Бренда Джойс
Огньовете на рая (13)

12

Шоз се премести върху нара. Избра си горното легло, въпреки че под него нямаше никой, защото не искаше движенията му да бъдат ограничавани. Беше седнал с гръб към стената, вдигнал едното си коляно, и слушаше шумът от приближаването на наемните работници към бараката.

Вратата се отвори и мъжете започнаха да се точат един след друг. Шестима — предимно млади каубои между осемнайсет и двайсет и две. Огледаха го с открити погледи, а в любопитството им нямаше никаква свенливост, сякаш наблюдаваха рядко влечуго в зоопарк. Шоз им отвърна с подобаващо твърд поглед. Никой не го поздрави, но той и не очакваше да го сторят. Вместо това си размениха с очи по едно негласно „кой пък е тоя?“.

Ако беше бял, щяха да го поздравят, да му предложат тютюн и уиски и да го поканят да се присъедини в играта на карти, която започваше всеки момент на масата в центъра на помещението.

Отново го заболя глава. Чувството да не си във върхова форма и ясното съзнание, че не можеш да се оправяш в ситуацията, както обикновено, му бяха неприятни. Не че надушваше неприятности. Знаеше, че хора като Браг налагат правила, които трябва да се спазват. Мъжете може да не го приемаха или харесваха, но не биха подхванали свада.

В бараката беше неестествено тихо. Работниците подхванаха играта си, след като придърпаха към масата единия от двата стола в ъгъла. Останалият самотен стол пред печката изглеждаше като многозначителен символ. Шоз се изтегна върху леглото, сплел ръце под главата си. Чудеше се как човек като Дерек Браг би могъл да е свързан с разглезена пикла като принцесата.

— Здравейте! — усмихнато поздрави Миранда и пристъпи прага на помещението. В ръцете си носеше поднос, върху който имаше купа с димяща супа, салфетка, сребърни прибори и покрито панерче с хляб. Шоз успя да подуши уханието на пиле чак от другия край на бараката. Една мексиканка следваше Миранда с чиния, пълна с курабии, току-що извадени от пещта.

Мъжете я поздравиха в хор. Миранда отмести погледа си от насядалите покрай масата към Шоз, който се приповдигна. Тя се обърна към младата жена зад нея:

— Мария, остави курабиите на масата за мъжете и си свободна.

Мария изпълни нареждането и излезе.

Миранда се приближи към Шоз, като го изучаваше от главата до петите основно, но безкритично. Той застина от изумление, когато разбра какво става. Беше дошла да му донесе супа!

— Здравей — каза тя. — Дерек не ми съобщи, че новият работник е същият, който е докарал момичетата дотук.

Шоз само я погледна.

— Донесох ти малко домашна супа, която лекува всичко. — Тя се усмихна топло и остави подноса върху долното легло. — Имаш ли нещо против да слезеш долу, момко? Искам да ти видя окото и по-точно главата.

Шоз се изчерви. Не беше му се случвало от години. Той се плъзна надолу, карайки Миранда да изглежда още по-малка пред него.

— Добре съм, госпожо — неловко изломоти той.

Тя вече се бе захванала да изучава тила на главата му. Той направи гримаса.

— Мили боже, каква цицина. Няма да работиш няколко дена — каза тя.

Казано имаше значението на заповед и не подлежеше на коментар.

Но той се опита да й противоречи.

— Наистина съм добре, госпожо, като се изключи главоболието. Не искам да стоя и да трупам килограми.

Той я озари с една от редките си дружелюбни и обезоръжаващи усмивки.

— Ако гордостта не ти позволява да стоиш в леглото, би могъл да ми помагаш в кухнята. И недей да ми противоречиш — каза тя, задушавайки протеста му в зародиш. — Дори съпругът ми не смее да го прави — добави меко Миранда. — А сега си обърни главата.

Той се подчини. Докосването беше гальовно като от венчелистче на цвете. Шоз не помръдна, докато тя опипваше лицето му, проверяваше окото и цъкаше съжалително. Всичко продължи много дълго. Отнасяше се с него по същия начин, както и собствената му майка, което поради някаква необяснима причина буца заседна в гърлото му.

