Бренда Джойс
Огньовете на рая (2)

1

Парадайз, Тексас 1897 година

Името й не бе Палавницата, но би могло спокойно и да бъде. Между втората и двайсетата си година бе загазвала по-често, отколкото петте й по-малки братя взети заедно. А всеки един от тях си беше роден пакостник.

Както майка й често отбелязваше, тя невинаги си търсеше белята, а понякога се случваше и обратното. На две години прекараше по-голямата част от времето си с намерението да открие значението на собствената си вселена, проучвайки и много често чупейки всичко, до което се докоснеше. На три реши да провери дали домашният любимец, един малък териер, може да лети. За щастие животното завърши полета си от прозореца на втория етаж в един храст като по чудо невредимо. Нея Коледа тя остана будна цяла нощ, скрита зад канапето във всекидневната, за да види дали дядо Коледа наистина ще се спусне надолу по комина. На четири реши да посети баба и дядо в западен Тексас. Беше изключително сериозна, когато помоли кабриолета да я откара „на влака“.

За щастие шофьорът я върна у дома. На пет момиченцето се разбунтува за първи път. Майка й поддържаше активно движението за правата на жените и по време на едно събрание пламенната й реч бе прекъсната от запратени от публиката домати. Малката присъстваше на първия ред, седнала върху раменете на баща си. В залата се беше възцарило безредие. Момиченцето не можеше да си позволи да остане в сянката на събитията. Докато бащата се мъчеше да се добере до съпругата си и да я изведе навън в безопасност, детето грабна бомбето на един господин и замери с него опонентите на майка си, надавайки боен вик. Суматохата й достави истинска наслада.

Първият провал дойде, когато се опита да яхне сама любимото ловджийско куче на баща си. Тя беше подкарала звяра по Пето авеню право към Сентръл парк, ала бесният родител бързо я залови.

Казваше се Люси Браг. Баба й и дядо й казваха, че е точно копие на баща си Рейд — най-големият нехранимайко в околността като дете. Майка и я умоляваше да спре и да помисли винаги преди да действа. Люси обещаваше да го стори, но…

Вече беше на двайсет и току-що бе завършила трета година в колежа Радклиф. Отиването в Бостън се оказа триумф със съдбоносни измерения. Баща й настояваше тя да си остане в Ню Йорк и дори да живее при тях, за да не я изпуска от очи. Люси не искаше и да чуе. Беше се преборила със зъби и нокти за правото на самостоятелност, като обеща да следва възможно най-миролюбива линия на поведение. В края на краищата разумната й майка се съгласи, а баща й отстъпи неохотно.

За голямо облекчение на родителите й годината премина кротко. Дори прекалено тихо, както бе отбелязал баща й — той сякаш очакваше всеки момент да настъпи провал. Първата й година не беше никак мирна. Едва не я изключиха. Естествено по злощастно стечение на обстоятелствата. Никога нямаше да я хванат, че се връща в пансиона след сигнала за загасяне на лампите, ако конят на кавалера й не бе стъпил накриво.

Люси се прибра у дома след втората година с чувството, че се е вдаскалила. Оценките й бяха отлични, а арсеналът й от грехове се бе обогатил само с половин дузина, колкото бяха и предложенията за женитба. Имаше право, когато казваше, че едните компенсират другите. Когато баща й възнегодува срещу греховете, тя смирено противопостави на тях сватбените предложения. Това го накара да се спре, защото измести сполучливо вниманието му от едната тема на другата. Рейд се отпусна чак когато Люси го увери, че не се интересува сериозно от нито един кандидат.

През последната година изглеждаше, сякаш най-после е улегнала. Броят на предложенията за ръката й се бе удвоил, имаше си сериозен приятел през целия последен семестър и не придоби нито един лош навик. Малко известно бе, че при лудориите се бе превърнала в експерт в изкуството да се изплъзва. Люси усвои до съвършенство няколко безотказни техники, с които всяка крадлива котка би се гордяла, за да е сигурна, че никога повече няма да я хванат след сигнала за лягане.

