Бренда Джойс
Огньовете на рая (25)

24

Долината на смъртта.

В недрата на тясната долина беше сухо и горещо като в пъкъл. Последните два дена бегълците се придвижваха през безводната пустинна верига на планината. Пътеките бяха тесни, каменисти и много опасни, защото стръмните скатове следваха един подир друг. Понякога достигаха шеметни височини. Всяка грешна стъпка можеше да се окаже последна в някоя от бездънните клисури по протежение на гранитните канари високо над тях. На третия ден сутринта започнаха спускането, еднакво несигурно и коварно. Пътуването се утежняваше с намаляване на надморската височина. Горе в планината беше горещо сред гигантските канари, които препречваха всеки полъх на вятъра и поглъщаха топлината на деня, но на откритите места бе топло и почти приятно. Долу беше жега, по-жестока отколкото в Тексас, по-убийствена от всичко, познато на Люси дотогава.

Имаше чувството, че са се спуснали до границата на допустимото в една зловеща и тайнствена среда. Сякаш бяха засмукани в безкрайна шахта, стигаща до центъра на земята, без възможност за връщане назад. Люси погледна нагоре към голите каменни стени, изправени застрашително и властно над долината, толкова високо, че не успя да види техните върхове или небето.

Тя се замисли за ужасното и зловещо наименование на мястото. Долината на смъртта не се различаваше много от други части на Тексас. Беше само по-гореща и изпълнена с недорасли, чворести храсти див градински чай и нажежен бял пясък. Навярно името идваше от високите като кули стени, които хващаха като в капан дръзналите да навлязат сред тях смелчаци, преди да ги унищожат. Тя хвърли кос поглед към Шоз.

Когато до ушите му достигна дълбоката й въздишка, той се извърна да я види. Навярно забеляза притеснението й, защото дръпна юздите на коня и я изчака да се изравни с него.

— Какво е това? — задъхано запита тя.

— Сякаш това е проклетият ми гроб — каза той и погледна към надвисналите канари.

Казаното от него съвсем не я разведри.

— Глупаво чувство.

— Права си. Струва ми се, че всеки пристигнал тук го усеща, защото е свързано с разположението на Долината. Трябва да имаш предвид, че сме под морското равнище.

Очите й се разшириха. Значи бяха стигнали до центъра на Земята, където никое човешко същество нямаше правото да…

— Не се стряскай толкова. Не е като да сме умрели и да сме се преселили в ада. — Той се усмихна сам на зловещата си шега.

— Вижда ми се неестествено — отбеляза Люси, без да престава да се озърта стреснато наоколо.

Нищо чудно, че Долината бе толкова безжизнена и застинала в покой, защото наоколо не се забелязваха даже дървета. Името беше избрано подходящо. Нима тук можеше да има форма на живот?

Той не й отговори. Продължиха да яздят в мълчание. Люси почувства облекчение, когато се отдалечиха от смазващата близост на застрашителните стени от гранит и тя можа да види небето.

Мислите й се върнаха наново към нейния похитител. Той яздеше безгрижно пред нея, сякаш пътуването беше излет в парка. Съпротивителните му сили и мощ я удивляваха още повече, защото тя самата се бе превърнала в смазана от болката развалина.

Миналата нощ Шоз поиска да легне с нея. Не го каза, но Люси усети от момента, в който спряха да лагеруват. Очите му говореха по-красноречиво от думите. Когато тя го погледнеше, той я фиксираше с настойчив интерес.

За разлика от него пленницата не бе заинтересувана. Не толкова заради обидата, която почувства след последната им страстна любовна прегръдка. Времето, този вечен лечител, накара чувството да позаглъхне. Не и защото си бе научила вече урока. Естествено, че чувственият му поглед накара всичко в нея да настръхне, но нищо не можеше да сравни в този момент с пълното изтощение на израненото й тяло и нуждата за отмора. Тогава й се искаше единствено да се строполи на земята и да се погрижи за пламналите си ходила. Когато простря крака, втвърдената кървава коричка на раните се изпъна болезнено и тя не успя да потисне стенанията си.

Той приготви храната, докато тя се луташе между дрямката и съня. Желанието му беше осезаемо. Сексуалното му привличане бе толкова настоятелно и силно, че достигаше до нея чак от другия край на лагерния огън.

Показа се достатъчно възпитан да не я доближава, след като тя привърши с храната. В съня си обаче я държеше в обятията си и свойски я докосваше по бедрото, по гърдите, навсякъде.

На сутринта Люси се показа благодарна заради проявената от него деликатност. Освежена от здравия сън, дори съжали, макар и съвсем слабо, за онова, което не се случи. Беше безкрайно изненадана, защото доколкото го познаваше, той би трябвало да я прелъсти властно, подобно на неин господар. Или не го бе опознала добре, или желанието му не бе така силно, както се беше надявала. И двете възможности я разстроиха много.

Люси се откъсна от мислите си, когато й се стори, че различава в далечината форми, дело на човешка ръка. Запримига невярващо. Какво бе това, игра на природата или жилища в мексикански стил? Наистина ли това място бе обитавано? Когато се доближиха достатъчно, тя видя за голямо свое успокоение група постройки — няколко преградени кошари за животни и една по-голяма сграда встрани, която наподобяваше ранчо.

Прекосиха широка и плитка река. Коритото й бе заобиколено от ниски дървета. Гледката на потока, дърветата и обраслите с трева брегове беше ободряваща. В действителност Люси дори се усмихна.

