П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (12)

12

Постарах се да я утеша с мило шляпване по тиквичката.

— Джийвс ще се върне след секунда — рекох — и без съмнение ще оправи всичко само с един замах на вълшебната си пръчица. Я ми кажи, възрастна ми трепетлике, какъв ти е проблемът?

Тя преглътна задавено като стреснато невръстно китче. Рядко ми се е случвало да попадам на по-нервозна леличка.

— Заради Том!

— Чичо ми ли имаш предвид?

— Колко Томовци мислиш, че населяват тая къща, за Бога! — прогърмя тя с глух като ехо от далечна гръмотевица глас. — Да, говоря за Томас Портарлингтън Травърс, моя съпруг.

— Портарлингтън? — повторих слисан. Бях втрещен от откритието.

— Току-що се размотаваше из стаята ми.

Кимнах интелигентно. Спомних си, че и той бе казал същото. Ако не сте забравили, точно при тази си аудиенция бе наблюдавал как тя притиска с ръка темето си.

— Ясно. Да, дотук следвам неотлъчно мисълта ти. Сцена на действието — твоята стая. Лица, които си седят там — ти и никой друг. Чичо Том влиза и се размотава. После какво се случи?

За известно време древната ми предшественичка остана безмълвна. Сетне заговори с глас, който за нейните стандарти бе същински шепот. Тоест — макар да предизвикваше дрънчене на вазите по лавицата над камината, все пак не причиняваше свличане на мазилка от тавана.

— По-добре да ти разкажа цялата история.

— Правилно, драга ми прародителке. Каквото и да те тормози, излей си го и ще ти олекне на душата — опитах се да я окуража.

Тя преглътна като друго едно стреснато невръстно китче.

— Няма много за разказване — едва промълви скъпата ми леля Далия.

— Хубаво — отбелязах доволно, понеже беше късно, а и бях прекарал изморителен ден.

— Нали си спомняш разговора ни след като пристигна тази вечер… Бърти, ти противно чучело — провикна се тя, отклонявайки се временно от главната нишка на историята, — тоя твой мустак е най-неприличното нещо, което съм виждала, като изключим гадостите от кошмарите ми. Човек има чувството, че е попаднал в някакъв страховит и ужасен свят. Какво те тласна към извършването на такова безразсъдно действие?

Влях внушителна доза укор в цъкането си с език.

— Не закачай мустака ми, кръв от моята кръв и плът от моята плът. Остави го на мира и той ще те остави на мира. Та значи приказвахме за тази вечер. И какво разправяше?

Тя прие сгълчаването ми с мрачно кимване.

— Да, не бива да се отклонявам. Трябва да се придържам към съществото на въпроса.

— Като с лепило — допълних мило.

— Та когато си бъбрехме с теб тази вечер, ти се зачуди как съм успяла да накарам Том да изкиха парите за серийния роман на Дафне Долорес Морхед. Помниш ли?

— Да. И продължавам да се чудя.

— Е, много е просто. Той въобще не ги изкиха.

— Ъ?

— Том не е отпуснал и пени даже.

— Тогава как…

— Ще ти обясня как. Заложих перлената си огърлица.

Втренчих се в нея… е, май „със страхопочитание“ е точната фраза. Познанството ми с тази жена датираше от годините, когато съм бил пеленаче, скимтящо и повръщащо в скута на дойката си, простете за израза. Още оттогава съм останал с убеждението, че мотото в живота й е „От нищо не ми пука“. Обаче това тук ми се струваше доста дръзко проявление, даже за човек, за когото мярата винаги се е намирала доста близо до небето.

— Заложи я? — повторих.

— Заложих я.

— Искаш да кажеш, че я остави в залог? В заложна къща?

— Съвсем правилно. Това бе единственият ми изход. Налагаше се да пипна сериала навреме, за да успея да поръся мината, а Том категорично отказа да ми отброи и най-мизерната петарка. Възпротиви се на намерението ми да утолявам жаждата за злато на тази кръвопийка Морхед. „Идиотщини, пълни идиотщини“ — все дърдореше недоволно той. — „Напълно изключено, ама съвсем напълно изключено“. Затова прескочих до Лондон, занесох огърлицата до Аспинал и им заръчах да изработят дубликат. После се отбих в заложната къща. Е, когато казвам заложна къща, имай предвид, че го използвам, защото обикновено ги наричат тъй. Иначе моят човек е от къде по-висока класа. Виж, „заемодател на пари“ го описва далеч по-прецизно.

