П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (22)

22

Необяснимо защо, но улисан в суетнята на скорошните събития, при които народът се изниза по двойки, тройки и — както се случи със Споуд — по единици, не съобразих, че неизбежно щеше да настъпи моментът, когато щяхме да се намерим лице в лице с това девойче в безбрежно усамотение. Затова, когато този неприятен момент настъпи, се изправих пред затруднението как да завържа разговора. Опитах късмета си със същите начални реплики, до които прибягнах, когато се оказах насаме и с Тротър.

— Мога ли да ти предложа малко наденичка? — попитах.

Тя отхвърли с махане на ръка предложението ми. Явно смутът в душата й не можеше да бъде потушен с наденица.

— О, Бърти! — рече тя и млъкна.

— А резен шунка? — продължих в същия дух.

Флорънс поклати глава. Очевидно шунката се ползваше със същото неодобрение като наденичката.

— О, Бърти! — отново изскимтя тя.

— Точно насреща ти съм — окуражих я аз.

— Бърти, не знам как да постъпя.

Флорънс отново откърти въздихание от гръдта си, а аз стоях и очаквах нещо да излезе на повърхността. Пропъдих полузародилата се в съзнанието ми идея да й предложа пушена херинга. Започна да ми се вижда глупаво непрекъснато да изреждам ястия от менюто като келнер, който се мъчи да накара клиента си да направи някакъв избор.

— Чувствам се ужасно! — призна тя.

— Изглеждаш чудесно — уверих я, но тя отхвърли отново с махване на ръката си галантния ми комплимент.

Флорънс пак се умълча за известно време и сетне изведнъж си изля душата.

— Става въпрос за Пърси.

Тъкмо гризвах препечена филийка, когато Флорънс отново възобнови разговора. Учтиво оставих за по-късен момент довършването на закуската си.

— Пърси ли? — попитах.

— О, Бърти — продължи тя и от начина, по който сбърчи нослето си, виждах, че бе доста развълнувана. — Всичко, което стана преди малко… когато призна за нежеланието си да разочарова обичаната жена… когато разбрах какво е сторил… само заради мен…

— Разбирам какво искаш да кажеш — рекох. — Страшно благороден жест.

— Изведнъж нещо стана с мен. Сякаш за пръв път видях истинския Пърси. Разбира се, винаги съм се възхищавала на интелекта му, но сега е по-различно. Като че ли прозрях оголената му душевност, и онова, което съзрях в нея…

— Бе силно впечатляващо, нали? — запитах, подпомагайки развитието на действието.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Бях слисана. Изумена. Осъзнах, че той е точно като Роло Бийминстър.

За момент не схванах казаното. Сетне ми просветна и си спомних.

— О, да. Но ти тъй и не ми разправи повече за Роло, освен че бил в обезумяло състояние.

— О, това бе много по-напред в историята. После той и Силвия отново се събират.

— Значи се събират пак, а?

— Да. Тя се взря в оголената му душевност и разбра, че на земята няма друг мъж за нея.

Вече наблегнах на факта, че същата сутрин умът ми бе в небивала форма. Така че чувайки тези думи, получих ясната представа, че в настоящия момент Флорънс е настроена открито про-Пърсиевски. Естествено, можеше и да греша, но не смятах, че е тъй. Усещах, че това тук бе един добър зародиш, от който с малко грижи можеше и да покълне нещичко. Или както Джийвс елегантно го каза веднъж, в плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава.

— Хей — рекох, — чуй какво ми хрумна. Защо не вземеш да се омъжиш за Пърси?

Тя се сепна. Видях, че цялата затрепери. Разшава се неспокойно, сякаш най-краставият обрив в живота й подлудяваше от сърбежи тялото й. В погледа й, който отправи към мен, не ми бе трудно да съзра лъч мъждукаща надежда.

— Но нали съм сгодена за теб — почти проплака тя.

С цялото си поведение Флорънс създаваше впечатлението, че й идеше да си заскубе косите, загдето е сторила подобна глупост.

— О, това лесно може да се оправи — топло я уверих аз. — Ако държиш да чуеш мнението ми, дай да го прекратим. На теб съвсем не ти се ще някой празноглав търтей да се мотае из краката ти. Искаш някой, когото да приемаш повече като духовен брат, мъж, от чийто интелект се възхищаваш и с когото можете да се държите за ръце и да обсъждате Т. С. Елиът. А Пърси отговаря напълно на тези изисквания.

Тя изскимтя сподавено. Онзи лъч надежда сега струеше съвсем силно.