Една група от здрави млади жени переше. Около тях се гонеха и закачаха малчугани, а ония, които все още се учеха да ходят, правеха купчини с пясък близо до майките си. Жените заслониха очи с длани, за да видят кой минава. Лицата им бяха безизразни. Всичките бяха мексиканки с тъмна кожа и черна коса и носеха широко отпуснати и меки бели блузи и едноцветни поли. Всички разговори се прекратиха. Дори и децата се спряха, за да огледат новодошлите мълчаливо. Люси също ги загледа с любопитство. Обърна се към Шоз, който яздеше редом до нея.

— Това село ли е?

— Може да се каже.

Отговорът му я обезпокои, защото тя почувства, че за първи път от много дни е престанала да бъде център на неговото внимание.

— А онова там ранчо ли е?

Този път той не я погледна, а само се засмя.

— Не.

Тя си помисли същото. Пред нея беше или забравено от бога село, запокитено дълбоко в планините Сиера Мадре, или убежище, където Шоз се криеше при опасност. Но ако беше скривалище, какво правеха тук всичките тези жени и деца?

Голямата къща беше разположена близо до широката река, а пред нея имаше няколко други още по-разлистени дървета, които посрещаха пътника с гъста сянка. Всичко приличаше на оазис сред безводна африканска пустиня. Постройката имаше гостоприемен вид, без да блести с нещо изключително. Най-забележително бе нейното местоположение в забравения от бога и хората кът. Имаше правоъгълна форма, беше боядисана в жълто, а покривът беше от дърво. В близката кошара имаше няколко чудесни коня, а малко по-нататък се редяха по-малки къщи, навеси и бараки.

В момента, в който Шоз закова коня пред къщата и слезе на земята, една облечена в ярки цветове жена се втурна с радостен вик навън, прелетя разстоянието, което ги разделяше, и се хвърли в прегръдките му.

Люси остана като зашеметена.

Шоз остави жената да се изприказва, плътно притисната о него. Тя говореше завален английски.

— Къде се загуби, скъпи? Уплашихме се, да не си — ох! Страх ме е да го произнеса. Какво стана, сърце мое? Добре ли си?

Тя държеше лицето му между дланите си.

Люси не искаше да повярва. През цялото време, докато той я преследваше, тази жена тук го е чакала! Обхвана я див бяс, какъвто не бе изпитвала през целия си живот.

Непознатата беше по-ниска от нея. Косата й бе гъста и се спускаше на масивни кичури до раменете. На Люси й се стори, че прическата й има формата на птиче гнездо, от което не можеше да се види лицето.

Беше облечена във фрапантна оранжева блуза с къси ръкави, която откриваше щедро целите рамене. Материалът беше ефирно прозрачен и едва прикриваше чифт налети гърди. Жената носеше изтъкан в бяло и черно колан, който подчертаваше тънкия й кръст. Розовата й пола беше още по-скандална, защото под нея нямаше нищо. На едната си ръка беше надянала дузина сребърни гривни, а на ушите си носеше огромни като обръчи обици.

Вътре в себе си Люси я оприличи на курва. Но когато видя лицето й, нещо в нея се прекърши. Най-екзотичното същество, което бе срещала. Лицето й имаше идеална сърцевидна форма, кожата й бе матова като старо злато, очите — огромни и черни, заслонени от дълги мигли и много красиви. Съвършената уста бе подчертана от червения руж. Жената се обърна към нея и остана не по-малко удивена.

— Коя е тая? — Възклицанието й скоро бе удавено в пълноводен поток от испанска реч.

Въпреки че жената изглеждаше като същинска циганка и беше без съмнение пачавра — негова пачавра със съмнително потекло — и Люси не можеше да падне дотам, че да се сравнява с нея, в момента видът й бе ужасен, докато нейната съперница изглеждаше непоносимо красива. Изведнъж нюйоркчанката се почувства толкова изморена, че почти се срина от коня.

— Млъкни, Кармен.

Жената прекрати многословното си излияние. Шоз я хвана за брадичката.

— Тя е моя заложница.

— Върви по дяволите! — настръхна ядосано Кармен, докато щедрата й гръд тежко се повдигаше.

— Толкова ли дълго ме е нямало, та си забравила английския? — запита спокойно той. — Тя е моя заложница.

Кармен бързо би отбой, но само секунда по-късно се сгуши отново в прегръдките му, притискайки се плътно към него.

— Какво да направя за теб, сърце мое? Само ми кажи! — занарежда тя и започна да го гали по лицето.

Определено бе проститутка, ако се съдеше как триеше гърдите си по цялото му тяло.

— Топла и вкусна храна — каза той, гледайки към Люси, — гореща баня и малко уиски.

— Само това ли? — запита тя и плъзна ръце под износената му риза.

— Това също, но по-късно — каза той, без да се усмихне и я отблъсна от себе си.

В същия момент се раздаде детски писък, последван от топуркането на нечии нозе. Душевният потрес на Люси бе още по-голям, когато едно малко чернокосо момче се хвърли право върху Шоз с виковете:

— Татко, татко!

Шоз завъртя хлапето във въздуха със светнало лице. Люси никога не бе виждала подобна усмивка. Тя извираше от очите, от сърцето, право от неговата душа. Детето се вкопчи в него. Беше на около шест, дребно и мургаво като баща си и майка си.

Люси не можеше да гледа повече. Изведнъж й призля. Шоз и малкият си бъбреха щастливо, но тя не слушаше. Щастието и обичта им бяха очевидни. Тя се подпря върху оградата на добитъка. Не можеше да заплаче точно сега, докато жената я наблюдаваше. Дали пък не му беше съпруга?

Въпросът сякаш не се нуждаеше от отговор.