Бренда Джойс
Огньовете на рая (44)

43

— Къде, по дяволите, скиташ?

Люси едва се окопити от шока, когато го видя да стои на средата на спалнята й.

— Какво правиш тук?!

— Или по-точно — процеди той, докато погледът му попиваше жълтата й рокля с гол гръб, — с кого, по дяволите, беше?

Стори й се, че чува шум, и изведнъж осъзна колко я компрометира присъствието на Шоз в спалнята. Обърна се и бързо затвори вратата.

— Какво значи това?

— Значи с кого, по дяволите, спиш в момента! — кресна той и удари с юмрук огледалото над бюрото от махагон.

Люси остана с отворена уста — огледалото се разтроши, а парченцата нападаха по бюрото и на пода. Шоз стоеше неподвижен с все още протегната напред ръка, докато кръвта му започна да капе по прекрасния килим от Обюсон. Господарката на къщата потрепери.

— Какво направи! — извика тя, втурна се към него и сграбчи китката му.

— Дявол да го вземе — прокле той. — Само ти ми действаш така.

Люси вече бе влетяла в банята, бе взела от там пухкава розова кърпа и я увиваше около ръката му.

— За твое сведение — рече тя хладно, когато си спомни за злобното му обвинение, — бях на празненство.

— С кого?

Преди Люси да отговори, на вратата се почука рязко.

— Госпойце Люси, вие ли сте? Добре ли сте? — Венида.

— Не — извика господарката на дома. — Недей…

Ала Венида отвори вратата и видя огледалото.

— Мили божке! — После видя и Шоз.

За момент тримата останаха като замръзнали. Шоз и Люси стояха един до друг. Люси поддържаше увитата му в розовата кърпа ръка, Венида се бе втренчила и в двамата. По черното й лице веднага се изписа неодобрение.

— Аха — изсумтя тя. — Виждам, че си имате компания и нямате нужда от мен!

Сетне се обърна и си излезе с цялото негодувание на една сто и двадесеткилограмова жена. Вратата остана отворена.

— О, боже! — извика Люси, изтича към вратата и я затвори. Облегна се на нея бездиханна. — Тази любопитна Венида! Дали няма да изпее нещо?

— Слугите обичат да клюкарстват — припомни Шоз безизразно.

Люси простена.

Шоз погледна към огледалото и се намръщи:

— Глупост, пълна глупост. Ще го сменя.

— Забрави огледалото — отсече Люси, вече капнала. Сграбчи го за лакътя и го поведе към коридора. — Сигурна съм, че в кухнята има кислородна вода, или поне сапун.

Венида стоеше в кухнята и пушеше, когато влязоха. Помещението бе безупречно чисто, но когато ги видя, тя остави цигарата, обърна се и започна да трака със съдовете наоколо. Люси погледна предупредително Шоз, сякаш му казваше „Млъквай и сядай“, и се приближи. Той пък седна мълчаливо на кухненската маса, но устните му потрепваха. Венида тракна капака на една от тенджерите.

— Имаме ли кислородна вода?

— В килера — отвърна слугинята и започна да бърше блестящия плот с резки движения.

Люси скоро намери нужното, напълни една купа с вода, седна до Шоз и започна да почиства ръката му. Раните не бяха дълбоки, но в дланта се бяха забили множество стъкълца.

— Чие бе празненството?

Тя не вдигна поглед.

— На генерал-губернатора.

— А, да. И как се сдоби с поканата?

Венида спря да бърше плота.

— Джанис.

Шоз повдигна вежди.

Люси го погледна.

— Помислих си, че би трябвало да се запозная с нея, ако стане нещо непредвидено.

Ледената физиономия на мъжа срещу нея поомекна.

— Добра идея.

Люси едва се сдържа да не се усмихне на комплимента му, ако наистина беше такъв, и започна да бърше раните му с кислородна вода. Венида се разшумя.

Господарката й я измери с поглед.

— Мисля, че кухнята вече е достатъчно чиста, Венида; защо не приключиш за днес?

— Като вас, а? — намуси се тя и излезе, като се поклащаше.

Люси сви юмруци, а Шоз се изсмя.

— Не е смешно — просъска тя. — Голяма е сплетница — каква й беше работата горе, когато ти удари огледалото? Да ме шпионира? Определено се ослушваше и тук, в кухнята.

Шоз отново се изкиска без злоба.

— Сигурно е безопасна. Мисля, че дори ми харесва.

— Да бе! — избухна Люси, протегна ръка рязко и го поля с още кислородна вода.

— Ох!

— Ще ти се всякак да ми усложняваш живота!

— Е, как е новият американски консул? — смени темата той.

Люси замръзна.

— Ти си знаел? Знаел си, че е Леон?

Той кимна.

