Бренда Джойс
Огньовете на рая (29)

28

При отварянето вратата се храсна с трясък в стената. Люси скочи от леглото, разбудена от здрав сън. През прозорците струеше ярка слънчева светлина. Тя придърпа чаршафа до брадичката си, защото си спомни, че не носи нищо друго освен долни гащи. Очакваше да срещне един накипял от яд Шоз.

Вместо това на вратата застана Кармен, облечена в огненочервена блуза и черна пола, под която носеше златиста фуста. В косата й бяха затъкнати розови гребени.

— Ставай!

Люси премигна неразбиращо.

— Моля?

— Слънцето отдавна изгря. За каква се мислиш? Всички вече са на работа — каза Кармен и напусна стаята.

Люси прецени възможността да се опълчи на Кармен; коя беше тя, в края на краищата, че да й казва какво да прави? Реши, че не си заслужава да се разправя с такава непредвидима жена. Освен това, ако се съдеше по дневната светлина и гнетящата с влага жега, вече се беше у спала. Тя стана и бързо се облече и изми.

В кухнята Кармен и по-възрастната жена месеха тортили.

— Най-после! — посрещна я с викове Кармен и плъзна една точилка към нея. — Линда ще ти покаже как се прави.

Люси изведнъж се оказа с точилка в ръка — жестока несправедливост.

— Няма да върша нищо, защото дори не съм закусила.

— Нейно величество не била все още закусила! — имитира я Кармен. Беше в едно от свирепите си настроения. — Чу ли, Линда? Ти си наша пленница и ще правим с теб, каквото поискаме. Каквото поискам.

На Люси й дойде до гуша, затова захвърли точилката.

— Не съм ви затворник и ще закусвам. Дори ако трябва да си приготвя нещо сама — добави тихо тя.

Последното само по себе си беше огромна отстъпка. Все още сънена, Люси беше забравила за случката от предишната вечер. Кармен я сграбчи за ухото, причинявайки й болка.

— Вчера не разчисти, нали? Днес спиш до седем, а и не желаеш да работиш. Искаш ли да те дам на мъжете?

Люси рязко се освободи. Ухото й пулсираше, сърцето й биеше лудо, а очите бяха разширени от ярост.

— Как смееш!

Гласът й поддаде, когато си спомни за Кармен, опряла нож в гърлото й. Сега продължаваше да я гази и мачка. Ако някой друг се опиташе преднамерено да я нарани… Люси остана занемяла.

— Започвай работа!

Тя се взираше невиждащо пред себе си, зашеметена и потресена. Люси реши, че жената пред нея е луда. Опасно луда. Не искаше да ходи при Шоз, но разбра, че се нуждае от закрила.

— Къде е Шоз? — затича се тя към вратата, но отговорът на Кармен я закова на място.

— Не е тук.

— Какво искаш да кажеш? — извърна се към нея Люси. — Да не би вече да е тръгнал?

— Замина с повечето от мъжете — лукаво отговори Кармен. — Но остави двама да те пазят. Нарежданията му бяха недвусмислени. Ти си наша затворничка, курво, и ще ми помагаш. Ако не се подчиняваш, ще отговаряш пред мен.

Не беше възможно да се случи точно на нея, Люси Браг. Да бъде отвлечена от Шоз беше едно, а да го желае съвсем друго. Но да я зарежат сякаш е затворник на милостта на тази вещица…

— Кога ще се върне?

— Десет дни. А може и две седмици.

Две седмици… Как щеше да оцелее? Люси нямаше възможност да размисли върху новата ситуация, защото Кармен я предупреди:

— Ако не започнеш да правиш тортили, ще те пусна на Педро и Хосе. Знай, че не се шегувам!

Люси не се усъмни в думите й. Очите й се наляха със сълзи на ярост, безсилие и дори отчаяние. Тя се присегна към захвърлената точилка и пое подаденото от Линда тесто. Как можа де се случи всичко? Как Шоз я остави сама?

След минута се беше изцапала до ушите в брашно.

 

 

Кармен излезе след час и нещо, прекарани предимно в пиене на кафе, ядене на хляб с масло и раздаване на господарски команди. Люси работеше сковано редом до Линда. В момента кълцаше зеленчуци, като се стараеше да не мисли за нищо.

Видя с изненада, че Линда й прави чаша горещо кафе. Прие я с благодарност. Кафето беше много силно, с малко захар, но вкусно. Тя отпи с наслада, докато изучаваше жената пред себе си. Линда също я гледаше изпитателно. Беше достатъчно възрастна, за да бъде майка на Кармен, а времето не се бе показало благосклонно към нея.

— Благодаря за кафето.

— Няма защо.

— Наистина ли е толкова рано? Толкова е горещо, че си помислих, че съм се успала.

