Бренда Джойс
Огньовете на рая (37)

36

Околностите на Хавана. Декември 1897 година

Товарният паровоз се измъкна от северния край на хаванския залив, преди да се отправи на изток към пролива на Флорида. Небето беше лазурносиньо, а водите на Карибско море бяха прозрачни и почти тюркоазени. Корабът прекоси залива с равномерно пухтене, оставяйки след себе си черен облак дим. Зад него Куба ставаше с всеки изминал миг все по-малка. Нейните тропически палми сякаш махаха за сбогом над белите като перли плажове, а зелените и назъбени планини се възправяха над гъсти и непроходими джунгли и правеха картината да изглежда мирна, живописна и идилична. Единственият пътник на борда остана невъзмутим от гледката, застанал отпуснато до парапета на палубата. Беше свикнал да гледа винаги напред и никога да не се обръща след себе си.

Разкрачил крака, Шоз се бе слял с ритмичното полюшване на кораба, сякаш беше роден на него. От твърде дълго време беше в Карибието, за да се вълнува от красотата на природата, но все пак не достатъчно, че да бъде безразличен и към страданието, което оставяше зад себе си. Той вдигна лице към жаркото слънце и позволи на светлината да го огрее целия. Приятното усещане не можа да изтрие образите, които навярно винаги щеше да свързва с Хавана. Болестите и глада, смъртта, отчаянието, мършавите деца, търсещи храна до камари от трупове, и техните майки, жално просещи нещо, без значение какво. Те не знаеха, че Шоз много отдавна се бе разделил и с последния си долар.

Когато се съгласи да закара оръжие на бунтовниците в Куба, той не подозираше, че ще открие такава трагедия, нито очакваше да се ангажира толкова с нея. Никой не можеше да прекара дълго време в Куба и да остане неутрален в разразилия се конфликт и породеното от него горчиво страдание. Ала Шоз щеше да отиде там, дори и да знаеше предварително какво го очаква, защото не му бяха оставили избор.

Споменът за няколкото дни след неговия арест в Матаморос извика друго едно видение в съзнанието му. То го посещаваше твърде често и беше толкова устойчиво, че даже ужасите на революцията на можеха да го изличат.

Образът притежаваше червеникава коса и големи сини очи, и Шоз все още го мразеше. Нямаше значение, че тя трябваше да се покори пред своите хора. Не го интересуваше и огромния натиск, който навярно бяха упражнили над нея. Ако наистина го обичаше и бракът им не беше само прищявка на разглезена богаташка, тя никога не би подписала бракоразводните документи.

Той нямаше никога да й прости, нито да забрави.

Пристигна в Хавана преди четири месеца. Съгласи се да закара според уговорката пушките направо в Куба. Бунтовниците не го питаха за наемническите му мотиви, нито взеха под внимание твърдението, че американските власти са по петите му и му се налага временна промяна на местожителството. Партизаните си имаха отскоро проблеми с испанската блокада, затова с готовност прехвърлиха главоболията по доставката върху плещите на Шоз.

Едновременно с него беше пристигнал от Испания и генерал Валериано Уейлър, чиято цел беше да смаже въстанието. Бунтовниците искаха независимост, докато Уейлър възнамеряваше да възстанови върху острова прежното твърдо управление на испанците, като за целта използваше безмилостно всички предоставени му средства. Въстаниците имаха основателни причина да са нервни и изтощени. Те бяха настояли Шоз да достави пушките в едно от техните убежища, при което му дадоха четирима доверени свои хора да му помагат. Шоз достави пратката в една плантация на няколко мили от Хавана, защото мястото се използваше като база на въстаниците. Там те бяха връхлетени от испанците и Шоз се намери във вихъра на кръвопролитна схватка. Бунтовниците успяха да устоят своята позиция, след което се изтеглиха в планината, последвани от Шоз. Бягството с тях се оказа въпрос на оцеляване.

