Бренда Джойс
Огньовете на рая (12)

11

Доктор Джоунс инструктира Шоз да остане на легло за няколко дена. Болният му се усмихна независимо от болката в главата, окото и челюстта.

— Ако ми намериш подходящата жена, докторе, бих останал в леглото и седмица.

— Искам да почиваш — не оцени шегата Джоунс. — Получил си сериозен удар в главата с дръжката на пистолета на Джейк, младежо.

Шоз реши, че един ден в леглото няма да му навреди, дори и без жена до него. На следващата сутрин се почувства отлично, ако не се смяташе лекото главоболие, което ту се усилваше, ту затихваше. Лявото му око беше напълно затворено, като преобладаващият черен цвят беше само тук-там разнообразен със синьо. Отокът беше огромен. Челюстта му беше болезнено подута и изпъстрена с пурпурно-виолетови петна, но поне не беше загубил нито един зъб.

Той изтъргува двата катъра срещу един скопен кон, който не беше кой знае какво, но можеше да се окаже смел и издръжлив, ако арабското потекло, което Шоз беше съзрял в чертите на главата, се окажеше истинско.

Стигна ранчо „Дерек & Миранда“ около обяд. Когато попита за Дерек Браг, беше упътен към централната сграда, издигаща се малко по-високо от останалите постройки по сенчестия хълм.

Шоз огледа наоколо. Всяка сграда беше варосана и поддържана така, че изглеждаше свежа, чиста и нова. Живата стока на Браг беше отлична, особено състезателните чистокръвни коне, предназначени за продан на изток. Единствената слабост на новодошлия бяха конете. Самата къща изглеждаше уютна и гостоприемна, независимо от размера си, с цветя навсякъде и надничащи от всеки прозорец пердета. Стомахът му се сви. Въпреки че ранчо „Дерек & Миранда“ беше много по-обширно и модерно, то му напомни за бащиното в Южна Калифорния, където беше неговият дом. От много време не го бе посещавал. Твърде дълго време, но вината си беше негова, защото непрекъснато отлагаше. Не защото семейството не му липсваше, а защото не искаше родителите му да научат истината за неговия живот и за него самия и да се разочароват. По-добре да си мислят, че е някъде другаде и се чувства добре.

Слезе от коня, подпря се за момент върху животното и се запита къде ли можеше да бъде тя. Мисълта го подразни най-вече защото не можеше да се преструва на безразличен дори пред себе си. Точно в него миг сърцето му се сви, стомахът го заболя, почувства се слаб и кекав като жена. Не искаше тя да го види в такова състояние.

Изкачи стъпалото на централния вход и похлопа с бронзовата дръжка по вратата. На прага застана самия Дерек Браг. Изненадата му беше кратка.

— Имам чувството, че търсиш мен — каза той с лека усмивка.

— Да — каза Шоз. — Казвам се Шоз Купър и търся работа.

Дерек повдигна вежди, след което махна на посетителя да влезе.

— Да поговорим в кабинета ми.

Шоз го последва във величествено антре с високи тавани и виещо се дъбово стълбище. Подът беше от бор, излъскан като огледало. Стените бяха бели и лъхаха на свежест. Той зърна отражението си в голямо и богато украсено сребърно огледало.

— Сядай — подкани го дерек, след като затвори двойната врата.

Гостът се настани, като се опитваше да прикрие обхваналото го успокоение.

— Нещо за пиене?

Върху огромното махагоново бюро имаше димяща кана с кафе.

— Да ви се намира нещо по-силно от кафе?

Дерек наля уиски и за двамата.

— Докторът ли ти предписа езда в жегата?

— Всичко е наред — отвърна Шоз. — Струва ми се, че вашето ранчо по всяко време може да поеме още един човек.

— Разбираш ли от добитък? Коне?

— Да.

— Не ми приличаш на някой, комуто се налага да върши такава работа.

Шоз се поколеба.

— Имам нужда да работя — каза сухо той. Казаното беше лъжа. Но дори тя беше изречена с труд поради гордостта му.

— Откъде си? — Дерек го изучаваше внимателно.

— Южна Калифорния — троснато отвърна Шоз.