Всяко лято семейството й напускаше Ню Йорк. Родителите й имаха лятна къща в Нюпорт, където прекарваха по един месец. Нюпорт беше чудесен за една колежанка. Половината нюйоркско общество си караше ваканцията там, в това число мнозина от нейните приятели, така че се завихряше безкраен празник от пикници, излети с яхта и вечерни соарета.

Другият летен месец семейството прекарваше в ранчото на баба й и дядо й в Югозападен Тексас. Откакто Люси се помнеше, това пътуване бе събитието на годината, по-вълнуващо дори от престоя в лятната къща в Кънектикът. Предната година работата беше докарала дядо Дерек и баба Миранда в Ню Йорк, така че Люси пропусна да посети Парадайз — малък, идиличен градец, кръстен находчиво така от леля Джейн и чичо Ник преди няколко години. Беше възникнал покрай ранчото на Дерек и Миранда, и с течение на годините се разрасна толкова, че малките групи къщи и магазини в покрайнините го бяха превърнали в истински град.

Мястото можеше да се похвали с банка, крайна станция на железопътна линия, поща, множество магазини, няколко заведения за хранене и хотел по последна дума на модата, в който имаше дори асансьор, фасадите на магазините се кипреха прясно боядисани всяка пролет, а дъсчените пътеки за разходка се метяха ежедневно от прахоляка. Люси познаваше на практика всеки жител на града, ако не по лице, то поне по име. Хората от своя страна също я знаеха.

Това лято щеше да бъде специално. Щяха да празнуват осемдесетгодишнината на дядо й и нейната баба организираше празненство, което да бъде в устата на хората от едното до другото крайбрежие. Повече от хиляда приятели и друга хора с общественото положение на Дерек щяха да присъстват на събитието. Дерек Браг се радваше на възможно най-голямо уважение и затова всички тези влиятелни мъже и техните съпруги щяха да дойдат, за да му отдадат почит. Щеше да има сенатори, конгресмени и политически величия като губернатора на Тексас, кмета на Сан Антонио и полицейския комисар на Ню Йорк Теодор Рузвелт, който беше добър приятел на семейството. Нямаше да липсват хора от фамилиите Вандербилд, Рокфелер, Гулд и Астор. Щеше да присъства самият кандидат на републиканците за президент Уилям Маккинли.

Събитието трябваше да бъде изненада. Дядо й не знаеше за плановете, които се крояха зад гърба му. В противен случай със сигурност би протестирал енергично срещу подобна суматоха.

Семейството на Люси възнамеряваше да пристигне както обикновено в началото на юли, няколко седмици преди събитието. Точно преди отпътуването в огромната мултимилионна доларова империя на Люсиния баща възникна проблем, който го отведе в Куба. Люси беше подочула от разговорите на родителите си за някакви бунтове, въпреки че баща й я бе уверил, че мисията му няма да е опасна. Девойката бе посещавала необятната захарна плантация Маравиля, която семейството притежаваше близо до Хавана. Плантацията беше тропически рай, спокоен и красив, в който хълмистата долина с нивя от захарна тръстика беше оградена от гъсти, тучни джунгли и сини планини с диплещи се по тях водопади. През времето, когато бе там, всичко беше така миролюбиво и спокойно, че Люси смяташе слуховете за вълненията силно преувеличени и беше сигурна в скорошното им прекратяване.

Едновременно с това майка й реши, че трябва да бъде във Вашингтон, за да присъства на парти за набиране на средства за младия кандидат на демократите Уилям Брайън. За голямо неудоволствие на съпруга си тя не подкрепяше републиканеца Маккинли. При тези обстоятелства ваканцията се отлагаше с две или три седмици, което ужасно разочарова Люси — докато не й хрумна чудесна идея. Защо тя и най-добрата й приятелка Джоана, която също щеше да ги придружава през време на престоя им, да не заминат с някой придружител? Люси беше наследила в някаква степен част от бащините си инстинкти и реши да се възползва от случая. Пътуването щеше да бъде забавно въпреки придружителя. Цяло приключение! Не беше ходила без родителите си по-далеч от Бостън, а и Джоана се съгласи с плана както винаги. Всичко обещаваше да бъде толкова вълнуващо. Рейд и Грейс трябваше да отстъпят пред шумния натиск на момичетата.

