Бренда Джойс
Огньовете на рая (7)

6

— Къде беше?

Нямаше намерение да го изкрещи, но започна да се убеждава в правотата на Джоана, че ги е зарязал, че я е изоставил, след като слънцето се издигна високо, без да се яви никаква следа от него. Адреналинът й се повиши ведно с жегата. Никой истински джентълмен не би ги оставил в това положение сами, без дори да ги уведоми за намеренията си. Без да им остави лично съобщение. Но за какъв джентълмен ставаше дума? Той не спадаше към нейното обкръжение и никак не приличаше на мъжете, които бе оставила след себе си. Не трябваше да забравя, че е скитник. Колкото повече се разгорещяваше и по-дълго чакаше, толкова по-добре си спомняше неговата грубост и безочие.

— Не е твоя работа.

Тя отстъпи назад с отвращение.

Джоана беше приседнала и ги наблюдаваше самодоволно. Шоз изтупа пепелта от огнището от ботуша си.

— Няма нито ядене, нито огън! Какво сте правили цял ден?

Люси замръзна от намекнатия укор. Беше започнала да съжалява за избухването си, защото не бе това начинът да поздравиш с добре дошъл някой, с когото си бил във възможно най-интимен контакт предишната вечер. Не за първи път темпераментът я подвеждаше и тя реши също не за първи път да се поправи. Ала той се държеше така, сякаш не я харесваше истински, което не беше възможно след всичко станало.

— Помислихме си, че няма да се върнеш — обади се Джоана.

Беше невероятно горещо. Слънцето тъкмо започваше да захожда, но щяха да изминат няколко часа, преди да се разхлади. Люси се извърна бавно към нея, знаейки, че иска да я убие само заради жегата и безнадеждните обстоятелства.

— Не съвсем — каза тя многозначително. После се обърна към Шоз с отработена усмивка. — Нямах никакви съмнения относно завръщането ти.

— Наистина! — Той се усмихваше, сякаш знаеше, че лъже. Наблюдаваше я лениво с небрежен сексуален интерес. Тя бе захвърлила отдавна елечето си — вече безнадеждно съсипано. Беше боса, с навити до лакти ръкави. Знаеше, че не изглежда ни най-малко привлекателна и този факт, в комбинация с безсрамната му похотливост, я принуди де се извърне в старанието си да съхрани поне малко от своето достойнство и решителност. Би трябвало да я харесва и да се грижи за нея. А от нея се очакваше да е приятна и склонна към флирт. Всички разумни линии на поведение й убягваха. Безвъзвратно.

Не се осмели да го пита отново къде е бил през целия ден. Когато той се присегна към една от торбите на седлото, надеждите й възкръснаха. Навярно щеше да сготви за всички довечера. С Джоана не бяха слагали нищо в уста цял ден, защото и двете нямаха и най-малка представа какво да правят с продуктите, които им беше оставил. Люси се опита да свари кафе, но опитът се оказа пълен провал. Без да се споменават изгорелия палец и забитите в ръката й тресчици при събирането на дървата.

Той извади чифт букаи от торбата, след което изгледа изгорялата утайка от кафе по тигана.

— С нож да го режеш — каза той с отвращение.

За Люси бе ясно, че това е мигът, когато трябваше да прояви смирение.

— Никога преди не съм правила кафе — призна тя.

— Вместо да ми се пулиш с тези големи сини очи — каза навъсено той, — би могла да се научиш, принцесо. Да не съм ти слуга.

— Нямах предвид нищо подобно.

Защо беше така кисел?

Той стана и се запъти към потока. Люси го наблюдаваше, объркана и развълнувана. Нещата изобщо не вървяха. Защо бе така враждебен с нея? Нима съжаляваше за отминалата нощ? Мисълта за това я ужаси.

Едно от мулетата изрева. Вниманието й се насочи към двете животни, които пиеха вода от потока.

— Магаретата — досети се тя.

Шоз беше хванал животните и им поставяше букаите. Люси се затича след него.

— Изоставил си ни, за да намериш магарета?

Той се подпря върху покрития с козина хълбок на едно от животните и я погледна.

Беше разколебана. Това обясняваше отсъствието му. След като не ги бе зарязал, а се бе погрижил да им намери транспорт, значи не беше толкова лош, колкото изглеждаше. Това я доближи до разбиранията за кавалерство. Тя се усмихна нерешително и положи длан на рамото му. Кожата му си беше същата, каквато я помнеше, като коприна. Тя почувства прежния трепет при допира с нея.