Тя вдигна подноса и му го навря в ръцете.

— А сега изяж всичката супа, лягай в леглото и почивай. Утре ми докладвай не по-рано от девет вкъщи. Ще кажа на Дерек, че ще работиш за мен няколко дена.

Тя го потупа по ръката, размени по няколко думи с всеки от каубоите, насядали около масата и си тръгна. Шоз я проследи с поглед.

— Някои хора умеят да се оправят.

— Да бе, чукнат те по окото и се излежаваш в къщата цял ден. Искаш ли да подуеш и моето око, Лу?

— Какво не бих дал и аз, за да мързелувам до госпожица Люси.

Всеобщо пъшкане и охкане посрещнаха забележката.

Лицето на Шоз остана безразлично. Той остави подноса, отиде до масата и се пресегна за курабия между двама от мъжете. След като я напъха в устата си, той я схруска с наслада. После си взе още една.

— Искаш ли цицина? — запита той. — Ще ти я осигуря без никакъв проблем.

Здравото му око се усмихна, но остана сиво като стомана. Те престанаха да му обръщат внимание, което беше повод той да им отговори със същото.

 

 

— Защо не си ми казала, че Шоз ви е докарал с Джоана в Парадайз?

Люси преглътна с усилие. Как беше открил? Дядо й я бе извикал и сега тя гледаше към Миранда с упование.

— Стори ми се маловажно — каза вяло тя.

Дали информацията не идваше от Шоз? Беше уверена, че е той си играе с нея като котка с мишка. Защо иначе му трябваше да е тука, ако не искаше още пари?

— Какво криеш? — запита Дерек. — Днес се държа така, сякаш никога не го беше виждала преди.

— Не съм казвала, че не го познавам, дядо — усмихна му се Люси. — Не ми изглеждаше толкова важно. Но наистина трябва да си наясно, че е един от ония бездомни скитници, които нямат нищо общо с хората от ранчото.

— Не трябва да съдиш хората по този начин, Люси — твърдо заяви Миранда. — Особено човек, който е бил достатъчно любезен да ви вземе, след като сте я били закъсали.

Плътно свила устни, Люси не каза нищо. Как успяваше да печели тяхното уважение? Не беше честно — беше невероятно!

— Ако е бил безработен, вината не е била негова — обади се и Дерек. — Депресията съсипва стотици хиляди добри и честни работници.

— Виж, скъпа — потупа ръката й той, — след като вече има работа, не можеш да го наричаш скитник.

Люси едва се усмихна.

— Какво ти е мнението за Шоз, Дерек? — запита Миранда.

— Мисля, че е упорит като муле, с железен характер, а склонността му към бой е по-голяма отколкото цял Тексас. Горд е за двама и съм сигурен, че работи здраво.

Люси се извърна встрани, играейки си с дребните порцеланови дрънкулки върху една странична масичка.

— Знаеш ли, че не го приемат? — каза Миранда. — Играеха карти, а той седеше сам, горд и усамотен.

— Мога да определям само правилата, скъпа, не и хорското мислене — навъси се Дерек.

— Мразя предразсъдъците — ядно заяви Миранда. — Както и лицемерието. Презират го, докато всеки от тях знае, че ти самият си наполовина апах.

— Тава е, защото приличам на бял — безгрижно каза Дерек. — Освен това аз им плащам заплатите — ухили се той.

Люси реши, че не може да слуша повече.

— Ако не възразявате, ще се кача горе да почета.

 

 

Шоз се отправи с тежка стъпка към къщата на следната сутрин малко преди девет. Беше на крака от няколко часа, но не смееше да отиде по-рано, за да не безпокои госпожа Браг. Беше напъхал ръце в джобовете си и се чувстваше глупаво. Слънчевите лъчи биеха право в гърба му, а времето вече беше жарко и влажно. Денят се очертаваше да е адски.

Когато почука на външната врата, му отвори самата Миранда.

— Точен си — отбеляза с искрящ поглед тя. — Добро утро, Шоз. Как спа?