Баща й замина за Куба с един от парните товарни параходи на своя девер Брет, а Грейс отпътува за събирането във Вашингтон. Тогава в последния момент любезната госпожа Сеймур пристигна с новината за ужасен пристъп на сенна хрема, какъвто не бе имала от десет и повече години. Тя не можеше да пътува в такова състояние и изрази голямото си съжаление, че момичетата трябва да изчакат завръщането на родителите. По всичко изглеждаше, че почивката се отлага.

Изведнъж ярко вдъхновение осени Люси. Тя и приятелката й ще заминат за Парадайз сами! Госпожа Сеймур със сигурност не би узнала, а когато нейните се приберяха и откриеха заминаването им, щяха да бъдат поставени пред свършен факт. Люси щеше да симулира невинно учудване и да възкликне с широко разтворени очи: „Но татко, да бях знаела, че си против, щях да замина с братята за Нюпорт“.

Майка й беше по-труден случай. Но сигурно бързо щеше да забрави нейното прегрешение, ако се зададеше политическа, социална или икономическа криза. А и Люси винаги можеше да разчита някой от братята й да поеме майчиния гняв върху себе си.

Пътуването до Тексас се оказа детински лесно. Сега тя и Джоана стояха насред прашния двор на един търговец на автомобили в задушаващата жега на Сан Антонио.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — зашепна нервно в ухото й Джоана.

Люси се ухили и пренебрегна звъна на малката предупредителна камбанка в главата си. Бяха стигнали чак дотук без нито една засечка. Окичена с панделки и цветя шикозна шапка засенчваше лицето й. Тя тръсна глава.

— Абсолютно.

— Люси…

Люси сграбчи приятелката си за ръка и я дръпна встрани. Висока за жена, тя имаше конструкцията на майка си — дългокрака, тънка и гъвкава, но с налети гърди. Фигурата й извръщаше главите на мъжете. Дори в този момент търговецът не сваляше очи от нея, докато тя шепнеше в ухото на Джоана. Не правеха изключение и тримата мъже зад огромната витрина на изградения от червени тухли магазин.

— Вече изпуснахме директния влак за Парадайз. Нашите ще ни убият, ако прекараме нощта тук без придружител. Освен това — добави Люси — ще ни бъде много по-забавно, когато стигнем Парадайз с кола.

Джоана погледна приятелката си. Беше разколебана независимо от това, че бяха прекосили половин Америка сами.

— Нали искахме авантюра — усмихна се Люси.

Джоана кимна, без да изглежда достатъчно убедена. Люси се обърна към тантурестия дребен мъж, застанал пред нея в панталон на карета, бял ленен елек с несъразмерно голяма папионка и твърда сламена шапка.

— Ще го взема — съобщи тя и добави, — колко?

Три чифта очи се извърнаха, за да огледат лъскавия чер автомобил, паркиран в предната част на двора. Биеше на очи сред изложените за продан екипажи и файтони, защото беше единствен. Гласът на търговеца стана нетърпелив:

— Хиляда и петстотин долара, но за младата госпожица хиляда.

— Чудесно — ентусиазирано възкликна Люси. Винаги беше искала да притежава кола и никога не издребняваше в спорове за цената на вещите. Освен това хиляда долара за чисто нов автомобил й се видяха приемливи. Не беше ли обяснил продавачът, че машината е с електрическо запалване, както и с едноцилиндров бензинов двигател? Колелата бяха четири, а не три, както на някои други автомобили.

— Ти си луда! — извика Джоана, която иначе наблюдаваше блестящата машина с благоговение.

Люси беше поруменяла от възбуда. Представи си как двете с Джоана карат великолепната черна лимузина. Какъв ли смут щяха да предизвикат в Парадайз? Истинска сензация! Харесваше й да върши нещата с размах. Тя се обърна към продавача:

— Ще ви дам петстотин долара на ръка. Кредитната ми карта в банката на Парадайз е без лимит. Уверявам ви, че ще преведа останалата част от парите със запис.

