Бренда Джойс
Огньовете на рая (4)

3

Беше готова да заплаче.

Като правило той презираше жени, които циврят, но към нея изпита изненадваща жалост. Не предполагаше, че все още е способен на съчувствие; смяташе, че е изгубил тази способност завинаги още преди много време в затвора. Отношенията между девойките му бяха станали ясни — Люси беше звездата, а другата имаше само поддържаща роля.

Той се спря, за да им даде възможност да го настигнат. Устата на принцесата изразяваше магарешка упоритост, сякаш да му подскаже, че няма да отстъпи. Това криеше нова изненада, защото той беше готов да се обзаложи, че е глезла.

— Кога ще спрем? — запита Люси. — Джоана е изморена.

Тя подкрепяше по-дребното девойче, което не притежаваше нейната сила.

— А ти?

— Аз не съм. — Лицето й беше зачервено от напрежение.

— Прибери си ноктите, принцесо — каза той, — ще пренощуваме тук.

Той започна да събира сухи дърва за огъня, а през това време момичетата се отпуснаха на земята, изцедили и последната си капка сили. Мъжът видя как червенокосата събу скъпите велурени обувки от краката си без никакво чувство за свян. Той се поспря, за да се възхити от обутите в тънки чорапи фини глезени, които тя неволно му разкри. Дали не го правеше нарочно? Имаше вид на обиграна флиртаджийка, свикнала да печели вниманието на мъжете, когато си поиска. Ако си мислеше, че може да постъпи така и с него, я чакаше изненада. Освен ако беше решила да си играе с огъня. Някой трябваше да я предупреди, че не е бил с жена от две седмици, откогато напусна Кармен в Долината на смъртта.

— Люси! — изрече предупредително Джоана и дръпна приятелката си за ръкава.

Люси проследи погледа й и забеляза заинтригувания израз на лицето му. По гърба й полазиха тръпки и тя припряно спусна полата си надолу, за да скрие босите си крака.

— Сигурна ли си, че ще сме в безопасност тази нощ? — Напрежението в гласа на Джоана бе лесно доловимо.

Люси хвърли поглед към непознатия, който трупаше на камара дърва и храсталак. Когато той клекна и избелелите му джинси се изопнаха по бедрата, Люси усети как се задушава.

Джоана не беше посветена в нейните планове за бягство, защото нямаше начин Люси да й ги каже, без да рискува да бъде чута. Тя беше уверена, че приятелката й с готовност ще я последва, когато му дойде времето. Трябваше само да се подбере точния момент. Замисли се върху въпроса на спътницата си. Ако трябваше да останат на същото място, не можеше да отговори със сигурност дали бяха в безопасност. Беше изпълнена със съмнения, защото мъжът я караше да се чувства неловко. Още повече, че не беше податлив на чаровете й, а хищническият му поглед я караше да се чувства нащрек.

Беше се стъмнило. Въпросът бе как да се измъкнат. Мъжът стана и я обгърна с погледа на светлите си очи. Люси също се надигна, сякаш кукла на конци. Той я караше да се чувства разсъблечена, а това не й се нравеше.

— Можеш ли да готвиш?

Люси премига. Той повтори въпроса си.

— За тази работа си имаме прислуга.

Той взе торбите, окачени встрани на седлото и ги тикна в ръцете й.

— Сега обаче нямате.

Удивлението й бе неописуемо. Тя разтвори торбите и видя кафе, изсушен боб и няколко консерви месо.

— Какво трябва да правя с това?

— Ако искаш да ядеш, първо ще сготвиш. Когато се нахраним, можеш да измиеш тенджерата на потока зад ония дървета и да направиш кафе.

Люси запрати торбите на земята.

— Не съм ти слугиня — нацупено каза тя и му обърна гръб. — Ела да се освежим, Джоана.

Той кръстоса ръце на гърдите си и загледа как приятелките се отдалечават.

— Наоколо има вълци, планински лъвове и змии.

Думите му заковаха Люси на място, но само за секунда. Тя хвана Джоана за ръката и каза достатъчно високо, за да я чуе:

— Не му обръщай внимание. Само се опитва да ни сплаши.

Той разбута огъня. Ако разглезената принцеса не сготвеше, щеше да стои гладна. Нямаше да се огъва пред нея, защото не й беше слуга, както тя навярно си мислеше. Почувства отново издайническото напрежение в слабините. Винаги беше отбягвал да си има работа с жени като тази, затова възбудата му го подразни. Люси сигурно беше парче и половина, но на него не му пукаше. Все пак тялото й можеше да подлуди и светец, а след двуседмичното въздържание — той мразеше уличници — тя му лазеше по нервите.