След като истинската цел на идването му в Куба беше да шпионира, Шоз остана с бунтовническата армия, веднъж установил се дълбоко в сърцето на провинция Хавана. Скоро се превърна в безспорен водач. Повечето от въстаниците бяха селски стопани, които имаха съдбоносна нужда от опитен ръководител. Войната се състоеше от продължителни партизански маневри и саботажни акции, при което двете страни се сблъскваха колкото може по-често и разрушително. Нито един от противниците не проявяваше милост. Жертвите сред цивилното население бяха ужасяващи и не им се отдаваше значение. Шоз се опитваше да предотврати всички действия, които засягаха невинното население, и съсредоточаваше подчинената му група бунтовници в колкото се може по-ефикасни и разрушителни атаки главно срещу снабдителните линии на испанците и самите корумпирани местни власти.

Шоз обръгна; беше устоял на ада от последните месеци и беше видял най-лошото, което човешкото въображение може да предложи. Независимо от всичко стомахът му се свиваше на топка от спомените. Той беше изцяло наясно, че Макинли преговаряше с Испания за прекратяване на военните действия, за независимостта на Куба и за репарации. Знаеше също така, че президентът никога няма да се споразумее с испанците, защото ситуацията на острова ескалираше застрашително. В момента в Куба се намираха повече от двеста хиляди испански войници, което означаваше, че неотдавнашните гаранции, които Испания даде по време на преговорите, са чиста лъжа. Обеща да даде автономия, но след сформирането на толкова мощна армия беше очевидно, че готви решаваща и последна атака срещу бунтовниците, с която да ги смаже веднъж завинаги. Шоз беше извикан във Вашингтон, за да докладва лично и разполагаше с необходимите цифри, които да потвърдят сведенията му.

Параходът пореше водите на пролива. Шоз се взираше в синьозелените води пред него. След няколко часа щеше да съзре Флорида Кийс. Нещо вътре в него се преобърна.

Мислите му го отведоха вместо към Вашингтон към Ню Йорк, отстоящ само на кратко пътуване с влак от столицата.

Той се усмихна, но изражението му си остана неотстъпчиво и цинично. Големият жокер в живота се наричаше стечение на обстоятелствата. Това беше дива и необуздана карта, за която никой не знаеше кога ще бъде раздадена. В този момент тя се озова в ръцете му.

Най-интересното в случая бе, че го привикаха във Вашингтон точно сега, след четиримесечен престой в Куба, прекъснат единствено от краткотрайно отскачане до Долината на смъртта. Беше дяволско съвпадение, че ще пристигне навреме, за да осъществи друго пътуване, този път на север, за да отпразнува рождения ден на Люси Браг и нейната повторна женитба.

 

 

Шоз и Люси нямаха никакъв шанс, след като армията на Брагови ги обгради. Една дузина агенти се нахвърлиха върху него, сложиха му белезници и го натовариха на един кон. Едва успя да не загуби съзнание по време на жестокото и безкрайно пътуване през границата и последвалия галон до Браунсвил, най-близкия американски град. Осъзнаваше, че само гневът и гордостта му го държаха изправен на седлото. Не видя Люси. Тя яздеше далеч назад, покровителствено обиколена от семейството си.

Хвърлиха го моментално в затвора, където за него се грижеше градският доктор. Въпреки че беше отслабнал от загубата на много кръв, докторът го увери, че куршумът само беше разкъсал месото на врата му, което се оказа чист късмет. Ако не изпитваше такава силна болка, Шоз сигурно би се разсмял на изразите на добрия доктор.

Скоро вниманието му беше отвлечено от други неща — появата на високия, слаб мъж със студени сини очи. Мъжът не беше обикновен пинкертоновец. Всичко у него говореше за правителствен служител, което не се понрави на Шоз. Той усети, че нещата отиват на зле.

— Ще трябва да си поговорим малко — каза мъжът, облегнат удобно на железните пръти на килията. — Мисля, че това, което имам ти кажа, ще те заинтересува.

— Не смятам, че ми предстои да ходя някъде.

Мъжът се усмихна.

— Напротив, струва ми се, че ще ходиш. Казвам се Лойд.

Шоз се размърда, за да облекчи мъките, но без особен успех, защото бе отказал да вземе предписаните му церове, при което болката във врата се усилваше. Преди обаче Лойд да успее да подхване речта си, вратата на затвора се разтвори широко и съпругата на Шоз влетя вътре.

Шоз се изправи, забравил всяко физическо страдание.

Тя изглеждаше ужасно. Беше потънала в прах и мръсотия, косата й беше сплъстена и чорлава, а носът и очите — зачервени от плач.

