Бренда Джойс
Огньовете на рая (48)

47

— Шоз! — извика Люси.

Той все още се измъкваше от пристанището, уморен и примирен, с приведени рамене. Сърцето й се изпълни със съчувствие и гордост заради подвизите на любимия. Добра се до доковете скоро след експлозиите и завари кораба вече подпален. Не след дълго забеляза как Шоз измъква от морето един моряк в безсъзнание. Ала не можа да отиде при него — бе погълната от спасителната акция и започна да оказва първа помощ на пострадалите, докато накрая вече не осъзнаваше какво върши. Оставила зад себе си жестокото усилие, сега тя вдигаше края на разкъсаната си, окаляна рокля и с боси крака (счупи си токчето още в началото и захвърли обувките настрана) и бижута, разбъркани около шията, се препъваше след Шоз.

— Чакай! Моля те!

Той се спря като в някакъв транс, после се извърна бавно, Люси изтича към него — не можеше да устои на желанието да го прегърне. Нуждаеше се от неговата утеха след целия ужас, на който стана свидетел, и искаше да му дари своята.

— Добре ли си?

В първия момент той не реагира, втренчи се в нея, като че тя бе призрак, после я сграбчи в обятията си.

Притискаше я с удивителна жар — силно и сякаш безкрайно. Зарови лице до шията й. Ръцете му галеха гърба й и трепереха от някакво необяснимо, едва сдържано чувство. Устните и докоснаха голите му гърди — имаха вкус на море. Тя се отпусна и си пожела този миг да продължи вечно.

— Добре ли си? — попита тя отново, когато той разхлаби малко мечешката си прегръдка.

Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Господи, Люси, помислих си…

Тя се взря право напред.

— Какво си помисли?

Вместо отговор той пое лицето й в ръце — груби, топли и силни — и я целуна. Люси отново потъна в блаженството на мига.

Шоз я прегърна през кръста и я поведе към пристанището.

— Мислех, че си на кораба — рече той тъжно.

— Не ме ли видя при останалите доброволци? Аз те забелязах как спасяваш моряците.

— Не, не те видях.

Седнаха на купчина дебели греди — Шоз само по дънки, Люси — в скъсаната си вечерна рокля. Той все още я прегръщаше и тя се отпусна на рамото му уморена. Огледа се за Леон, но не го видя сред хаоса от пожарни коли и линейки, пожарникари и лекари, пострадали и доброволци. Стомахът й се преобърна.

— Едва не се качих на кораба.

— Знам.

— Но Леон се качи.

— И това знам.

— Знаеш!

— Видях го, след като го измъкнаха. Изгарянията бяха жестоки. Мъртъв е, Люси.

Тя въздъхна тежко. Само преди няколко часа Леон беше жив — и дяволски сърдит. Все още ли бе влюбен в нея тогава? Имаше ли значение вече? Беше застрелял Шоз в Парадайз и това бе ужасно, но тя не можеше да го мрази — точно тази съдба той не заслужаваше.

— Не мога да повярвам. Никой не заслужава да умре така.

Шоз отвърна тихо:

— Аз го предупредих. И то днес, но той глупашки си помисли, че искам да го компрометирам и да предизвикам скандал. Не зачете предупреждението ми професионално заради личното си отношение към мен.

— Значи си знаел!

— Ако той бе предал предупреждението на „Мейн“, тази трагедия можеше и да не се случи.

— И Леон да е все още жив — промълви Люси, потресена от грешката, която бе извършил покойникът, и от причините за нея.

После се взря в носа и изгорелите платна на „Мейн“ — единственото останало на повърхността. Шоз я попита защо не е била на кораба, а ръката му масажираше рамото й нежно, сякаш искаше да облекчи ужаса от изминалите часове. Тя му каза за счупеното колело.

Последва дълбока тишина — двамата стояха неподвижни и се поддържаха един друг. Покрай тях минаваха коли, които отнасяха един след друг ранените в болниците. Спасителите продължаваха мисията си. Двама войници профучаха на коне.

Двойката гледаше хаоса наоколо с някакъв бегъл интерес. Люси усещаше колко дълбоко свързани бяха те сега — повече от всякога и по много по-различен начин. За пръв път бяха повече от любовници — между тях зрееше едно свещено приятелство.

Най-накрая Шоз стана на крака.

— Ще намеря нещо да те закарам вкъщи.

Тя кимна и не можа да сдържи усмивката си — усмивка на благодарност и блаженство. Заради смъртното изтощение, но и заради нещо друго — връзката между тях се бе променила внезапно и необратимо към по-добро.

 

 

Люси стана рано въпреки преживяванията от предната нощ. Яркото тропическо слънце нахлуваше през отворените врати на терасата. Не спа добре въпреки умората — в сънищата й възкръсваха отново и отново спомените за кървищата и труповете. Появи се даже Леон — зле обгорен, но жив — който я обвиняваше, задето го бе напуснала заради Шоз.