Търговецът примига:

— Вижте какво, госпожице, не мога да направя това, защото не знам коя сте.

— Казвам се Люси Браг.

Очите на мъжа щяха да изскочат от орбитите. Името тежеше в този регион, така че не бе необходимо да продължава.

— Баща ми е индустриалецът Рейд Браг, собственик на банката — не мирясваше Люси. — Дядо ми Дерек Браг държи ранчото Дерек & Миранда, железницата, част от Парадайз и навярно половин Западен Тексас. Уверявам ви, че няма да се минете.

Малко по-късно, след като всичко беше уредено и търговецът им беше дал няколко кратки напътствия за посоката, те останаха сами до колата сред прахоляка на двора. Жегата беше непоносима. Люси измъкна безупречно бяла ленена кърпичка от дамската си чанта и попи с нея потта от лицето си, потискайки желанието да я прокара между гърдите си. Парадайз отстоеше на около два дена път с кола от Сан Антонио. Тя не беше споменавала този факт пред спътничката си.

— Ами сега? — запита Джоана, докато обикаляха автомобила.

— Качваме се и тръгваме.

— Много ми е неприятно, че засягам въпроса, но ти не знаеш да караш.

— Пфу! Разбира се, че знам. Толкова е лесно, че всеки идиот може да се справи.

След голямо суетене те дотътриха багажа и изпълниха с него миниатюрната задна седалка на колата. Бяха задъхани и плувнали в пот. Люси искаше да свали шапката си, но не се осмели да го стори, защото се боеше да не развали модерния си вид на госпожица с бяла като слонова кост кожа — проклятие за всяка червенокоска. Те се качиха и си запретнаха полите.

— Люси… — подхвана колебливо Джоана.

— Големи огнени кълба! — Люси изруга с любимото ново проклятие, усвоено от кавалера й Леон, но колата не помръдна. Тя слезе от машината, последвана от разточителната си фуста. Изгаряше от желание да захвърли плътно прилепналото елече с кадифени ревери, защото жегата и влагата бяха убийствени. Залови се за манивелата. — Ще я завъртя и когато прихване, натисни педала за газта съвсем леко — обърна се тя към Джоана и задъхана развъртя манивелата. Машината запали. — Нали ти казах, че е лесно — каза тя, присвила лице от болка, и се изкатери с мъка обратно в колата. Беше наблюдавала мнозина от приятелите си как шофират. Отстрани всичко изглеждаше като игра. Ала когато натисна газта, колата подскочи напред и се джасна в дървения страничен стълб на магазина.

— По дяволите!

— Люси!

Воплите им се сляха в едно. Зачервена като рак, Люси се измъкна със залитане от колата.

— Добре ли си? — запита тя, все още неспособна да повярва в лошия старт.

Джоана й кимна утвърдително, бяла като платно и трепереща. Търговецът и тримата мъже се втурнаха навън, като крещяха несвързано, защото момичетата бяха спукали голямата магазинна витрина. Люси не им обърна внимание, разтревожена от огледа на предната броня. Като по чудо имаше само няколко драскотини и една идеално кръгла вдлъбнатина с размери на диня.

— Защо не изви? — извика Джоана.

— Нямах време — обясни Люси и потърка една от драскотините, сякаш би могла да я заличи.

— Ще си купиш нова кола — утеши я Джоана.

Люси и хвърли кос поглед.

— Току-що похарчих всичките си джобни пари, а имам да давам и още. — Тя подаде на търговеца сто долара, дари го като премия със сияйна усмивка, след което потеглиха. Джоана си замълча, въпреки че Люси плати за нанесената щета повече от необходимото.