— Кармен те събуди веднага след заминаването на господаря, малко след седем.

Люси стисна ръка в юмрук. Не знаеше на кого да се сърди повече — дали на Кармен, която я вдигна чак след заминаването на Шоз, или на него, задето си тръгна, без да каже довиждане. Тя се изчерви, когато си спомни за предишната нощ. Направи най-умното, като му отказа. Сигурно се беше утешил с другата. Това не би трябвало да я интересува, но тя не успя да се отърси от неприятното чувство.

Беше твърдо решена да получи отговор на някои от въпросите си в отсъствието на Кармен.

— От дълго време ли сте тук?

— Много години.

— Колкото Кармен?

Линда кимна глава. Люси почувства как сърцето й спря да бие.

— Ами Шоз? Той също ли е тук с вас от много години?

— Разбира се. Всичко това е негово. Той е тук господарят.

— Закъде тръгна и защо?

Едрата жена сви рамене.

— Не го знам къде ходи. Много питаш за Шоз, сеньорита.

Люси се опита да прикрие интереса си зад дружелюбна усмивка.

— Той ме отвлече насила. Ами Кармен, винаги ли е такава… раздразнителна?

— Кармен си е Кармен.

Точно на място. Люси свърши с кафето и се загледа през прозореца. От мъчителката й нямаше и помен. Поне беше намерила нещо като съюзник в лицето на Линда. Запита се дали Кармен беше толкова темпераментна и в леглото. Толкова напориста? Люси беше склонна да си отговори утвърдително. Напълно по вкуса на Шоз. Непоносима мисъл.

— Какво, по дяволите, правиш? — разкрещя се зад нея Кармен.

Люси подскочи от уплаха. Врялото кафе се разля по ръката й и я опари лошо, но тя отстъпи назад пред гнева на жената.

— Престани да се мотаеш! Не си тук да пиеш кафе!

Люси остави чашата и изтри ръката си в един парцал.

— Защо ме мразиш толкова? — запита тя, гледайки Кармен право в очите. — Не съм ти сторила нищо лошо.

Последното беше лъжа — беше преспала със съпруга й.

— Не те мразя! — изсумтя Кармен. — За мен ти си едно нищо. За него също си нищо.

Люси вирна високо глава.

— Слава богу! Не ми е необходим неговият интерес. Моите кавалери са социално значими, те живеят в големи тухлени къщи с огромни ливади отпред, идват от добри семейства, които им осигуряват възпитание и потомствени титли. Не са престъпници, потърсили убежище в дупки като тази.

— Моите кавалери! — иронизира я Кармен. — Мислиш се за нещо повече от нас, нали? Къде са ти петдесетте прислужници сега? — изсмя се презрително тя.

— Шоз ми даде дума, че ще ме освободи скоро.

— Но докато не го направи, стой по-далеко от него — предупреди я Кармен. — Освен ако не искаш да му станеш играчка. Това ли искаш, курво?

Люси се изчерви, защото знаете значението на думата, а прозвището много точно характеризираше онова, което бяха правили с Шоз.

— Вече ти казах, че твоят човек изобщо не ме интересува.

— Не ти вярвам — изпитателно я изгледа Кармен. — Всички курви го зяпат захласнато. Но той е мой. С него съм от много години, и ще останем заедно още толкова.

— Сигурна съм, че ще останете — каза Люси, нетърпелива да прекрати по-скоро този разговор, който я караше да се чувства неловко.

— Помни какво ти казах, когато го срещнеш отново — изсъска Кармен. — За него ти си като играчките, които носи на Роберто.

Люси не можа да намери отговор, защото се страхуваше, че Кармен говори истината.

Съперницата й се ухили злобно.

— Ако спиш с него, то е като да си курва. Ще се позабавлява малко с теб и след това ще те разкара.

Тя се обърна на пети, но не пропусна да се спре триумфално на входа.

— След което ще се върне при мен. Той винаги се връща при мен.

 

 

Утринта беше безкрайна. Беше толкова горещо, че потта се стичаше на ручеи по нея, карайки дрехите да залепват плътно към тялото й. Люси беше решила да не сплита повече косата си на плитки, за да не е толкова уязвима при гневните изблици на Кармен. Но в момента трудно понасяше разчорлената маса върху гърба си, затова я прибра на кок отгоре на главата. Меси тортили, докато й се откъснаха ръцете, кълца зеленчуци, докато си поряза палеца, и пече хляб, докато лицето й стана като божур от топлината на пещта Беше толкова горещо и се чувстваше така изморена, че дори нямаше апетит.

Около обяд Линда й каза да сложи чиния с пресни тортили и купа боб на масата. Люси се подчини, без да пита. Когато й наредиха да донесе и кана с лимонада, в нея се прокрадна ужасно подозрение. Тя замръзна на място, когато Линда й подаде две чинии, салфетки и прибори.