Изсвирих с уста един-два такта.

— Значи дрънкалката, която взех тази сутрин, е фалшификат?

— Култивирани перли, скъпо мое идиотче.

— Леле-божке! — възкликнах. — Вие леличките умеете да си създавате емоции в живота!

Поколебах се. Болеше ме да наранявам още повече това нежно сърчице, особено в момент, в който то явно се терзаеше, но сметнах, че е мой племеннически дълг да й посоча една голяма спънка.

— Ами когато… страхувам се, че това съвсем ще помрачи настроението ти, но какво ще стане, щом чичо Том разбере?

— Точно там е проблемът.

— И аз така си помислих.

Тя преглътна задавено като трето стреснато невръстно китче.

— Ако пустият ми късмет не ми бе извъртял такъв гнусен номер, той нямаше да узнае и след милион години. Въобще не ми се вярва, че Том, господ да го поживи дано, е способен да различи боклук от арабската чаршия и качествена стока от Улуърт.

Разбрах за какво намекваше. Чичо Том, както вече посочих, е страстен запалянко по стари сребърни предмети. Нямаше подробност, която да не му е известна по въпросите за покритието, изковаването, волутите и венчетата с къдрички. Но що се отнася до бижутата, те бяха затворена книга за него, както и за болшинството от силния пол.

— Обаче утре вечер той ще разбере и аз ще те светна защо. Нали ти казах, че преди малко се отби в стаята ми. Е, тъкмо се майтапехме за туй-онуй, въобще се забавлявахме страшно приятно и дружелюбно, когато той изведнъж… О, боже небесни!

Аз приложих още едно терапевтично шляпване по тиквичката й.

— Я се стегни, стара ми родственице. И какво викаш, че направил изведнъж?

— Изведнъж ми тресна новината, че тоя Лорд Сидкъп, който щял да идва утре, бил не само маниак на тема старо сребро, но също и експерт по бижутата. Възнамерявал да го помоли, след като тъй или иначе се е довлякъл, да хвърли един поглед на огърлицата ми.

— Леле-мале! — изквичах неистово.

— Сподели ми, че често го гризяли съмнения за това дали разбойниците, дето му я продали навремето, не са го метнали, възползвайки се от невежеството му относно скъпоценностите. Сидкъп, завърши той, щял да разсее подозренията му.

— Леле-божке!

— И „леле-божке“ и „леле-мале“ достоверно отразяват случая!

— Затова ли тогава си се сграбчила за темето и си се олюляла?

— Точно затова. Колко време смяташ, че ще отнеме на това вманиачено същество в човешка обвивка да надуши шашмата за фалшивия наниз от перли и да си изпее песента? Някъде около десетина секунди, ако не и по-малко. И сетне какво? Можеш ли въобще да ме кориш, че съм се олюлявала?

Определено не можех. На нейно място аз самият щях да се люлея и олюлявам до несвяст. Много по-несхватливи хора от Бърти Устър щяха да прозрат, че лелята, която седеше насреща ми, стискайки отчаяно накъдрената си фризура, се явяваше леля, натресла се в най-смрадливата тиня. В делата й се задаваше остра криза, която, освен ако верните й приятели и доброжелатели не организираха светкавично провеждането на гениална спасителна операция, щеше да разбие на пух и прах семейното й огнище.

Занимавал съм се изключително старателно с проучвания на семейния живот. Затова съм отлично запознат с последиците от заканите, които едната гугутка изстрелва към другата. Бинго Литъл често ми е доверявал, че ако половинката му превърне в реалност няколко от заплахите си, които изрича, когато излезе от кожата си, луната цялата ще потъне в кърви и Цивилизацията ще се разклати из основи. Същото нещо са ми признавали и други съпрузи сред познайниците ми. Сходни катаклизми, обаче, биха могли да се появяват и ако сладката малка женичка бъде уловена в прегрешение.

Винаги досега леля Далия е командвала парада в Бринкли Корт. Бе съумяла да установи силно централизирано управление. Но узнаеше ли чичо Том, че е заложила перлената си огърлица, за да купи сериен роман за онова периодично издание, което по необясними причини вечно наричаше „Нощницата на Мадам“, тя щеше да се окаже в почти същото положение като ония монарси или диктатори, които се пробуждали някоя сутрин и изумено откривали, че населението се е разбунтувало срещу тях и използва бомбите като изразно средство за внушение. Чичо Том е добричък стар симпатяга, но дори старите симпатяги са способни да се превърнат в изверги, когато случат на подходящи условия.

