П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (3)

3

Тъкмо се сетих, връщайки се назад в мислите си, че в откъса, намиращ се в началото на разказа, където направих кратко словесно описание на Флорънс, бе възможно да съм сгафил и да съм ви оставил с погрешно впечатление. Известени, че Флорънс Крей е интелектуалка и е от гъста по-гъста с момчетата с изпъкнали по интелигентски почин чела, вероятно набързо сте щрихирали в съзнанието си портрет на създание ниско и трътлесто, с мастилени петна по брадичката, неизменен атрибут от женската половина на интелигенцията.

Но горното далеч не отговаря на истината. Тя е висока, грациозна и красива. Има страхотен профил и разкошна платиненоруса коса. Би могла, поне що се отнася до външността, да бъде звездата в трупата на някой по-първокласен султански харем. Познавам силни и храбри мъже, които са се сгромолясвали в несвяст, след като са я зървали за първи път. Също така рядко се случва Флорънс да излезе да се поразходи навън и да не я съпроводят дюдюканията на американските туристи.

Именно тази персона нахлу запъхтяна и издокарана от глава до пети в собствената ми бърлога. Стилтън я посрещна с леден поглед върху часовника си.

— Значи най-накрая успя да доприпкаш! — грубо рече той. — И крайно време беше, дявол да го вземе! Сигурно си забравила, че чичо Джо получава нервни припадъци, ако го карат да чака за супата си.

Очаквах със затаен дъх някакъв надменен отговор на тази недодялана забележка, тъй като знаех, че Флорънс е борбена девойка, но тя изцяло пренебрегна мъмренето. Осъзнах, че очите й, искрящи и лешникови на цвят, са устремени към мен и озарени от странна светлина. Представа нямам дали някога ви е попадал пред погледа женски екземпляр от онази порода, наричана тинейджъри, който е зяпнал прехласнато Хъмфри Богърт на екрана. Симптоматично поведението й клонеше точно към тази рискова група. Имах чувството, че присъствам на великия миг на Пробуждането на Душата, ако успявам да предам ясно мисълта си.

— Бърти! — изскимтя тя и се разтърси по цялото си протежение. — Мустачето ти! Та то е великолепно! Защо си го крил от нас през всичките тези години? Възхитително е! Придава ти толкова елегантен вид. И променя цялата ти външност.

Е, след поредицата неблагоприятни отзиви, които гъбестото ми израстъче бе принудено да понесе, сигурно щяхте да решите, че подобни възторжени суперлативи са утешили като балсам душата ми. Имам предвид, че дори да живеем заради Изкуството на живота, тъй да се каже, и малко ни е грижа за обществената похвала или порицание и всичко останало, никога не ни е излишно да скътаме няколко изрезки с хвалебствия, за да ги залепим в дневника си, нали? Но думите й ме смръзнаха, особено в областта на сърцето. Усетих, че погледът ми се стрелна към Стилтън, за да провери как му се отразява всичко това. И се притесних не на шега — установих, че му се отразява изключително натоварващо.

Една дума… започваше с „ч“, непрекъснато ми убягваше. Но вие вече сте убедени, че острият като бръснач ум на Бъртрам Устър не може да понася подобни състояния. Затова аз се напрегнах… напрегнах, усетих как нежното ми израстъче започна да расте по-бързо и открих. Открих думата! Честолюбието му. Изглеждаше с жестоко наранено честолюбие. Приличаше на клиент, налапал пред погледите на останалите посетители развалена стрида в ресторант. Въобще не бях убеден, че го коря, понеже възлюбената му не само погали страната ми нежно с дланта си, но и ме изпиваше с толкова ококорени от възхита очи, че всеки един годеник, свидетел на спектакъла, би бил извинен за това, че се е възпламенил в ризницата си. А Стилтън, както вече посочих, бе момък, който щедро би дал няколко точки аванс на Отело, и накрая с лекота и значителна преднина би излязъл победител в съревнованието.