Събуди се и първата й мисъл бе, че „Мейн“ бе взривен, умрели бяха стотици хора, сред тях и Леон, а Шоз бе с нея през цялото време.

Отведе я у дома, както обеща. Люси не помнеше добре пътуването, но пред очите й изплува ясно уплашената Венида, която Шоз успокои, преди да отведе любимата си до спалнята й. Нататък следваше мрак — значи все пак бе поспала.

Отвори очи и видя Шоз на креслото отсреща — седеше гол до кръста и отпиваше ароматно кафе. Гледката я накара да се вкамени, а той остави чашата. За пръв път бе останал с нея през цялата нощ, а дори не бяха спали заедно. Обхвана я някакво неопределено въодушевление и тя вдигна очи, изпълнени с надежда.

— Добро утро — поздрави Шоз с непроницаемо изражение.

Тя се усмихна с усилие. Осъзна, че е съвсем гола под чаршафите — очевидно той я бе съблякъл. Щастието й се смеси с безумно, опияняващо желание.

— Значи си останал.

— Исках да се уверя, че си добре.

Тя се изправи, като държеше чаршафа пред гърдите си.

— Какъв ад бе снощи, а?

— Да — отвърна той кратко.

Люси започна да се чуди как да накара Шоз да се приближи — и да скочи в леглото с нея. Желаеше го; нещо повече, след последната нощ имаше нужда от него.

В стаята се възцари напрегната тишина. Нарушаваха я само птиците отвън с веселите си песни. Шоз стана. Погледът на жената срещу него бе прикован към мускулестото му тяло, голите гърди, тънката талия, стегнатите дънки. Господи, колко се нуждаеше от него — само той можеше да прогони ужасните спомени, смущаващи сънищата й, па макар и само за малко.

— Трябва да вървя — рече той и тръгна към нея.

Тя стисна чаршафа.

— Не искам да си тръгваш.

— Знам. — Той седна до нея и взе ръцете й в своите. — И аз не искам.

— Тогава недей.

Той я притегли към себе си и чаршафът падна. Очите му се плъзнаха от устните към гърдите й и се изпълниха с тъмно желание.

— Осъзнаваш ли какво казваш?

— Да.

— Не мисля. — Той я прегърна здраво, но някак отдалеч. — Този път — предупреди той — сме само ти и аз — няма Леон, няма Зигзби, само ти и аз.

Сърцето й подскочи от вълнение и щастие.

— Разбирам.

— Този път няма връщане назад.

Тя изохка и се притисна към него.

— Ти ми принадлежиш, Люси, а аз не деля с никого това, което ми принадлежи.

— Да — прошепна тя.

Лицето му се изопна, като че ли той се бореше да преодолее собствените си емоции. Стана рязко и заключи вратата. Приближи се към нея с дълги, широки крачки и разкопча своите „Левис“. Дънките се свлякоха надолу. Люси затаи дъх. Погледът му срещна нейния — горещ и страстен. Той дръпна чаршафа от тялото й.

— Този път между нас няма да има нищо — и никой.

— О, господи — простена Люси, преди той да легне върху нея.

Облада я като за последен път — или може би като за първи. Тя сподели с пълно сърце трескавото му нетърпение, възбудата и въодушевлението му. Устните им се сляха, горещи и търсещи, ръцете им бяха едно. Шоз обикновено не говореше в леглото, но този път й прошепна дрезгаво колко е красива, колко я желае и колко се бе страхувал да не я загуби. Беше като в сън. И когато той проникна дълбоко в нея, Люси заплака в екстаз. После пак плака и й се стори, че лицето му под нейното е също влажно.

 

 

Накрая се скараха.

Малко след блажените мигове той й заяви, че тя трябва да напусне Куба и да се върне у дома.

— Куба не е място за сама жена — рече той меко, докато галеше извивката на бедрото й. — Този следобед тръгва един товарен кораб. Ще се опитам да те кача.

— Не.

Погледът му потъмня.

— Защо не?

— Казах ти още отначало, че няма да си тръгна.

— Знаеш не по-зле от мен какво означава трагедията снощи! Куба никога не е била безопасна — а сега ще стане още по-лошо. Не можеш да останеш тук сама.

— Не съм сама.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Значи, че имам теб.

Той се изсмя презрително.

— Не мога да ти бъда бавачка! Даже не трябва да стоя в Хавана! Нещата ще се отприщят, Люси, а аз няма да бъда тук, за да ти спасявам кожата, когато се наложи.

— Няма да напусна Хавана, Шоз.

Той стана от леглото и започна да се облича. Люси го гледаше — той бе мълчалив и ужасно тъжен след близостта, на която се бяха насладили. Спря до вратата.