— Това за Кармен ли е?

— Да, за нея и за малкия.

Люси се затресе от негодувание. Щеше да припадне от изтощение, а я караха да сервира масата за другата. За жена му.

— Няма да го направя.

Линда внимателно се вгледа в неясното изражение на лицето й, след което взе всички неща от ръцете й и ги сложи сама върху масата за обяд в съседната стая. Люси остана в кухнята. Сърцето й щеше да се пръсне. Трябваше да окаже съпротива. Беше недопустимо да се превръща в слугиня на тази жена.

Когато по-късно Кармен и Роберто пристигнаха, малкото момче беше много по-тихо и мирно от предния ден. Люси се запита дали това е от горещината, или от отсъствието на Шоз.

Тя и Линда седнаха в кухнята, докато Кармен и синът й се хранеха мълчаливо в другата стая. Гладът започна да гложди Люси. От дълго време се хранеше оскъдно, а него ден не беше слагала нищо в уста. Яростта й започна бавно да се надига, когато Кармен поиска още лимонада.

Люси погледна към Линда. Възрастната жена вдигна ръце, стана и се запъти към съседната стая. Люси остана седнала и неподвижна с надеждата да избегне противоборството с Кармен. Не й се размина обаче и този път.

— Не искам ти да сервираш! — развика се Кармен. — Къде е оная кучка? Къде?

Нещо се стовари с трясък върху масата. Люси остана неподвижна, докато Линда се върна с прясна кана в ръка и й я подаде. Люси не се помръдна. Страхуваше се, но знаеше, че трябва да влезе открито в борба с тази жена. Како би се случило, ако Кармен я подхвърли на двамата й пазачи? Би се забавлявала да ги наблюдава как я насилват и сигурно с нетърпение чакаше повод да им я предаде. Тя стана, напълни каната и с огромна неохота я отнесе в трапезарията.

Когато напускаше успя да забележи погледа на Роберто, който я наблюдаваше с любопитство, Сериозното изражение на лицето му накара сърцето й да се свие. Тя си помисли с болка, че момчето е много самотно. Спомни си как й се представи предишния ден и озареното му от радост лице при вида на Шоз.

В кухнята откри, че се мъчи да чуе от Кармен дума на обич към нейния син. Вместо това обаче тя само навикваше Роберто, задето не си изяде всичко. Когато му каза да става, ако не е гладен, малкото момче тичешком изхвърча от къщата.

Когато Кармен привърши, Люси и Линда разтребиха масата. Сетне седнаха в кухнята да се хранят. След измиването на съдовете Линда й каза, че е време за кратка обедна почивка.

— Само един час, сеньорита — предупреди тя. — След това трябва да се захванем с готвенето на вечерята.

Думите на възрастната жена се сториха на Люси като небесно послание. Тя се дотътри до стаята си, заключи вратата и спусна кепенците. Така ли щеше да прекара дните до завръщането му? В кухнята, робувайки на Кармен? Ужасната мисъл беше последното, което я споходи, преди да заспи непробудно.

 

 

Люси привикна с горещината.

Изминаха няколко дни. Тя ставаше веднага след изгрев слънце, прекарваше целия ден в кухнята с Линда, като се изключваше времето за сиеста, прислужваше на Кармен и Роберто на обяд и вечеря и свършваше работата малко след стъмване, когато кухнята биваше чиста и подредена. Последните нощи беше твърде изтощена, за да върши нещо друго, освен да се просне в леглото и да потъне моментално в дълбок сън.

Тази вечер не бе съсипана от работа, въпреки че бе уморена. Измъкна се от къщата и отиде до реката с надеждата жегата да не е толкова смазваща до водата. Не подухваше никакъв вятър, само застинала влажна жега. Но когато се заслуша внимателно, до ушите й достигнаха нови, непознати дотогава шумове. Трудно доловимото бръмчене на разтревожен комар, конско пръхтене и малко по-нататък като че ли вой на самотен степен вълк. Тя започна да брои дните.

От заминаването на Шоз бяха изминали три. Трябваше да се върне след седмица. Или най-много седмица и половина.

Ако нещо не го забавеше.

Тя откъсна една тревичка, пъхна я в устата си и се замисли за онова, което сънува — много тревожно съновидение — същата сутрин, в която Кармен я събуди толкова безпардонно.

Тя и Шоз, голи и сплетени един в друг, правеха любов лениво и с наслада. Образът беше много вълнуващ и истински. Най-странната и будеща безпокойство подробност не бе непоносимата възбуда. Страшното бе, че в съня й те се смееха през време на акта.

