Бренда Джойс
Огньовете на рая (17)

16

Долината на смъртта, Мексико

Люси знаеше, че не трябва да ходи.

От арестуването на Шоз бяха изминали десет дни. Остана в къщата под стража първите няколко дни, докато се оправи достатъчно, за да бъде приет в затвора на Парадайз. Люси не се осмели да припари до него…

Никога нямаше да забрави омразата в очите му след заповедта на шерифа Сандърс да бъде арестуван. Ненавистта му беше адресирана към нея.

Кражбата на коня беше дала неприятен и внезапен край на тържеството. Въпреки това нито един от външните гости не беше притеснен, защото всички имаха намерение да продължат веселбата след това и успяха да осъществят плановете си. Дерек реши, че никой от гостите му няма да бъде привикван за разпит във връзка със стрелбата. Сандърс се съгласи и се съсредоточи върху местните хора.

Отпътуването на Леон беше голямо облекчение за Люси. Той си тръгна веднага след забавата според първоначалните се планове. Тя дори не забеляза колко хладен и дистанциран беше на сбогуване.

Най-накрая издириха жребеца на Дерек. Хайката откри дирите на двама бандити на север в посока към Ланос Естакадо, източно от Абилийн. Чистокръвното животно беше намерено у един търговец, който го беше закупил от двама мъже — описанието им отговаряше напълно на външността на Рижия и Джейк. По-голямата част от потерята се върна в Парадайз. Двамата сина на Брет си отидоха в Сан Франциско със семействата си, защото не можеха да оставят империята Д’Аршан без надзор. Ала Дерек, Ник, Рейд и Брет продължиха. След като не успяха да спипат Рижия и Джейк в Абилене, те се бяха върнали преди няколко дена.

Шоз изчакваше процеса в затвора. Отговорът на разследването на шериф Сандърс беше утвърдителен: Шоз беше търсен от щатските власти на Ню Йорк заради бягство от затвора преди седем години. Щеше първо да бъде съден от окръжния съд в Парадайз за конекрадство и може би обесен; ако го намереха за виновен, щеше да излежи присъдата си в тексаския затвор, преди да бъде изпратен на Изток да доизлежи остатъка от тамошното си наказание.

Беше трудно за вярване. Люси знаеше, че не трябва да ходи на свиждане, но…

Беше подочула, че е по-добре. Все още на легло, той ставаше всеки ден по петнадесет минути, за да се разходи под наблюдение. Джоунс му предписа рутинните лекарства. Всички очакваха разрешението на доктора за преместване в Одеса, където се помещаваше окръжният съд.

Този час настъпи и на следващия ден Шоз щеше да бъде откаран в Одеса.

По нейна вина. Нямаше причина да се чувства гузна, но не можеше да се отърве от усещането за отговорност.

Без значение колко пъти си повтаряше, че той е углавен престъпник, който бе предал доверието на дядо й и бе откраднал неговия любим кон — а може би убил и човек — тя се чувстваше съпричастна в предаването му на властите. Естествено, вярваше в правосъдието, но й се щеше не тя, а някой друг да бе разкрил съучастието му в кражбата.

Постара се да не размишлява толкова. Беше трудно да си на ранчото с толкова много жени от семейството, всичките схватливи и чувствителни. Люси непрестанно усещаше очите им, вперени в нея. Майка й, баба й, леля й Сторм, дори и другата й леля Джейн, която, иначе толкова сладка и мила, сякаш огряваше стаята с присъствието си, се взираха с тревога в нея. И като капак на всичко — Никол.

— Какво ти е? — искаше да узнае тя в деня, когато бяха хвърлили Шоз в затвора. — Какво се е случило?

Двете девойки бяха по кюлоти и вталени дамски блузи след игра на бадминтон и отпиваха лимонада на задната веранда. Наоколо нямаше никого другиго. Времето беше непоносимо горещо, както обикновено.

Люси се взря в Никол. Какво би казала любимата й братовчедка, ако узнаеше истината — цялата истина? Почувства безумния импулс да й разкаже всичко. Никол щеше да остане потресена. Самата тя оставаше шокирана всеки път, когато дръзваше да се спре твърде обстойно на спомените и фактите. Беше позволила на един пандизчия да я обладае.

— Заради него е, зная, че е заради него. — Гласът на Никол беше гръден. — Люси, недей! Не мисли за него. Ти ми го каза и аз ще ти го повторя — не е за тебе!

— Разбира се, че не е — отвърне Люси с немощна усмивка. — Нима можеш да си представиш, че ще докарам някой като него у дома, за да го представя на татко. Дори да не беше негодник…

— Не, не мога да си го представя.

— Не е това, което си мислиш, Никол. — Люси остави чашата си на масата. — Той ме мрази.

— Няма значение — твърдо заяви Никол.

— Знаеш ли — каза Люси с треперещ глас, — той не е изцяло отговорен за това, което е, а е производна на своя произход и среда. Навярно баща му е бил пияница, който го е спуквал от бой. Майка ми казва — тук гласът й поддаде, — че повечето пропаднали нещастници са родени в мизерни условия и всички обстоятелства са срещу тях.