— Бърти! Значи ще ме освободиш? — изпищя тя и аз почувствах как заветният бряг се издига пред очите ми.

— Естествено, естествено. Е, разбира се, сърцето ми се покъртва при мисълта, но го считай за направено.

— О, Бърти!

Тя се нахвърли отгоре ми и ме замляска. Не че ми стана особено приятно, но такива неща трябва да се понасят стоически. Или както веднъж бях чул да казва Анатол, човек трябва да се научи да приема изпортванията с достойнство.

Ние все още се гушехме в задушевна прегръдка, когато тишината — понеже се прегръщахме сравнително тихо — бе нарушена от звук, лика-прилика с изтръгнат от дълбините на сърцето писък или изскимтяване на местно куче, ударило му1гуна в крака на масата.

Но не беше куче. Беше Пърси. Стоеше и ни гледаше разстроено. Не че го корях. Как да не изпаднеш в агония, след като влизайки в някоя стая, свариш изгората си в скута на друг.

Той се овладя с гигантско напрягане на волята си.

— Продължавайте спокойно — рече, — продължавайте. Съжалявам, че ви прекъснах.

И Пърси се задави под напора на душащите го емоции. Забелязах, че силно се изненада, когато Флорънс рязко се отдели от мен, изпълни подскок по образеца на дивите зайци, почти доближаващ Чийзрайт-Устъровата класа и се метна в обятията му.

— Ъ, какво? — захълцука той. Явно същината му се изплъзваше.

— Обичам те, Пърси!

— Наистина ли? — лицето му цялото засия. Но сетне отново помръкна. — Но си сгодена за Устър — мрачно рече и ме загледа по начин, който красноречиво издаваше мнението му, че душмани като мен причиняват половината страдания на тоя свят.

Аз се запътих към масата и си взех още една препечена филийка. Вече бе изстинала, но аз обичам изстинал препечен хляб, при условие че го намажа с тонове масло.

— Не, вече не — обявих. — Действай, приятел. Давам ти зелена светлина.

Гласът на Флорънс треперливо съобщи:

— Бърти ме освободи от задължението ми към него, Пърси. Разцелувах го, именно защото изпитах огромна благодарност. Веднага щом му признах, че обичам теб, той ме освободи.

Моментално си пролича, че Пърси остана впечатлен.

— Виж ти! Страшно великодушно от негова страна.

— Той си е такъв. Бърти е олицетворение на самото кавалерство.

— Определено. Слисан съм. Така като го гледа човек, никога не би се сетил за подобно нещо.

Вече започваше да ми писва да слушам хората наоколо да заявяват, че никой не би помислил еди-какво си, като ме погледнел, затова се засилих да го жилна. Но още преди да успея да набера енергия, Флорънс нададе нещо, което на практика прозвуча като вопъл.

— Но, Пърси, какво ще правим? Та аз разполагам само с мизерна издръжка за дрехите си.

Не улових насоката на мислите й. Нито пък Пърси.

Намерих думите й за изпълнени със загадъчност и видях, че и с него беше същото.

— Какво общо има това? — попита той и запремига на парцали.

Флорънс закърши ръце. Жест, за който бях слушал много, но никога не бях виждал наживо. Представлява кръгообразно движение, започващо от китките и повтарящо се до втръсване.

— Ами нито аз имам пари, нито ти имаш пари, поне други освен онези, които вторият ти баща ще ти дава, когато се захванеш с бизнеса му. Отгоре на всичко ще трябва да живеем и в Ливърпул. А аз не мога да живея в Ливърпул!

Е, доста народ явно мислеше другояче, или поне тъй са ми разправяли, но усетих какво има тя предвид. Сърцето я теглеше към Лондонската Бохемия — към средите на интелигенцията и хората на всички видове изкуство, към сандвичите и абсента в овехтелите студия, а сега я принуждаваха да изостави всичко това. Не ми се вярваше в Ливърпул да се намираха такива студия на интелигенти.

— М-м-да-а-а — откърши звук и Пърси.

— Сега разбираш ли какво имам предвид?

— О, да — отвърна той.

Явно нещо го зачовърка отвътре. Очилата му с рамка от черупка на костенурка заблестяха със странен блясък, а бакенбардите му леко потръпнаха. Съвсем очевидно беше, че се водеше ожесточена борба между импулсивното и разумното в него. После заговори.

