люси трябваше да се види с Леон. Технически той все още й беше кавалер. От нейна страна се получи много грубо, че не го прие преди. Сега дори съжаляваше, че не му отдели повече внимание в Парадайз. Беше безсмислено обаче да се задълбочава върху това. Тя му изпрати кратко съобщение и на следващия ден той дойде да я види.

Люси реши да го приеме в музикалния салон, който беше светъл и приветлив, особено през слънчевите следобеди. Беше нервна, защото Леон беше първият външен човек, когото приемаше след завръщането си от Тексас. Каква ли щеше да бъде реакцията му след скандала?

— Радвам се да те видя, Леон — каза тя, когато влезе в стаята с несигурна усмивка.

Той се изправи при появата й. Изглеждаше ослепително в бял панталон и морскосиньо ленено сако. Погледът му я обгърна цяла.

— Миналата седмица не останах с такова впечатление.

Люси се почувства неловко под изучаващия му поглед.

— Не бях добре тогава. Надявам се да ме разбереш.

— Да, мисля, че разбирам.

В тона му се долови хаплива нотка. Нямаше нищо общо с вманиачения обожател от миналата пролет. Люси седна до него и се съсредоточи в наливането на лимонадата.

— В бележката си съобщаваш, че заминаваш. Накъде пак?

Леон не изпускаше нито едно нейно движение.

— Баща ми и Рузвелт ме окуражиха да се завърна във Външно министерство. Назначен съм в Сан Хуан, закъдето заминавам утре.

— Сан Хуан?

— Пуерто Рико — обясни кратко той.

Разговорът не вървеше. Той изглеждаше хладен, дори леко ядосан.

— Притеснява ли те нещо?

— Какво би могло да ме притеснява, Люси? Това, че жената, за която възнамерявах да се оженя, беше отвлечена от някакъв пройдоха и държана затворена в продължение на седмици?

Името на Шоз също фигурираше във вестниците, така че Леон знаеше всичко, но Люси не беше очаквала толкова нахална атака.

— Грешката не беше моя. Повярвай ми, ако можех да променя нещата от това лято, щях да го сторя.

— Нима? — запита саркастично той, гледайки я проницателно. — Наистина ли би го направила?

— Не разбирам какво искаш да кажеш! — скочи на крака Люси.

— Искам да кажа, че всъщност не става дума за отвличане — отговори Леон и също се изправи, — а вероятно за твоето доброволно бягство с Купър.

Думите му накараха Люси да онемее.

— Видях ви двамата в нощта на партито — изкрещя Леон. — Бяхте се вкопчили един в друг и се целувахте. Тогава ти беше готова да му отдадеш всичко, нали, Люси?

— Дошъл си да ме обвиняваш, да ме нападаш?

— Видях как го желаеше оная нощ — сграбчи я той. — Толкова ли го искаше, че да хукнеш заедно с него? Или той наистина те отвлече? Чука ли се с него, Люси? През всичките тия нощи, през които бяхте сами там, горе, в планината… Насили ли те?

— Пусни ме! — разтърсена и бясна, тя рязко се откопчи от ръката му. — Той ме похити и аз бях негов затворник. Аз съм жертва; а не престъпник, че да бъда обвинявана по този начин.

— Когато те срещнах за първи път, си помислих, че най-после съм открил съвършената съпруга. Моята безукорна жена. Явно съм грешал.

Преди Люси да успее да отговори, той вече я държеше в ръцете си и я притискаше към здравото си тяло.

— Харесва ли ти, Люси? — позаинтересува се Леон.

Тя застина потресена и ужасена от материалния израз на неговата възбуда.

— По-добре ме пусни, Леон, моля те!

За известно време той остана безмълвен, със светнали очи и притиснато към нея пулсиращо тяло. После се откъсна и, без да продума повече, гневно напусна стаята.

Люси рухна върху канапето. Отне й известно време, докато се съвземе от случилото се. Не беше глупава и разбираше, че яростта на Леон е продиктувана от ревност и горчиво разочарование. Навярно я бе обичал искрено, преди да стане всичко. Люси дори почувства нещо като съжаление към него, особено след като се бе съгласила с най-ужасните му обвинения. За поведението му обаче не можеше да има извинение. Като джентълмен той не трябваше да постъпва така.

На следващата утрин Люси привика Джоана, чиито родители също имаха вила в Нюпорт. Двете приятелки се прегърнаха, след като Джоана я приветства с усмивка.