— Защо не ме предупреди?

— Не знаех, че имаш нужда от предупреждение.

Люси уви ръката му в марля, сложи пластир и рече, вече по-тихо:

— Това не беше справедливо, както каза и по-рано.

— А какво да мисля? — Знаеше точно какво има тя предвид. — Един сутринта и ти нахлуваш с песен на уста, убийствено облечена…

— Въобще не си го мисли — отвърна тя, събра всичко използвано и изхвърли кърпите. Спря се и сграбчи облегалката на стола. Шоз се втренчи в нея.

Сега, когато страшното мина, Люси бе обхваната от болезнено познат копнеж. Чувстваше как сърцето й заби по-бързо, а в тялото й започна да се трупа напрежение.

— Защо си дошъл?

— Много добре знаеш.

Тя едва дишаше.

— Тогава — рече дрезгаво — защо не се оттеглим горе?

Той стана рязко, а столът отхвръкна назад. Люси сведе поглед, сякаш се страхуваше, че очите ще издадат силното й желание. Тръгнаха нагоре безмълвни. Стигнаха до спалнята, Шоз затвори вратата и я заключи. Жената до него не помръдна, изпълнена с възбуда, но и с някаква странна тъга.

Точно това искаше, затова дойде в Куба, да бъде с него, ако ще и само в леглото му. Затова бе дошъл и той, да спи с нея — и нищо повече. Горчива сладост.

— Люси — прошепна той и обви с огромните си ръце голите й рамене.

Тя въздъхна и притисна покорно тяло към неговото. Обви го като лоза.

— Ти си най-красивата жена, която познавам. — Устните му докоснаха шията й.

Чуден трепет премина през цялото й същество, сякаш в отговор по-скоро на думите му, отколкото на докосването. Никога преди не бе получавала от него такъв комплимент. Сълзи премрежиха очите й.

Сетне ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й. Обхванаха гърдите й, а устните му намериха копринената кожа на гърба й.

— Ще умра — въздъхна тежко тя.

— Аз ще ти помогна.

 

 

Люси се събуди от някакъв трясък, може би на врата. Беше ужасно уморена, като да не бе спала цяла нощ, и се изтърколи до една възглавница, с която затули очите си, когато слънчевата светлина обля спалнята. Някой сякаш бе дръпнал завесите. После си спомни — Шоз. Тя се усмихна — обхвана я невероятно щастие.

— Глупости, глупости, убавите хора няма да сторят туй; да й бедняк, разбирам, ама… Божке!

Люси се ужаси, като разбра, че в спалнята е Венида, и отвори рязко очи. Един поглед й бе достатъчен да разбере, че Шоз си е тръгнал. Слава богу!

— Таквиз ужасии не бях виждала! Шъ се надигате, а?

Люси наистина се надигна.

— Колко е часът?

Венида остави до леглото чаша горещ шоколад.

— Седем.

— Седем!

— Казахте ми, когат’ си пристигнахте снощи, да ви дигна къмто седем, че някой си генерал щял да мине. Май забравихте, а? — Слугинята сложи ръце на кръста.

Люси бе заповядала да я събудят, в случай че си промени мнението и все пак реши да тръгне за Маравиля.

— Благодаря ти, Венида — рече тя по-меко.

Негърката тръгна към вратата.

— Да знайше баща ви к’во се мъти в таз къща — в леглото му — ако знайше к’во върши дъщеря му, щеше да умре! — рече тя и излезе.

Раздразнението на Люси се изпари. Тя се усмихна и се протегна мързеливо като котка. Всичко снощи бе толкова прекрасно. По-хубаво от всякога. А тя беше влюбена, лудо, безнадеждно, отново. Може и да бе глупаво, но си струваше!

Разбира се, не бяха уточнили нищо, а Шоз не бе казал кога ще се върне. Всъщност, бяха си говорили твърде малко. Той я бе обладал като разгонено животно и Люси най-после бе осъзнала, че желанието му е огромно точно колкото нейното. И нямаше съмнение, че той ще се върне.

Естествено, желаеше повече от някакви среднощни посещения. Ала това бе добро начало. Тя щеше да направи всичко възможно случайните му идвания да се превърнат в постоянни. Щеше да стане негова любовница — единствена. А после, може би, и нещо друго.

Първо обаче трябваше да реши дали да разреши на генерал Уейлър да я придружи до Маравиля или не.

Една идея я порази като светкавица. Ами ако успее да помогне на Шоз, да му покаже, че не е просто поредната му компаньонка за леглото? Да спечели одобрението и благодарността му? Люси скочи от леглото развълнувана. Какъв по-добър начин да се сприятели с върховния главнокомандващ на испанските войски — най-страшния враг на бунтовниците? Ами ако успее да научи нещо ценно за тях — и за Шоз!