— Бъди готова да тръгнеш следобед, Люси.

— Няма — извика тя, уплашена от неумолимото изражение на лицето му. Той й хвърли мрачен поглед. Със сълзи на очи тя метна една книга към вратата — беше библия. — Върви по дяволите.

Нямаше да напусне Куба, не и когато той беше тук, а войната чукаше на вратата. Никога. Но щяха ли нещата между тях винаги да бъдат същите? Люси се замисли с печал. В първия момент буйна страст, а в следващия — буен гняв. Дали близостта им не бе само илюзия? В глупачка ли се превръщаше?

Люси реши да прекара деня, все едно Шоз не я бе предупредил, че трябва да напусне страната следобед. Отиде в консулството, решена да изгради своя версия за нещата. Там цареше пълен хаос, както и очакваше, но тя дръзко си проби път до Джанис.

— Не ти е мястото тук — рече секретарката ужасена.

— Бях там снощи. Трябва да знам какво става.

— Досега — обобщи Джанис мрачно — жертвите са двеста петдесет и седем. Люси, трябва да се измъкнеш от Куба. Погледни това.

Тя посочи дебелото заглавие на първа страница на вестниците по бюрото й. Вестта бе пристигнала по телеграфи от Щатите и на първия ред се четеше:

ОБЩЕСТВЕНОСТТА ОБВИНЯВА ИСПАНИЯ. ИСКАНИЯ ЗА ВОЙНА.

— Въпрос е само на време — допълни Джанис.

Люси си тръгна разтревожена. Американската намеса би помогнала на отчаяните бунтовници да спечелят независимостта си, а и тя самата бе вече погълната от каузата им. Преди днешния ден, преди заплахата на Шоз, се бе надявала на този ход. Ала никога не бе размисляла какво ще означава всъщност война между Испания и Съединените щати. И внезапно се уплаши.

Докато се върна вкъщи, образите на две враждебни войски една срещу друга по улиците на Хавана, на пейзажа, обвит от облаци дим, на стрелбите, на умиращите войници, бягащите граждани, разрушените сгради и горящата столица, се бяха настанили трайно в съзнанието й.

Не грешеше ли, като настояваше да остане в Куба точно сега? Просто не можеше да остави Шоз, не и ако наближаваше война.

Когато се върна, тя изтича в кухнята и намери там Венида — обикновено извор на спокойствие и разум. Негърката разопаковаше десетина кутии.

— Какво правиш? — попита Люси.

— Обиколих цяла Хавана сутринта. Едно е сигурно, когат’ започнат да се бият, няма да умрем от глад.

Сърцето на младата господарка прескочи. Венида складираше трайни хранителни запаси.

— Значи мислиш, че ще има война?

— Страх ме е, госпойце Люси, страх ме е.

 

 

Когато Шоз не се появи следобеда, Люси започна да диша по-леко — помисли си, че се е отказал, че няма да я изгони от Куба. През нощта в ума й се въртеше само войната — страхуваше се какво ще се случи, не само заради себе си, но и заради Шоз, представяше си битките, кръвопролитията и как той избягва дълбоко в джунглата от испанските войски. Беше почти полунощ, когато любимият й влезе в стаята — Люси подскочи от радост.

— Какво ще стане?

— Война. Въпрос е само на време. Предполагам, че американските войски ще дойдат след месец-два.

— Толкова дълго?

— Ще има дебати в Конгреса, после мобилизация, снабдяване, координация, придвижване — толкова дълго. — Погледът му бе мрачен.

— Какво става? Какво се е случило?

— Не можах да те кача на онзи товарен кораб, но уредих нещо друго. Обличай се!

— Сега!

— Връщаш се в Щатите — тази нощ.

Тя се изправи.

— Не.

— Тръгваш, Люси.

— Само ако и ти дойдеш с мен.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш — извика тя, сърцето й биеше бясно, дланите й бяха влажни. — Шоз, не мога да тръгна без теб!

Изражението му се изопна.

— Няма да ти позволя да останеш.

Люси се страхуваше отчаяно. Взря се в него, обхваната от паника, и осъзна, че този път ще загуби и той ще постъпи, както бе намислил.

— Защо не мога да остана? Защо ти не тръгнеш? Направи достатъчно за Съединените щати! Семейството ми може да ти помогне, ако се тревожиш за правителството и своето помилване!

— Мисията ми не е приключена, това е само началото. — Той се усмихна печално. — Не мога да изоставя тези хора, Люси. Те се нуждаят от мен.

Тя премигна.

— Президентското помилване няма нищо общо, нали? Задачата ти е вече нещо повече от работа за теб, права ли съм?

— Така е от много отдавна и определено няма нищо общо с проклетото помилване. — Погледът му срещна нейния.