Караха с десет мили в час. Беше прекрасно въпреки горещината и влагата, защото ги съпровождаше лек, топъл бриз. Люси въздъхна с облекчение, след като най-накрая се намериха на пътя. За нищо на света не би си признала, но случката я потресе. Затова пък беше уверена, че остатъкът от пътуването ще мине гладко. Реши да се откаже от първоначалното си намерение да мине по главната улица. Движението в града често биваше натоварено заради многото коне, екипажи, каруци и автомобили. Понякога се размотаваха дори и говеда като отглас от отдавна отминало време. Люси бе опознала ограничените си възможности и щеше да се придържа към сравнително спокойните околни пътища, които водеха извън града. Час по-късно те бяха оставили и последните жилищни постройки след себе си. Слънцето прежуряше.

— Във влака беше по-хладно — кротко се обади Джоана.

Люси не отговори, защото приятелката й беше права. Колата подскачаше по спечените коловози и дупки на пътя, а наоколо не се забелязваше друга жива душа. Седалищните части на Люси се бяха протрили, а гърбът й бе изтръпнал и болеше. Защо пътят беше толкова безлюден? Хълмовете наоколо бяха сухи и пожълтели от лятното слънце. Над тях кръжаха лешояди. Люси не искаше да знае какво ги беше привлякло. Цялата работа нямаше нищо общо с пикник, но си беше приключение, помисли си тя.

— Чудя се дали тези пътища са винаги така пусти — отбеляза с усилие Джоана.

— Естествено, че са — бодро каза Люси, опитвайки се да прикрие собственото си притеснение. — В колко часа напуснахме Сан Антонио?

— В два — отвърна Джоана и механично погледна осемнайсет-каратовия си джобен часовник — Сега е близо четири и половина. — Сякаш не бяха карали само два часа и половина, а цяло денонощие. У Люси започнаха да се прокрадват съмнения, които тя отказа да приеме.

— Виждаш ли как препуска времето. Ще бъдем в Парадайз, преди да се усетиш.

Люси забеляза един пътник. Внезапно у нея се надигна тревога. Пешеходец толкова далеч от града? Бяха се оказали на път, който не водеше никъде. Човекът носеше седло, но тази подробност не я успокои. По това време цели армии от скитници се разкарваха по пътищата заради Депресията. Само преди година тези свирепи безработни без постоянно местожителство бяха стигнали чак до Вашингтон. Моментът изискваше благоразумие и решителност. За да осигури на непознатия достатъчно широка ивица от пътя, Люси свърна внимателно в другия му край и се приземи право в една дълбока дупка. Джоана наддаде глух стон, когато машината се разтресе. Люси хвърли един поглед към мъжа. Той носеше избелели дънки, ботуши и риза, която се ветрееше свободно около гърдите му. Погледна ги през рамо и спря, за да изчака приближаването им. Люси си каза, че внезапният и страх е смешен, но въпреки това й се прииска да ускори.

— Люси — прошепна Джоана, без да изпуска непознатия от очи, — човекът иска да го вземем. — Люси прималя, когато мъжът я прикани да спре с вдигнатия си палец. — Недей да спираш, изглежда опасен — напомни й Джоана.

Люси изшътка, докато се изнизваха покрай странника, защото не искаше той да ги чуе. Мислено се съгласи с Джоана и го заклейми като скитник или крадец.

— Не бъди глупава, навярно е каубой в някое ранчо — каза Люси, защото усети истинския, непресторен ужас на приятелката си.

Скоро стегнатите в тесния панталон мускулести крака и разкошен бронзов торс на непознатия останаха далеч назад. Люси въздъхна дълбоко. Наслаждаваше се на един див заек, който се шмугна пъргаво в сянката на някакъв храст. Погледът й се върна на пътя точно когато автомобилът се натресе здраво в една огромна дупка и отпрати двете момичета върху контролното табло. Едно необичайно изтракване им подсказа, че този път повредата е сериозна. Люси почувства как нещо се влачи по земята. Спря колата и се отпусна тежко на волана.

Бяха карали цяла вечност, надлъж и нашир нямаше нито една постройка, а и тя се оказа пълна глупачка с целия този план. Думите на майка й натрапливо се загнездиха в съзнанието й. „Просто спри и помисли, преди да действаш, Люси“.