Мъжът погледна небето. Пълната луна и множеството звезди правеха нощта да изглежда ярка и празнична. До залез слънце се бе движил в правилната посока, затова проверяваше местоположението си според Северната звезда. Възможно бе да се е отклонил няколко мили от курса, но срещата беше чак на следващата утрин. Дланта му механично се плъзна към колана на джинсите и докосна тлъстата пачка долари. Постъпи глупаво, че се върза с момичетата. Какво щеше да ги прави на следния ден? Сърцето му очевидно омекваше, а това вещаеше беда. Изведнъж дочу писък. Беше увил един нож към глезена на крака си. Оръжието лъсна в ръката му, преди още да се затича към потока. Гласът принадлежеше на приятелката и в него се долавяше изненада, страх и болка. Той се шмугна между дърветата и видя как Джоана се държи за крака, без да престава да се вайка. Люси беше коленичила загрижено до нея. Двете бяха прецапали потока и се намираха на другия бряг. Той изруга, докато газеше дълбоката до глезени вода. Не можеше да пропусне утрешната среща за нищо на света, защото залогът беше прекалено голям.

— Дай да видя — каза той, коленичи до Джоана и внимателно пое стъпалото й в ръцете си.

— Не е счупен, нали? — заинтересува се Люси.

Джоана продължаваше да скимти, клатейки се напред-назад от болка. Той събу обувката й. Тя изпищя и се разплака. Прииска му се момичето да притежаваше поне малко от куража на приятелката си. За щастие глезенът не беше счупен.

— Изкълчен е — констатира унило той.

Знаеше, че трябва да ги зареже и да си върви по работата, но можеше ли да го стори? Да ги остави сами сред тази пустош, населена единствено от койоти и змии? Особено сега, когато едната е ранена. Започваше да се разкисва.

— Трябва ни лед — обади се Люси.

— Съжалявам, принцесо, но кутията за лед се счупи, а икономът има почивен ден.

— Престани да ми се подиграваш — изправи се рязко тя.

— Сама си го просиш — каза кротко той и прехвърли вниманието си върху Джоана, която го наблюдаваше доверчиво с големите си хубави сини очи, най-привлекателното нещо в нея. Когато той й се усмихна окуражително, тя му отвърна със същото.

— Ще му сложа шина и веднага ще се почувстваш по-добре.

— Благодаря — каза тихо тя.

— Какво, по дяволите, сте правили тук — запита той и се извърна към Люси.

— Не знам за какво говориш. — Очите й бяха големи и невинни като на ангел.

— Защо сте изгазили потока?

Тя отвори уста, но оттам не се отрони никакъв звук. Само руменината по бузите й се сгъсти.

— Остани при нея — нареди той, без да дочака отговор.

След като той се отдалечи, Люси седна до Джоана и я хвана за ръката.

— Не се тревожи — каза тя, объркана и засрамена повече отвсякога.

Бяха се опитали да избягат, но се провалиха жестоко. Вече беше невъзможно да го сторят заедно, а Люси нямаше да зареже Джоана сама в компанията на това чудовище.

— Ръцете му бяха нежни — прошепна Джоана. — Не мисля, че би ни сторил нещо лошо — добави с известно колебание тя.

Люси я прониза с поглед, защото приятелката й никога не излагаше мнение освен ако не я запитаха.

— Сигурна съм, че си права — каза тя, за да уталожи страховете й. — Не се безпокой, никога няма да те изоставя.

Люси чевръсто се изправи, когато непознатият се върна с материалите за шината. Той я изгледа косо и зае мястото й. Тя остана с впечатлението, че е дочул разговора им и знае какво се бяха опитали да направят. Пулсът й се ускори, но мъжът не каза нищо, а заработи уверено и бързо, сякаш беше намествал изкълчено цял живот. Тя започна да се отпуска, докато го наблюдаваше. Щеше ли да бъде така добронамерен, ако имаше намерение да ги нарани? Навярно тя драматизираше положението повече от необходимото. Като се изключи грубиянщината, той не им беше сторил никакво зло.

Джоана изглеждаше глуха за болката. Начинът, по който гледаше смуглото лице на скитника, внезапно върна Люси в настоящето. В действителност не беше красавец, въпреки че профилът му би могъл да бъде творение на голям майстор. Тя призна с неудоволствие, че непознатият беше привлекателен по необикновен, груб и заплашителен начин.