— Какво искаш сега? — запита сухо той.

— Нищо. Аз… — Тя отдръпна ръката си. — Дори не знам как се казваш. — Изчерви се, защото след всичко станало дори не се бяха запознали.

— Шоз.

— Шоз? Що за име е това?

— Име на апах.

Люси премига и беше на път да му каже, че във вените й също имаше капка апахска кръв, но той продължи с твърд глас:

— Кръстен съм на чичо ми Шозкай. Истински, чистокръвен индианец. Поне беше такъв, преди американските войници да го обесят. Няма ли да припаднеш, принцесо? — Той се разхили. — Или да запищиш?

Гневният му глас я накара да отстъпи. Той й обърна рязко гръб.

— Чакай — извика тя и го хвана за ръка.

— Сега пък какво?

— Дойдох да ти благодаря. — Тя бързо дръпна ръката си.

— За снощи?

Очите й се разшириха от отвратителната забележка. Тя го стрелна през рамо.

— Да не си посмял да го споменеш отново!

— Тя не ни чува. Освен това вече ни видя.

Прииска й се да го удари. Очевидно се подиграваше на объркването й.

— Тя няма да каже нищо.

— Изобщо не ме интересува какво ще направи — сви рамене той.

Тя остана с ужасното чувство, че говори истината.

— Не го мислиш, нали? — прошепна Люси.

— Не ме гледай така. — Очите му се присвиха и той изруга. — Сякаш съм наранил чувствата ти. Това не ти е Ню Йорк, нито пък аз съм някой от твоите влюбени въздухари.

Измина един безкраен миг. Той се изрази пределно ясно.

— Повярвай, не си наранил чувствата ми, защото не би могъл.

— Браво — измърмори той.

— Само исках да ти благодаря, че си се погрижил да намериш животните. — Очите й хвърляха искри.

— Сладурче — изсмя се той. — Никога не върша нещо, без да получа друго в замяна, стига то да не създава неприятности.

— За какво говориш?

— Предполагам, че си навикнала да ти стоят на крака. — Той се взря в нея. — Но аз не съм го правил никога в живота си. Не ми е приятно да те разочаровам, но не съм прекарал целия ден в търсене на магарета заради малкото ти задниче.

— Защо си толкова нетърпим? Защо искаш да ме отблъснеш? Защо не приемеш моите благодарности?

Тя беше оскърбена и бясна, както от него, така на самата себе си заради старанието да бъде учтива.

— Не се стремя да те отблъсна — каза той и я хвана за бедрата, преди тя да се усети и да го отблъсне. — Ще се срещнем довечера.

Люси започна да се бори, бясна и унижена. Когато той я освободи, тя отстъпи назад задъхана. Гърдите й се издигаха и спускаха бурно. За нейно голямо неудоволствие той я желаеше открито.

— Ти си възможно най-голямата отрепка, която човек може да си представи. Опитах се да бъда добра и блага, но с теб е невъзможно. Помислих си, че между нас има нещо, но съм бъркала толкова много.

Лицето му, обикновено безизразно, беше притъмняло от спотаения гняв.

— Това, което почувствахме един към друг, се нарича страст с главно С. Можеш да го наречеш с каквото си искаш превзето име, но няма да промениш същината на факта — нито на акта.

— Върви по дяволите!

— Ти върви по дяволите заедно с цялото си великодушие. Запази го за себе си.

Трепереше цялата. Когато той се отдалечи с горделива походка, тя преглътна болезнено и се обърна, за да се озове лице в лице с Джоана.

 

 

Люси не можеше да заспи. Лежеше до Джоана, решена да не се разплаче. Никога преди не се бе чувствала толкова стъпкана и напълно разтърсена от всичко преживяно. Не искаше нищо друго освен да се наплаче на воля в прегръдките на майка си. Знаеше, че той се е опънал на земята с подпряна на седлото глава от другата страна на загасващия огън.

Презираше го. Миналата нощ беше грешка, която нямаше да се повтори никога вече. Никой мъж не можеше да се отнася така с нея и да се измъкне безнаказано. И все пак й се струваше, че усеща всеки негов дъх и движение. Беше много мъчително. Тялото й се присви на кълбо.

