Бренда Джойс
Огньовете на рая (8)

7

Никога не беше виждала по-желана гледка — град Парадайз.

— След минута пристигаме — промърмори Шоз.

Бяха възседнали мулетата, Шоз начело, а двете момичета след него една до друга върху гърба на второто животно. Теренът се беше променил, изпепелената равнина беше отстъпила място на скалисти хълмове, зеленото преобладаваше пред кафявия цвят, дърветата бяха по-големи и кичести. Подминаха първите белосани къщи в покрайнините на града. Повечето от тях бяха заградени с огради от боядисани в бяло колове, по които розовите храсти стигаха чак до пощенските кутии във весели цветове. Отпред пътят завиваше в широката и прашна главна улица на града, уместно наречена Авеню Браг.

Люси, която се беше научила да язди още на четири година в Сентръл Парк, седеше начело, а Джоана се бе вкопчила в нея изотзад. Люси измъкна една мръсна кърпичка, въздъхна ужасено от окаяния й вид, след което използва крайчеца, за да попие потта от лицето си. Какво не би дала за някой крем или пудра! Опита се да оправи косата си с голи ръце, осъзнавайки, че всичко е далечен отглас от представата й за величаво появяване в коприна кадифе и нова лъскава лимузина. Случаят беше един от малкото в живота й, когато тя се молеше никой да не я види.

Вървяха по Авеню Браг, подминавайки магазини с ниски фасади и провесени пред тях закачливи фирмени табели: „Закусвалня на Джо“, „Закуска за 1 долар“, „Перачница «Докато чакаш» на Хирш“, „Бръснарница «Безплатно подстригване»“, „Стаи за 2.50 долара на нощ, със закуска“. Оборът за гледане на коне срещу заплащане на огромния русоляв швед Олаф беше малко по-нагоре.

— Ще слезем пред обора — каза с равен глас Люси. Погледът й не беше особено дружелюбен.

— Можеш да задържиш мулето, и било що било — усмихна се той.

— Не ти искам магарето — изгледа го с презрение тя. — Ще наемем екипаж.

Тя дръпна юздите и с това го пропъди от съзнанието и живота си.

Джоана първа се спусна на земята, последвана от Люси. Той ги наблюдаваше известно време. Люси изтръска полите си и отправи лъчезарна усмивка към приятелката си.

— Почти сме си у дома — каза тя.

В този момент откъм плевнята се дочуха гласове. Скоро се появиха и техните притежатели — огромен блондин и слаб, жилав каубой. Лицето на Люси светна.

— Олаф! Били!

Мъжете се спряха и се загледаха критично в нея. Люси се хвърли сияеща към тях.

— Как сте? Радвам се да ви видя!

Познаваше Олаф от дете, а Били беше винаги запленен от нея.

— Госпожице Люси? Това вие ли сте? — Долната челюст на Олаф увисна.

Тя се спря. Били също беше зинал от удивление.

— Разбира се, че съм аз — извика тя, пооправяйки полите си. — Не ме ли познахте?

— Познах ви — отвърна Били бързо и се впусна да поеме подадената му ръка. — Какво се е случило?

— Наред ли сте, госпожице Люси?

— Да, даа — извика театрално тя и се подпря на Били. — Какъв ужас! Автомобилът ни се строши и ни се наложи да ходим пеш. Оставихме багажа в колата и се залутахме в пущинака без храна. Просто не знам как се добрахме дотук, наистина не знам.

Шоз изсумтя насмешливо. И двамата мъже се извърнаха към него и добичетата. Той я поздрави за довиждане.

— Беше ми драго да се запознаем.

С тези думи той се обърна и с пришпорване приведе своето муле в лек тръс.

— Кой е този? — запита Били.

— Срещнахме го този следобед — излъга Люси. Когато доближиха града, тя беше отделила достатъчно време, за да съчини приказките си.

— За щастие, той имаше едно магаре в повече, и когато го помолихме да ни вземе, рицарски се съгласи.

— Трябва да сте изморена — каза Били, обхванал я покровителствено с ръка. — Но как се озовахте съвсем сами? — Той беше забелязал Джоана едва сега.

— Госпожа Сеймур се разболя в деня на тръгването — каза Люси.

— Хайде, каруцата ми е отзад, ще ви откарам право в ранчото.

— Остави — прекъсна го Люси. — Ще наемем най-хубавия кабриолет на Олаф, а ти ще си вземеш каруцата някой друг път.

Били не протестира. Час по-късно те следваха лъкатушния път, водещ към ранчото на баба й и дядо й. Къщата беше кацнала върху един хълм, малко над всички останали белосани хамбари, заградени конюшни и сервизни помещения. Местоположението й бе стратегическо. Наскоро отбити от майките си породисти жребчета се надпреварваха с тях, докато трополяха по пътя. От двете му страни растяха диви цветя, големи клонести дъбове охраняваха къщата, а пурпурни и жълти петунии в саксии посрещаха гостите на входната порта. Къщата беше двуетажна, ширнала се във всички посоки, прясно варосана като останалите постройки в ранчото, със зелени щори, многобройни тухлени комини и веранда, която я ограждаше от три страни. Под най-големия дъб в двора имаше люлка за влюбени. Нейният дядо я бе поставил за Миранда, когато е била бременна с второто им дете Сторм, лелята на Люси.

Люси позволи на Били да й помогне да слезе, потискайки с усилие желанието си да скочи направо от кабриолета. Стъпила веднъж долу, тя не успя да се сдържи повече, втурна се по стъпалата на портика и отвори стремително масивната входна врата.