— Сякаш слушам Грейс — отбеляза Никол с лека усмивка. — Какво има между вас, Люси?

Люси пое дълбоко въздух. Погледна братовчедка си, след което се огледа наоколо — бяха напълно сами.

— Целувал ме е на няколко пъти.

Вместо да бъде шокирана, Никол остана замислена.

— Мен никога не са ме целували, нито веднъж дори.

Люси се взря невярващо в своята блестяща братовчедка.

— Хареса ли ти? — Гласът на Никол таеше копнеж.

Люси се изчерви и се доближи до ухото й.

— Най-лошото е, че ми хареса. Ужасно ми хареса!

Никол изостави тъжното си настроение.

— Просто го забрави, Люси. Ако не беше крадец и престъпник, щях да те питам дали го обичаш. Той обаче е много пропаднал.

— Разбира се, че не го обичам! Всъщност, той изобщо не ми се нрави. — Тя си пусна боята, когато Никол я зяпна с широко отворени от изненада уста. — Не мога да го обясня. Просто не ми се иска да го бях видяла как препуска навън от конюшнята. Ще ми се да можех да узная нещо повече за него, какво е правил в Ню Йорк и защо. Навярно е гладувал до смърт. Възможно е да е откраднал храна или да е бил бездомен и да е задигнал одеяло! Сигурно Депресията го е превърнала в човек извън закона.

Никол й хвърли кос поглед.

— Слез на земята, Люси. Депресията започна през деветдесет и трета, а той е бил затворен през осемдесет и девета.

Смени изкусно темата, когато към тях се присъедини и Джоана. Ала за Люси въпросът далеч не бе приключил. Тя се чувстваше задължена да отиде да го види. Цялата следваща седмица се бореше с изкушението. И тогава пристигна вестта, че на следния ден ще го местят в Одеса. Сега или никога. Историята му криеше толкова тайни, че на нея изведнъж й се прииска да ги изрови от мрака. А и тя беше тази, която спомогна да го тикнат зад решетките. Най-малко щеше да успокои съвестта си, като се осведоми за състоянието му, преди да го преместят в общинския център. Заповяда да й приготвят кон и лека едноместна кола и подкара сама към Парадайз, за да по види.

Помисли си нервно, че родителите й биха побеснели, ако научеха. Ала вече нищо не можеше да я спре. За разходката се премени с една от най-хубавите си премени по поръчка — морскосиня пола и подходяща жилетка с широки буфан ръкави. Сламена шапка заслоняваше пламналото й лице, а до нея на седалката се мъдреше грижливо подредена от самата нея плетена кошница с обяд за него.

Люси размаха камшика, при което петнистата кобила навлезе с напет тръс в града. Беше горещо и влажно и пътничката беше вир вода под костюма. Спря колата точно пред затвора. Нямаше смисъл да крие посещението си от никого. Дежурният заместник-шериф щеше да разбере, шерифът щеше да разбере, рано или късно целият град щеше да узнае, включително и нейните. Нямаше значение. Щеше да се оправя, когато възникнеше проблем.

Тя влезе в офиса на шерифа. От тавана се спускаше огромен вентилатор, който се мъчеше да раздвижи наситения и влажен въздух, но трудно успяваше да облекчи страданието на околните. Заместник-шерифът беше висок, млад мъж с увиснали мустаци, който незабавно скочи прав при появяването й.

— Госпожице Браг!

— Здравей, Фред, как си в този прекрасен ден? — запита игриво тя.

Фред слисано погледна кошничката в ръката й, мислейки без съмнение, че е за него.

— Защо, прекрасно, госпожице Браг, а вие?

— Много добре, благодаря. Реших, че затворникът се нуждае от истински обяд — продължи тя, без да обръща внимание на почудата му. — Как е той?

— Кротува — съвзе се Фред. — Стои в леглото и мълчи. Не можете да влезете при него, госпожице Браг.

— Защо пък не?

— Защото — Фред поруменя още повече, — е опасен престъпник, ето затова.

— Пфу! Откраднал кон, и какво?! Забрави ли, че този „опасен престъпник“ съпроводи мен и Джоана чак до Парадайз, когато автомобилът ни се повреди? Прекарахме половин ден заедно с него, а нито косъм не падна от главите ни.

— Да, наистина, но все пак…

— Фред, трябва ли да моля шерифа за разрешение, за да донеса на затворника обяд и да му кажа блага дума! Да не би да сме варвари? Да се отнасяме към някой, който все още не е обявен за виновен от съда като към прокажен, че и по-зле? Сякаш е бясно куче, лишено от човешка топлота и компания! Освен това — усмихна се мило Люси, — дядо каза, че няма нищо нередно.