— Ей богу! — затюхках се аз и се хванах за брадичката. — Това хич не ми харесва.

— Така си е. Направо е свършекът на света — съгласи се скъпата ми прародителка и в очите й проблесна сълза.

— Значи твърдиш, че тая птица Сидкъп ще кацне тук утре? Не ти остава много време да въдвориш ред в целия този безпорядък. Нищо чудно, че подаваш отчаяни сигнали за помощ към Джийвс.

— Той единствен може да ме спаси от участта, по-гибелна от самата смърт — изхъхри тя.

— Но ще успее ли Джийвс да нагласи нещата?

— Осланям се на него. В края на краищата не е случайна славата му на ненадминат спасител от лепкави каши.

— Права си — съгласих се аз.

— Измъквал е и теб самия от някои доста зловонни тресавища.

— Което си е вярно, си е вярно. Често повтарям, че друг като него няма на таз земя. Трябва вече всеки момент да се присъедини към нас. Изпратих го да ми домъкне канче от познатата животворна амброзия.

В очите й заискриха странни пламъчета.

— Ха да видим дали няма аз да го пресуша първа!

Потупах лапичката й.

— Разбира се — съгласих се, — разбира се. Почерпи се спокойно. На Бъртрам Устър не му се свиди запасът от гориво, щом до него е грохнала с изплезен език многострадалната му леля. Твоята нужда кара моята собствена да бледнее пред нея, както кой беше оня дето изрекъл тези думи на проснатия на съседната носилка болник^[1].

Джийвс влезе, носейки елексира точно на секундата, когато вече изгаряхме за лековитата му сила. Поех чашата от него и с любезен жест я подадох на възрастната ми роднина. Тя смотолеви набързо едно „Ха наздраве!“ и жадно отпи. Сетне аз гаврътнах останалото наведнъж.

— Джийвс — обадих се след кратка пауза.

— Сър?

— Хубаво си разтвори ушите.

— Много добре, сър.

Стигаше ми един-единствен поглед от сестрата на покойния ми баща, за да разбера, че за да се направи смислено възпроизвеждане на събитията, аз трябваше да се нагърбя с ролята на хроникьора. След като ороси плътта си, тя изпадна във вцепенено състояние, подобно на кома. Взираше се в пространството пред себе си с невиждащи очи и демонстрираше склонност да пъхти като яре, задъхало се от бясно препускане. Но нямаше какво да се удивлявам. На пръсти се броят жените, които щяха да са настроени лудешки, ако Съдбата им бе изсипала същата порция тротил в краката. Допускам, че чувствата, връхлетели я след бомбастичното обявление на чичо Том, трябва да са били от същата величина като ония от дните на ловната й слава, когато вихрогончето й я изтърсело от седлото, продължавайки да лети напред през телесата й. И независимо че фонтанът, даряващ безгрижие, от който току-що бе отпила полагаемите й се капки, бе силно ободрителен и наситен с вътрешно съдържание, явно едва-едва бе успял да уталожи томленията й.

— Изневиделица отпреде ни изскочи значително препятствие, Джийвс — започнах аз, — и ще се радваме да чуем мнението и съвета ти. Та значи положението е следното. Леля Далия притежава перлена огърлица. Тя й е подарена за Коледа от чичо Том, чието второ име, обзалагам се, че не знаеш, е Портарлингтън. Огърлицата е същата, която ти взе тази сутрин от Аспинал. Следиш ли мисълта ми дотук?

— Да, сър.

— Е, ето къде работата става дебела. Това обаче не е точно същата перлена огърлица, ако успявам да предам ясно мисълта си. Поради причини, в които няма нужда да навлизаме, огърлицата е заложена. И онова, на което в момента леля ми се явява собственичка, е имитация с малка или никаква стойност.

— Да, сър.

— Не ми се виждаш удивен.

— Не, сър. Прозрях този факт още когато съзрях огърлицата днес сутринта. Веднага разбрах, че бижуто, което ми предадоха, представлява култивиран дубликат.

— Божи мили! Толкова ли е лесно да се забележи?