— Бил съм на Западния бряг. Дъщеря ми Сторм с нейните деца и внучета живеят в района на Сан Франциско. Твоето семейство от него край ли с?

— Не, ние сме от Бейкърсфийлд — помъчи се да смени темата Шоз.

— Ранчо ли имате? — Дерек се облегна назад.

— Бях отгледан в ранчо — каза Шоз. — Ако това ви интересува.

— Семейството ти все още ли е там?

— Ъ-хъ.

— Не си много щедър на информация — усмихна се Дерек. — Разкажи ми за тях.

Шоз ядосано се изправи.

— Това разпит ли е? Получавам ли работата или не?

— Искам да разбера що за човек наемам — невъзмутимо отвърна Дерек.

— Баща ми се казва Джак. Той построи ранчото „Златната дама“ със собствените си ръце веднага след Гражданската война. Имам природена сестра Кристина, която е на моята възраст и трима природени братя. Кристина се ожени за някакъв руски княз или нещо такова и живее в Санкт Петербург. Братята ми, доколкото разбрах последния път, са все още в ранчото.

Думите излизаха трудно и бързо сякаш от дулото на картечница.

— Майка ти?

Бяха стигнали и дотам.

— Майка ми е индианка от племето апахи и не зная къде, по дяволите, се намира, дали е зад оградата на някой резерват, или е мъртва. Свършихте ли?

Дерек започна да се киска за огромно учудване на Шоз.

— Знаеш ли, че между нас има нещо общо, синко. Майка ми също беше индианка от апахите.

Шоз премигна от изненада, но бързо се окопити.

— Бях отгледан от моята мащеха Кандис. Тя е истинската ми майка — каза сухо Дерек, без да разбира защо, по дяволите, доброволно даваше на сополивия копелдак повече от необходимата информация.

— Окей! — усмихна се той и стана. — Винаги имам нужда от добра работна ръка. — Той хвана Шоз за ръката и я разтърси. — Заплатата е в края на месеца, петнайсет долара в началото, храната е на корем. Намери си легло в някоя от бараките за спане. Питай за Джим, той е тарторът тук.

Шоз кимна с глава. Вече имаше прикритие. Но не изпита облекчение, дори напротив, чувстваше се така, сякаш го беше газил фургон. Главата му щеше да се пръсне.

— Добре дошъл в „Дерек & Миранда“ — усмихна се старецът.

Шоз намери старшия на работниците в отделението на кобилите за разплод, след като беше упътен от едно момче в конюшнята.

Джим му каза да си настани багажа в дървената колиба с червена врата, която беше само наполовина заета. Единият от двамата готвачи, който се казваше Уили, го нагости царски, след което Шоз се захвана да оправи една част от оградата на мястото за разходка на конете.

Не беше недоволен. Преваляше пладне, а той беше пристигнал твърде късно, за да излезе на паша с останалите работници. Започна да разучава мястото, което трябваше да бъде преградено с дървени стълбове. Беше ужасно горещо. Потта се стичаше надолу по тялото му и още повече затрудняваше и без това влошеното му зрение. Махна носещия стълб, който се беше разхлабил и се захвана да копае нова дупка.

След десетина минути беше като замаян, а главата му щеше да се пръсне. Навярно докторът беше прав. Спря се, за да съблече подгизналата от пот риза и завря глава в коритото за водопой, застанал между две расови кобили. Водата беше чиста и хладна. Той прошепна няколко гальовни думи на едно от животните, почеса го зад ухото и се захвана отново да копае.

Най-напред чу смеха й. Не го беше слушал преди, но знаеше, че е тя. Всеки нерв на тялото му настръхна. Остана на едно място, забил здраво лопатата в земята. Смехът й внезапно секна.

Той се стегна и се обърна.

До Дерек пристъпваше сякаш самото олицетворение на непорочността, цялото в бели памучни дантели.

Когато погледите им се засякоха, той се вкопчи още по-здраво в дръжката на лопатата.

По дяволите, помисли си, нима трябваше да се появи точно в този момент, за да стане свидетел на неговата немощ.

Ала нямаше да я демонстрира за нищо на света. Самоуверено вдигна глава и се изправи още повече.

 

 

Появата му я потресе.