— Така по-добре ли е? — запита той.

Джоана кимна и промълви обичайните думи на благодарност. Той я взе на ръце, без дори да иска съгласието й. Тя се вкопчи в него, докато я отнасяше обратно към лагерния огън. Ядът на Люси се усили, но тя не пожела да се запита за причината.

— По-добре ли си? — имитира го подигравателно тя, докато ги следваше.

Когато се върна, Джоана се беше разположила удобно върху постелката на непознатия, а той поддържаше огъня. Изгледа я през тънките процепи на свитите си очи. Тя не му остана длъжна и отвърна на погледа му с ръце на хълбоците. Мъжът бръкна в една от торбите и й подхвърли консерва, която Люси едва успя да хване. После изръси от другата торба тиган и отварачка.

— Започвай да готвиш — каза той.

— Защо пък аз? — наежи се Люси.

— Защото приятелката ти е ранена.

— Ами ти?

— Ти си жената.

Люси никога не беше отваряла консерва през живота си. Не мислеше да го прави и сега. Отношението му бе оскърбително. Тя му запрати консервата обратно.

— Отказвам да ти прислужвам — озъби се тя. — За твоя информация жените са равни на мъжете по всички линии. Така че можеш да си готвиш сам.

— Жените били равни на мъжете — разсмя се той.

Присмиваше й се, без Люси да може да разбере злонамерения намек.

— По всички линии. Но не очаквам човек от горските пущинаци като теб да е запознат с такива либерални възгледи.

— Аз съм истински либерал — отвърна той, без да престава да се смее. — Ако дойдеш тук, ще ти покажа колко съм либерален и ще можем да проверим на практика твоята теория за равенството.

— Шегувате се с нещо, което не разбирате.

Когато той стана, усмивката му бе изчезнала.

— Като си толкова равнопоставена, принцесо, защо не се просна ти в прахоляка да оправиш лъскавата купчина метал?

Люси се изчерви.

— Ти не вярваш в равенството, а в потеклото.

— Не е истина. Майка ми е видната суфражетка Грейс Бр…

Люси не се осмели да разкрие фамилията си в случай, че той се окажеше толкова неморален, колкото изглеждаше. Неспособна да продължи, тя се вторачи в него.

— По дяволите равенството. Започвай да готвиш, ако искаш да ядеш.

— Преяла съм.

— Може би понички с чер хайвер?

— Обядвахме до насита днес следобед в Сан Антонио — излъга тя.

— Много добре — каза той и отвори консервата.

Люси не можа да повярва, че се наложи толкова лесно. Разгорещена от спора, тя приседна до Джоана, която неусетно беше заспала. Стомахът й започна да къркори при вида на месото и сушения боб, но се надяваше той да не разбере. Гозбата не изглеждаше апетитно, но ухаеше чудесно. Истината бе, че двете с Джоана само бяха закусили нея сутрин. Люси съжали, че не можеше да върне лъжата назад, но нямаше да позволи за нищо на света той да разбере, че е гладна. Мъжът съсредоточено бъркаше в съда, без да поглежда към нея. Само веднъж вдигна глава и се заслуша в протяжния вой на самотен вълк. Люси реши да се държи непринудено, докато той се хранеше. Мъжът смъкна яденето от огъня и започна да яде направо от тигана. Тя остана слисана от обноските му, а когато осъзна, че той нямаше никакво намерение да я покани, неволно отрони дълбока въздишка. Непознатият се обърна рязко и я погледна въпросително. Тя се надигна разтреперана.

— Ще отида да се измия преди лягане — каза Люси и се отдалечи припряно.

Потокът беше съвсем малък, само една тънка кална струйка, скрита зад малка горичка от недорасли дървета. Тя гребна вода и я плисна на лицето си с мисълта какъв ужасен човек бе той. Във вените му нямаше нито капка благородническа кръв — да се храни пред нея, без да я покани! Люси откри съкрушена колко мръсна беше водата и се отпусна върху глинестия бряг. Нозете й пулсираха, умираше от глад, беше мръсна и усещаше как се разплаква.

След като подсмръкна веднъж-дваж, тя се почувства по-добре. Всичко ще мине, каза си, и внимателно изтри очи. Скоро щеше да си бъде при дядо Дерек, мислейки за преживяното като за лош сън. Споменът за авантюрата щеше да я кара винаги да избухва в смях.

Изведнъж чу шум.

Какво беше това грухтящо същество — животно или човек?