Рече си, че това е само невинна лъжа, при това ефикасна. Фред отстъпи, зачервен като рак. Люси не беше предполагала, че се е метнала до такава степен на майка си. Помисли си, че посещението на всички ония събрания за правата на жените и негрите като малка са оказали своето влияние. Фред си проправи път към вратата на затвора в задната част на сградата.

Арестът се състоеше от коридор с две килии от всяка страна. Шоз беше единственият задържан. Лежеше по корем, положил глава върху ръцете си. Не се помръдна при затръшването на тежката врата, но когато Люси последва Фред и токчетата й зачаткаха шумно по циментовия под на късия коридор, обърна глава, за да ги погледне. Очите му първо се разшириха, преди да се превърнат в два тесни процепа.

— Имаш посетител — съобщи Фред. След кратка пауза продължи: — Сигурна ли сте, че искате да влезете? Можете просто да му оставите обяда отвън.

— Ще вляза — заяви решително Люси. — Дядо каза…

— Окей — въздъхна Фред. — В кошницата има ли нож?

Люси наблюдаваше Шоз, който не я изпускаше от очи. Той се изправи бавно и провеси краката си към пода. По лицето му беше изписано толкова презрение, че тя беше почти готова да промени намерението си и да хукне презглава навън от затвора.

— Нож ли? — объркана, тя прехвърли с усилие вниманието си отново върху заместник-шерифа. — Разбира се, че има.

Когато Фред го изиска, Люси му подаде един сребърен трапезен нож от „Тифани“. Фред отключи килията и я пусна вътре.

— Дръж се прилично! — предупреди той най-накрая Шоз.

Посрещна я абсолютно мълчание.

Люси влезе вътре, без да престава да хапе устната си. Нервността я обзе внезапно. Можеше ясно да усети присъствието на Фред точно зад себе си.

— Донесох ви малко домашна храна.

— Колко мило.

Тя започна да рови в кошницата.

— Печено пиле, препечени кифли с масло и…

— Не съм гладен.

Когато тя вдигна глава и погледите им се срещнаха, той се опита да я изпепели с очи.

— Шоз!

— Гузна съвест, нали?

— Трябваше да кажа истината.

— Истината? Ти не каза истината, ти изказа едно непроверено предположение.

Люси остана стъписана. Нима щеше да продължи да се прави на невинен? Ами ако наистина нямаше вина? Не беше възможно, тя беше там и знаеше какво точно се случи.

— Не съм дошла тук да спорим.

— За какво тогава? Да злорадстваш? Малката принцеса е доволна от своя реванш.

— Не.

— Върви си у дома при могъщия ти дядо. — Десниците му се свиха в юмрук. — Просто си върви.

— Не търся отмъщение — извика тя.

— Ако не си искала да ми го върнеш, защо тогава ме обвини набързо, без да се замислиш? Защо, по дяволите, не ме попита как стоят нещата?

— Вярвам на очите си! Ти чакаше пред конюшнята, а оседланият кон е бил за теб. Нима не разбираш, че трябваше да кажа, каквото знам?

— Какво си мислиш, че знаеш? — Той я изгледа втренчено.

— За какво говориш?

Лицето му придоби строго изражение.

— Не ми обръщай внимание.

Тя успя да възвърне равновесието си с огромно усилие.

— Донесла съм ти обяд.

Той се изсмя.

— Знам, че вероятно тук не си се хранил сносно — каза тя, приседна в единия край на нара и постави кошницата с храна в скута си. Сърцето й туптеше тежко и ускорено. Може би направи грешка, като дойде тук. Беше объркана повече от всякога. Обзе я чувство на вина. Въпреки приличното разстояние, което беше оставила помежду им, излъчваната от тялото на Шоз топлина я облъхна властно. Гневът му също беше осезаем.

— Шериф, нешериф — просъска тихо той, — ще ти извия гръцмуля, ако не се изметеш оттук.

Люси замръзна на място. Вярваше му. Той я мразеше, защото гледаше на нещата от своя ъгъл. Едва се сдържаше да не я нападне, независимо от състоянието си. Страхът я задуши и не й позволи да говори. Той я ненавиждаше, искаше да й причини зло и щеше да го стори, ако тя продължаваше да си играе с търпението му. Люси се размърда, готова да си ходи.

Движението й накара нещо лъскаво вътре в кошницата да проблесне. Спомни си твърде късно, че беше взела и крив нож за рязане на пиле и се присегна пъргаво да затвори капака на кошницата.

Той обаче също забеляза ножа и се оказа по-бърз. Преди тя да разбере, вече го държеше в ръката си. Погледна го, след което премести погледа си върху нея и го задържа там за миг, един безкраен миг, през който тя разгада намеренията му.

Люси се изправи с писък.

Той също се изправи рязко на крака, разсипвайки съдържанието на кошницата навсякъде по пода на килията. Ръката му се стегна около диафрагмата й толкова плътно и здраво, че я принуди да изпусне всичкия въздух от дробовете си със сподавен стон. Острието на ножа беше върху гърлото й.

— Не мърдай — изръмжа той, — или ще прережа красивото ти вратле.