Вече се носеше пъргаво към хола, когато Шоз я последва, без да забрави да свали шапката точно навреме.

— Благодаря, много добре, госпожо — осведоми я той в гръб.

Тя се упъти към кухнята, където обядът за семейството вече се приготвяше. Мария подсушаваше съдовете от закуската, а едно друго момиче режеше пиле на порции.

— Кафе? — запита Миранда.

— Вече закусих, госпожо.

Тя му връчи купа, пълна с грахови шушулки.

— Тогава можеш да изчистиш това — каза тя и се захвана да кълца енергично моркови върху дъската за рязане.

Той премига недоумяващо. Грахови шушулки? Искаше от него да чисти грах?

— Знаеш как става, нали? — Тя го изгледа въпросително.

— Да, госпожо — отвърна той, окачи шапката си на една закачалка и се захвана за работа.

Работеха, без да разговарят, само Мария си тананикаше някаква приятна мелодия. В кухнята беше тихо, уютно и успокояващо. Миранда му напомняше за майка му, въпреки че двете бяха много различни. Кандис беше по-друга. Разликите не бяха само физически — Кандис беше по-блага и ласкава. Но това нямаше значение, защото получаваше от Миранда същото топло отношение, каквото и от майка си. Усещането беше смущаващо и едновременно успокоително.

Миранда привърши работата и излезе навън. Шоз продължаваше непохватно да бели грах. Когато чу въздишката, той вдигна очи, за да срещне изумения поглед на Люси.

Помисли си само, че беше дяволски идиотско да го сварят как бели грах.

Люси изгледа Мария и Ана, после се приближи към него, излязла извън кожата си от яд. Гласът й наподобяваше шепот.

— Какво правиш тук?

Той кимна към купата с грах.

— На какво ти прилича това?

Люси погледна през рамо към отворената врата, през която беше излязла баба й. И двете момичета ги следяха с живо любопитство.

— Ела навън с мен — нареди му с нисък глас Люси.

— Както заповядате, госпожице Браг.

Двете прислужнички не изпускаха нито дума.

Тя припряно отвори вратата на задния вход, остави я широко отворена, докато се увери, че той ще мине пръв, и когато се намериха сами на двора, го сграбчи за ръката и го завлече зад избуялите храсти.

— Умираш си да останем сами, нали? — ухили се той. — Искаш ли да продължим започнатото вчера?

— Знаеш, че си умирам да ти видя гърба — вън от Парадайз и от моя живот.

— Нима съм в твоя живот?

— Нямам предвид това, което си мислиш.

— Имаш — установи той със замъглен поглед. — Ти самата го знаеш.

— Кажи какво искаш? — изкрещя Люси. — Първо отсядаш в града, после идваш на ранчото, а сега си тук, в къщата.

— По добре овладей огнения си темперамент, принцесо — усмихна се той, — защото някой може да те чуе, а тогава ще ти се наложи да обясняваш надълго и широко.

Тя сви ръце в юмруци. Знаеше, че му доставя удоволствие да я дразни, че го прави нарочно и че не трябва да захапва стръвта му.

— Пак повтарям, какво искаш?

— Ти знаеш какво.

Тя го изгледа. Ниският му и увличащ глас вършеше своето, като я караше да настръхва, защото извикваше в паметта й ярки и горещи спомени. Тя пое въздух.

— Каза ли на дядо, че ти си ни довел с Джоана в града?

— Защо ми трябва го правя?

— Някой му е казал.

— Последвай съвета ми и се успокой, принцесо. Единственият, който ще разкрие твоята дълбоко стаена и мрачна тайна, си ти самата.

Тя го стрелна с поглед. Той бръкна в задния си джоб и извади една смачкана хартийка.

— Ето — напъха я той в дланта й, — забравила си го в апартамента на губернатора преди няколко дни.

Ужасена от възможността да го чуят, Люси се огледа наоколо с див пламък в очите. Хартийката й беше позната. Когато вдигна глава, него го нямаше. Само вратата към задния двор се затвори с трясък.