Беше се върнала от Парадайз предишния ден, убедена в победата си и сигурна, че го е прогонила завинаги от града. Победата й беше струвала скъпо, но нейната тайна беше много по-важна от парите. Разбираше, че е заслужила триумфа си.

Но духът й не се успокои. Нея вечер сънят бягаше от клепачите. Четенето също не помогна. Продължаваше да си го представя така, както го беше видяла за последен път в апартамента на губернатора, с красиво лице, независимо от разкривените от гняв черти и лъснало в пот съвършено тяло, скулптирано сякаш от някой Микеланджело. Беше започнала да се тъпче с вносен швейцарски шоколад, но той не я засити и тя го даде на котката с тигрова окраска. На следната утрин, съсипана, отиде да помага на Миранда в кухнята.

В дома на родителите й в Ню Йорк имаше главен готвач и много помощници, които биха останали потресени, ако само прекрачеше територията им. Тук баба й обичаше да готви, независимо че разполагаше с огромна прислуга. Люси не беше стъпвала в кухнята на ранчото, откакто беше на тринайсет. Едно време печаха заедно курабии и сладкиши. Майка й не готвеше, твърде заета с политика и обществени ангажименти, но тогава се присъединяваше към тях, за да оформят едно весело трио. Тези дни бяха безвъзвратно отминали, но на нея й се искаше в него миг да ги възкреси наново.

 

 

Отмина с безразличие изненадата на баба си и предложи помощта си. Да носи разни неща от хладилната кутия и да забърква продукти в готварските паници й осигуряваше нужното занимание. Само и само да бъде ангажирана.

Автомобилът беше на поправка в града и щеше да бъде готов по-късно същия ден. Тя очакваше с нетърпение този миг, защото щяха да карат заедно с Джоана около ранчото или даже до града. След като свърши в кухнята, все още с чувство на безпокойство и неудовлетворение, тя се наконти в нещо бяло и носещо хлад и слезе долу. Когато Дерек я покани да му прави компания при инспекцията на кобилите за разплод в конюшнята, където се жребеха, Люси се съгласи.

Но в този момент тя беше замръзнала на едно място и не вярваше на очите си. Не може да бъде, това беше той.

Шоз й кимна учтиво.

Тя ахна, когато видя лицето му. Какво се бе случило? Приличаше на пострадал жестоко професионален боксьор.

Осъзна, че го вгледа втренчено, но той също не откъсваше поглед от нея. Отмести бързо поглед встрани, докато дядо й го питаше как се чувства. В съзнанието й се запечата ужасяващата окраска на окото и челюстта му. Тези видения се надпрепускваха с едни други — лъщящ от пот прекрасно скулптиран торс и надвесени над лопатата, стегнати в избелели джинси бедра — нежелани картини, които тя направи усилие да прогони от мислите си. Какво правеше той тук?

— Сигурен ли си, че си добре, Шоз? — питаше Дерек.

— Напълно.

— Защо не починеш?

— Почти привършвам — отговори Шоз и вдигна лопатата. За малко да загуби равновесие, но бързо се окопити.

— Почини — настоя Дерек. — Върви и си полегни в бараката. Ако развиеш пневмония, няма да си полезен никому.

— Да, сър — усмихна се саркастично Шоз.

Погледът на едно студено, сиво око срещна Люси. Тя сепнато се обърна към дядо си. Мислите в главата й изпреварваха думите. Не би трябвало да е тук, не трябваше да е в близост до Парадайз. Беше казал, че си заминава.

— Какво му се с случило?

Шоз бавно сваляше ризата от оградата, за да се облече. Люси го изпроводи с поглед, когато си тръгна.

— Дядо?

— Влязъл в ръкопашен бой с две яки чутури вчера. Единият го цапардосал с дръжката на пистолета си отзад по главата.

— Добре ли е?

— Не мисля — каза Дерек, — има твърде болнав вид според мен. Ще изпратя Миранда да види какво му е. Хайде, скъпа.

Люси последва дядо си в прохладния, покрит с каменен под хамбар. Не би трябвало да се тревожи заради Шоз; здравето му не й влизаше в работата. Онова, което я засягаше, беше защо все още не си е заминал и какво правеше тук на ранчото. Прииска й се да узнае какво ще работи, но не се осмели да попита, щом беше на крака и копаеше, значи нищо му нямаше. Още повече, че не можеше да се сбърка посланието в погледа на здравото му око.