Тя пое дълбоко въздух, усмихна се насила заради Джоана и слезе от машината. Погледна автомобила и забеляза, че дясната предница е клюмнала. Нещо с положителност не беше наред, но дори и да откриеше повредата, как би могла да я отстрани? Заобиколи автомобила. От другата страна всичко изглеждаше наред, ако не се брояха драскотините. Разгледа отново хлътналото шаси.

— Нещо се е счупило — каза тя, като се опитваше да не прозвучи обезверена.

— Какво смяташ да правиш?

— Нямам представа.

Люси се взря в автомобила, докато обмисляше. Първото нещо, което й хрумна, бе да тръгнат пеш. Две млади жени без придружител и закрила, пременени по нюйоркска мода. Изключено! Дори ако успееха да преодолеят всички препятствия по пътя и пристигнеха благополучно във фермата, баща й щеше да я убие. Да пътуваш с влак или автомобил беше едно, а пеш — съвсем друго нещо. Ами багажът? Как щяха да оставят всички дрехи за ваканцията? Докато дядо Дерек изпратеше някой да им прибере нещата, те щяха отдавна да са изчезнали.

— Мръсна работа — каза ядно Люси.

Налагаше се да поправи колата сама. Твърдо решена, Люси започна да сваля иглите, придържащи шапката й. Ужаси се при вида на умрелите буболечки, които се бяха заплели в изкуствените цветя, а страните й поруменяха, щом си помисли за впечатлението, което трябва да е направила на каубоя. Захвърли шапката настрани без съжаление.

Главата й грейна като злато на слънцето. Кокът й се бе разхлабил и кичурите се спускаха по лицето й. Лице, което пленяваше и хипнотизираше мъжете навсякъде. Красиво беше слабо определение. То имаше овална форма и високи скули и можеше да мине за класическо. Очите й бяха големи и сапфирено сини, миглите — дълги и извити, а веждите се открояваха поразително на фона на кожа с цвят на слонова кост. Тенът й бе безупречен, а носът — малък и прав, с изключение на леката извивка при върха. Устата беше сочна и разкошна, с коралови устни, които не даваха мира на мъжете.

Люси застана на колене и погледна под автомобила. Беше вече тъмно и не се виждаше нищо. Тя запълзя на ръце, като се напрягаше да различи нещо в мрака. Джоана се закиска. Люси ядосано вирна глава и се удари в шасито.

— Изглеждаш толкова смешно със задник, опрян о небето. Ако Леон можеше да те види в този момент!

Люси седна в прахоляка побесняла, а главата й пулсираше от удара. Изведнъж погледът й се съсредоточи. Непознатият от преди малко идваше право срещу тях.

Дъхът й секна. Тя не го чу да се приближава, а в момента той беше толкова близо, че тя можа да види за първи път лицето му. То беше грубо изсечено, решително, мъжкарско. Кожата му бе бронзова, а очите — толкова светли, сякаш бяха от сребро. Контрастът беше зашеметяващ. Тя остана запленена за един безкраен миг. Беше неспособна да помръдне. Джоана също се вкамени, но мъжът дори не я удостои с поглед. Вниманието му се съсредоточи изцяло върху Люси. Втренченият му взор се насочи към устните й и се спря там. После продължи да се спуска лениво надолу. Сърцето й заби лудо. Никой друг мъж не я беше гледал така. Той оцени заоблеността на гърдите, които бяха успели да разтворят елечето на пътническия костюм, стигна набързо до скъпите обувки е перлени копчета и пое обратно нагоре. Мъжът намести седлото на рамо и продължи пътя си. Изоставяше ги. Люси замига невярващо.

— Навярно би могъл да помогне — зашепна припряно Джоана.

Люси се загледа в полюшващата се по мъжки походка.

— Или да ни убие. Дори нещо по-лошо.

Даже и да я бе дочул, мъжът не наруши ритъма на крачката си. Люси претегли набързо всички възможности. Че беше скитник, в това нямаше съмнение. Но не им бе сторил нищо. Тя чевръсто се затича подире му.

— Почакайте! Господине, почакайте!