— Флорънс, трябва да ти призная нещо. Направо не знам как да ти го кажа. Истината е, че всъщност финансовото ми състояние е сравнително добро. Не съм богат, но имам задоволителен доход, достатъчно голям, за да издържам семейство. И нямам никакво намерение да се заточвам в Ливърпул!

Флорънс се изцъкли. Представях си как си мислеше, че въпреки ранния час той добре се е наквасил. Придоби излъчване на момиче, което се канеше да го накара да навърже „Крал Карл и кралица Клара крали кларнети“. Но все пак реши да се ограничи със следното:

— Но Пърси, съкровище, все пак не би могъл да изкарваш толкова много само от поезията си?

Той се позанима за малко с динамично въртене на палците си. Личеше си, че се мъчи да набере кураж, за да разкрие нещо, което би предпочел да запази в тайна. И аз изпитвам същото, когато съм привикан да давам обяснение за нещо си пред леля ми Агата.

— Аз и не изкарвам. За онова ми стихотворение „Калибан по заник слънце“, поместено в „Парнас“, получих едва петнайсет шилинга, а и за тях трябваше да се сражавам като тигър. Редакторката-скъперничка искаше да смъкне до дванадесет шилинга и шест пенса. Но фактически… имам друг източник на доходите си.

— Не те разбирам.

Той сведе глава.

— Ще разбереш. Прихода… от другия ми източник на доходи за последната година, възлезе на почти осемстотин лири. Тази година би следвало да е двойно повече, тъй като агентът ми успя да ме наложи и на американския пазар, Флорънс, ще се отвратиш от мен, но въпреки това ще ти кажа. Пиша криминални истории под псевдонима Рекс Уест.

Не гледах към Флорънс, затова не зная дали се е отвратила от него, но с мен категорично не беше така. Аз го гледах с благоговение.

— Рекс Уест? Гръм и мълния! Ти ли написах „Мистерията на розовия рак“!

Той отново наведе главата си.

— Аз. А също и „Убийство в мораво“, „Случаят с отровената поничка“ и „Инспектор Бифин оглежда трупа“.

Не бях успял да се докопам до тези, но го уверих, че незабавно ще се постарая да обогатя библиотеката си с тях. Сетне го занимах с въпроса, който толкова дълго време не ми даваше мира.

— И кой всъщност фрасна сър Юстас Уилоуби Барт с тъпия инструмент?

Ниско и беззвучно той ми отговори:

— Бъруош, икономът.

Изкрещях тържествуващо.

— Както и подозирах! Както и подозирах още от самото начало!

Възнамерявах да го разпитам по-обстойно за тази негова служба на изкуството. Интересуваше ме как измисля сюжетите си, дали работи по определено количество часове на ден или чака да го озари вдъхновението, но Флорънс отново грабна думата. Съвсем и не помисляща да се отвращава от него, госпожицата се сгуши в прегръдките му и обсипа лицето му с жарки целувки.

— Пърси! — направо почна да се задъхва от възхита тя. — Та това е чудесно! Колко невероятно мъдро си постъпил!

Той се олюля.

— Нима не си отвратена?

— Разбира се, че не съм. Дори съм невъобразимо щастлива. Сега работиш ли върху нещо?

— Романче. Смятам да го озаглавя „Кръвта ще покаже“. Ще включва около тридесет хиляди думи. Литературният ми агент ми твърди, че американските списания поддържали необичайната практика да публикуват дълги произведения в едно-единствено издание.

— Ще трябва да ми разкажеш подробно всичко — пожела Флорънс, улови ръката му и го повлече към френските прозорци.

— Хей, само за момент — извиках.

— Да — извърна се Пърси. — Какво има, Устър? Говори бързо. Зает съм.

— Може ли да получа автограф?

Той грейна.

— Наистина ли го искаш?

— Аз съм страстен почитател на книгите ти.

— Какъв славен момък! — одобрително рече Пърси.

Той положи собственоръчно подписа си на гърба на един плик. После двамата си тръгнаха хванати за ръка. Две млади сърца, впускащи се в дълго съвместно пътешествие. А аз, поогладнял след вълнуващия епизод, седнах и се заех за пореден път с наденицата и бекона.

Доказвах нагледно постоянството си в това занимание, когато вратата се отвори и влетя леля Далия. Един бегъл поглед ми бе достатъчен, за да разбера, че при старата ми роднина нещата се развиваха задоволително. В предишно свое описание представих лицето й лъщящо като протритата задна част на панталоните на шофьор на автобус.

Бих могъл с успех да го употребя и този път. Не би била по-жизнерадостна даже и да я обявяха за пролетната кралица на красотата.