Сърцето й се изпълни с гордост, която почти потисна ужаса.

— Значи вярваш в Cuba Libre.

— Да, вярвам в Cuba Libre.

 

 

Час по-късно Люси се сбогува с Венида в слабо осветеното преддверие на вилата. Едрата негърка подсмърчаше шумно, а тъмните й очи бяха пълни със сълзи. Тя залюля младата господарка в обятията си.

— Да слушате господин Шоз и да изпълнявате всичко, дето ви казва — настави тя накрая.

— Ще се опитам — отвърна Люси също през сълзи. — Благодаря ти за прекрасното приятелство, Венида. Не знам какво щях да правя без теб.

— Щяхте да имате куп неприятности, тъй да знаете — рече Венида, докато бършеше очи в престилката си.

— Ела с мен — извика Люси импулсивно, като я хвана за ръцете.

— Де да можех, госпойце Люси, но си имам две големи момчета с хубави жени и дребни дечица. Не мога да си ги оставя, милите.

Люси отново я прегърна и се разрида. Накрая Шоз ги раздели и промълви, че трябва да тръгват.

— Ще се върна, обещавам — каза Люси за довиждане.

Венида успя да се усмихне и също помаха.

Когато излязоха навън и възседнаха конете, Люси се умълча, ужасена от предстоящата им раздяла. Бе спряла да умолява Шоз, когато той й обясни кротко защо трябва да си тръгне. Той бе боец и възнамеряваше да преживее тази война. Възнамеряваше да осигури собствената си безопасност, както и тази на своите хора. Присъствието й в една воюваща страна би отвлякло вниманието му. Тя би била допълнителен товар, който щеше да го ангажира, заради нея можеше да отнесе и някой заблуден куршум. А и двамата знаеха, че ако тя останеше, не след дълго, независимо от риска, той щеше да преброди Куба надлъж и нашир само за да я види.

Люси познаваше Шоз и знаеше, че ако успее да се наложи и да остане в Куба, щеше да бъде негова ахилесова пета. Мълчалива, неподвижна, тя се бе примирила със заминаването. Ала всичко се случваше толкова бързо. И, господ да й е на помощ, имаше най-лошо предчувствие, каквото трудно можеше да преодолее — че ще да мине много дълго време, преди да го види отново.

Копитата на конете им бяха увити в чул, за да не вдигат шум, когато напускат града. Нощта бе истински благослов — тъмна и беззвездна. Испански патрули кръстосваха навсякъде заради експлозията на „Мейн“ предната вечер. Люси и Шоз се измъкнаха от Хавана по кривите улички. Тръгнаха по тясна кална пътека на север, а след това се отправиха към крайбрежието. Не след дълго оставиха зад себе си и последните дюни и се насочиха към плажната ивица отдолу. В тъмнината на нощта вълните се пенеха чудновато бели сред синкавото море и бледнеещия пясък. Люси видя една закотвена яхта, която я очакваше. Сърцето й се късаше на мънички парченца.

Спряха се. Мъжът, който щеше да я отведе до Кий Уест, ги посрещна с поздрав. Шоз скочи от коня и отиде до нея. Люси се хвърли в прегръдките му. Притисна се до него и си каза, че няма да плаче.

— Няма да е завинаги — рече той нежно.

— О, господи — въздъхна тя тежко и заплака.

— Люси… — не довърши той и я притисна силно до себе си. Другият мъж се обърна и се загледа в морето. Люси отдръпна лице от гърдите му и се взря в него.

— Обичам те.

— Аз също — отвърна той печално.

— Пращай някакви вести — помоли се тя и отново се притисна.

— Ако не получиш нищо, то ще е защото не мога да се свържа — не си мисли най-лошото.

Тя отново заплака.

— Чуй ме — ще се оправя. — Той вдигна брадичката й. — Не ми ли вярваш?

Тя кимна, но страхът потискаше вярата. Войната правеше и от безсмъртните смъртни.

Той я целуна. Сетне се отдръпна, хвана я за ръка и я съпроводи до морето, докато вълните започнаха да плискат краката й.

Мъжът държеше малката гумена лодка, която щеше да отведе него и Люси до яхтата. Блесна самотна звезда. Люси се вкопчи в ръката на Шоз като в последна надежда. Той нежно се освободи, целуна и за сбогом и я вдигна до лодката. Хвърли вътре и малката й чанта. Тя го гледаше как стои във водата до колене. Лодката тръгна, мъжът я бутна към водата и сам скочи вътре. Започна да гребе — Шоз се отдалечаваше — метър, два… А тя не можеше, просто ме можеше да отдели очи от него.

— Чакай ме — извика той.

Тя вдигна ръка, докато го гледаше, а лодка я отвеждаше все по-далече — Шоз се смаляваше все повече, докато накрая се превърна в петънце на брега.