— О, не, сър. Не храня никакво съмнение, че за непросветените няма никаква видима разлика. Но преди години под покровителството на мой братовчед, който е в този бранш, изучавах изкуството на бижутерите в продължение на няколко месеца. Истинската перла няма сърцевина.

— Няма какво?

— Сърцевина, сър. Във вътрешността си. Докато култивираната има. В това отношение култивираната се различава от истинската. Това е резултат от вкарването на чуждо тяло в стридата, което има за цел да й подейства като дразнител и да я предизвика да наслои отгоре му пластове седеф. Дразнителят, създаден от самата природа, е с толкова малки размери, че е почти невидим. Въпреки това обаче по правило сърцевината на култивираната имитация може да се различи само ако държим култивираната перла срещу силен сноп светлина. Което лично аз направих в случая с огърлицата на госпожа Травърс. Затова нямах нужда от ендоскоп.

— Какво?

— Ендоскоп, сър. Инструмент, с помощта на който става възможно погледът ни да проникне до вътрешността на перлата и да се открои сърцевината й.

Усетих как ме залива вълна на силно състрадание към царството на стридите. Струваше ми се — при това, според мен, напълно оправдано, — че животът на тези окаяни двучерупкови мекотели е безконечна поредица от злочестини. Но все пак чувството, което доминираше сетивата ми, бе изумлението.

— Мътните да ме вземат, Джийвс! Да не би да знаеш всичко?

— О, не, сър. Просто по случайност бижутата са ми нещо като хоби. С диаманти, разбира се, тестът ще се проведе по друг начин. За да се установи дали диамантът е истински, е необходимо да вземем игла за грамофон със сапфир на върха й. Той, както безспорно ви е известно, е корунд с твърдост девет единици по скалата на Мох. Пробата се извършва като се драсва леко по вътрешната страна на камъка, който тестуваме. Едва ли е нужно да ви припомням, че истинският диамант е единственото вещество с твърдост десет единици. Повечето от твърдите предмети, които ни заобикалят, клонят приблизително към седмата степен по скалата за измерване на твърдостта. Но, извинете, сър, сигурно желаехте да ми кажете нещо?

Продължавах да мигам на парцали. Когато Джийвс отпуши извора на руйното си сладкодумие, ефектът му върху особата ми често е такъв. С огромно усилие на волята се помъчих да се съвзема и успях да подхвана приказката си.

— Е, та тук значи е същината на проблема — рекох. — Огърлицата, чийто собственик в момента се явява леля Далия, както безпогрешно са те осведомили обучените ти сетива, представлява само шепа сърцевини. Тя не струва и пукната пара. Добре. Ето къде е болното ни място. Ако в сценария не бяха въведени допълнителни усложнения, всичко щеше да е наред, защото чичо Том даже да се бъхти с месеци, пак няма да може да разграничи истинска огърлица от имитацията й. Но се пръкна дяволско усложнение. Една негова дружка щяла утре да го посети и да прегледа украшението. Тази личност, значи, точно като теб, се явява експерт по скъпоценностите. Затова разбираш какво ще последва неминуемо в момента, в който той зърне лишения от стойност заместител. Ще настанат срамни сцени, разруха, опустошение и безгранично отчаяние. Веднага щом научи истината, чичо Том ще се развилнее като див звяр, а престижът на леля Далия ще се въргаля в прахта и калта. Разбираш ли, Джийвс?

— Да, сър.

— Тогава дай да чуем становището ти.

— Това е обезпокоително, сър.

Не смятах, че нещо е в състояние да изтръгне съкрушената ми леля от транса й, но ето че репликата на Джийвс постигна чудото. Като излитащ фазан тя мълниеносно се надигна от стола.

— Обезпокоително! Що за дума, по дяволите!

Възпламенилото се нейно възмущение изцяло се ползваше със съчувствието ми, но независимо от това я възпрях с вдигане на ръката си.

— Моля те, скъпа ми прародителко! Да, Джийвс, и ние намираме, както ти се изрази, че нещата заплашват да вземат обезпокоителен обрат. Но все пак се надявахме, че ще съумееш да предложиш на вниманието ни някоя конструктивна идея. С удоволствие ще изслушаме изнамереното от теб разрешение.

Тези мои прочувствени думи накараха едно мускулче около устата му да подскокне съжалително.