— Добре ли си, Шоз? — Тя се затича към него и се хвана за решетките на килията му.

— Добре съм — отговори той, забравил за присъствието на външен човек. — Люси…

Изражението й се изкриви от мъка. Тя го очакваше да продължи, цялата пребледняла и разтреперана, ала верните думи му убягваха. Поради незнайна причина на Шоз му се прииска да я увери, че всичко ще бъде наред, че те ще бъдат отново заедно, но не можа да каже нищо. Тяхната вселена беше брутално отъпкана. Той току-що бе загубил свободата си, същото като да е мъртъв. Не можеше да изрече думи на утеха, щом за него нямаше никаква надежда. Никаква надежда за тях.

Тя протегна ръка през решетките.

— Не се тревожи, любими…

Люси не успя да довърши, защото вратата зад нея се храсна с трясък и баща й нахлу вътре с вид на човек, склонен на убийство. Следваше го сестра му Сторм.

— Люси!

Тя не се обърна. Погледът, който отправи на Шоз, беше премрежен от сълзи и пълен с отчаяни и неизказани обещания. В този момент Рейд я сграбчи изотзад и я откъсна от килията.

— Искам да стоиш на страна от този човек!

— Пусни ме! Не можеш да ме спреш да говоря с него. В края на краищата надявам се леля Сторм да ти е казала, че той е мой…

Баща й я плесна през устата, изхвърляйки я навън. Леля й се втурна след тях. Вратата се затръшна зад гърба им и оттогава той не я видя повече.

Потърсил опора в металните пръти на килията, Шоз се бореше сърцето му да не се пръсне. По слепоочията му се стичаше пот. Тогава се намеси Лойд.

— Защо се ожени за нея?

Шоз се върна на нара, без да го удостои с поглед. Нямаше намерение да му отговори.

— Тя е красиво момиче — подхвана Лойд. — Страст, не ми се вярва. Искам да те предупредя, Купър, че дори жена ти да не може да свидетелства срещу теб, имаме начин да те тикнем зад решетките за следващите сто години и без нейните показания.

Шоз се засмя тихо. Точно тази отправна юридическа позиция никога не му беше минавала през главата.

— Не се опитвай да ме убеждаваш — каза дрезгаво той. — Вече съм опитвал вкуса на американското правосъдие, така че ти вярвам.

— Много добре, защото това облекчава моята задача — каза Лойд и зае освободеното от Люси място. — Имам предложение за теб, Шоз. Обзалагам се, че ще те заинтересува.

— Интересува ме единствено свободата.

— Още по-добре. Слушай тогава, ще продължиш да въртиш контрабандата с пушки с кубинците, защото само ти го можеш успешно и то сам. А когато станеш, така да се каже, гъст с тях, ще започнеш да шпионираш. Ще докладваш всичко на мен — всеки детайл от войната, всяка маневра на бунтовниците, всяко придвижване на испанците.

— Какво ще получа насреща?

— Свободата, естествено.

Надеждата отново припламна.

 

 

Шоз едва можеше да повярва на късмета си. Всичко, което се искаше от него, беше да продължи да се занимава с подхванатия бизнес. Единствената разлика бе, че трябваше да кара сам оръжията до Куба, да влезе във връзка с въстаниците и да се ангажира по-тясно с техните проблеми. В замяна на всичко щеше да получи президентско помилване заради всичките си престъпления.

Досието му щеше да бъде изчистено. Всъщност, щеше да престане да съществува.

Имаше една-две особености. Времето, през което щеше да работи, не беше ограничено. Трябваше да шпионира в полза на правителството на Съединените щати, докато беше необходимо. Без намесата на Америка кубинската война за независимост щеше да се проточи безкрай. Освен това критериите за президентското помилване не бяха точно изяснени — да шпионира, и то добре. Не му бяха оставили избор. Той се почувства така, сякаш излизаше на бял свят от преизподнята. Нямаше да се връща обратно в затвора, за което даде обет пред себе си още много отдавна. Не по-маловажно беше и това, че щеше да се отърси от миналото си, и след като приключеше с поръчението, щеше да започне на чисто.

Дали Люси щеше да го чака?

Така бе редно, след като му е съпруга.