— Нали е красавица, Люси? — запита Дерек по адрес на сивата англо-арабска кобила. — Бременна е от Гръм. — В гласа му имаше неприкрита гордост. Гръм беше неговият най-стар, ценен и доказан жребец.

— Да — съгласи се автоматично Люси. — Дядо, кой е този?

— Кой?

— Този каубой.

— Просто нов работник.

— Кога го нае?

— Днес.

— Защо?

— Защото каза, че му трябва работа. Харесва ми. Знаеш, че ранчо „Дерек & Миранда“ е главният източник за намиране на работа в околността. Защо толкова те интересува, Люси?

— Просто така. — Тя се изчерви. — Изглежда толкова подъл, сякаш е крадец. — Тя потрепери театрално. — Дори по-лошо.

Трудно беше за вярване, че изведнъж някой е успял да спусне плътна завеса пред очите на дядо й.

— Не е крадец — разсмя се Дерек. — Аз съм добър познавач на човешкия характер и мога да ти кажа следното: той е само буйна глава и горделивец. Не се тревожи.

Люси свъси вежди. Положението ставаше нетърпимо. Плати му да напусне града, а вместо това той се захвана да работи в дома на баба й и дядо й. Трябваше да бъде уволнен, и то незабавно.

— Не знам, дядо. Може би този път бъркаш. Мисля, че не е трябвало да го наемаш.

Дерек беше очарован.

— Остави управлението на ранчото на мен, скъпа. Никой във фамилията не е показвал склонност да го прави. Ник се занимава с наследеното от Миранда графство в Англия, Рейд се е разпрострял от Ню Йорк до Хонг Конг, Брет си има хотелите из цялата страна и околосветските круизи. Искаш ли ти да въртиш ранчото, Люси?

Тя стисна ръката на дядо си в своята. Усещаше огорчението в гласа му, независимо че той се опитваше да го скрие. Всички в семейството знаеха, че беше построил ранчото заради Миранда и възнамеряваше един ден да го прехвърли на децата си. Но никой не го искаше, защото всички бяха твърде погълнати от собствените си занимания. Синът на Ник щеше да наследи имението на баща си, по-малкият му брат учеше право, а останалите му деца бяха момичета, докато двамата сина на Брет бяха пораснали и се грижеха за интересите му в туристическия бизнес. Собствените братя на Люси бяха твърде малки, а най-големият вече даже се беше ориентирал и искаше да следва медицина.

— Е, добре — каза тя лукаво, — аз самата съм градско момиче, но имам петима братя и въпреки че татко има огромно поле за изява в неговата империя, мисля, че няма да има нищо против едно от момчетата да поеме работата тук.

— Когато съм станал вече на сто — отбеляза кисело Дерек.

— Само на деветдесет, дядо.

 

 

Люси повдигна края на фустите си и побягна.

Дерек беше зает в южния двор за коне и тя реши да използва изгодния случай. Щеше да открие защо той беше дошъл тук. Имаше ужасно подозрение. Никой не трябваше да я вижда, естествено, но всички наемни работници все още бяха далеко от ранчото. Тя се стрелна към портика на варосаната барака с яркочервена врата, но се спря запъхтяна. Дочу нечии стъпки и се смрази на място. Вратата се отвори и тя се изправи лице в лице с Уоли.

— Госпожице Люси?

— Уоли?

— Какво правите тук?

Мисълта й запрепуска бясно.

— Дядо ме изпрати да дойда и да проверя дали новият работник се нуждае от нещо. Лошо е наранен.

— И аз мисля така. Вътре е, госпожице Люси. — Той посочи с ръка към вратата и се отдалечи с поклащаща се походка.

Люси си пое дъх. После влезе вътре, цялата трепереща. Пет нара, разположени до стените на бараката, даваха възможност на десет каубоя да се разполагат спокойно вътре. В центъра имаше кръгла маса с пет стола наоколо, а единият от ъглите беше зает от желязна печка и други два стола пред нея. Другият ъгъл беше приютил мивка и огледало, а банята с душовете беше отляво. Всички работници се хранеха заедно в обща трапезарии, която се помещаваше в друга страда. В ранчото работеха около петдесет мъже и момчета. В бройката не се включваше прислугата в къщата и онези, които работеха в железните мини, на нефтените кладенци, по транспортните товарни линии или в многобройните бизнес служби, собственост на Браг.