— Опасявам се, сър, че за проблем от подобен мащаб не бих могъл да ви предоставя разрешението от раз, ако ми разрешите да употребя този израз. Ще ви помоля да ми дадете малко време, за да подложа ситуацията на старателно анализиране. Надявам се ще ми позволите да покрача известно време из коридора?

— Иска ли питане, Джийвс. Крачи си из всичките коридори, ако искаш — позволих му най-великодушно.

— Благодаря ви, сър. Дано се върна не след дълго с предложение, което би ви удовлетворило.

Затворих вратата подире му и се обърнах към старата представителка на рода ми. Лицето й все още пламтеше в багрите на пурпура, а от устата й не спираше да се лее порой от мърморене на „Обезпокоително“.

— Знам точно как се чувстваш, стара ми плът и кръв — казах й. — Май трябваше да те предупредя, че Джийвс никога не изпълнява стремглави подскоци и не забелва очите си, когато му изтърсиш сензационни новини. Предпочита да запази хладното безстрастие на препарирана жаба.

— „Обезпокоително“!

— Аз лично вече свикнах да не се товаря заради това, макар от време на време, както се случи тази вечер, да го скастрям сурово за този му навик. Опитът ме научи…

— „Обезпокоително“, в името на вси светии! „ОБЕЗПОКОИТЕЛНО“!

— Знам, знам. Тези му обноски страшно жулят нервните центрове, нали? Но, както бях почнал да ти разправям, опитът ме научи, че от каквото и естество да е проблемът ти, той неизбежно предоставя някакво първокласно разрешение. Както се вика, ако заприиждат препарираните жаби, нима могат първокласните решения да се влачат много по-назад?

Тя изправи гръбнака си, както си беше в седнало положение. Съзрях, че пламъчета на надежда замъждукаха в очите й.

— Действително ли смяташ, че ще изнамери изход? — попита ме тя.

— Стопроцентово съм убеден. В един момент Споуд бе страшна угроза за мен, в следващия миг вече бе размазана медуза с откъснати отровни пипала. Пълзеше унизен в краката ми. Можеш изцяло да разчиташ на Джийвс. А-а — рекох, тъй като вратата се отвори, — ето го и него. Виж как изпъква главата му отзад. От очите му струи на талази интелигентност и какво ли още не. Измъдри ли нещо, Джийвс?

— Да, сър.

— Знаех си аз. Допреди малко говорех, че ти винаги изнамираш изход от бъркотиите. Добре, нека го чуем.

— Съществува подход, с помощта на който госпожа Травърс може да бъде спасена от морето на бедствията. Шекспир.

Понятие си нямах защо се обръщаше към мен като към Шекспир, но му дадох знак да продължи.

— Нататък, Джийвс.

Той ме послуша и сега се обърна към леля Далия. Тя не откъсваше изпитателния си поглед от него. Сякаш бе мечка, очакваща да й подхвърлят кифличка.

— Ако въпросният експерт по скъпоценностите, мадам, както ме извести господин Устър, пристига утре, по моему най-препоръчителният план се състои в организиране на безследното изчезване на огърлицата преди появата му. Ако ми разрешите да разясня думите си, мадам — продължи той в отговор на изцвърчаването на старата прародителка дали не я бъркал случайно с проклетите фокусници. — Онова, което целях да ви внуша, бе по-скоро взлом на крадци, в резултат на което огърлицата би била присвоена от тях. Лесно ще разберете, мадам, че ако джентълменът, запътил се да огледа огърлицата, открие, че въобще не е останал и помен от такава за оглеждане…

— Няма да може да я огледа?

— Съвсем правилно, мадам. Rem аси tetigisti.

Тръснах зеленчука на раменете си. Очаквах нещо по-добро от това. Май гениалният мозък най-накрая започваше да издиша и това сериозно ме опечали.

— Но, Джийвс — сгълчах го нежно, — откъде ще го изкопаеш тоя твой крадец? Не можеш да го вземеш под наем, нали?

— Мислех си, че вие бихте се съгласили да приемете тази роля, сър — обърна се той към мен и аз почувствах как пода потъва под нозете ми.

— Аз?

— Господи, да! — избумтя леля Далия и циферблатът й светна като прожектор. — Колко добре си го намислил, Джийвс! Нямаш нищо против да сториш тази дреболия заради мен, нали Бърти? Разбира се, че нямаш. Нали схвана идеята? Вземаш една стълба, подпираш я под прозореца ми, катериш се догоре, хлътваш вътре, свиваш огърлицата и духваш с нея. А утре аз изприпквам при Том, обляна от потоците стичащи се сълзи и проплаквам: „Том! Перлите ми! Изчезнали са! Някакъв подъл мерзавец се е промъкнал у дома и ги е задигнал, докато съм спяла!“ Нали такъв е същинският ти замисъл, Джийвс?