— Разкажи ми всичко — каза Джоана, когато двете се настаниха удобно в един малък салон на чай и лимонови сладки.

— Няма нищо за разказване — отвърна Люси с най-делничен тон.

Мисълта за ужасните оскърбления на Леон не я оставяше на мира.

— Стига, Люси, ти беше с него почти два месеца! Можеш да ми кажеш, нали съм ти най-добрата приятелка. И без това вече знам за вас двамата.

Люси се почувства особено неловко, когато си спомни как Джоана беше станала свидетелка на възможно най-интимната прегръдка между нея и Шоз.

— Джоана, сигурна съм, че никога няма да кажеш нещо непристойно.

— Разбира се, че няма.

Безпокойството на Люси се усили. Тя успя да парира натрапчивите въпроси на приятелката си, без обаче да притъпи нейния жив интерес. Преди да си тръгне, Джоана я покани на турнир по крикет, който нейната майка организираше по-късно същата седмица. Люси обеща да присъства. Беше нетърпелива да се потопи наново в обществото и да ликвидира породеното от скандала неприятно усещане колкото се може по-скоро.

Люси отиде на събирането в един прекрасен слънчев августовски ден. Беше подбрала много внимателно тоалета, дантелена бяла рокля, която намираше за романтичен отглас на някогашната си невинност. Люси възнамеряваше да се появи по-красива и безгрижна от всякога, след като беше наясно, че скандалът около отвличането й все още е новината на деня. Щеше да им покаже, че станалото сякаш не я засяга.

Родителите на Джоана се отнесоха с нея както винаги, като че ли беше скъп член на семейството. Докато разговаряше неангажирано с тях, Люси огледа внимателно изпод широката периферия на сламената си шапка сбраното върху поляната множество. Откри, че докато се опитваше да изучи дискретно всеки поотделно, всички присъстващи следяха по същия начин нея. Беше леко разтърсена от разкритието. След като остави родителите на Джоана, тя се отправи към нея и групата от общи приятелки в другия край на моравата. Те не наблюдаваха играта, а се взираха единствено в нея.

Един от играчите я спря. Беше млад червенокос мъж, когото Люси познаваше много отдавна.

— Радвам се да те видя, Люси! Хубаво е, че си пак сред нас — каза той с широка усмивка.

Не можеше да се сбърка учтивостта на тона му, но в усмивката и погледа имаше нещо, което не й хареса, нещо, което можеше вече безпогрешно да различи — жив мъжки интерес към нейната личност.

— Благодаря, Брайън — каза тя по-хладно, отколкото й се искаше.

Преди да успее да го остави, той я задържа, хващайки нейната облечена в ръкавица ръка.

— Денят е чудесен за крикет. Искаш ли да поиграеш?

Фактът, че я задържа, и начинът, по който се предлагаше, я подразниха. Люси отговори кратко, че не е решила, рязко се освободи от хватката му и забърза към приятелките си.

— Толкова се радвам, че си по-добре — изгука Жанин Тейлър-Смит и я прегърна.

— Умирахме от безпокойство кога ще те пуснат, трябва да ни разкажеш всичко — намеси се и Елизабет Синклер. — Джоана ни каза, че той бил много опасен и толкова хубав.

— Кой? — смаяно запита Люси.

— Как кой? — избухнаха дружно в смях Елизабет и Жанин. Джоана също започна да им приглася, кикотейки се.

— Ами онзи мъж, който те похити, Шоз Купър.

Люси стрелна Джоана със смутен и тревожен поглед. Нали я помоли да не казва нищо!

— Наистина си го бива — отговори вместо нея Джоана.

— Направи ли го? — запита лукаво Жанин.

— Какво да направя? — едва успя да изрече Люси.

— Ти знаеш — зашепна Жанин. — Целуна ли те? Опипа ли те? Обла…

— Моля да ме извините — каза рязко Люси и се извърна кръгом. Докато се отдалечаваше, тя ги чу как отново избухнаха в неистов смях. Сърцето й щеше да се пръсне. Трябваше да бъде подготвена, но всъщност се оказа по-лошо от очакваното.

Тя влезе в къщата, за да използва тоалетната и да се освежи. Вътре беше тихо и прохладно, но когато приближи стаята за дами, отвътре се чуха женски гласове. Люси се спря, защото все още не искаше да се вижда с никой. Застанала в средата на коридора, тя изведнъж осъзна, че двете жени вътре обсъждаха нея.

— Само Люси Браг би имала безочието да се прави, като че ли не е станало нищо.

— Възможно е и да е така.