— Л. Дж. Тротър подписа ли документите? — попитах.

— Ще ги подпише в момента, в който си събере обратно зъркелите. Беше прав за очите му. Когато ги видях за последно, отскачаха, рикуширайки от стена на стена, а той ги гонеше неуморно. Бърти — рече прародителката ми с глас, изпълнен със страхопочитание, — какво налива Джийвс в тези свои смеси?

Поклатих глава.

— Само той и Господ знаят това — известих я важно аз.

— Изглежда горивото е доста мощно. Помня, че веднъж четох как някакво куче се нагълтало с бутилка лютив сос чили. Описваха го доста образно като изпълнител на страхотни акробатични номера. И Тротър реагира така. Сигурно една от съставките е динамит.

— Напълно е възможно — допуснах. — Но нека не говорим за кучета и сос чили. По-добре да се порадваме на щастливите звезди, под които сме родени.

— Звезди? В множествено число? При мен щастливата звезда вече изгря, но при теб…

— И при мен. Флорънс…

— Да не искаш да кажеш, че скъсахте?

— Ще се жени за Пърси!

— Бърти, лъчезарното ми момчурляче!

— Нали ти казах, че имам вяра в щастливата си звезда? Поуката от цялата бъркотия, поне както аз я виждам, е че не може да се сипят само злочестини и проклятия върху свестните мъже и — поклоних се леко към нея — свестните жени. И урокът за нас двамата, стара ми плът от плътта ми и кръв от кръвта ми, е никога да не униваме и никога да не се предаваме на отчаянието. Колкото и мрачни да са изгледите за бъдещето…

Щях да продължа да говоря за светлия лъч, който рано или късно прогонва силите на мрака, но точно в този момент доплува Джийвс.

— Моля да ме извините, мадам. Удобно ли ще ви е да се присъедините към господин Тротър в библиотеката? Той ви очаква там.

Леля Далия действително се нуждае от ездитен кон, който да й помага при набирането на скорост, но сега, макар и пеша, тя успя да покрие разстоянието до вратата за едно много добро време.

— Как е той? — обърна се да попита вече на прага тя.

— Радвам се да ви уведомя, че джентълменът напълно възстанови крепкото си здраве, мадам. Дори заговори за сандвич и чаша мляко, когато съвещанието ви приключи.

Тя го ощастливи с продължителен и благоговеен поглед.

— Джийвс, ти си ненадминат. Знаех си, че ще ме отървеш от въжето.

— Много ви благодаря, мадам.

— Някога изпробвал ли си тези свои коктейли върху трупове.

— Още не, мадам.

— Няма да е зле да пробваш — напъти го старата ми родственица и изпълни курбет като някой от неустрашимите бойни атове, които, докато кънтели тръбите за бой, само викали „Ха! Ха!“.

Оттеглянето й бе последвано от мълчание, тъй като се вглъбих в мислите си. Провеждах ожесточен спор със себе си дали да предприема действие от глобално значение или да не го предприема. А в такива моменти човек не дрънка празни приказки, а претегля различните аргументи. Накратко, стоях на кръстопът.

Мустакът ми…

ЗА Страшно си го обичках. И невероятно се харесвах с него. Бях таял надежди да си го развъждам с години, докато се превърне в мълвата на града.

ПРОТИВ: Но БЕЗОПАСЕН ли беше? Припомняйки си ефекта му върху Флорънс Крей, ясно осъзнавах, че ме прави прекалено привлекателен. А това криеше неподозирани опасности. Когато човек стане прекалено привлекателен, със сигурност ще го сполетят много неща, които той не иска да го сполетяват, ако следвате мисълта ми.

Облада ме странно спокойствие. Взех окончателното си решение.

— Джийвс — подех и какво толкова, ако съм усетил леко пробождане в сърцето? Все пак човешко си е. — Джийвс, ще обръсна мустака си.

Лявата му вежда потрепна, показвайки колко дълбоко го е развълнувало изявлението ми.

— Наистина ли, сър?

— Да, ти действително заслужи тази жертва. Веднага щом привърша със закуската… Хубава е тази наденичка.

— Да, сър.

— Сигурно са я направили от доволни прасета. Ти хапна ли от нея на закуска?

— Да, сър.

— Та, какво бях почнал да ти казвам… А, да… Веднага щом привърша със закуската, ще се кача в стаята си, ще насапунисам горната си устна, ще хвана в ръка бръснача и… voila!

— Покорно ви благодаря, сър! — трогнато рече Джийвс.