Като по чудо Люси се облече и слезе точно в осем — изглеждаше свежа, сякаш бе спала осем часа, а не някакви си два. Малко се стресна, като видя, че ескортът й се състои от петдесетина тежко въоръжени кавалеристи. Изненада се още и когато седна в една кола за припаси, докато Уейлър яздеше напред с няколко други офицери.

Пътят до Маравиля бе три часа и Люси с тревога установи, че няма начин да подслуша генерала, за да помогне на Шоз. Определено бе изтълкувала грешно интереса му към себе си на празненството. Не искаше и да си говори с кочияша, но гледката наоколо бе великолепна и спомените от предната нощ бързо се завърнаха.

Маравиля представляваше две хиляди хектара зелени хълмове захарна тръстика, опасани с тропически джунгли и малки ивици бели плажове. Уейлър я остави до входа на плантацията и обеща, че ще се върне да я вземе към четири. Люси му благодари и му помаха за довиждане, докато той се отдалечи.

Маравиля! Люси се въртеше въодушевена. Огромната къща с бели мозайки й напомни за зданията по южните плантации, които бе виждала в Начес. Тя огледа всичко бавно и внимателно и с удоволствие откри, че къщата бе варосана и добре поддържана, че моравите са окосени, а по пътечката и стените на къщата се катерят куп розови и оранжеви тропически цветове. Отпред имаше дълга веранда с бели столове от ракита и меки канапета, тапицирани в зелено и розово. В четирите ъгъла имаше саксии с огромни папрати. Стопанката забеляза, че смарагдовозелените капаци на прозорците са затворени до един.

Тя се намръщи. Мястото изглеждаше тихо и спокойно, като че изоставено, а икономът все пак живееше тук — или поне се предполагаше да е така. Люси изтича по стълбите и почука на тежката врата. Никакъв отговор.

Бе заключено. Сърцето й се сви — обхвана я ужасен страх, че мястото е изоставено. Ала нямаше как. Люси отиде отзад.

Както се оказа, къщата не беше изоставена, а просто заключена като предпазна мярка срещу развилнелите се банди плячкосващи войници и бунтовници. Пусна я прислужницата, представила се като Бейми. Тя обясни, че Харис, икономът, е на полето и наблюдава как върви работата.

Люси с удоволствие установи, че всичко в Маравиля е наред, сякаш войната не се бе докоснала изобщо до захарната плантация. Бейми я осведоми, че миналата година са загубили няколко хектара при пожар, причинен от сблъсък между бунтовници и испански войски. Иначе обаче плантацията прекарваше войната недокосната и с почти рекордни добиви. Господарката увери слугинята, че няма да остава за през нощта, но я помоли да приготви стаята за гости, в случай че успее да дойде за някой уикенд. След лек обяд от препържена риба и вкусни зеленчуци тя реши да поязди през полето, като пренебрегна предупреждението на Бейми да не ходи твърде далеч.

Точно в четири Уейлър се върна. Люси бе готова и отново седна в колата с провизиите, докато генералът яздеше напред с офицерите си. Спряха да напоят конете час след като бяха тръгнали от плантацията. Точно както сутринта. Уейлър се приближи към нея.

— Надявам се колата да ви е поне малко удобна. Тя го възнагради с най-хубавата си усмивка.

— Всичко е наред. Много съм ви задължена. Мисля да се разтъпча.

Военачалникът изкомандва войника, който караше колата, и момчето помогна на Люси да слезе, докато самият генерал се върна при офицерите си.

Пътничката бе сигурна, че вече няма да спират до самата Хавана. Това бе единственият й и последен шанс да шпионира и тя го знаеше. Сърцето й биеше бясно. Уплашена, че вълнението и страхът й ще проличат, тя се запъти покрай потока към генерала. Уейлър бе слязъл от коня, улисан в разговор със своя лейтенант. Люси се постара да не изглежда твърде заинтересувана и започна престорено да разглежда околността. Приближаваше се все повече, докато накрая можеше да чува всяка дума. С изненада разбра, че испанската армия има остра нужда от много неща, но предимно от месо, ботуши и амуниции. Доставките се очакваха следващата седмица. Това сякаш не бе много важно, но разговорът засегна съдбата и на един бунтовнически водач. За радост на генерала разпитът му бе минал и лидерът трябваше да бъде екзекутиран публично по обяд на следващия ден. Люси гледаше безизразно, но мислите й летяха със скоростта на светлината. Бе решена да разкаже на Шоз за това. Но имаше ли време? Трябваше да поръча на Джанис да предаде съобщението още същата вечер.

Все още малко замаяна, Люси се върна в колата и не усети колко внимателно я гледаше Уейлър.