Той изгаряше от желание да се срещне с нея, защото вече можеше да й предложи бъдеще. Изведнъж болката се замени от вълнение, а светлината разкъса непрогледния мрак.

Само няколко часа след „разговора“ с Лойд душевният му мир беше подкопан. Беше се унесъл в дрямка въпреки упоритата болка във врата, когато чу вратата на затвора да се отваря. В следващия миг се разнесе гневният глас на Рейд Браг.

— Ставай!

Шоз отвори едното си око.

— Ако си мислиш, че това ще те отърве, сметките ти са без кръчмаря. Не знам как, по дяволите, си се оженил за дъщеря ми, кучи сине, но ще си платиш за това. Ще си плащаш всеки ден до края на шибания си живот.

— Не съм я карал насила.

— Прелъстил си я!

Шоз се разсмя. Реши да не осветлява Браг за това, че дъщеря му го бе прелъстила, а не той нея.

— Няма да ти е смешно, когато те оковат отново в каторгата.

— Няма да има никаква каторга — спокойно му отвърна Шоз.

— Така ли мислиш? — ухили му се предизвикателно Браг. — Смяташ, че ще ти се размине отвличането на дъщеря ми и нейния позор?

Браг не знаеше за сделката с правителството. Предупредителните сигнали моментално поставиха Шоз нащрек. Бащата на Люси беше много влиятелен, а с цялата фамилия зад гърба си ставаше неудържим. Ами ако решаха да се опрат на официалната власт?

— Не съм употребявал дъщеря ви, Браг.

— Копеле такова! Когато се сетя как си я докосвал, ми иде да те убия!

— Никой никого няма да убива — намеси се Лойд, който влезе в ареста заедно с Дерек.

Рейд изкара руло с документи от вътрешния джоб на сакото си.

— Искам или той да излезе, или да вляза аз — каза той. — Имам нещо, което трябва да подпише.

— Не би трябвало да си тук, сине — каза Дерек. Видът му беше мрачен. — Трябва да поговорим, Рейд.

— Имам нещо, което той трябва да подпише — повтори упорито Рейд. — И няма да си тръгна оттук, ако не го направи.

Шоз искаше да узнае каква позиция щеше да заеме патриархът на клана Дерек Браг. Чувстваше, че семейството ще се обедини около неговата гледна точка. Затова впери поглед в него.

— Казаха ли ти? Лойд каза ли ти за сделката?

— Да, каза ми — отговори Дерек.

— Каква сделка? — намеси се Рейд и отмести поглед от Шоз към баща си. — Какви, по дяволите, ги дрънка тоя?

Никой не му отговори. Тогава Рейд се обърна към Лойд.

— По-добре да не е това, за което си мисля.

— Шоз няма да бъде съден за отвличането на дъщеря ти, Рейд. Ще бъде изпратен за изпълнение на важна мисия от правителството на Съединените щати.

За частица от секундата Рейд застина в недоумение.

— Ах, ти, въшливо и продажно копеле!

Когато Дерек сложи ръка на рамото му, за да го успокои, той я отблъсна гневно.

— Използвай главата си, за да помислиш — каза Лойд. — Америка има да защитава свои интереси в Куба. Шоз е във връзка с бунтовниците. Кой по-добре от него ще шпионира за нас и ще брани интереса ни? Твоя интерес! Нима забрави Маравиля и останалите инвестиции на семейството? Кой…

— Не вярвам в тия работи!

— За нещастие, синко, тези работи не зависят от нас — каза Дерек и хвана този път по-здраво ръката на сина си.

— Ти си на негова страна.

— Не съм на негова страна. Просто не ни се дава право на избор, Рейд, а освен това размислих сериозно по въпроса. Люси е добре. Ще уредим работата около женитбата, така че никой никога да не разбере. Няма да позволя да избухне скандал около евентуален процес във връзка с отвличането на внучката ми. Никога. Ако правителството желае да го изпрати в Куба, това няма да промени начина, по който ще се погрижим репутацията на Люси да не пострада.

Рейд не каза нищо.

— Ще разрешиш ли работата да стигне до съдебната зала, Рейд? Помисли добре, сине!

Рейд Браг извика в безпомощна ярост, след което се обърна към Лойд.

— През цялото време си знаел, нали? Лъгал си, като си използвал мен, семейството и нашите ресурси, за да пипнеш наготово един шпионин.