Люси не позна нито един от гласовете, които бяха допълнително приглушени от притворената врата.

— Какви ги говориш? Чух от най-сигурно място, че с нея е свършено.

Вратата се отвори. И двете дами останаха зашеметени, когато се оказаха на излизане лице в лице с нея. Люси си наложи да ги погледне право в очите. Вдигнала високо глава, тя им се усмихна, сякаш изобщо не беше чула отвратителните думи.

— Здравейте, госпожо Кърн, здравейте госпожо Ливингстън. — Прекрасен ден за крикет, нали?

Преди още двете сплетници да се осъзнаят, Люси се шмугна между тях в дамското помещение и заключи вратата. Останала сама, тя пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Когато възвърна хладнокръвието си обаче, изпадна в ярост.

Коя беше Маргарет Кърн, че да хвърля камъни в нейната градина? Беше имала връзка със съпруга на Роуз Абът, без да е вдовица! Колкото до приятелките й… Люси потрепери от гняв. Беше ясно, че краткото й абдикиране от престола на първа грация ги забавляваше. Без да знаят защо, те се надяваха на най-лошото, защото тя беше по-хубава и по-богата от тях, а нейното семейство — по-могъщо от техните. Казано накратко, ревнуваха! Люси затръшна вратата след себе си и се понесе към хола. Нека да хранят очаквания за нейния провал! Нека да й се присмиват зад гърба! Нищожества! Жанин трудно би могла да се нарече хубава, а на това отгоре беше сгодена за един тлъст кретен заради синята му кръв, поради липса на собствена такава, баща й бе прост месар, преди да стане собственик на една от най-големите вериги за опаковане на месо на Изток. Колкото до Елизабет, тя можеше да проследи родословието си назад във времето чак до парахода „Мейфлауър“, но на практика семейството й беше разорено и всички знаеха, че тя трябва да се ожени за пари, и то много.

Люси забави крачка, когато стигна до Джоана. Знаеше, че приятелката й се води по течението и в компания е на едно мнение с всички. Не вярваше да храни същите чувства, както другите й две мними приятелки. И все пак, ако държеше на Люси, би трябвало поне да се опита да я подкрепи.

Тя се сля отново с гостите, твърдо решена да се забавлява и да не обръща внимание на евентуалните клюки зад гърба й. Отне й продължително време, докато разпръсне новите си обожатели. Нито един от младите мъже не знаеше, че Леон Клакстън не й е повече кавалер, но въпреки това те се рояха около нея с повишен интерес. Беше обградена от ухажори целия следобед. Те си съперничеха за вниманието й най-вече, както смяташе Люси, заради определен вид услуги, които да получат от нея зад хлопнатата врата на някоя стая. Тя откри, че се оправя много лесно с мъжете — кокетничеше с тях до една точно определена граница, която инстинктът й подсказваше, преди да им даде да разберат, че всичко е само флирт и нищо повече. Удоволствието й се подхранваше от неприкритата ревност и трудно сдържаното възмущение на нейните „дружки“. Докато стана време да си ходи, Люси беше поставила Жанин, Елизабет и още неколцина на отреденото им място в периферията, но с цената на пълно изтощение.

Лятото не искаше да си ходи. Люси не изпускаше светско събитие, непоколебима в решението си да докаже, че не е „свършена“, ала скандалът не отмираше. Колкото и да й беше трудно, тя не желаеше да се връща в Радклиф, където мълвата щеше да я последва и където щеше да й се наложи да изтърпи отново същия присмех, този път от страна на нейните състуденти. Родителите й се съгласиха да си вземе отпускно, докато нещата се уталожеха.

Люси забави връщането си в Ню Йорк, въпреки че всички напуснаха Нюпорт след последния уикенд на август. Тишината и спокойствието бяха добре дошли, а уединението й осигуряваше достатъчно време да се отдаде на мислите и спомените. Шоз Купър все още владееше съзнанието й. Независимо от гнева, при мисълта за него тя не успяваше да се отърси от присъствието му. В края на септември получи писмо от баща си, в което той я молеше да се върне в Ню Йорк. Учуди я нетърпението му да я види у дома. Скоро откри и причината. Не беше прекрачила още входния портал на къщата на Пето Авеню, когато Рейд я връхлетя сияещ.

— Скъпа — каза той и я прегърна. — Толкова се радвам, че се върна, защото съм уредил женитбата ти!

Люси застина на едно място, неспособна да реагира.

— Струва ми се, че ще останеш изключително доволна.