Струваше ми се, че ако не се предприемеха незабавни мерки по надлежните канали, първичните страсти щяха да вземат връх, затова побързах да сменя темата.

— Стилтън, я ми разкажи за чичо си! — помолих го с треперлив глас. — Пада си по супата, така ли? И сигурно си умира за бульончета?

Той само изгрухтя като свиня, роптаеща срещу отредения й порцион за деня, така че отново побързах да сменя темата.

— Как върви „Пръски от вълни“? — попитах Флорънс. — Все така динамично ли продължават продажбите?

Бях уцелил в десятката. Тя цялата светна.

— Да, върви превъзходно. Сега тъкмо ще я преиздават.

— Това е страхотно!

— Ти разбра ли, че я драматизираха?

— Ъ? О, да. Да, подочух отнякъде.

— Говори ли ти нещо името Пърси Гориндж?

Леко потръпнах. Възнамерявах да прогоня радостта от дните на този Пърси, като му отрежа безкомпромисно квитанциите преди утрешния залез слънце, затова предпочитах да не го намесваме в разговора. Измъкнах се с уклончивото, че името ми звучи леко познато, сякаш съм го запомнил във връзка с нещо друго.

— Той написа сценария. И се справи блестящо.

Тук Стилтън, който очевидно имаше алергия към Горинджисовци, изсумтя по познатия примитивен начин. Две са нещата, които категорично не ми се нравят у Дж. Д’Арси Чийзрайт — първо, навикът му да ръси в изобилие „Хей!“, и второ, когато е дълбоко развълнуван, да издава звуци като бизон, измъкващ копитото си от тресавището.

— Наели сме мениджър, който ще я постави. Той е набрал актьорския състав и е набавил всичко необходимо, но за нещастие се появи една малка спънка.

— Не думай! — изумих се аз.

— Да. Един от спонсорите ни се отметна и сега се нуждаем от още хиляда лири. Но въпреки всичко пак ще се оправим. Пърси ме уверява, че може да намери парите.

Отново потръпнах, а Стилтън за сетен път изсумтя. Винаги ми е било трудничко да претеглям и сравнявам изсумтяванията, но според изчисленията ми, второто с незначителна разлика надделя над първото в графата обидност.

— Тая въшка ли? — обади се той. — Че той не е способен да събере и два гроша.

Тези думи, разбира се, си бяха чисто предизвикателство. Очите на Флорънс засвяткаха заплашително.

— Няма да позволя да наричаш Пърси въшка. Той е много привлекателен и умен.

— Кой го казва?

— Аз го казвам.

— Хей-й! — натърти Стилтън. — Привлекателен! Ха! И кого привлича тази въшлива въшка?

— Няма значение кого привлича.

— Изреди ми трима, които някога е привличал. Че и умен бил на всичкото отгоре! Може и да притежава достатъчно количество интелигентност, за да си отвори устата, щом му се прияде, но нищо повече. Той е малоумен водоливник с цяла кофа фантасмагории в тиквата си.

— Той не е никакъв водоливник и никакви фантасмагории не виреят в тиквата му!

— Разбира се, че е водоливник! Ще имаш ли смелостта да ме погледнеш право в очите и да отречеш, че носи къси бакенбарди?

— И защо да не носи къси бакенбарди?

— Сигурно му се налага, бидейки такава миризлива въшка.

— Позволи ми да ти посоча…

— О, я стига! — грубо я прекъсна Стилтън и безцеремонно я изтика навън.

Докато се отправяха към вратата, той не забрави да й напомни за недоволството, в което изпадал чичо му Джоузеф, когато го принуждавали да чака за супата си.

Един умислен Бъртрам Устър, с внушителен брой бразди по челото, се завърна към стола си и драсна пламъка за цигарата си. И ще ви призная защо бях толкова умислен и угрижен. Скорошният откъс от диалога между двамината луди-млади ме бе оставил с крайно неприятно усещане.