— Абсолютно, мадам. За господин Устър това е направо смехория. Забелязвам, че от последното ми посещение в Бринкли Корт решетките, които пазеха прозорците, са махнати.

— Да, заповядах да ги отстранят незабавно, след като веднъж всички останахме заключени отвън. Надявам се, че си спомняш.

— Изключително ясно, мадам — отвърна той.

— Така че, Бърти, нищо не те възпира — обърна се скъпата ми прародителка към мен.

— Нищо освен…

Млъкнах. Канех се да обявя „нищо освен категоричният ми и абсолютен отказ да приемам задача от какъвто и да е вид или форма“, но успях да задържа словата преди да са успели да прескочат границите на устата ми. Сега виждах, че пресилвах неоснователно опасностите и трудностите на предприятието.

В края на краищата, казах си, няма нищо чак толкова опасно в изпълнението му. То бе просто фасулска работа за човек с моята гъвкавост и ловкост. Естествено, не скачах от радост, че се налагаше да се разшетам по това време на нощта, но бях готов да го сторя, за да възвърна обратно руменината по страните на жената, която в люлчения ми стадий на развитие ме бе подрусвала на коляното си. Да не говорим, че ми спаси живота при онзи случай, когато почти бях нагълтал каучуковото си биберонче.

— Съвсем нищо — любезно потвърдих аз. — Ама направо нищичко. Ти само осигури огърлицата и остави останалото на мен. Коя е твоята стая? — попитах бодро.

— Последната отляво.

— Д-да, ясно.

— Отляво, бе глухар. Сега отивам там да се приготвя — нежно ме осведоми тя и се обърна с блеснали очи към спасителя на всички отчаяни души: — Божичко, Джийвс, направо камък ми падна от сърцето. Чувствам се като нов човек. Нали няма да ти е неприятно, ако ме чуеш да си припявам в къщата?

— Никак даже, мадам.

— Сигурно още от утре ще започна.

— Когато ви е удобно, мадам.

Той я изпрати и затвори вратата със снизходителна усмивка или поне мимика, която почти прилича на усмивка и е единствената, допускана да припари на лицето му.

— На човек му е драго да види госпожа Травърс щастлива, сър.

— Да, ти определено подейства на настроението като освежително. Значи няма да имам проблем с намирането на стълбата?

— О, не, сър. Случайно зърнах една в сайванта със сечивата в градината до кухнята.

— Сега като те чух да го споменаваш и аз се сетих. Навярно още е там, тъй че давай да потеглям. Ако… как му викаше ти?

— Ако веднъж извършено, с туй свърши, добре ще е да се извърши бърже^[2].

— Точно така. Няма смисъл да се разтакаваме с хъкане и мъкане — обобщих аз.

— Не, сър. Във плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава^[3].

— Именно — рекох и си помислих, че колкото и да се бях мъчил, нямаше да го измисля по-хубаво.

Дръзкото начинание си потече със задоволителна гладкост. Намерих стълбата в сайванта със сечивата, както бе предвидено, и я повлякох през буйната растителност до желаното място. Там я подпрях на стената. Покатерих се догоре. За нула време се преметнах през прозореца и безшумно се плъзнах по пода.

Е, фактически не се оказа чак толкова безшумно, защото се сблъсках с маса, която случайно се изпречи на пътя ми, и сгромолясването й възпроизведе оглушителен трясък.

— Кой е там? — долетя от тъмнината сепнат глас.

Това ме развесели. „А — рекох си шеговито, — леля Далия май е решила да ме шашне с проникновеното изпълнение на ролята си. И със съвършенството, с което играе, спокойно може да се превърне в най-горещия хит по кината“. Удивих се на артистичността й.

Но тогава гласът отново попита: „Кой е там?“ и сякаш ледена лапа впи нокти в бедното ми сърце. Защото гласът не принадлежеше на никаква леля, а на Флорънс Крей. В следващия миг светлина заля помещението и ето че се изправих насреща й. Тя бе седнала в леглото си с розово боне, увенчаващо главата й.