Шоз я беше обладавал три пъти и всеки път биваше много пламенен и напрегнат. Но в съня й я любеше с такова неангажиращо увлечение и весела игривост, че тя трудно можеше да го познае.

Люси тръсна глава, за да прогони видението. Всичко беше толкова глупаво. Как се любеше Шоз не беше нейна грижа, а на Кармен.

Кога ли щеше да се върне? Беше удивителна бързината, с която човек можеше да промени напълно чувствата си. При пристигането им в долината и появата на Кармен тя се беше зарекла да не го поглежда повече. Сега се молеше да се завръща възможно по-скоро. Той щеше да уреди нещата и да постави ужасната Кармен на място.

Двете жени бяха постигнали някакво статукво, при което Люси си вършеше задълженията, за да удовлетвори самодоволството на противницата си. Насладата, с която Кармен я принуждаваше да робува, беше отвратителна. Предишните дни Люси беше твърде изморена даже да мисли, но сега почувства огромно негодувание и възмущение.

Как ли Шоз успяваше да я понася?

Отговорът беше един, и то ужасен; намираше я за толкова прекрасна, че не можеше да разбере същността й. Не беше първият мъж, заслепен от любов.

Люси се надигна. Горчивата действителност беше разрушила удоволствието от хубавата нощ. Тя се извърна към къщата и крадешком се промъкна вътре.

За да се намери лице в лице с Кармен, която стоеше във всекидневната, облечена в жълта рокля, преметнала златотъкан шал върху раменете и с превързана червена кърпа около гъстата си къдрава коса. Двете жени се втренчиха една в друга.

— Къде беше? — запита Кармен.

— Бях седнала до реката, ако нямаш нищо против — отвърна надменно Люси.

— Сама?

— Разбира се, че сама. Да не би с койотите?

— Може да си била с Педро.

— Педро ли? — сви се на кълбо Люси.

Кармен изглежда остана доволна и се измъкна покрай нея навън. Люси я проследи с поглед, учудена къде би могла да отива, но нощта бързо я погълна. Поведението на Кармен й се стори странно, но реши, че би могла също като нея да потърси прохлада край потока.

Люси се поспря, докато минаваше край вратата на Роберто, защото видя, че е полуотворена и отвътре струи светлина. Не беше ли късно малкото момче да е все още будно? Тя леко побутна вратата.

— Роберто?

Той лежеше буден на леглото. Изглеждаше толкова тъжен и самотен, че видът му трогна Люси.

— Добре ли си?

Той се изправи. Очите му бяха големи и черни.

— Да, сеньорита.

— Не можеш ли да заспиш?

Той поклати глава, без да откъсва сериозния си поглед от нея.

— Защо не? Вече не е толкова задушно.

Роберто отново поклати глава.

— Не обичам да съм сам в нощта — избърбори най-после той. — Татко го няма, видях, че вратата е отворена и вътре няма никой, мама също излезе…

На Люси наистина й се прииска да удуши Кармен. Майка му със сигурност знаеше, че Роберто се страхува да остава сам през нощта.

— Виж какво — подхвана окуражително тя — сега съм тук и отивам да си легна. Ще бъда съвсем близо, в съседната стая.

— Да, сеньорита — усмивката му беше лека, но щастлива.

Тя понечи да угаси лампата.

— Не! Татко ми разрешава да я оставям да свети.

— Не знаех — усмихна се разколебана Люси.

Погледна го с желанието да му предложи нещо, някаква утеха, защото той наистина изглеждаше нещастен. Погали го по главата, оставяйки пръстите си заровени в копринената мекота на косата му.

— Искаш ли да ти донеса малко топло мляко? Ще ти помогне да заспиш.

— Да, сеньорита — този път усмивката му беше срамежлива.

Люси също му се усмихна и отиде да сгрее млякото. Когато му го донесе, приседна на леглото до него, и докато той отпиваше, му разказа за петимата си братя, най-малкият от които — на неговите години.

— Наистина?

— Най-сериозно.

— И аз бих искал да имам брат или сестра.

Люси се насили и отново се усмихна.

— Сигурна съм, че ще имаш. А сега… — тя взе празната чаша от ръката му — заспивай. Аз съм в другата стая. Ако ти потрябвам, ела и ме вдигни, без да се притесняваш. Няма да имам нищо против.

— Честно?

— Напълно.

— Мама би ме шляпнала, ако някога вляза в нейната стая — заяви той. — Казала ми е да не го правя, каквото и да става.

Люси беше ужасена. Казаното от Роберто я накара да осъзнае, че майка му не искаше той да прекъсва насладата от любовния акт.

— Аз не съм като майка ти — каза спокойно тя. — Повикай ме при нужда. Лека нощ, Роберто — пожела му вече при вратата.

— Буенас ночес, синьорита.