Любовта е нежно растение, изискващо постоянни грижи и подхранване. А това далеч не се постига чрез груби изсумтявания към обекта на чувствата със силата на газова експлозия и чрез окачествяване на приятелите й като въшки. Таях тревожното чувство, че няма да се мине много време и оста Стилтън-Флорънс отново ще се срине. А кой можеше да гарантира, че при подобна катастрофа последната, видяла се отново в обръщение, няма да реши още веднъж да се закачи за мен? Още ми държеше влага станалото преди и както си му е приказката — парен каша духа.

Проблемът с Флорънс е следният — независимо че изглежда несъмнено примамлива и е снабдена с всичко необходимо, за да завърти главите на мъжете, тя си остава, както съм посочвал неведнъж, интелектуалка до мозъка на костите си. И по-скромните мъжки екземпляри, като моя милост например, щяха да постъпят най-разумно, като си определят най-отдалечен от нейния коридор за движение.

Сами знаете как е с тези възсериозни, пращящи от ум създания, обладаващи онова, което определят като силен характер. Не оставят мъжката душа на мира. Жадуват да проникнат в нея и да почнат да я ровичкат. Едва отърсили сватбените конфети от косите си в колата, понасяща ги към медения месец, и ето че вече затягат коланите и се заемат да моделират новата си половинка за радости и скърби. А ако има нещо, от което здраво ме втриса, то е да ме превъзпитават. Въпреки острите критики от много посоки — името на леля ми Агата е първото, което напира на устата ми — аз си харесвам Б. Устър такъв какъвто си е. Не го докосвайте с пръст дори! И не се опитвайте да го променяте, защото иначе току-виж сте убили уникалния му привкус.

Помня, че когато бяхме само сгодени с Флорънс, тази жена веднъж изтръгна криминалето от ръката ми и ми нареди да чета абсолютно страховита ужасия от някой си Толстой. При мисълта какви кошмари щяха да последват след като свещеникът си издекламира урока и Флорънс придобие законното право да съпътства побеляването на косите ми до гроб, въображението ми и до днес се стряска в неистов уплах. Затова няколко минути по-късно един омърлушен и притеснен Бъртрам Устър посегна към шапката и лекото си манто и пое към „Савой“, за да натика яденето в хранопроводите на тези Тротърови.

Гуляят, както и очаквах, не стори почти или абсолютно нищо, за да поизглади треперливото ми настроение. Леля Далия не бе сгрешила в изявлението си, че гостите ми ще се окажат умрели мръвки и то от от най-редките видове. Л. Дж. Тротър бе дребен човечец с муцуна като на невестулка. Той едва успя да обели и дума по време на цялата процедура, защото колчем се опиташе, слънчицето на живота му му шъткаше да млъкне. Госпожа Тротър се вместваше в мерките на първескиня от свръхтонажните, със заострен клюн, който не спираше да бълва сплетни. На практика те всички касаеха някаква жена на име Бленкънсъп, която силно не й допадаше. Нищо не ме крепеше по време на потискащия протокол, освен слабото и далечно ехо на специалитетите на Джийвс. Ето защо изпитах неописуемо облекчение, когато те най-сетне решиха, че е време да си ходят и аз вече можех спокойно да спринтирам към Търтеите за освежителното, от което изпитвах вопиюща нужда.

Тъй като след вечеря е почти ненарушима практика членовете да се посветят на някаква културна проява от музикално естество, когато пристигнах, сварих помещението за пушене празно. Няма да е преувеличено, ако кажа, че пет минути по-късно със затъкнатата между устните ми цигара и препълнената гарафа досами мен, потънах в блажен мир. Изопнатите ми нерви се отпуснаха, изтерзаната ми душа най-накрая намери покой.

Но насладата нямаше възможност дълго да гали изнурените ми сетива. Тези прословути затишия в битката винаги подвеждат. Настъпи моментът, в който ме обзе злокобното усещане, че не съм сам. Извърнах се и открих, че се взирам във физиономията на Дж. Д’Арси Чийзрайт.