— Съжалявам, че така се получи — отвърна, без да трепне Лойд.

Шоз си отдъхна. Брагови нямаше да тръгнат срещу правителството, като използват властта си, за да осуетят сделката на живота му. Щеше да замине за Куба.

— Може да си мислиш, че си се измъкнал, но се заблуждаваш — извърна се рязко към него Рейд. — Ще си платиш за всичко и аз лично ще се погрижа това да стане. Ще останеш толкова дълго в Куба, че да забравиш какво представлява Америка. Куба ще ти бъде затворът, кучи сине. Само почакай, за да се убедиш, че не говоря напразно.

— След лайната на Ню Йорк Куба ще ми се стори като рай, мистър Браг.

— Така ли смяташ? — ухили се злобно Рейд. — Току-що се връщам оттам. Някога може и да е било рай, но сега си е жива трагедия.

— Достатъчно! — намеси се Дерек. — Това няма да ни докара до никъде. В тебе ли са документите?

Рейд кимна утвърдително и разгъна свитъка.

— Не ми пука дали ще се наложи да го направиш под дулото на револвера ми, но ще подпишеш.

Лойд отключи вратата на арестантската клетка, за да могат Дерек и Рейд да влязат вътре. Шоз се поизправи. Дерек извади писалка от жилетката си, докато Рейд остави документите с хладна усмивка върху нара.

— Подпиши, където има кръстче!

— Какво е това? — запита Шоз.

— По-добре подпиши — предупреди Дерек.

— Обещах им, че ще подпишеш, Купър — каза Лойд. — В противен случай сделката между нас пропада.

— Това са документи за развод — изсъска през зъби Рейд. — Подписвай, или ще пратя по дяволите проклетата ви сделка.

Шоз се смрази. Дори сърцето му спря да бие.

— Няма да подпиша — каза той.

Дори на беше помислил за последиците — затвор. Познаваше се достатъчно добре, за да знае, че говори, каквото мисли.

Рейд Браг сякаш полудя и се впусна към него с очевидното намерение да го убие. Беше озаптен с труд от Лойд и Дерек, които го увериха, че Шоз ще склони.

Шоз само се усмихна подигравателно.

По-късно Лойд се върна, за да го убеди, че свободата му е по-важна от брака, и че ако не подпише, отива в затвора до края на дните си. Шоз знаеше, че Лойд е прав и му се налага да подпише, но не докосна писалката. Дерек Браг мрачно повтори думите на федералния агент, даже изтъкна допълнителни аргументи, ала напразно. Шоз беше взел твърдо решение.

Много късно същата нощ Лойд влезе в затвора с документите. Неспособен да заспи, Шоз прехвърляше в ума си без успех всякакви начини да се измъкне от това невъзможно положение. Нищо не му дойде наум, затова при вида на Лойд се изпоти.

— Мисля, че се изразих ясно — каза той, без да снема очи от агента. — Няма да подпиша!

Лойд отключи вратата на килията, сякаш не го беше чул.

— Аз пък мисля, че ще промениш намеренията си, Купър.

— Да се обзаложим, че няма — усмихна се Шоз.

Лойд разви рулото с документите и му го тикна под носа.

— Тя не те иска, Купър.

Шоз премига, докато печатните букви върху хартията не се събраха на фокус. Подписът на дъното на страницата, близо до мястото, където той трябваше да подпише, стана напълно ясен. Грозната и черна истина излезе наяве.

— Тя не се нуждаеше от дълго уговаряне. В крайна сметка, нали всичко е било на майтап.

Люси Браг. Деликатният й подпис затанцува върху страницата, докато контурите му се размиха. Шокиран от видяното, Шоз пребледня като платно. Горчивата действителност го връхлетя с пълна сила.

Люси бе подписала.

Тя не те желае повече, отекнаха болезнено в ушите му думите на Лойд. Сърцето му заби лудо, а кръвта във вените му кипна. Беше анулирала нейната част от брачния договор.

Проклета да бъде! Проклета!

— Ще ти ги оставя — каза Лойд и подхвърли документите върху нара заедно с една писалка. — Не виждам причина да не подпишеш и ти.

Шоз не се помръдна. Когато го стори, беше за да изпише името си със замах.