Когато по-късно дишането на Джоана подсказа, че е дълбоко заспала, тя го чу как става и се отдалечава. Искаше й се да заспи, вместо да си мисли за него. Вместо да надава ухо, за да го чуе. Това я унижаваше. Устата й беше пресъхнала. Тя преглътна мъчително. Арогантен копелдак. Добре поне, че и той не намираше покой в съня.

Не можеше да каже дали са изминали пет или петдесет минути. Но когато го чу да се завръща, всяка част на тялото й застина. Той се приближи до нея, както беше предполагала. Беше предвидила постъпката му и затова държеше дамската си чанта подръка.

— Знам, че не спиш — каза тихо той и се смъкна на колене до рамото й. Пръстите му я погалиха.

— Изчезвай — изсъска тя. Докосването му я накара да настръхне. Пружината в стомаха й се сви още повече. Заедно с ръката й, която държеше чантата. Дланта му се плъзна надолу и обхвана едната й гръд.

— Чакаше ме, нали?

— Не! — Тя го отблъсна.

— Ще ти докажа, че лъжеш — зашепна с кадифен глас той и промуши ръката си под нея.

— Джоана ще се събуди — опита се да му избяга тя.

— Шоуто ще й хареса — каза той и се потърка в ухото й.

— Ти си лош и порочен.

— Да си светец е досадно — засмя се Шоз. — Освен това в пъкъла има място и за двама ни. — Той я близна.

Независимо от гнева, действията му изпълниха Люси с възхитително усещане.

— Спри. Ще трябва да ме изнасилиш, за да ме имаш.

— Много добре.

Люси изстина, когато той я притисна в ръце, сякаш за да я понесе. Захапа я за врата. Неспособна да се противи, тя бръкна в чантата и пипнешком затърси пистолета. Ръцете му се сплетоха още по-плътно около тялото й. Той се изправи, вдигайки я на крака. Тя опря оръжието в диафрагмата му. Ръцете му спряха да я опипват и той застана на място. Люси изпита чувство на триумф — притъпено от страха за нейната дързост.

— Остави ме.

Шоз се изсмя. Гласът му беше тих и заплашителен. Той отпусна ръце и отстъпи.

— Хубава играчка имаш.

— Не е играчка, и по стечение на обстоятелствата съм безпогрешен стрелец. — Възбудата й нарастваше. — А и от толкова разстояние няма начин да не улуча.

— Стрелец във фуста — каза приглушено той.

Той я сграбчи за китката толкова бързо, че не й остави време дори да види движението му и насочи ръката й надолу и далече от себе си. Люси извика и изпусна оръжието.

— Наистина ли възнамеряваше да ме застреляш? — Той изглеждаше развеселен.

Тя се разгневи от очевидно присмехулното му поведение и проваления й опит да му се противопостави. Сърдита и объркана, тя го наблюдаваше как вдига оръжието от земята и изпразва патроните от него. Той взе чантата й и провери дали няма още муниции. Захвърли я настрана, доволен от резултата. Сега знаеше, че няма повече патрони, нито пък място, където да ги укрива.

Върна й оръжието с усмивка.

Идеше й да му размаже усмивката право върху лицето. Тя се отдаде на идеята с удоволствие, но не стигна по-далеко от това, защото той я вдигна в ръце и започна да я отнася.

— Пусни ме — останала без дъх промълви тя.

— Не и докато не довършим започнатото — безцеремонно отсече той.

Люси нямаше намерение да свършва каквото и да било с него. Бореше се диво и безрезултатно, докато той я отнасяше далеко от лагера. Когато тя проговори, всяка нейна дума прозвуча убедително.

— Щом стигнем ранчо „Дерек и Миранда“, ще кажа на дядо, че си ме насилил, кучи сине — изкрещя тя. — Той е един от най-влиятелните мъже в Тексас и познава всички — губернатора, сенатори, дори президента на Съединените щати. Ще те гонят докрай, а когато те спипат, ще те заключат и ще хвърлят ключа в океана.

Той окаменя.

— Чакай да отгатна. Дядо ти е самия Дерек Браг.

— Правилно — извика тя. — Ти си свършен, свършен.

Шоз изруга и я пусна на земята. Люси почти припадна, останала без дъх.

— Малка кучка — каза той. — Ще го направиш не защото съм те чукал, а защото не ти се мазня.

Тя не отговори.

— Не се тревожи — ухили се той сурово. — Няма да те докосна, защото не заслужаваш.