— Бабо! Дядо! Тук съм!

Баба й се появи с невярващ поглед. Тъмната й коса, изпъстрена със сребърни нишки, беше сплетена на плитка и увита около главата.

В Люси се възхити за кой ли път на елегантната й външност, останала непокътната въпреки кухненската престилка и брашното по ръцете. Деликатните черти на лицето й все още бяха хубави и намекваха за това, колко красива трябва да е била.

— О, боже! Люси, това ти ли си?!

Те се прегърнаха. Люси беше доста по-висока от дребната си баба, и въпреки че тя бе тази, която се нуждаеше от подкрепа след премеждията през последните два дни, в действителност стана точно обратното. Миранда отстъпи назад.

— Къде се загуби, дете? С дядо ти си бяхме изгубили ума!

— Дълго е за разказване, бабо — каза Люси малко натъжено.

— Гласа на Люси ли чувам? — извика дядо й и нахлу в антрето.

Както обикновено, той превръщаше посрещането във величествен ритуал, като изпълваше пространството по-скоро с присъствието си, отколкото физически. Люси се загуби в мечешката му прегръдка. Дойде й твърде много и тя се разрева в ръцете му.

— Какво стана? — поиска да научи той, докато я държеше на една ръка разстояние, за да може да я гледа в очите. Погледът му беше остър като на ястреб.

— Не избухвай — простена тя. — Едно щуро хрумване, това е всичко. Да купим кола и да пристигнем в Парадайз с нея. Но лимузината се строши и трябваше да ходим пеш, докато не се появи този мъж с магаретата. Беше ужасно, дядо.

— Искам да знам защо госпожа Сеймур е все още в Ню Йорк и защо, по дяволите, ви нямаше във влака вчера сутринта? — изкрещя Дерек. Беше полудял от ужасния страх, който беше предизвикало изчезването й.

Люси плачеше без задръжки, защото нервите й бяха напълно съсипани. Дядо й не можеше да бъде заблуден така лесно както татко й Рейд. Това я накара да се разридае още по-силно от самосъжаление. Щеше да се наложи да се изправи лице в лице срещу него и проницателните му въпроси рано или късно, и ако научеше истината…

Миранда го изгледа сърдито и притегли Люси в прегръдките си.

— Няма нищо, скъпа, топла баня и топла храна е всичко, от което се нуждаеш. Джоана, влизай, влизай, и ни извини за обноските.

Джоана, която дотогава висеше пред отворената врата, се възползва от поканата.

— Здравейте, госпожо Браг. Господин Браг!

— Наричай ме Дерек, Били — избоботи той, — ела с мен, имам да ти кажа една приказка.

— Да, господине — едва не изкозирува Били и последва мъжа с лъвска външност и поведение в неговия кабинет, чиято врага се затръшна със сила след тях.

Миранда заведе момичетата горе и ги нагласи в съседни стаи.

— Ще накарам Били да ти донесе нещата — каза тя и чевръсто оправи белите дантелени чаршафи на леглото. Стаята беше известна с розовите и бели тапети на тънки линии, тапицираните с релефна виненочервена дамаска мебели, изящно изработените английски столове и маси, тухлена камина, покрит с борова дървесина под и дебел многоцветен ориенталски килим, в който преобладаваше червеното. Леглото беше цялото в дантели и финтифлюшки. Миранда тупна възглавниците, отиде в просторната баня, покрита също с борово дърво, и започна да пълни ваната.

Люси си помисли за чантите с багаж и всичките си най-хубави дрехи, повечето от които накупени специално за тази ваканция. Несъмнено вече бяха окрадени.

— Нямаме никакъв багаж — каза тя и изтри очите си. — Трябваше да оставим всичко в колата.

Не искаше да си спомня за приключението им и за Шоз, но за нещастие не успя.

— Следователно ще трябва да си накупите нов гардероб — каза бодро Миранда.

Люси почти се съвзе. Обикновено обожаваше да пазарува. Но усмивката й този път бе уморена.

— Съжалявам за сълзите и за кашата, която забъркахме.

— Знам — каза Миранда и я потупа по рамото. — Най-напред банята, после храна и почивка, и чак тогава ще поговорим.

Люси изчисли, че разполага само с няколко часа, за да направи разказа си правдоподобен. Тя се усмихна на баба си, обърна се и се погледна в огледалото.

— Мили боже!

— Люси! — смъмри я Миранда, която беше ревностна католичка, и не обичаше името божие да се споменава напразно. — Бързо в банята!

Когато видя отражението си в огледалото, й се прииска да умре. Никога не беше изглеждала така, през целия си живот. Единствената й мисъл беше как е било възможно някой да я пожелае. Приличаше на мърлява перачка, с посивели от прахоляка и осеяни с лекета дрехи. Косата й беше даже още по-мръсна, сплъстено мише гнездо, смешно и нелепо, коронясало главата й. Най-лошото бе, че красивото й лице лъщеше от пот и беше изцапано с мръсотия. Не беше красавица, а истинска повлекана.

Тя изстена отново и се свлече в един плюшен стол. Не беше справедливо. Не беше честно, че след всичките изпитания, през които й бе съдено да премине, трябваше да изтърпи това последно унижение. Скитникът я видя в такъв вид и тя трябваше да е благодарна, че не засегна въпроса с обичайната за него злоба. Слава богу, че нямаше да й се наложи да го види отново.