И най-малката следа от загриженост за раните на неприятеля изчезна в момента, в който го видя.

Хилеше й се като лъв, на когото бяха хвърлили мръвка. Беше се разположил с вдигнати върху масата обути крака, с пура в устата и чаша кафе в ръка. Очевидно я беше чул да идва и постави канчето върху масата.

Люси забеляза, че бяха сами. Нямаше вид на болен.

Тя го изгледа свирепо и затръшна вратата след себе си.

— Какво правиш тук? — запита тя, приближавайки се към него.

Краката му тропнаха едновременно по пода.

— Здравей, принцесо. Ти се била наистина милосърдна жена.

— Върви по дяволите!

— Не се съмнявам, че рано или късно ще го сторя. Няма ли да ме запиташ нещо за смачканата ми физиономия.

— Не! Как се осмеляваш? Как си дръзнал? — разкрещя се Люси.

— Дръзвам да правя това, което искам, госпожице Браг.

Фалшивата нотка в гласа му не й убягна.

— Как си посмял да се хванеш на работа тук? Казах ти да напуснеш града.

Той я сграбчи за ръката, а усмивката му се появи отново. Бавно я притегли към себе си и тя се оказа изведнъж в скута му.

— Пусни ме!

Ръцете му се плъзнаха по тялото й, държейки я здраво притисната в него, докато краката й се мятаха във въздуха, без да могат да стигнат земята. Беше обута в хубави малки оранжеви ботушки, обсипани с цяла дузина перлени копчета.

— Никой не може да ми нарежда какво да правя — каза невъзмутимо той, сякаш тя не се бореше като дива котка в ръцете му.

— Ти взе пари!

Той я погледна в устата. Тя престана да се извива в ръцете му. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение.

— Искаш още?

— Да — каза тихо той. — Искам още много, много.

Ръката му се зарови в косата й, прихваната с игла на тила. Изведнъж под нея напрежението стана осезаемо. Тя спря да се движи. Можеше да го почувства целия, превърнат в огромна заплашителна маса.

— Но не пари!

Гласът му беше гърлен и чувствен, а погледът — неустоим и хипнотизиращ. Костваше й огромно усилие да се освободи от магията, с която я беше завладял.

— Толкова си безочлив — каза задъхано тя, успяла най-после да стъпи здраво на земята.

Той се усмихна, доволен от властта, която упражняваше.

— Ще ти хареса, ако ми го позволиш, скъпа.

В битката, разразила се помежду им, Люси почти му беше дарила победата.

— Ами ако кажа на дядо, че си ме натискал?

— Ами ако аз му кажа, че си дошла сама, за да ме търсиш, защото сме стари приятели? — студено отвърна той.

Нямаше съмнение какво има предвид. Ужасното й подозрение се оправдаваше.

— За това си тук, нали? За да ме изнудваш!

Изражението на израненото му лице не разкриваше нищо.

— Не виждам друга причина — осъдително продължи Люси. — Ти си чудовище. Окаяно, презряно чудовище.

— Изглежда, че беше на друго мнение онази нощ. Поне ако се съди по държанието ти.

Несъмнено щеше да изкара наяве необмислената й постъпка, защото нямаше и капка почтеност. Тя се озърна с див поглед наоколо, но все още нямаше никой.

— Ти ме прелъсти — извика тя. — Бях разстроена, в безизходица, без закрила, а ти се възползва от това.

— Хареса ти всеки миг.

— Искам да се омиташ от ранчото.

— Сигурен съм, че го желаеш.

— Колко пари ти трябват още?

Освирепял, той изрита стола с крак. Люси подскочи назад и се втурна към вратата, когато разбра, че той е по петите й. Погледът му й подсказа, че я грози опасност.

— Не ми трябват проклетите ти пари!

Тя хукна презглава навън.

— Бягай! — извика след нея той. — Бягай, колкото ти държат краката, госпожице Браг. Но няма да ти се размине и ти го знаеш много добре.